Алена кралица

Тринадесета глава

Следващият ми инструктор ме чака в стая, задръстена от пода до тавана с толкова много книги, колкото не съм виждала никога, повече книги, отколкото някога съм мислила, че съществуват. Изглеждат стари и абсолютно безценни. Въпреки отвращението си към училището и каквито и да било учебници изпитвам привличане към тях. Но заглавията и страниците са изписани на език, който не разбирам, безреден сбор от символи, които никога не бих могла да се надявам да разшифровам.

Точно толкова интригуващи, колкото и книгите, са картите по стената – на кралството и други земи, стари и нови. Окачена в рамка на далечната стена, зад стъкло, виси огромна пъстра карта, сглобена от отделни листове хартия. Поне два пъти по-висока е от мен и изпъква в стаята. Избеляла и изпокъсана, тя представлява заплетен възел от червени линии и сини брегове, зелени гори и жълти градове. Това е старият свят, предишният свят със стари имена и стари граници, които вече не ни вършат работа.

– Странно е да гледаш света, какъвто е бил някога – казва инструкторът, появявайки се от купчините с книги. Жълтата му мантия, изпоцапана и избеляла от старост, му придава вид на лист хартия в човешки образ. – Можете ли да откриете къде се намираме?

Дори само огромните размери на картата ме карат да преглътна с усилие, но както всичко друго, сигурна съм, че това е проверка.

– Мога да опитам.

Норта е на североизток. Подпорите са на Капитъл Ривър, а реката се влива в морето. След минута на мъчително търсене най-после намирам реката и малкия залив близо до моето село.

– Ето там – казвам, посочвайки точно на север, където предполагам, че може би е Съмъртън.

Той кимва, доволен да узнае, че не съм пълна глупачка.

– Разпознавате ли нещо друго?

Но подобно на книгите картата е написана на непознатия език.

– Не мога да го прочета.

– Не ви питам дали можете да го прочетете – отвръща той, все още учтив. – Освен това думите могат да лъжат. Погледнете отвъд тях.

Със свиване на рамене се заставям да погледна отново. В училище никога не съм била добра ученичка и този човек ще разбере това съвсем скоро. За моя изненада обаче тази игра ми харесва. Да претърсвам картата, да търся отличителни черти, които може да разпозная.

– Това може би е Харбър Бей – промърморвам накрая, ограждайки с кръгче района около един закривен нос.

– Правилно – казва той; лицето му се присвива в усмивка. Когато го прави, бръчиците около очите му стават по-дълбоки, показвайки възрастта му. – Сега това е Делфи – добавя, сочейки към един голям град по на юг. – А Арчън е тук.

Слага показалец върху Капитъл Ривър на няколко мили северно от наглед най-големия град на картата в цялата страна от предишния свят. Руините. Чувала съм името, произнасяно шепнешком между по-големите деца, и от брат ми Шейд. Пепелния град, Развалината, така го наричаше той. Надолу по гръбнака ми пробягва тръпка при мисълта за такова място, все още покрито с дим и сенки от война от преди повече от хиляда години. Такъв ли ще бъде някога този свят, ако нашата война не свърши?

Инструкторът се отдръпва назад, за да ме остави да помисля. Има много странна идея за преподаване: това вероятно ще свърши с четиричасова игра, в която се взирам в стената.

Внезапно обаче долавям съвсем ясно жуженето в тази стая. Или по-точно липсата му. Днес цял ден усещах електрическия натиск на камерите до такава степен, че спрях да го забелязвам. Досега, когато изобщо не го чувствам. Няма го. Мога да усетя лампите, все още пулсиращи от електричество, но не и камери. Не и очи. Елара не може да ме вижда тук.

– Защо никой не ни наблюдава?

Той само примигва към мен:

– Значи има разлика – промърморва. Не знам какво значи това и то ме вбесява.

– Защо?

– Мер, тук съм да ти преподавам уроци по история, да те науча как да бъдеш Сребърна и как да бъдеш а-а... полезна – казва той; изражението му става кисело.

Взирам се в него объркана. Студен страх потича като кръв във вените ми.

– Името ми е Марийна.

Но той само махва с ръка, пренебрегвайки неубедителното ми твърдение.

– Освен това ще се опитам да разбера точно как си се появила ти и как работят способностите ти.

– Способностите ми са се появили, защото... защото съм Сребърна. Способностите на родителите ми се смесили – баща ми бил заличител, а майка ми – създателка на бури. – Изричам, пелтечейки, обяснението, което ми втълпи Елара, докато се опитвам да го накарам да разбере. – Аз съм Сребърна, сър.

За мой ужас той поклаща глава:

– Не, не си, Мер Бароу, и не трябва никога да го забравяш.

Той знае. Свършено е с мен. Край. Би трябвало да се моля, да го умолявам да запази тайната ми, но думите засядат на гърлото ми. Краят идва, а аз дори не мога да отворя уста да го спра.

– Няма нужда от това – продължава той, забелязвайки страха ми. – Не възнамерявам да предупреждавам никого за наследството ти.

Облекчението, което изпитвам, е краткотрайно, превръщайки се в нов вид страх.

– Защо? Какво искате от мен?

– Аз съм преди всичко любопитен човек. А когато влезе в Изпитанието на кралиците като прислужница и излезе като отдавна изгубена Сребърна благородница, трябва да кажа, бях доста любопитен.

– Затова ли тук вътре няма камери? – Настръхвам и се отдръпвам заднешком от него. Юмруците ми се свиват и ми се иска мълнията да се появи, за да ме защити от този човек. – За да няма запис как ме проучвате?

– Тук вътре няма камери, защото притежавам способността да ги изключвам.

В мен заискрява надежда като светлина в пълен мрак.

– Каква е силата ви? – питам треперливо. Може би той е като мен.

– Мер, когато един Сребърен казва „сила“, има предвид могъщество, мощ. „Способност“, от друга страна, се отнася до всички глупави малки неща, които умеем да правим. – Глупави малки неща. Като например да прекършат човек надве или да го удавят на градския площад. – Искам да кажа, че някога сестра ми беше кралица, а това все още има някакво значение тук.

– Лейди Блонос не ме научи на това.

Той се подсмихва под нос:

– Това е, защото лейди Блонос ти преподава безсмислици. Аз никога няма да правя това.

– Следователно, ако кралицата е била твоя сестра, значи ти си...

– Джулиан Джакос, на вашите услуги. – Той се снишава в комично нисък поклон. – Глава на Династията Джакос, наследник на нищо повече от няколко стари книги. Сестра ми бе покойната кралица Кориан, а принц Тиберий Седми, Кал, както го наричаме всички, е мой племенник.

Сега, когато го казва, мога да видя приликата. Цветът на очите и косата на Кал са като на баща му, но непринуденото изражение, топлотата зад очите му – те сигурно идват от майка му.

– Значи не смяташ да ме превърнеш в някакъв научен експеримент за кралицата? – питам, все още нащрек.

Вместо да придобие обидено изражение, Джулиан се засмива на глас:

– Скъпа, кралицата едва ли желае нещо по-силно от това да изчезнеш. Да открие коя си, да ти помогне да го разбереш, е последното нещо, което иска.

– Но въпреки това ще го направиш?

Нещо проблясва в очите му, нещо като гняв:

– Пипалата на кралицата не се простират толкова далече, колкото ѝ се ще да си мислиш. Искам да узная какво си и съм сигурен, че ти също го искаш.

Колкото изплашена бях преди миг, толкова заинтригувана съм сега:

– Искам.

– Така си и мислех – казва той и ми се усмихва над купчина книги. – Съжалявам да кажа, че освен това трябва да направя каквото поискаха от мен: да те подготвя за деня, в който ще излезеш на сцената.

Лицето ми помръква, когато си спомням какво обясни Кал в тронната зала. Ти си тяхната героиня. Сребърна, отгледана като Червена.

– Искат да ме използват, за да спрат някакъв бунт. По някакъв начин.

– Да, скъпият ми зет и неговата кралица вярват, че можеш да го направиш, ако бъдеш използвана подходящо. – От всяка негова дума капе горчивина.

– Това е глупава и невъзможна идея. Няма да успея да направя нищо и тогава... – Гласът ми заглъхва. Тогава ще ме убият.

Джулиан следва потока на мисълта ми.

– Грешиш, Мер. Не разбираш властта, която имаш сега, колко много неща можеш да контролираш. – Той сключва ръце зад гърба си, странно напрегнат. – Според повечето хора членовете на Алената гвардия са твърде драстични, прекалено бързи. Ти обаче си контролираната промяна, такава, на която хората биха могли да се доверят. Ти си бавният огън, който ще потуши една революция с няколко речи и усмивки. Можеш да говориш на Червените, да им кажеш колко благородни, колко благосклонни, колко прави са кралят и неговите Сребърни. Можеш да уговориш хората си да нахлузят отново веригите си. Дори Сребърните, които оспорват властта на краля, онези, които имат съмнения, могат да бъдат убедени от теб. А светът ще си остане същият.

За моя изненада Джулиан изглежда обезсърчен от това. Без жужащите камери аз се забравям и лицето ми се разкривява в злобна усмивка:

– А ти не искаш това? Ти си Сребърен, би трябвало да мразиш Алената гвардия. И мен.

– Да мислиш, че всички Сребърни са зли, е точно толкова погрешно, колкото да смяташ, че всички Червени са низши – казва той с мрачен и сериозен тон. – Това, което моите хора причиняват на теб и твоите, е погрешно до най-дълбоките нива на човечността. Потискаме ви, впримчваме ви в безкраен цикъл на нищета и смърт просто защото мислим, че сте различни от нас. Това не е правилно. И всеки, изучавал история, може да ти каже, че това ще свърши зле.

– Но ние сме различни. – Един ден, прекаран в този свят, ме научи на това. – Не сме равни.

Джулиан се прегърбва, очите му се забиват в моите:

– Гледам към доказателството, че грешиш.

Гледаш към едно сбъркано същество, Джулиан.

– Ще ми позволиш ли да докажа, че грешиш, Мер?

– Каква полза ще има от това? Нищо няма да се промени.

Джулиан въздъхва, раздразнен. Прокарва ръка през оредяващата си кестенява коса.

– Стотици години Сребърните са стъпвали по земята като живи богове, а Червените са били просто насекоми в краката им до твоята поява. Ако това не е промяна, не знам какво е.

Той може да ми помогне да се справя. Още по-хубаво, може дори да ми помогне да оживея.

– Е, какво ще правим?

Дните ми придобиват ритъм, винаги едно и също разписание. Протокол сутрин, уроци следобед, докато между тях Елара показно ме води по обеди и вечери. Пантерата и Соня, изглежда, още са нащрек с мен, но не са казали нищо от официалния обяд насам. Вероятно помощта на Мейвън свърши работа, колкото и да ми е омразно да го призная.

На следващото голямо събиране, този път в личната трапезария на кралицата, двете Айрал ме пренебрегват напълно. Въпреки уроците ми по Протокол официалният обяд все още е истинско изпитание, докато се опитвам да си спомня какво са ме учили. Осанос: нимфи, синьо и зелено. Уел: градински пазители, зелено и златисто. Леролан: заличители, оранжево и червено. Рамбос и Тайрос, и Нормус, и Айрал, и много други. Никога няма да разбера как човек може да се оправя с всичките.

Както обикновено, настанена съм до Еванджелин. Болезнено си давам сметка за множеството метални съдове и прибори на масата, до един – смъртоносни оръжия в жестоката ръка на Еванджелин. Всеки път, щом вдигне ножа си да нареже храната си, тялото ми се напряга в очакване на удара. Елара знае какво си мисля, но продължава да се храни с усмивка. Това може да е по-ужасно от мъчението на Еванджелин: да знам, че изпитва удоволствие да наблюдава безмълвната ни война.

– И какво ще кажете за Двореца на Слънцето, лейди Титанос? – пита момичето срещу мен – Атара, ДинастияВайпър**, зелено и черно. Момичето анимос, което уби гълъбите. – Предполагам, че не може да се сравнява със... със селото, в което сте живели преди. – Изрича думата село като ругатня и самодоволната ѝ усмивка не ми убягва.

Другите жени се разсмиват заедно с нея, няколко шепнат със скандализирани гласове.

Отнема ми минута да реагирам, докато се опитвам да попреча на кръвта си да кипне:

– Дворецът и Съмъртън са много различни от това, с което съм свикнала – насилвам се да изрека.

– Очевидно – казва друга жена, като се навежда напред, за да се включи в разговора. От Династията Уел, ако съдя по зелено-златната ѝ туника. – Веднъж обиколих Долината на Капитъл и трябва да кажа, че Червените села са просто окаяни. Дори нямат прилични пътища.

Едва можем да се изхранваме, какво остава пък да павираме улиците. Челюстта ми се стяга, докато си помислям, че зъбите ми може да се изпотрошат. Опитвам се да се усмихна, но в крайна сметка правя гримаса, докато другите жени изразяват съгласието си.

– А Червените, е, предполагам, че са постигнали най-доброто на фона на това, с което разполагат – продължава жената Уел, сбърчвайки нос при тази мисъл. – Такъв живот е подобаващ за тях.

– Не е наша вината, че са родени слуги – казва една жена Рамбос в кафяви одежди небрежно, сякаш говори за времето или за храната. – Това е просто природа.

Вълни от гняв се разплискват по тялото ми, но един поглед от кралицата ми подсказва, че не мога да го покажа с нищо. Вместо това трябва да изпълня дълга си. Трябва да излъжа.

– Наистина – чувам се да казвам. Под масата ръцете ми се свиват в юмруци и си мисля, че сърцето ми може да се пръсне.

По цялата маса жените слушат внимателно. Много от тях се усмихват, други кимат, докато потвърждавам ужасните им убеждения за моите хора. От вида на лицата им ми идва да запищя.

– Разбира се – продължавам, неспособна да се спра. – Принудата да водят такъв живот без отдих, без облекчение и без спасение би превърнала всички в слуги.

Малобройните усмивки помръкват, присвивайки се в объркани изражения.

– Лейди Титанос ще има най-добрите учители и най-добрата помощ, за да се уверим, че ще се приспособи правилно – казва бързо Елара, прекъсвайки ме рязко. – Вече започна с лейди Блонос.

Жените мърморят одобрително, докато момичетата се споглеждат, забелвайки очи. Това време е достатъчно да се съвзема, да си възвърна нужния самоконтрол, за да преживея обяда.

– Какво възнамерява да прави Негово Кралско Височество по въпроса с бунтовниците? – пита една жена: грубият ѝ глас изпраща шокова вълна от мълчание над обяда и отвлича вниманието от мен.

Всички погледи на масата се насочват към говорещата – жена във военна униформа. Няколко други дами също носят униформи, но нейната блести с най-много медали и ленти. Грозният белег, спускащ се по луничавото ѝ лице, подсказва, че може действително да ги е заслужила. Тук, в един дворец, е лесно да забравиш, че се води война, но изражението на лицето ѝ, като на преследван от призраци човек, подсказва, че тя няма, не може да забрави.

Кралица Елара оставя лъжицата си със заучена грациозност и също толкова заучена усмивка.

– Полковник Макантос, едва ли бих ги нарекла бунтовници...

– И това е само една атака, за която поемат отговорността – изстрелва в отговор жената полковник, прекъсвайки рязко кралицата. – А какво ще кажете за експлозията в Харбър Бей или летището в Делфи, като стана въпрос? Три въздушни джета унищожени, а още два – откраднати от една от собствените ни бази!

Очите ми се разширяват, не успявам да се сдържа и ахвам заедно с няколко дами. Още атаки? Но докато другите изглеждат уплашени, притиснали ръце към устата си, аз трябва да се преборя с порива да се усмихна. Фарли е свършила доста работа.

– Вие инженер ли сте, полковник? – Гласът на Елара е рязък, студен и категоричен. Тя не дава шанс на Макантос да поклати глава. – Тогава едва ли разбирате как изтичане на газ в Залива е станало причина за експлозията. И ми напомнете: да не би да командвате въздушни войски? О, не, много съжалявам, вашата специалност е свързана със сухопътните сили. Инцидентът на летището беше тренировъчно упражнение, надзиравано от самия лорд генерал Ларис. Той лично увери Негово Височество, че базата в Делфи е напълно сигурна и безопасна.

В честна схватка Макантос вероятно би могла да разкъса Елара с голи ръце. Вместо това обаче Елара разчлени полковника единствено с думи. А дори не е свършила. Казаното от Джулиан отеква в главата ми – думите могат да лъжат.

– Целта им е да наранят невинни граждани както Сребърни, така и Червени, да предизвикат страх и истерия. Те са дребни, ограничени и малодушни, криещи се от правосъдието на моя съпруг. Приписването на всяка злополука и недоразумение в кралството на такива злодеи само подтиква усилията им да тероризират нас, останалите. Не доставяйте това удовлетворение на тези чудовища.

Няколко жени на масата ръкопляскат и кимат, съгласявайки се със зашеметяващата лъжа на кралицата. Еванджелин се присъединява и действието бързо се разпростира, докато само полковникът и аз оставаме безмълвни. Наясно съм, че тя не вярва на нито една дума на кралицата, но няма как да наречеш кралицата лъжкиня. Не и тук, не и на нейната арена.

Колкото и да ми се иска да остана неподвижна, знам, че не мога. Аз съм Марийна, не Мер, и трябва да подкрепя моята кралица и ужасните ѝ думи. Ръцете ми се събират, ръкопляскайки на лъжата на Елара, докато смъмрената жена полковник навежда глава.

Макар и да съм постоянно заобиколена от слуги и Сребърни, ме наляга самота. Не виждам често Кал заради натовареното му разписание от безкрайни тренировки. Дори има възможност да напуска Двореца – заминава да отправи обръщение към войските в една база наблизо или придружава баща си по държавни дела. Предполагам, че бих могла да си говоря с Мейвън със сините му очи и самодоволната полуусмивка, но все още съм нащрек с него. За щастие, никога не ни оставят наистина сами. Това е глупава дворцова традиция, за да предпазват благородните момчета и момичета от изкушение, както се изрази лейди Блонос, но се съмнявам, че някога ще важи за мен.

Честно казано, през половината време забравям, че се предполага един ден да се омъжа за него. Представата Мейвън да ми бъде съпруг, не ми се струва реална. Та ние не сме дори приятели, камо ли партньори. Колкото и да е мил, моите инстинкти ми подсказват да не обръщам гръб на сина на Елара; че той крие нещо. Нямам представа какво може да е то.

Уроците на Джулиан правят всичко това по-поносимо; образованието, от което някога изпитвах ужас, сега е ярко петно в моето море от тъмнина. Без камерите и очите на Елара можем да прекарваме времето си, откривайки коя съм в действителност. Но върви бавно, изпълвайки и двама ни с безсилен гняв.

– Мисля, че знам какъв е проблемът ти – казва Джулиан в края на първата ми седмица. Стоя на няколко метра от него с протегнати ръце и изглеждам като глупачка, както обикновено. В краката ми има странно електрическо приспособление, което от време на време плюе искри. Джулиан иска да обуздая електричеството, да го използвам, но отново не успях да пусна мълнията, която преди всичко ме забърка в тази каша.

– Може би трябва да съм в смъртна опасност – изпухтявам. – Да поискаме ли пушката на Лукас?

Обикновено Джулиан се смее на шегите ми, но точно сега е твърде зает да мисли.

– Ти си като дете – казва най-накрая. Сбърчвам нос при обидата, но въпреки това той продължава: – Такива са децата отначало, когато не могат да се контролират. Способностите им се проявяват в моменти на страх, докато се научат да обуздават тези емоции и да се възползват от тях. Има задействащ механизъм, спусък, и ти трябва да откриеш твоя.

Спомням си как се чувствах в Спираловидната градина, падайки, както си мислех, към гибелта си. Но това, което течеше през вените ми, когато се сблъсках с щита от мълнии, не беше страх, а покой. Беше знание, че краят ми е дошъл, и приемане, че не мога да направя нищо, за да го спра – беше освобождаване.

– Струва си поне да опитаме – настоява Джулиан.

Изпъшквам и се обръщам отново с лице към стената. Джулиан е наредил по цялото ѝ протежение каменни лавици за книги, всичките празни, разбира се, за да имам в какво да се целя. С ъгълчето на окото си го виждам как се дръпва назад, но ме наблюдава през цялото време.

Пусни. Отпусни се, шепне гласът в главата ми. Очите ми плавно се затварят, докато се съсредоточавам и оставям собствените ми мисли да изчезнат, за да може умът ми да се протегне, търсейки опипом електричеството, което копнее да докосне. Вълничката от енергия, жива под кожата ми, отново ме залива, докато запява във всеки мускул и нерв. Обикновено това е мястото, където спира – точно на ръба на чувството, но не и този път. Вместо да се опитвам да удържа, да тласна себе си в тази сила, аз я пускам. И изпадам в състояние, което не мога да обясня – в усещане, което е всичко и нищо, светло и тъмно, горещо и студено, жива и мъртва. Скоро мощта е единственото нещо в ума ми, тя замъглява всичките ми призраци и спомени. Дори Джулиан и книгите престават да съществуват. Умът ми е бистър, черна бездна, жужаща от електричество. Сега, когато се опитвам да изтласкам усещането, то не изчезва, а се движи вътре в мен от очите до върховете на пръстите ми. От лявата ми страна Джулиан ахва на глас.

Очите ми се отварят и виждам пурпурно-бели искри да изскачат от приспособлението към пръстите ми като електричество между жици.

Поне веднъж Джулиан няма думи. Нито пък аз.

Не искам да помръдна, изплашена, че всяка малка промяна може да накара мълнията да изчезне. Тя обаче не изчезва. Остава: подскача и се извива в ръката ми като коте, което си играе с кълбо прежда. Изглежда точно толкова безобидна, но си спомням какво едва не причиних на Еванджелин. Тази сила може да погубва, ако ѝ позволя.

– Опитай да я помръднеш – прошепва едва доловимо Джулиан, наблюдавайки ме с широко отворени развълнувани очи.

Нещо ми подсказва, че тази мълния ще се подчини на желанията ми. Тя е част от мен, късче от душата ми, оживяло в света.

Юмрукът ми се свива в стегната топка и искрите реагират на напрегнатите ми мускули, като стават по-големи, по-ярки и по-бързи. Разяждат ръкава на ризата ми, прогарят плата за секунди. Като дете, което хвърля топка, рязко стрелвам ръка към каменните лавици, отпускайки юмрук в последния момент. Мълнията полита през въздуха в кръг от ярки искри и се сблъсква с книжните рафтове.

Последвалото бум ме кара да изпищя и да отстъпя назад към купчина книги. Докато се търкулвам на земята с препускащо в гърдите ми сърце, солидната каменна лавица за книги рухва в облак от гъст прах. По отломките за миг проблясват искри, а после изчезват, като оставят след себе си единствено развалини.

– Съжалявам за лавицата – обаждам се изпод купчина паднали книги. Ръкавът ми още пуши разнищен, но това е нищо в сравнение с жуженето в ръката ми. Нервите ми пеят, тръпнещи от сила – това усещане беше хубаво.

Сянката на Джулиан се движи из замъгления въздух, дълбоко в гърдите му отеква смях, докато оглежда какво направих. Бялата му усмивка сияе през прахта.

– Ще ни трябва по-голяма класна стая.

Той се оказва прав. Всеки ден сме принудени да намираме по-нови и по-големи стаи, в които да се упражняваме, докато най-накрая седмица по-късно откриваме едно място в подземните нива. Тук стените са от метал и бетон, по-яки от декоративния камък и дървото на горните етажи. Прицелът ми е ужасен, най-меко казано, и Джулиан много внимава да не се изпречва на пътя на упражненията ми, но ми става все по-лесно и по-лесно да призовавам мълнията.

Джулиан си води бележки през цялото време, отбелязвайки всичко: от сърдечния ми ритъм до топлината на наскоро наелектризирана чаша. Всяка нова бележка предизвиква поредната озадачена, но щастлива усмивка на лицето му, макар да не ми казва защо. Съмнявам се, че бих разбрала дори и да ми каже.

– Смайващо – мърмори той, като разчита показанията на друго метално приспособление, което не мога да назова. Казва, че то измерва електрическата енергия, но не знам как.

Потривам длани една в друга, гледайки ги как „намаляват енергийното поле“, както го нарича Джулиан. Този път ръкавите ми остават непокътнати благодарение на новото ми облекло. Това е огнеупорна тъкан като дрехите, които носят Кал и Мейвън, макар да предполагам, че моята би трябвало да се нарича „шокоустойчива“.

– Кое е смайващо?

Той се поколебава, сякаш не иска да ми каже, сякаш не бива да ми казва, но най-накрая свива рамене:

– Преди да се заредиш с електричество и да изпържиш онази злощастна статуя – посочва с жест към димящата купчина отломки, която някога беше бюст на някакъв крал, – измерих силата на електричеството в тази стая. От лампите, от електрическата инсталация, такива неща. А сега просто измерих теб.

– И?

– Излъчването ти беше двойно по-силно от това, което записах преди – казва той гордо, но не виждам защо изобщо има значение. С бързо навеждане изключва кутията с искрите, както съм започнала да я наричам. Мога да почувствам как електричеството в нея замира. – Опитай отново.

Изпухтявам и се съсредоточавам отново. След миг на концентрация искрите ми се връщат точно толкова силни, колкото преди. Този път обаче идват отнякъде вътре в мен.

Широката усмивка на Джулиан разцепва лицето му от ухо до ухо.

– Значи...

– Значи това потвърждава подозренията ми. – Понякога забравям, че Джулиан е книжовник и учен. Той обаче винаги бърза да ми напомни: – Ти произведе електрическа енергия.

Сега съм наистина объркана:

– Правилно. Това е силата ми, Джулиан.

– Не, аз смятах, че силата ти е да манипулираш енергия, а не да я създаваш – казва той, гласът му се снижава мрачно. – Никой не може да създава, Мер.

– Но това не може да е вярно. Нимфите...

– Манипулират вода, която вече съществува. Не могат да използват нещо, което не е там.

– Е, добре, а Кал? Мейвън? Не виждам много бушуващи пъклени огньове, с които да си играят.

Джулиан се усмихва и клати глава:

– Нали си виждала гривните им?

– Винаги ги носят.

– Гривните пускат искри, миниатюрни пламъци, които момчетата да контролират. Без нещо, което да подпали огъня, са безсилни. Всички елементали са еднакви, манипулират метал или вода, или растителност, които вече съществуват. Те са само толкова силни, колкото обкръжаващата ги среда. Не като теб, Мер.

Не като мен. Аз не приличам на никого.

– Следователно какво означава това?

– Не съм съвсем сигурен. Ти си нещо съвсем друго. Нито Червена, нито Сребърна. Нещо друго. Нещо повече.

– Нещо различно. – Очаквах тестовете на Джулиан да ме доближат до някакъв отговор, но вместо това те само повдигат още въпроси. – Какво съм аз, Джулиан? Какво не ми е наред?

Внезапно ми е много трудно да дишам и очите ми се замъгляват. Налага се да примигна, за да прогоня сълзите, опитвайки се да ги скрия от Джулиан. Твърде много ми се събра, помислям си. Уроци, протокол, това място, където не мога да имам доверие на никого, където дори не съм себе си. Задушаващо е. Идва ми да запищя, но знам, че не мога.

– Няма нищо нередно в това да бъдеш различна – чувам да казва Джулиан, но думите са само ехо. Собствените ми мисли, спомени за вкъщи, за Гиза и Килорн удавят гласа му.

– Мер? – Той пристъпва към мен, лицето му е олицетворение на добротата – но ме държи на една ръка разстояние. Не заради мен – заради себе си. За да се предпази от мен. С ахване осъзнавам, че искрите са се върнали и сега пробягват нагоре по ръцете ми, заплашвайки да ме погълнат в бушуваща ярка буря. – Мер, фокусирай се върху мен. Мер, овладей я.

Говори меко, спокойно, но настойчиво. Дори изглежда изплашен от мен.

– Овладей я, Мер.

Но аз не мога да контролирам нищо. Нито бъдещето си, нито мислите си, нито дори тази сила, която е коренът на всичките ми беди.

Има обаче едно нещо, което още мога да контролирам поне засега. Краката си.

Като окаяна страхливка, каквато съм всъщност, побягвам.

Коридорите са пусти, докато тичам с всичка сила през тях, но невидимата тежест на хиляда камери ме притиска. Нямам много време, докато Лукас или по-лошо, Пазителите, ме намерят. Просто имам нужда да си поема дъх. Просто имам нужда да видя над себе си небето, а не стъкло.

Застанала съм на балкона вече от цели десет секунди, преди да осъзная, че вали, и дъждът ме измива и ме пречиства от кипящия ми гняв. Искрите са изчезнали, заместени от яростни грозни сълзи, които оставят пътечки по лицето ми. Някъде далеч отеква гръмотевица и въздухът е топъл. Но влажната горещина е изчезнала. Жегата е намаляла и лятото скоро ще свърши. Времето минава. Животът ми продължава, променя се, независимо колко много искам да си остане същият.

Когато една силна длан се сключва около ръката ми, едва не изпищявам. Двама Пазители стоят над мен, очите им зад маските са тъмни. И двамата са двойно по-едри от мен и безсърдечни, опитващи се да ме завлекат обратно в затвора ми.

– Милейди – изръмжава единият, но изобщо не звучи почтително.

– Пуснете ме. – Заповедта е немощна, почти шепот. Гълтам жадно въздух, сякаш се давя. – Просто ми дайте няколко минути, моля ви...

Но аз не съм тяхна господарка. Те не отговарят пред мен. Никой не отговаря.

– Чухте годеницата ми – казва друг глас. Думите му са решителни и твърди, гласът на кралска особа. Мейвън. – Пуснете я.

Когато принцът излиза на балкона, не успявам да се сдържа и изпитвам прилив на облекчение. При вида му Пазителите се изпъват, и двамата накланят глави в негова посока. Онзи, който ме държи, проговаря:

– Трябва да се погрижим лейди Титанос да спазва разписанието си – казва той, но разхлабва хватката си. – Заповеди, сър.

– Тогава имате нови заповеди – отвръща Мейвън с леден тон. – Аз ще придружа Марийна обратно до уроците ѝ.

– Много добре, сър – казват Пазителите в един глас, неспособни да противоречат на един принц.

Когато се отдалечават с тежки стъпки, с пламтящи наметала, от които капе дъжд, въздъхвам на глас. Не го осъзнавах преди, но ръцете ми се тресат и трябва да стисна юмруци, за да скрия треперенето. Но ако не друго, Мейвън е вежлив и се преструва, че не забелязва.

– Имаме работещи душове вътре, нали знаеш.

Бърша очите си с ръце, макар че сълзите ми отдавна са се изгубили в дъжда, оставяйки след себе си само смущаващо течащ нос и черен грим. За щастие, сребристата ми пудра си е на мястото. Направена е от по-издръжлив материал от мен.

– Първият дъжд за сезона – успявам да изрека, като се насилвам да звуча нормално. – Трябваше да го видя с очите си.

– Ясно – казва той и се премества да застане до мен. Обръщам глава, надявам се да скрия лицето си само за още малко време. – Разбирам, знаеш ли.

Нима, принце? Нима разбираш какво е да бъдеш откъснат от всичко, което обичаш, принуден да бъдеш нещо друго? Да лъжеш през всяка минута от всеки ден до края на живота си? Да знаеш, че в теб има нещо сбъркано?

Нямам сили да се справя с многозначителните му усмивки.

– Можеш да спреш да се преструваш, че знаеш нещо за мен или за чувствата ми.

От тона ми изражението му се вкисва, устата му се разкривява в гримаса:

– Мислиш, че не знам колко е трудно да бъдеш тук? С тези хора? – Той хвърля поглед през рамо, сякаш се тревожи, че някой може да чуе. Но никой не слуша освен дъждът и гръмотевиците. – Не мога да казвам каквото искам, да правя каквото поискам – с майка ми наоколо дори едва мога да мисля каквото искам. А брат ми...

– Какво за брат ти?

Думите засядат в устата му. Не иска да ги изрече, но въпреки това ги чувства.

– Той е силен, той е талантлив, той е могъщ – а аз съм негова сянка. Сянката на пламъка.

Бавно издишва и осъзнавам, че въздухът наоколо е странно горещ. – Съжалявам – добавя той и се отдръпва на една крачка разстояние, за да остави въздуха да изстине. Пред очите ми се превръща отново в Сребърния принц, по-привикнал към пиршествата и парадните униформи. – Не биваше да казвам това.

– Няма нищо – промърморвам. – Хубаво е да чуя, че не съм единствената, която се чувства не намясто.

– Това е нещо, което би трябвало да знаеш за нас, Сребърните. Ние винаги сме сами. Тук и тук – казва, като сочи между главата и сърцето си. – Това поддържа човек силен.

Над главите ни блясва мълния и осветява сините му очи, които сякаш засияват.

– Това е наистина глупаво – казвам му и той се подсмихва мрачно.

– По-добре да обуздаете това ваше сърце, лейди Титанос. Няма да ви отведе на никое желано място.

Думите ме карат да потреперя. Най-сетне си спомням дъжда и колко ли ужасно изглеждам.

– Добре е да се върна към уроците си – промърморвам и възнамерявам да го зарежа на балкона. Вместо това той ме хваща за ръката.

– Мисля, че мога да ти помогна с проблема ти.

Повдигам вежда:

– Какъв проблем?

– Не ми се струваш от онези момичета, които се разплакват при най-малкия повод. Мъчно ти е за вкъщи. – Вдига ръка, преди да успея да възразя. – Мога да поправя това.