Алена кралица

Двадесет и първа глава

Връщам се в стаята си, рязко смъквам съсипаната рокля, оставям коприната да падне на пода. Думите на краля звучат отново в главата ми, осеяни с проблясъци от тази ужасна нощ. Очите на Килорн изпъкват през всичко това: зелен огън, който ме изгаря. Трябва да го предпазя, но как? Само ако можех да се сменя отново с него, моята свобода за неговата. Ако само нещата още бяха толкова прости. Никога не съм усещала толкова остро в ума си уроците на Джулиан: миналото е толкова по-велико, отколкото това бъдеще.

Джулиан. Джулиан.

Жилищните помещения гъмжат от Пазители и служители на Сигурността, всеки от тях нащрек. Но аз отдавна съм усъвършенствала изкуството да се прокрадвам незабелязано, а вратата на Джулиан не е далече. Въпреки късния час той е буден, задълбочен над книгите. Всичко изглежда същото, сякаш не се е случило нищо. Може би той не знае. Но после забелязвам бутилката с кафяв алкохол на масата, заемаща място, обикновено запазено за чай. Разбира се, че знае.

– В светлината на неотдавнашните събития бих помислил, че уроците ни са отменени за момента – казва той над страниците на книгата си. Въпреки това я затваря с рязък звук, насочвайки цялото си внимание към мен. – Да не споменавам, че е доста късно.

– Имам нужда от теб, Джулиан.

– Това има ли нещо общо с Прострелването на Слънцето? Да, вече измислиха хитроумно име. – Посочва към тъмния видео екран в ъгъла. – Излъчва се по новините вече от часове. На сутринта кралят ще отправи обръщение към страната.

Спомням си пухкавата руса репортерка, която отразяваше репортажа за бомбите в столицата преди повече от месец. Тогава ранените бяха малко, а въпреки това на пазарния площад имаше метежи. Какво ще направят сега? Колко невинни Червени ще платят?

– Или става дума за четиримата терористи, заключени в момента в килиите на тази постройка? – продължава настойчиво Джулиан, преценявайки реакцията ми. – Извини ме, искам да кажа, трима. Птолемей Самос определено оправдава репутацията си.

– Те не са терористи – отвръщам спокойно, като се опитвам се да се владея.

– Да ти покажа ли определението на тероризъм, Мер? – Тонът му е язвителен. – Тяхната кауза може и да е справедлива, но методите им... Освен това няма значение какво казваш ти. – Отново посочва към видео екрана. – Те имат собствена версия на истината и тя е единствената, която хората ще чуят.

Челюстта ми се затваря болезнено, кост върху кост.

– Ще помогнеш ли, или не?

– Аз съм учител и в известен смисъл парий, ако случайно не си забелязала. Какво мога да направя?

– Джулиан, моля те. – Усещам как последният ми шанс се изплъзва. – Ти си внушител, можеш да кажеш на стражите, да ги накараш да направят всичко, каквото поискаш. Можеш да ги освободиш.

Но той остава безмълвен и отпива спокойно от питието си. Никаква гримаса, както правят обикновено мъжете. Острият вкус на алкохола му е познат.

– Утре ще бъдат разпитани. И независимо колко са силни, независимо колко дълго ще издържат, истината ще бъде открита. – Бавно вземам ръката на Джулиан със загрубелите от хартията пръсти. – Този план беше мой. Аз съм една от тях. – Не е нужно да узнава за Мейвън. Това само ще го ядоса още повече.

Полулъжата си свършва работата добре. Виждам го в очите на Джулиан.

– Ти? Това е твое дело? – заеква той. – Стрелбата, бомбите?

– Бомбата беше... неочаквана. – Бомбата беше нещо ужасно.

Той присвива очи и виждам как зъбчатите колелца се въртят в ума му. После се пречупва изцяло.

– Казах ти, казах ти да не се втурваш презглава в това! – Стоварва юмрук върху масата: изглежда по-ядосан, отколкото съм го виждала някога. – А сега – прошепва и се взира в мен с толкова тъга, че ме заболява сърцето, – сега трябва да те гледам как се давиш?

– Ако избягат...

Той обръща остатъка от питието си на една глътка. С рязко движение на китката разбива чашата на пода и аз подскачам:

– А какво ще стане с мен? Дори и да отстраня камерите, спомените на стражите, всичко, което би могло да въвлече в това някого от двама ни, кралицата ще узнае. – Клатейки глава, въздъхва. – Ще ми извади очите заради постъпката ми.

И Джулиан няма да чете никога повече. Как мога да искам това?

– Тогава нека аз да умра. – Думите засядат на гърлото ми. – Заслужавам го толкова, колкото и те.

Не може да ме остави да умра. Няма. Аз съм малкото мълниеносно момиче и ще накарам света да се промени.

Когато проговаря отново, звучи глухо.

– Казаха, че смъртта на сестра ми е самоубийство. – Бавно прокарва пръсти по китката си, отдавайки се на отдавнашен спомен. – Това беше лъжа и аз го знаех. Тя беше тъжна жена, но никога не би направила такова нещо. Не и докато имаше Кал и Тиб. Беше убита, а аз не казах нищо. Страхувах се и я оставих да умре опозорена. И от онзи ден насам се трудя да поправя това, като чакам в сенките на този чудовищен свят и дебна времето си, за да отмъстя за нея. – Вдига очи към мен. Те искрят от сълзи. – Предполагам, че това ще бъде добро начало.

На Джулиан не му отнема дълго време да измисли план. Всичко, от което имаме нужда, е магнитрон и няколко „слепи“ камери, а за късмет, аз мога да осигуря и двете.

Лукас чука на вратата на спалнята ми по-малко от две минути, след като го повиквам.

– Какво мога да направя за теб, Мер? – пита той, по-нервен от обикновено. Знам, че времето, в което е надзиравал провеждания от кралицата разпит на слугите, сигурно не е било лесно. Поне ще е твърде разсеян, за да забележи, че треперя.

– Гладна съм. – Репетираните думи излизат от устата ми по-лесно, отколкото би трябвало. – Нали знаеш, вечерята така и не се състоя, затова се чудех...

– Да ти приличам на готвач? Трябваше да се обадиш в кухните, това им е работата.

– Ами не мисля, че сега моментът е подходящ слугите да сноват наоколо. Хората още са доста изнервени и не искам някой да пострада, защото аз не съм си получила вечерята. Просто ще трябва да ме придружиш, това е всичко. А кой знае, може и ти да си измъкнеш нещо.

Въздишайки като раздразнен тийнейджър, Лукас ми протяга ръка. Докато я поемам, хвърлям поглед към камерите в коридора и ги карам да угаснат. Готово.

Би трябвало да изпитвам угризения, задето използвам Лукас, защото зная от личен опит какво е да си играят с ума ти, но това е за живота на Килорн. Лукас все още бъбри, когато завиваме зад ъгъла и се натъкваме право на Джулиан.

– Лорд Джакос... – започва Лукас и понечва да сведе глава, но Джулиан го хваща за брадичката с по-бързо движение, отколкото някога съм мислила, че е способен. Преди Лукас да успее да реагира, Джулиан се втренчва гневно в очите му и борбата замира, преди да е започнала.

Сладките му думи, гладки като масло и мощни като желязо, веднага получават отговор.

– Заведи ни в килиите. Използвай сервизните коридори. Дръж ни далече от патрулите. Не запомняй това.

Лукас, обикновено все усмихнат и готов да се шегува, изпада в странно, почти подобно на хипноза състояние. Очите му се изцъклят и той не забелязва, когато Джулиан посяга надолу да вземе пистолета му. Но въпреки това тръгва с отривиста стъпка, води ни през лабиринта на Двореца. На всеки завой чакам да усетя електрическите очи и изключвам всички по пътя ни. Джулиан прави същото със стражите, внушава им да не ни запомнят, докато минаваме. Заедно съставляваме непобедим отбор и не след дълго заставаме най-горе на стълбите към тъмницата. Тук долу ще има Пазители, твърде многобройни, за да се справи Джулиан с тях сам.

– Не казвай нито дума – изсъсква Джулиан на Лукас, който кимва в знак, че е разбрал.

Сега е мой ред да водя. Очаквам да съм изплашена, но мъждивата светлина и късният час ми създават чувство за нещо познато. Това е стихията ми – да се промъквам, да лъжа и да крада.

– Кой е това? Кажете името си и по каква работа! – изкрещява ни една от Пазителите. Разпознавам гласа ѝ – Глиакон, замразителката, която изтезаваше Фарли. Може би мога да убедя Джулиан да ѝ внуши да се хвърли от някой зъбер.

Изправям се в цял ръст, макар че най-важни са гласът и тонът ми.

– Казвам се лейди Марийна Титанос, годеница на принц Мейвън – отвръщам рязко, слизайки по стъпалата възможно най-грациозно. Гласът ми е студен и рязък, огледален образ на тези на Елара и Еванджелин. Аз също имам сила и мощ. – И не споделям делата си с Пазители.

При вида ми четиримата Пазители се споглеждат и се разпитват взаимно. Единият, едър мъж със свински очички, дори ме оглежда нагло от глава до пети. Зад решетките Килорн и Уолш застават нащрек. Фарли не помръдва от ъгъла си, обвила коленете си с ръце. За миг си помислям, че може би спи, докато тя се раздвижва и сините ѝ очи отразяват светлината.

– Трябва да знам, милейди – казва Глиакон с извинителен тон. Кимва към Джулиан и Лукас, които слизат долу след мен. – Същото се отнася и за вас.

– Бих искала лична аудиенция с тези – придавам на гласа си възможно най-силна нотка на отвращение; не е трудно, при положение че Пазителят със свинските очички стои толкова наблизо – създания. Имаме въпроси, на които трябва да бъде отговорено, и злини, за които трябва да отмъстим. Нали, Джулиан?

Джулиан се усмихва злобно, преструва се добре.

– Ще е лесно да ги накараме да пропеят.

– Невъзможно, милейди – изсумтява Свинските очички. Акцентът му е твърд и груб, от Харбър Бей. – Заповедите ни са да останем точно тук цяла нощ. Няма да помръднем по ничия заповед.

Веднъж едно момче в Подпорите ме нарече проклета флиртаджийка, защото го придумах да се откаже от чифт хубави ботуши.

– Наясно сте с положението ми, нали? Скоро ще бъда принцеса, а благоволението на една принцеса е много ценно нещо. Освен това Червените плъхове трябва да получат урок. Болезнен урок.

Свинските очички примигва мудно към мен, обмисляйки чутото. Джулиан стои над рамото ми, готов със сладките си думи, ако ми потрябват. Минават два удара на сърцето, преди Свинските очички да кимне, като махва към другите:

– Можем да ви дадем пет минути.

Лицето ме заболява, когато се усмихвам толкова широко, но не ме е грижа.

– Много ви благодаря. Задължена съм ви на всички.

Те се отдалечават с тежки стъпки в колона по един, като тътрят крака. Щом стигат до горната площадка, си позволявам да изпитам надежда. Пет минути ще са предостатъчни.

Килорн едва не скача към решетките, горящ от нетърпение да се освободи от килията си, а Уолш издърпва Фарли на крака. Но аз изобщо не помръдвам. Нямам намерение да ги освобождавам, не още.

– Мер – прошепва Килорн, озадачен от колебанието ми, но аз го карам да замълчи с един поглед.

– Бомбата. – Дим и огън замъгляват мислите ми, връщайки ме към мига, в който балната зала експлодира. – Обяснете бомбата.

Очаквам да започнат да сипят извинения, да ме умоляват за прошка, но вместо това тримата си разменят неразбиращи погледи. Фарли се обляга на решетките с горящи очи.

– Не знам нищо за това – изсъсква тя едва чуто. – Никога не съм упълномощавала извършването на подобно нещо. Трябваше да е организирано, със специални мишени. Ние не убиваме напосоки, без цел.

– Столицата, другите бомбардировки?

– Знаеш, че онези сгради бяха празни. Там не загина никой, не и по наша вина – казва тя с равен тон. – Кълна ти се, Мер, това не беше наше дело.

– Наистина ли мислиш, че бихме се опитали да взривим най-голямата си надежда? – добавя Килорн. Не е нужно да питам, за да знам, че има предвид мен.

Най-после кимвам през рамо на Джулиан.

– Отвори килията. Тихо – промърморва Джулиан с ръце върху лицето на Лукас.

Магнитронът се подчинява и решетките се извиват в голяма буква „О“, достатъчно широка, за да пристъпят през нея. Уолш излиза първа с ококорени от удивление очи. Следващият е Килорн, който помага на Фарли да се провре през решетките. Ръката ѝ още виси безпомощно – лечителката е пропуснала едно място.

Посочвам към стената и те тръгват беззвучно като мишки по камък. Очите на Уолш се спират за миг върху тялото на Тристан, все още безжизнено в килията, но тя остава на мястото си до Фарли. Джулиан избутва Лукас до тях, преди да заеме мястото си до подножието на стълбите срещу освободените пленници.

Аз отивам от другата страна, притискайки се до Килорн. Макар да е прекарал нощта в килиите с мъртво тяло за компания, още мирише на вкъщи.

– Знаех си, че ще дойдеш – прошепва в ухото ми. – Знаех го.

Но няма време за любезности или празнуване. Не и докато те не си тръгнат благополучно.

От другата страна на отворената пролука на сълбището Джулиан ми кимва. Готов е.

– Пазител Глиакон, може ли да поговорим? – изкрещявам нагоре по стълбите, залагайки стръвта за следващата ни клопка. Тътренето на краката ѝ ми подсказва, че тя се е хванала.

– Какво има, милейди?

Когато стига долу, очите ѝ литват право към отворената килия и тя ахва зад маската си. Но Джулиан е твърде бърз дори за една Пазителка.

– Отишли сте да се разходите. Когато сте се върнали, сте открили това. Не ни помните. Повикайте един от другите – прошепва той с глас като ужасна песен.

– Пазител Тайрос, необходим сте – казва тя с равен тон.

– Сега ще заспите.

Тя се свлича почти преди последната дума да се отрони от устните му, но Джулиан я хваща през кръста и внимателно я полага на пода зад себе си. Килорн издишва изненадано, впечатлен от Джулиан, който си позволява лека доволна усмивка.

Тайрос е следващият, който слиза по стълбите объркан, но горящ от желание да услужи. Джулиан повтаря действието, изрича с напевен шепот заповедите си за няколко секунди. Не очаквах Пазителите да са глупави, но има логика. Още от деца ги обучават в изкуството на бойните умения; логиката и интелигентността не са най-важните им приоритети.

Но последните двама, Свинските очички и лечителят, не са пълни глупаци. Когато Тайрос се провиква, нарежда на Пазителя и лечител на повърхностни рани да слезе, те започват да шушукат помежду си.

– Свършвате ли вече, лейди Титанос? – обажда се Свинските очички с предпазлив глас.

Мислейки бързо, им извиквам в отговор:

– Да, свършихме. Другарите ви се върнаха на постовете си, искам да се уверя, че и вие ще го направите.

– О, така ли? Вярно ли е, Тайрос?

С ослепителна бързина Джулиан коленичи над припадналия Тайрос. Отваря насила очите му, като държи клепачите.

– Кажете, че сте се върнали на поста си. Кажете, че дамата е приключила.

– Върнах се на поста си – изрича монотонно Тайрос. Надявам се, че дългото стълбище и каменните стени ще изопачат гласа му. – Дамата приключи.

Свинските очички изсумтява под нос:

– Много добре.

Ботушите им тропат по стъпалата, двамата слизат заедно. Двама. Джулиан не може да се справи сам с двама. Усещам как Килорн се напряга зад гърба ми, свивайки юмрук, докато се подготвя за всичко, което може да последва. С една ръка го бутам обратно до стената, докато другата побелява от искри.

Стъпките спират точно след отвора. Не мога да ги видя, Джулиан също не може, но Свинските очички диша като куче. Лечителят също е там и чака точно извън обсега ни. В пълна тишина не е трудно да чуя щракването на пистолет.

Очите на Джулиан се разтварят широко, но той остава непоклатим, едната му ръка се сключва около откраднатото оръжие. Не искам дори да дишам, знаейки, че всички сме на ръба. Стените сякаш се свиват, затварят ни натясно в каменен ковчег без изход.

Чувствам се много спокойна, когато се измъквам пред стълбите с искрящата си ръка зад гърба. Очаквам да почувствам куршумите всеки миг, но болката така и не идва. Няма да ме застрелят, не и докато не им дам основателна причина.

– Има ли някакъв проблем, Пазители? – питам подигравателно, извила вежда, както съм виждала да прави Еванджелин сто пъти. Бавно пристъпвам нагоре, излагайки двамата на показ. Те стоят един до друг с нетърпеливо свити пръсти върху двата спусъка. – Бих предпочела да не насочвате оръжията си към мен.

Свинските очички ме поглежда с неподправен гняв, но това изобщо не ме смущава. Ти си дама. Дръж се като такава. Действай, за да опазиш живота си.

– Къде е приятелят ти?

– О, сега ще дойде. Една от пленничките има доста заядлив език. Имаше нужда от малко допълнително внимание. – Лъжата излиза от устата ми толкова лесно. Умението наистина идва с опита.

Ухилен, Свинските очички сваля леко оръжието:

– Кучката с белега ли? Наложи се лично да я цапна. – Той се киска. Засмивам се заедно с него и си представям какво могат да причинят мълниите на тлъстите му бледи очи.

Когато се приближавам, лечителят на повърхностни рани слага едната си ръка върху металния парапет и ми препречва пътя. Правя същото. Усещам го студен в ръката си и солиден. Полека, не бързай, казвам си, влагайки в искрите си точно толкова енергия, колкото трябва. Недостатъчно, за да причинят изгаряне, недостатъчно, за да оставят белези, но достатъчно, за да се погрижат за двамата. Същото е като да вденеш игла и поне веднъж се оказвам опитна в шиенето.

Над мен лечителят не се смее заедно с приятеля си. Очите му са ярко сребърни и с маската и огненото наметало прилича на демон от кошмар.

– Какво има зад гърба ти? – изсъсква през маската.

Свивам рамене, позволявайки си още една стъпка.

– Нищо, Пазител Сконос.

Следващите думи са накъсани:

– Лъжеш.

Реагираме в един и същи миг, бурно впускайки се в действие. Куршумът ме уцелва в корема, но мълнията ми се издига по металния парапет, минава през кожата на лечителя и се забива в мозъка му. Свинските очички изкрещява, стреляйки със собствения си пистолет. Куршумът се забива в стената, пропуснал ме на сантиметри. Но аз го уцелвам с кълбото от искри, което запращам зад гърба си. Те се плъзват покрай мен, и двамата в безсъзнание с мускули, потрепващи конвулсивно от шока.

А после падам.

За кратко се запитвам дали каменният под ще разбие черепа ми. Предполагам, че това е по-лесно, отколкото да умра от загуба на кръв. Вместо това ме улавят дълги ръце.

– Мер, ще се оправиш – прошепва Килорн. Ръката му покрива корема ми, опитва се да спре кървенето. Очите му са зелени като трева. Открояват се в един притъмняващ свят. – Дребна работа е.

– Облечете онези – рязко нарежда Джулиан на другите. Фарли и Уолш се втурват покрай мен да навлекат огненочервените пелерини и маски. – Ти също!

Грубо издърпва Килорн от мен, и в бързината почти го запраща през стаята.

– Джулиан... – изричам задавено и се мъча да го уловя. Трябва да му благодаря.

Но той е отвъд обсега ми, коленичил над лечителя. Рязко разтваря клепачите на Пазителя и пее, нарежда му да се събуди. Следващото, за което си давам сметка, е, че лечителят гледа надолу към мен с ръце върху раната ми. Отнема само секунда, преди светът да се върне в нормалното си състояние. В ъгъла Килорн изпуска въздишка на облекчение и нахлузва една пелерина през главата си.

– Също и нея. – Посочвам към Фарли. Джулиан кимва и насочва лечителя към нея. С едно ясно пук рамото ѝ се намества отново.

– Много съм ви задължена – казва тя и нахлузва маската върху лицето си.

Уолш стои изправена над всички ни с маската, забравена в ръката ѝ. Взира се в повалените Пазители с увиснала челюст.

– Мъртви ли са? – пита, шепнейки като уплашено дете.

Джулиан вдига поглед от Свинските очички, след като е свършил да му „пее“.

– Едва ли. Всичките ще се свестят след няколко часа, а ако имате късмет, дотогава никой няма да разбере, че ви няма.

– Няколко часа могат да ми свършат работа. – Фарли плясва Уолш по рамото и я връща рязко в реалността. – Опомни се, момиче, доста тичане ни чака тази вечер.

Не ни отнема много време да ги измъкнем през последните няколко коридора. Въпреки това страхът ми нараства с всеки изминал миг, докато се озоваваме насред гаража на Кал. Замаяният Лукас пробива голяма дупка в металната врата, сякаш разкъсва хартия, за да разкрие нощта оттатък.

Уолш ме прегръща, заварва ме неподготвена:

– Не знам как – промърморва, – но се надявам един ден да станеш кралица. Представяш ли си какво би могла да постигнеш тогава? Алената кралица.

Налага се да се усмихна на невъзможната мисъл:

– Върви, преди глупостите ти да са ми повлияли.

Фарли не си пада по прегръдките, но все пак ме потупва по рамото:

– Пак ще се срещнем, и то скоро.

– Не по този начин, надявам се.

Лицето ѝ разцъфва в рядка зъбата усмивка. Осъзнавам, че въпреки белега е много красива.

– Не по този начин – повтаря като ехо тя, а после се измъква навън в нощта с Уолш.

– Знам, че не мога да те помоля да дойдеш с мен – промърморва Килорн, готов да ги последва. Взира се в ръцете си, оглежда белезите, които познавам по-добре от собствения си ум. Погледни ме, идиот такъв.

Въздишам и се заставям да го побутна към свободата.

– Нужна съм за каузата тук. Ти също имаш нужда от мен тук.

– Това, от което имам нужда, и това, което искам, са две много различни неща.

Ще ми се да се засмея, но не мога да намеря сили.

– Това не е краят, Мер – прошепва Килорн и ме прегръща. Засмива се тихо, звукът вибрира в гърдите му. – Алена кралица. Добре звучи.

– Върви, глупак такъв. – Никога не съм се усмихвала толкова ведро, чувствайки се едновременно толкова тъжна.

Той ми отправя един последен поглед и кимва на Джулиан, а после излиза навън в тъмнината. Металът се съединява отново зад него и скрива приятелите ми от поглед. Не искам да зная къде отиват.

Налага се Джулиан да ме издърпа, но не ме упреква за дългото ми сбогуване. Мисля, че умът му е по-зает с Лукас, който в замаяното си състояние е започнал да се лигави.