Алена кралица

Двадесета глава

Изпищявам заедно с тях, а светлините блясват, после потрепват, после угасват.

Една минута тъмнина. Това трябва да им дам. Писъците, крясъците, паническото тичане на крака почти нарушават концентрацията ми, но се заставям да се съсредоточа. Светлините блясват ужасно, после угасват, правейки придвижването почти непосилно.

Дават възможност на приятелите ми да се измъкнат.

– В нишите! – изревава един глас и надвиква хаоса. – Бягат! – Още гласове се присъединяват към призива, макар че никои от тях не са ми познати. Но в тази лудост всички звучат различно. – Намерете ги! Спрете ги! Убийте ги!

Пазителите на площадката са насочили пушките си, докато още се появяват като неясно петно – просто сенки, които се впускат в преследване. Уолш е с тях, напомням си. Ако Уолш и други слуги са успели да вмъкнат тайно Фарли и Килорн преди, могат да ги измъкнат отново. Могат да се скрият. Могат да избягат. С тях всичко ще бъде наред.

Моята тъмнина ще ги спаси.

От тълпата изригва ярък огън, къдрейки се из въздуха като пламтяща змия. Реве над главите ни и осветява сумрачната бална зала. Потрепващи сенки багрят стените и извърнатите нагоре лица, преобразуват балната зала в кошмар от червена светлина и барут. Соня пищи наблизо, наведена над тялото на Рейналд. Пъргавата старица Ара я отскубва със сила от трупа, издърпва я далече от хаоса. Очите на Рейналд се взират изцъклено нагоре към тавана, отразявайки червената светлина.

Продължавам да удържам фронта, всеки мускул в мен е твърд и напрегнат.

Някъде близо до огъня разпознавам стражите на краля, които го извеждат припряно от стаята. Той се опитва да се бори с тях, вика и крещи, че иска да остане, но като никога те не се подчиняват на заповедите му. Елара е плътно отзад, пришпорвана от Мейвън, докато бягат от опасността. Следват ги още мнозина, нетърпеливи да се освободят от това място.

Офицери от Сигурността бягат срещу прилива, заливат стаята с викове и тропащи ботуши. Лордове и дами напират покрай мен в опит да се измъкнат, но аз мога само да стоя намясто, устоявайки възможно най-добре. Никой не се опитва да ме издърпа; никой изобщо не ме забелязва. Те се страхуват. Въпреки цялата си сила, цялата си мощ те все пак познават значението на страха. И са нужни само няколко куршума, за да предизвикат ужас в тях.

Плачеща жена се блъсва в мен и ме събаря. Приземявам се лице в лице с нечий труп и виждам белега на полковник Макантос. Струйка сребриста кръв се стича по лицето ѝ от челото към пода. Дупката от куршума е странна, заобиколена от сива, твърда като камък плът. Била е каменокожа. Била е жива достатъчно дълго, за да се опита да го спре, да се защити. Но куршумът не е можел да бъде спрян. Въпреки това тя загина.

Оттласвам се от убитата жена, но ръцете ми се плъзват през смесица от сребърна кръв и вино. От устните ми се откъсва писък в ужасяващо съчетание от безсилен гняв и скръб. Кръвта полепва по ръцете ми, сякаш знае какво съм направила. Тя е лепкава и студена и е навсякъде, опитва се да ме удави.

– Мер!

Силни ръце ме дърпат по пода, изтръгвайки ме от жената, която оставих да умре.

– Мер, моля те... – изрича умолително гласът, но не знам за какво ме моли.

С рев на безсилен гняв изгубвам битката. Лампите светват отново и разкриват военна зона от коприна и смърт. Когато се опитвам да се изправя тромаво на крака, да се уверя, че работата наистина е свършена, една ръка ме бута обратно надолу.

Изричам думите, които трябва да кажа, продължавам да играя собствената си роля във всичко това:

– Съжалявам... светлините... не мога... – Над главите ни светлините потрепват отново.

Кал едва ме чува и се свлича на колене до мен.

– Къде си улучена? – изревава, преглеждайки ме така, както знам, че е обучен. Пръстите му опипват ръцете и краката ми, търсят рана, източника на толкова много кръв.

Гласът ми звучи странно. Тих. Сломен.

– Добре съм. – Той отново не ме чува. – Кал, добре съм.

Облекчение залива лицето му и за секунда си помислям, че може би ще ме целуне отново. Но той се опомня по-бързо от мен:

– Сигурна ли си?

Предпазливо повдигам покрит със сребристи петна ръкав:

– Как може това да е мое?

Кръвта ми не е такава на цвят. Знаеш това.

Той кимва:

– Разбира се – прошепва. – Аз просто... видях те на земята и си помислих... – Думите му заглъхват, заместени от ужасна тъга в очите му. Но тя избледнява бързо, преобразява се в решителност. – Лукас! Измъкни я оттук!

Личният ми телохранител се втурва през суматохата, пистолетът му е в готовност. Макар да изглежда същият с ботушите и униформата си, това не е онзи Лукас, когото познавам. Черните му очи, очите на Самос, са тъмни като нощта.

– Ще я заведа при другите – изръмжава той и ме вдига.

Макар да знам по-добре от всеки, че опасността е отминала, не успявам да се сдържа и протягам ръка към Кал:

– Ами ти?

Той свива рамене, за да се измъкне от хватката ми със стряскаща лекота:

– Няма да бягам.

А после се обръща, изправяйки рамене, към група Пазители. Прекрачва труповете, наклонил глава към тавана. Един Пазител му подхвърля пистолет и той го улавя сръчно, слага пръст на спусъка. Другата му ръка пламва и оживява, пращи от тъмен и смъртоносен пламък. Със силует, очертан срещу Пазителите и телата на пода, изглежда като съвсем друг човек.

– Да вървим на лов – изръмжава той и се втурва нагоре по стълбите. Пазителите и офицерите от Сигурността го следват като облак от червено-черен дим, оставящ диря зад неговия пламък. Напускат една опръскана с кръв бална зала, изпълнена с мъгла от прах и писъци.

В центъра на всичко това лежи Беликос Леролан, пронизан не от куршум, а от сребърно копие. Прострелян от харпун като онези, използвани за риболов. От дръжката се спуска опърпан ален шарф, развяващ се едва-едва във вихъра. Върху него има щампован символ – разкъсаното слънце.

После балната зала изчезва, погълната от тъмните стени на сервизен коридор. Земята започва да тътне под краката ни и Лукас ме отхвърля към стената, за да ме защити. Отеква звук, подобен на гръм, и таванът се разтриса, а от него по нас се посипват парчета камък. Вратата зад гърбовете ни експлодира навътре, унищожена от пламък. Отвъд нея балната зала е почерняла от дим. Експлозия.

– Кал... – Опитвам се да се извия и да се отскубна от Лукас, да изтичам обратно в посоката, от която дойдохме, но той ме отхвърля назад. – Лукас, трябва да му помогнем!

– Довери ми се, една бомба няма да смути принца – изръмжава той и ме бута напред.

– Бомба ли? – Това не беше част от плана. – Това бомба ли беше?

Лукас се отдръпва от мен, почти тресящ се от гняв:

– Видя кървавочервения шал. Това е Алената гвардия, а това – посочва назад към балната зала, все още тъмна и горяща – е същността им.

– Няма логика – промърморвам полугласно, опитвайки се да си спомня всяка частичка от плана. Мейвън никога не ми е казвал за бомба. Никога. А Килорн не би ми позволил да направя това, не и ако знаеше, че ще бъда в опасност. Те не биха ми причинили това.

Лукас прибира пистолета си в кобура, гласът му е груб и ръмжащ:

– На убийците не им трябва логика.

Дъхът ми засяда в гърлото. Колко души останаха там? Колко деца, колко ненужна смърт?

Лукас приема, че мълчанието ми се дължи на шок, но греши. Чувството, което изпитвам сега, е гняв.

Всеки може да предаде всеки.

Лукас ме повежда под земята през поне три врати, всяка дебела по трийсет сантиметра и направена от стомана. Нямат ключалки, но той ги отваря с леко движение на ръката. Ситуацията ми напомня за първия път, когато го срещнах – тогава отмести решетките на килията ми с едно махване на ръка.

Чувам другите, преди да ги видя: гласовете им отекват от металните стени, докато разговарят помежду си. Кралят ругае, през тялото ми пробягват тръпки. Присъствието му сякаш изпълва бункера, докато той крачи нагоре-надолу с наметалото си, развяващо се зад него.

– Искам да бъдат намерени. Искам ги пред мен с опрени в гърбовете им мечове и искам да пропеят като малодушните птички, каквито са! – Говори на една от Пазителите, но маскираната жена дори не трепва. – Искам да разбера какво става!

Елара седи в един стол, едната ѝ ръка е върху сърцето, другата се е вкопчила здраво в Мейвън.

Той се сепва, когато ме вижда:

– Добре ли си? – прошепва и ме притегля в бърза прегръдка.

– Само разтърсена – успявам да кажа, опитвайки се да предам колкото мога по-ясно послание. Но с Елара толкова наблизо едва ли мога да си позволя да мисля, а какво остава пък да говоря. – След изстрелите имаше експлозия. Бомба.

Мейвън сбърчва чело, объркан, но бързо маскира объркването с гняв:

– Кучи синове.

– Диваци – изсъсква крал Тиберий през стиснати зъби. – А синът ми?

Погледът ми бавно се насочва към Мейвън, преди да осъзная, че кралят изобщо няма предвид него. Мейвън приема това спокойно. Свикнал е да се правят, че не го забелязват.

– Кал тръгна след стрелците. Взе със себе си отряд Пазители. – Споменът за него, мрачен и гневен като пламък, ме плаши. – А после балната зала експлодира. Не знам колко души бяха още... още там.

– Имаше ли нещо друго, скъпи? – Изречено от Елара, нежното обръщение е като електрошок. Тя изглежда по-бледа от всякога, дъхът ѝ излиза на плитки задъхани изблици. Страхува се. – Нещо, което да си спомняш?

– Имаше знаме, прикрепено към копие. Това беше дело на Алената гвардия.

– Така ли? – казва тя, повдигайки вежда. Устоявам на порива да се отдръпна, да побягна от нея и нейните шепоти. Всеки миг очаквам да почувствам как се плъзва в ума ми, за да измъкне истината.

Вместо това обаче Елара откъсва очи и се нахвърля на краля:

– Виждаш ли какво направи? – Устната ѝ се присвива над зъбите. На светлината те приличат на проблясващи змийски зъби.

– Аз ли? Ти нарече членовете на Гвардията нищожни и слаби, ти излъга народа ни – озъбва ѝ се в отговор Тиберий. – Твоите действия ни отслабиха срещу опасността, не моите.

– А ако се беше погрижил за всичко, когато имаше шанс, когато те наистина бяха нищожни и слаби, това никога нямаше да се случи!

Те се дърлят като прегладнели кучета, всяко от които се опитва да отхапе по-голяма хапка.

– Елара, тогава те не бяха терористи. Не можех да изпращам на вятъра войниците и офицерите си да преследват шепа Червени, които пишат памфлети. Те не причиняваха вреда.

Елара бавно посочва към тавана:

– Това на никаква вреда ли не ти прилича? – Той няма какво да ѝ отговори и тя се усмихва самодоволно, наслаждавайки се, че е спечелила спора. – Един ден вие, мъжете, ще се научите да внимавате, и целият свят ще затрепери. Те са истинска болест, на която ти позволи да властва над нас. И е време да унищожим тази зараза в зародиш.

Тя става от стола си и се овладява:

– Те са Червени дяволи и сигурно имат съюзници зад стените на собствения ни дворец. – Полагам всички усилия да не помръдвам, забила очи в пода. – Мисля, че ще си разменя някоя и друга дума с прислугата. Офицер Самос, ако обичате?

Той скача и застава мирно, отваряйки ѝ сводестата врата. Тя изфучава навън, следвана от двама Пазители, като ураган от ярост. Лукас я придружава, отваря тежките врати една след друга, всяка се затръшва с трясък все по-далече и по-далече. Не искам да знам какво ще причини кралицата на слугите, но знам, че ще боли, и знам какво ще открие тя – нищо. Уолш и Холанд избягаха с Фарли според плана ни. Знаеха, че след бала ще бъде твърде опасно за тях – и бяха прави.

Плътният метал се затваря за няколко мига само за да се разтвори широко отново. Направлява го друг магнитрон: Еванджелин. Изглежда ужасно в бална рокля, изпокъсани бижута и стиснати зъби. Най-ужасно от всичко изглеждат очите ѝ, подивели и мокри и със стичащ се от тях черен грим. Птолемей. Тя плаче за мъртвия си брат. Макар да си казвам, че не ме е грижа, се налага да устоя на порива да протегна ръка и да я утеша. Но той отминава веднага щом спътникът ѝ влиза в бункера след нея.

По кожата му има дим и сажди, цапащи чистата му някога униформа. Обикновено щях да се обезпокоя от рязкото, изпълнено с омраза изражение в очите на Кал, но нещо друго всява страх в костите ми. Кръв на петна покрива черната му униформа и капе по ръцете му. Не е сребриста. А червена. Кръвта е червена.

– Мер – казва ми той, но цялата му топлота е изчезнала. – Ела с мен. Веднага.

Думите му са насочени към мен, но всички го следват, провирайки се из коридорите, докато той ни води към килиите. Сърцето ми блъска като чук в гърдите, заплашва да експлодира и да изхвръкне от тялото ми. Не и Килорн. Който и да е, само не и той. Мейвън не сваля ръка от рамото ми, притиска ме до себе си. Отначало си мисля, че ме утешава, но после той ме дръпва назад: опитва се да ми попречи да хукна напред.

– Трябваше да го убиеш намясто – казва Еванджелин на Кал. Пръстите ѝ чоплят червената кръв по ризата му. – Не бих оставила Червения дявол жив.

Него. Зъбите ми захапват устните, за да задържат устата ми затворена, за да не кажа нещо глупаво. Ръката на Мейвън се затяга като хищен нокът върху рамото ми и усещам как пулсът му се забързва. Това може да е краят на играта ни. Елара ще се върне и ще разрие мозъците им, тършувайки из отломките, за да открие колко дълбоко стига техният заговор.

Стъпалата към килиите са същите, но ми се струват по-дълги, простиращи се надолу в най-дълбоките части на Двореца. Тъмницата се издига да ни посрещне и поне шестима Пазители стоят на пост. Ледена тръпка пробягва през костите ми, но не се разтрепервам. Почти не мога да помръдна.

В килията стоят четири фигури, всяка – окървавена и насинена. Въпреки мъждивата светлина разпознавам всички. Окото на Уолш е затворено от оток, но тя изглежда добре. За разлика от Тристан, облягащ се на стената, за да не отпуска тежестта на тялото си върху окървавения си крак. Раната е обвита с набързо направена превръзка – както изглежда, парче плат, откъснато от ризата на Килорн. Килорн изглежда невредим за мое огромно облекчение. С една ръка крепи Фарли, оставяйки я да се облегне на него. Ключицата ѝ е разместена, едната ѝ ръка виси под странен ъгъл. Това обаче не ѝ пречи да ни се усмихне подигравателно. Дори се изплюва през решетките – смесица от кръв и слюнка, която се приземява в краката на Еванджелин.

– Изтръгнете ѝ езика заради това – изръмжава Еванджелин и се втурва към решетките. Спира като закована, едната ѝ ръка се стоварва върху метала. Макар че може да го изтръгне само с мисъл, унищожавайки килията и хората вътре, тя се възпира.

Фарли устоява на погледа ѝ и дори не мигва при този изблик. Ако това е краят ѝ, със сигурност ще си отиде с високо вдигната глава.

– Малко жестоко за една принцеса.

Преди Еванджелин да успее да изгуби самообладание, Кал я дръпва назад от решетките. Бавно вдига ръка и посочва:

– Ти.

С ужасно присвиване в стомаха осъзнавам, че сочи към Килорн. Едно мускулче потрепва на бузата на Килорн, но той не вдига очи от пода.

Кал го помни. От нощта, в която ме заведе у дома.

– Мер, обясни това.

Отварям уста и се надявам, че от нея ще изпадне някаква фантастична лъжа, но не излиза нищо.

Погледът на Кал потъмнява:

– Той е твой приятел. Обясни това.

Евнджелин ахва и насочва гнева си към мен:

– Ти си го довела тук! – изпищява тя пронизително, скачайки върху мен. – Ти си направила това?!

– Не съм направила нищо – пелтеча, но чувствам как всички очи в стаята са приковани върху мен. – Искам да кажа, че наистина му намерих работа тук. Той работеше в складовете за дървен материал и това е тежка работа, убийствена работа... – Лъжите се сипят от мен, всяка – по-бърза от предишната. – Той е... беше мой приятел там, в селото. Просто исках да се уверя, че е добре. Намерих му работа като прислужник точно както... – Очите ми се насочват към Кал. И двамата си спомняме нощта, когато се срещнахме за пръв път, и деня, който последва. – Мислех си, че му помагам.

Мейвън пристъпва към килията, гледайки приятелите ни така, сякаш ги вижда за пръв път. Посочва червените им униформи:

– Изглежда, че са само слуги.

– Щях да кажа същото, само че ги открихме да се опитват да се измъкнат през една канализационна тръба – отвръща рязко Кал. – Отне ни доста време да ги изкараме.

– Това ли са всичките? – пита крал Тиберий, като надзърта през решетките на килията.

Кал поклаща глава:

– Пред тях имаше още, но стигнаха до реката. Не знам колко.

– Е, нека да открием – казва Еванджелин с повдигнати вежди. – Повикайте кралицата. А междувременно... – Тя се обръща с лице към краля. Под брадата си той се ухилва леко и кимва.

Не е нужно да питам, за да знам за какво си мислят. Изтезания.

Четиримата пленници запазват самообладание, дори не трепват. Челюстта на Мейвън се движи ожесточено, докато се опитва да измисли изход от това, но знае, че такъв няма. Всъщност това може би е повече, отколкото можем да се надяваме. Ако успеят да излъжат. Но как можем да поискаме от тях да го направят? Как можем да слушаме писъците им, докато ние не губим кураж?

Изглежда, Килорн има отговор за мен. Дори на това ужасно място зелените му очи успяват да блеснат. Ще излъжа заради теб.

– Кал, оставям честта на теб – казва кралят, като отпуска длан върху рамото на сина си. Мога само да се взирам, умолявайки с широко разтворени очи Кал да не направи каквото иска баща му.

Той хвърля поглед към мен веднъж, сякаш по някакъв начин това може да мине за извинение. После се обръща към една жена Пазител, по-ниска от другите. Очите ѝ искрят в сиво-бяло зад маската ѝ.

– Пазител Глиакон, необходим ми е лед.

Представа нямам какво значи това, но Еванджелин се изкикотва:

– Добър избор.

– Не е нужно да виждаш това – промърморва Мейвън и се опитва да ме издърпа. Но не мога да оставя Килорн. Не и сега. Гневно отръсквам Мейвън от себе си, все още приковала очи върху приятеля си.

– Нека остане – казва злорадо Еванджелин, наслаждавайки се на страданието ми. – Това ще я научи какво е да се отнася с Червените като с приятели. – Обръща се отново към килията и разтваря решетките с махване на ръка. Посочва с единия си блед пръст: – Започнете с нея. Тя трябва да бъде пречупена.

Пазителката кимва, улавя Фарли за китката и я издърпва от килията. Решетките се плъзват отново на мястото си зад нея, като затварят останалите в капан. Уолш и Килорн се втурват към решетките, и двамата – олицетворение на страха.

Пазителката принуждава Фарли да застане на колене и очаква следващата заповед.

– Сър?

Кал отива и застава над нея, дишайки тежко. Поколебава се, преди да проговори, но гласът му е силен:

– Още колко души сте там?

Челюстите на Фарли се сключват, тя стиска зъби. По-скоро ще умре, отколкото да проговори.

– Започнете с ръката.

Пазителката извива грубо ранената ръка на Фарли. Тя изскимтява от болка, но все така не казва нищо. Нужно ми е цялото ми самообладание, за да не ударя Пазителката.

– А наричате нас диваци – процежда Килорн, притиснал чело към решетките.

Бавно Пазителката отлепва подгизналия от кръв ръкав на Фарли и допира бледи жестоки ръце до кожата ѝ. При докосването Фарли изпищява, но нямам представа защо.

– Къде са другите? – пита настойчиво Кал и коленичи да я погледне в очите. За миг тя притихва, поемайки си накъсано дъх. Той се надвесва, търпеливо я чака да се пречупи.

Вместо това Фарли се навежда рязко напред и с все сила го блъсва с глава.

– Ние сме навсякъде. – Засмива се, но изпищява отново, когато Пазителката подновява изтезанието.

Кал се съвзема бързо, притиснал ръка до сега счупения си нос. Някой друг сигурно би отвърнал на удара, но той не го прави.

Червени точици като убождания от карфица се появяват върху ръката на Фарли около дланта на Пазителката. Нарастват с всяка изминала секунда – остри и лъскави червени връхчета, стърчащи право от вече синкавата кожа. Пазител Глиакон. Династия Глиакон. Умът ми литва обратно към часовете по Протокол, към уроците за династиите. Замразители.

Стреснато осъзнавам, и се налага да извърна поглед.

– Това е кръв – прошепвам, неспособна да погледна назад. – Тя замразява кръвта ѝ. – Мейвън само кимва със сериозни и пълни със скръб очи.

Зад нас Пазителката продължава да действа по-нагоре по ръката на Фарли. Червени ледени висулки, остри като бръсначи, пронизват плътта ѝ, прерязват всеки нерв, причиняват болка, която не мога да си представя. Дъхът на Фарли излиза със свистене през стиснатите ѝ зъби. Тя все така не казва нищо. Сърцето ми препуска с отминаването на секундите, питам се кога ли ще се върне кралицата и се чудя дали играта ни наистина ще приключи.

Най-накрая Кал скача на крака:

– Достатъчно.

Друг Пазител, лечител на повърхностни рани от Династията Сконос, се свлича на колене до Фарли. Тя едва не припада, взирайки се безизразно в ръката си, сега назъбена от ножове от замръзнала кръв. Новият Пазител я изцерява бързо, като движи ръце в умели, отработени жестове.

Фарли се подсмихва мрачно, когато топлината се връща в ръката ѝ.

– И всичко – само за да го направите отново, нали?

Кал скръства ръце зад гърба си. Споглежда се с баща си, който кимва.

– Да – въздъхва Кал, като поглежда отново към замразителката. Но тя не получава шанс да продължи.

– КЪДЕ Е ТЯ? – изкрещява ужасен глас, отеквайки надолу по стълбите към нас.

При звука Еванджелин се извърта рязко и се втурва към най-долния им край.

– Тук съм! – изкрещява в отговор.

Когато Птолемей Самос слиза да прегърне сестра си, трябва да впия нокти в дланта си, за да възпра реакцията си. Той стои там, жив и дишащ, и ужасно ядосан. На пода Фарли изругава под нос.

Той се задържа само за миг и заобикаля Еванджелин с ужасяваща ярост в очите. Бронираният му екип е унищожен на рамото, раздробен на прах от куршум. Но кожата отдолу е невредима. Изцелена. Той тръгва с бавни дебнещи стъпки към килията, ръцете му се огъват. Металните решетки потрепват в улеите си, скърцайки силно по бетона.

– Птолемей, още не... – изръмжава Кал, като посяга да го сграбчи, но Птолемей изблъсква принца. Въпреки едрия си ръст и силата си Кал се препъва назад.

Еванджелин се обръща към брат си, като го дърпа за ръката:

– Не, имаме нужда да проговорят! – С едно свиване на рамото си той разкъсва хватката ѝ – дори тя не може да го спре.

Решетките пукат, скърцат пронизително от силата му, когато килията се отваря пред него. Дори Пазителите не могат да го спрат, когато закрачва напред, придвижвайки се бързо с отработени движения. Килорн и Уолш се отместват тромаво, отскачат назад към каменните стени, но Птолемей е хищник, а хищниците нападат слабите. Със счупения си крак, почти неспособен да помръдне, Тристан няма шанс.

– Повече няма да заплашваш сестра ми – изревава Птолемей и насочва металните решетки на килията. Едната пронизва Тристан право в гърдите. Той ахва задъхано, дави се в собствената си кръв, умира. А Птолемей почти се усмихва.

Щом се нахвърля върху Килорн, решен да убива, аз нападам.

В кожата ми пламват и оживяват искри. Когато ръката ми се сключва около мускулестия врат на Птолемей, освобождавам искрите. Те го връхлитат като шокова вълна, мълниите танцуват из вените му и той е завладян от страх под докосването ми. Металът на униформата му вибрира и пуши, почти го изпича жив. А после той пада на циментовия под с тяло, все още разтърсвано от искри.

– Птолемей! – Еванджелин изтичва забързано до него, посягайки към лицето му. Електрически заряд отскача към пръстите ѝ и я принуждава да отстъпи намръщено назад. Нахвърля ми се, пламнала от гняв: – Как смееш!

– Той ще се оправи. – Не го ударих с достатъчно сила, че да причиня истинска вреда. – Както каза, имаме нужда да проговорят. Не могат да го направят, ако са мъртви.

Другите се взират в мен със странна смесица от емоции, очите им са широко отворени и изплашени. Кал, момчето, което целунах, войникът, чудовището, изобщо не може да издържи на погледа ми. Разпознавам изражението на лицето му: срам. Но не знам дали е понеже нарани Фарли, или защото не успя да я накара да проговори. Поне Мейвън има благоприличието да изглежда тъжен, спрял поглед върху все още кървящото тяло на Тристан.

– Майка ми може да се погрижи за пленниците по-късно – казва той, обръщайки се към краля. – Но хората горе ще трябва да видят краля и да се уверят, че е в безопасност. Толкова много хора загинаха. Редно е да ги утешиш, татко. И ти също, Кал.

Опитва се да печели време. Хитроумният Мейвън се опитва да ни откупи шанс.

Макар че това предизвиква тръпки по кожата ми, посягам да докосна рамото на Кал. Той ме целуна веднъж. Може би все още е готов да ме слуша, когато говоря.

– Той е прав, Кал. Това може да почака.

Все още на пода, Еванджелин оголва зъби:

– Дворът ще иска отговори, а не прегръдки! Това трябва да се направи сега! Ваше Величество, изтръгнете истината от тях...

Но дори Тиберий вижда, че думите на Мейвън са разумни.

– Те ще издържат – повтаря като ехо. – А утре истината ще се разбере.

Стисвам по-силно ръката на Кал и усещам напрегнатите мускули. При докосването ми той се отпуска с вид, сякаш от плещите му се е смъкнала огромна тежест.

Пазителите застават мирно и издърпват Фарли обратно в разбитата килия. Тя задържа поглед върху мен, питайки се какво, по дяволите, съм намислила. Ще ми се да знаех.

Еванджелин почти извлича Птолемей навън, решетките се съединяват зад нея.

– Ти си слаб, принце мой – изсъсква в ухото на Кал.

Устоявам на порива да погледна назад към Килорн, докато думите му отекват в главата ми. Спри да се опитваш да ме предпазиш.

Няма.

Кръв капе от ръкава ми, оставя диря от сребристи петънца след мен, докато вървим с резки крачки към тронната зала. Пазители и хора от Сигурността охраняват огромната врата с пушки, вдигнати и насочени към коридора. Когато минаваме, не помръдват, замръзнали намясто. Имат заповеди да убиват, ако се наложи. Отвъд вратата пищната зала ехти от гняв и скръб. Искам да изпитам поне искрица от победоносно чувство, но споменът за Килорн зад решетките попарва всяко усещане за щастие, което бих могла да имам. Дори изцъклените очи на полковника ме преследват.

Премествам се до Кал. Той почти не забелязва, забил изгарящ поглед в пода.

– Колко мъртви?

– Десетима досега – прошепва той. – Трима в престрелката, осем в експлозията. Още петнайсет ранени. – Звучи, сякаш изброява покупки от бакалницата, а не хора. – Но всички ще се оправят.

Насочва рязко палец към лечителите, които тичат сред ранените. Преброявам сред тях две деца. А зад ранените са телата на мъртвите, положени пред трона на краля. Синовете близнаци на Беликос Леролан лежат до него, плачещата им майка бди над телата.

Принудена съм да затисна устата си с длан, за да не възкликна. Никога не съм искала това.

Топлите ръце на Мейвън улавят моите, издърпват ме покрай ужасната сцена до мястото ни край трона. Кал стои наблизо и напразно се опитва да избърше червената кръв от ръцете си.

– Времето за сълзи приключи – прогърмява Тиберий, стиснал юмруци до тялото си. В пълно съзвучие хлипането и подсмърчането из залата утихват. – Сега ще отдадем почит на мъртвите, ще изцерим ранените и ще отмъстим за нашите загинали. Аз съм кралят. Аз не забравям. Аз не прощавам. В миналото съм бил снизходителен, позволявал съм на нашите Червени братя да имат хубав живот, изпълнен с благоденствие, с достойнство. Но те ни заплюват, те отхвърлят милостта ни и си навлякоха най-лошата участ.

С озъбена гримаса той захвърля сребърното копие и червеното парче плат. Копието издрънчава по пода със звук като от погребална камбана. Разкъсаното слънце блести ярко към всички ни.

– Тези глупаци, тези терористи, тези убийци ще бъдат изправени на съд. И ще умрат. Кълна се в короната си, в трона си, в синовете си, те ще умрат.

Тътнещ шепот преминава през тълпата, когато всички Сребърни се раздвижват. Изправят се като един, ранени или не. Металическият мирис на кръв е почти непоносим.

– Сила! – крещят придворните. – Мощ! Смърт!

Мейвън хвърля поглед към мен с широко отворени и изплашени очи. Знам какво си мисли, защото аз също го мисля.

Какво направихме?