Алена кралица

Двадесет и втора глава

Тази нощ сънувам как брат ми Шейд идва да ме навести в тъмнината. Мирише на барут. Но когато примигвам, той изчезва и съзнанието ми крещи онова, което вече знам. Шейд е мъртъв.

Щом настъпва утрото, поредица от звуци на тътрещи се крака и трясъци ме разбуждат рязко и ме карат да седна в леглото. Очаквам да видя Пазители, Кал или отмъстителния Птолемей, готов да ме разкъса заради онова, което направих, но са само камериерките, които се втурват в дрешника ми. Изглеждат по-стреснати от обикновено и трескаво смъкват дрехите ми.

– Какво става?

В дрешника момичетата замръзват. Покланят се с ръце, пълни с коприна и лен. Когато се приближавам, осъзнавам, че са застанали над комплект кожени куфари.

– Заминаваме ли някъде?

– Заповеди, милейди – казва едната със сведени очи. – Знаем само каквото ни казват.

– Разбира се. Е, тогава просто ще се обличам. – Посягам към най-близкия тоалет, възнамерявайки поне веднъж да направя нещо сама, но камериерките ме изпреварват.

Пет минути по-късно вече са ме гримирали и подготвили, облечена в причудливи кожени панталони и риза с волани. Много повече бих предпочела тренировъчния си екип пред всичко друго, но очевидно не е „уместно“ да го нося извън тренировките.

– Лукас? – обръщам се към пустия коридор, като почти очаквам той да изникне от някоя ниша.

Но Лукас го няма никъде и аз се отправям към урока по Протокол, но очаквам да ми пресече пътя. Когато не го прави, из тялото ми се разнася тръпка на страх. Снощи Джулиан го накара да забрави, но може би нещо се е изплъзнало през пролуките. Може би го разпитват, наказват го заради нощта, която не може да си спомни, и онова, което го принудихме да направи.

Но не съм сама за дълго. Мейвън препречва пътя ми с устни, извити в развеселена усмивка.

– Рано си станала. – После се навежда към мен и заговаря с нисък шепот: – Особено след като си стояла толкова до късно нощес.

– Не знам какво имаш предвид. – Опитвам се да докарам невинен тон.

– Затворниците ги няма. И тримата, изпарили са се като дим.

Слагам ръка на сърцето си и си придавам шокиран вид заради камерите:

– Кълна се в цветовете си! Няколко Червени избягали от нас? Изглежда невъзможно.

– Така изглежда наистина. – Макар че усмивката му не изчезва, очите му потъмняват леко. – Разбира се, това поставя под въпрос всичко. Прекъсванията на електричеството, повредената охранителна система, да не говорим за цял отряд Пазители с осеяна с бели петна памет. – Взира се многозначително в мен.

Отвръщам на острия му поглед, оставям го да види безпокойството ми.

– Майка ти... ги е разпитвала.

– Да.

– А смята ли да разговаря с... – подбирам думите си много внимателно – някой друг относно бягството? Офицери, стражи?

Мейвън поклаща глава напред-назад.

– Който и да е направил това, го е направил добре. Помагах ѝ с разпита и я насочих към всички заподозрени. – Насочил я е. Насочил я е далече от мен. Изпускам тиха въздишка от облекчение и стискам ръката му, благодарейки му за закрилата. – Освен това може никога да не открием кой го е извършил. От снощи хората бягат. Мислят, че Дворецът вече не е безопасен.

– След снощи вероятно са прави. – Плъзвам ръката си в неговата и го придърпвам по-близо. – Какво научи майка ти за бомбата?

Гласът му се снишава до шепот:

– Не е имало бомба. – Какво? – Било е експлозия, но освен това е било злополука. Един куршум пробил газова инсталация в пода и когато огънят на Кал я уцелил... – Той млъква, без да довърши, оставя ръцете си да говорят. – Беше идея на майка ми да използва това в наша, ъъ, полза.

Ние не убиваме безцелно.

– Тя превръща членовете на Гвардията в чудовища.

Той кимва мрачно:

– Никой няма да иска да ги подкрепи. Дори и Червените.

Кръвта ми сякаш кипва. Още лъжи. Тя ни побеждава, без да даде нито един изстрел или да извади меч. Думите са всичко, от което има нужда. А сега ме изпращат по-навътре в нейния свят, в Арчън.

Няма да видиш повече семейството си. Гиза ще порасне, докато вече няма да я познаеш. Брий и Трами ще се оженят, ще имат деца и ще ме забравят. Татко ще умре бавно, задушаван от раните си, а когато той си отиде, мама също ще се изплъзне.

Мейвън ме оставя да помисля, погледът му е вглъбен, докато наблюдава как емоциите се надигат по лицето ми. Той винаги ме оставя да премисля. Понякога мълчанието му е по-добро от чиито и да било думи.

– Колко време ни остава тук?

– Тръгваме днес следобед. По-голямата част от двора ще замине преди това, но ние трябва да вземем лодката. Да спазим някаква традиция в цялата тази лудост.

Когато бях малко момиче, седях на верандата си и гледах как красивите лодки минават, отправили се надолу по течението към столицата. Шейд ми се присмиваше, задето исках да зърна краля. Тогава не осъзнавах, че това беше просто част от постановката, поредната демонстрация също като битките на арената, за да покаже точно колко ниско се намираме в големия план на света. Сега отново ще бъда част от нея, този път – застанала от другата страна.

– Поне ще имаш възможност да видиш дома си отново, макар и за малко – добавя той и се старае да бъде мил. Да, Мейвън, точно това искам. Да стоя и да гледам как домът ми и старият ми живот минават покрай мен.

Но това е цената, която трябва да платя. Освобождаването на Килорн и другите означава да изгубя последните си дни в долината, и това е замяна, която с радост правя.

Прекъсва ни силен трясък от един близък коридор – онзи, който води към стаята на Кал. Мейвън реагира пръв, премествайки се към края на коридора, преди аз да успея, сякаш се опитва да ме предпази от нещо.

– Лоши сънища, братко? – провиква се, разтревожен от онова, което вижда.

В отговор Кал излиза в коридора със стиснати юмруци, сякаш се опитва да възпре собствените си ръце. Изцапаната с петна от кръв униформа е изчезнала, заместена от нещо, което прилича на бронята на Птолемей, макар тази на Кал да има червеникав оттенък.

Идва ми да го зашлевя, да го задера с нокти и да се разкрещя заради онова, което причини на Фарли, Тристан, Килорн и Уолш. Искрите танцуват вътре в мен, умолявайки да бъдат пуснати на свобода. Но в края на краищата какво очаквах? Знам какъв е и в какво вярва – Червените не си струва да се спасяват. Затова заговарям възможно най-вежливо.

– Ще заминеш ли с легиона си? – Знам, че няма, като съдя по буйния гняв в очите му. Някога се опасявах, че ще замине, а сега ми се иска да го направи. Не мога да повярвам, че ме е било грижа за спасяването му. Не мога да повярвам, че изобщо някога съм си мислила това.

Кал тежко си поема дъх:

– Легионът на Сенките няма да отиде никъде. Татко няма да го позволи. Не и сега. Прекалено опасно е, а аз съм твърде „ценен“.

– Знаеш, че е прав. – Мейвън слага ръка върху рамото на брат си, опитва се да го успокои. Спомням си как гледах Кал да прави същото с Мейвън, но сега короната е върху друга глава.

– Ти си наследникът. Той не може да си позволи да изгуби и теб.

– Аз съм войник – процежда Кал, като свива рамо, за да се отдръпне от докосването на брат си. – Не мога просто да седя безучастно и да оставя другите да се бият вместо мен. Няма да го направя.

Звучи като дете, което хленчи за играчка – сигурно изпитва наслада да убива. Призлява ми. Не казвам нищо, оставяйки дипломатичния Мейвън да говори вместо мен. Той винаги знае какво да каже.

– Намери друга кауза. Конструирай нов мотоциклет, обучавай хората си, подготви се за времето, след като опасността отмине. Кал, можеш да правиш хиляда други неща и никое от тях не приключва с това да загинеш при засада! – казва той, като поглежда гневно брат си. После се ухилва в стремежа си да разведри атмосферата. – Никога не се променяш, Кал. Просто не можеш да седиш на едно място.

След миг на сурово мълчание Кал се усмихва слабо:

– Никога. – Очите му се стрелват бързо към мен, но няма да позволя бронзовият му поглед да ме заплени, не и отново.

Обръщам глава, преструвайки се, че разглеждам една картина на стената.

– Хубава броня – подхвърлям подигравателно. – Ще отива на колекцията ти.

Той изглежда жегнат, дори смутен, но бързо се съвзема. Сега усмивката му е изчезнала, заместена от присвити очи и стисната челюст. Почуква с пръсти по бронята си; прозвучава като стържене на нокти по камък.

– Това беше подарък от Птолемей. Изглежда, споделям обща кауза с брата на годеницата си. – Годеницата си. Сякаш това трябва да ме накара да ревнувам или нещо от този род.

Мейвън оглежда предпазливо бронята:

– Какво имаш предвид?

– Птолемей командва офицерите в столицата. Заедно с мен и моя легион може да успеем да направим нещо полезно дори в пределите на града.

В сърцето ми отново се прокрадва студен страх, отблъсквайки всяка надежда и щастие, които снощният успех ми донесе.

– И какво точно е то? – чувам се да прошепвам.

– Аз съм добър ловец. Той е добър убиец. – Кал отстъпва крачка назад и се отдалечава от нас.

Мога да почувствам как се изплъзва не само надолу по коридора, а по тъмен и криволичещ път. Това ме кара да се страхувам за момчето, което ме научи да танцувам. Не, не за него. От него. А то е по-лошо от всичките ми други ужаси и кошмари.

– Ние двамата заедно ще изтръгнем от корен Алената гвардия. Ще сложим край на този бунт веднъж завинаги.

За днес няма разписание, тъй като всички са прекалено заети да си тръгват, за да преподават или да обучават. Да бягат, може би е по-подходяща дума, защото от наблюдателницата ми във входната зала определено изглежда точно така. Някога си мислех, че Сребърните са недосегаеми божества, които никога не биват заплашвани, никога не се страхуват. Сега знам, че е вярно обратното. Прекарали са толкова дълго време на върха, защитени и изолирани, та са забравили, че могат да паднат. Силата им се е превърнала в тяхна слабост.

Някога се страхувах от тези стени, плашех се от такава красота. Но сега виждам пукнатините. Както в деня на пускането на бомбите, когато осъзнах, че Сребърните не са непобедими. Тогава беше експлозия – сега няколко куршума са разбили диамантеното стъкло, разкривайки страх и параноя отдолу. Сребърни, които бягат от Червени – лъвове, бягащи от мишки. Кралят и кралицата спорят помежду си, придворните имат собствени съюзи, а Кал, съвършеният принц, добрият войник, е жесток, ужасен враг. Всеки може да предаде всеки.

Кал и Мейвън се сбогуват с всички, изпълнявайки дълга си въпреки организирания хаос. Въздушните кораби чакат недалече, бръмченето на двигателите им се чува дори вътре. Искам да видя големите машини отблизо, но да се раздвижа, би означавало да се осмеля да се изправя пред тълпата, а не мога да понеса погледите на опечалените. Снощи загинаха общо дванайсет души, но отказвам да науча имената им. Не мога да допусна да тежат на съвестта ми, не и когато се нуждая от разсъдъка си повече от всякога.

Когато вече не мога да гледам, краката ми ме повеждат, накъдето поискат, скитайки из вече познати коридори. Стаите се затварят, докато минавам, напуснати за сезона, докато дворът се върне. Знам, че аз няма. Слугите покриват с бели чаршафи мебелите, картините и статуите, докато цялото място добива вид на обитавано от призраци.

Не след дълго се озовавам застанала на прага на старата класна стая на Джулиан и гледката ме шокира. Купчините с книги, писалището, дори картите са изчезнали. Стаята изглежда по-голяма, но я усещам по-малка. Някога тя съдържаше цели светове, но сега в нея има само прах и смачкана хартия. Очите ми се задържат върху стената, където стоеше огромната карта. Някога не можех да я разбера; сега я помня като стар приятел.

Норта, Езерните земи, Пиемонт, Прерията, Тираксис, Монтфорт, Сирон и всички спорни земи между тях. Други страни, други народи, всички разкъсани по линиите на кръвта също като нас. Ако ние се променим, ще се променят ли и те? Или ще се опитат да унищожат и нас?

– Надявам се, че ще запомниш уроците си. – Гласът на Джулиан ме изтръгва от мислите ми и ме връща в празната стая. Той стои зад мен, проследява погледа ми към стената, където беше картата. – Съжалявам, че не можах да те науча на повече.

– В Арчън ще имаме много време за уроци.

Усмивката му е сладко-горчива и почти болезнена за гледане. Сепнато осъзнавам, че за пръв път мога да усетя как камерите ни наблюдават.

– Джулиан?

– Архивистите в Делфи ми предложиха работа по реставрирането на стари текстове. – Лъжата е очевидна. – Изглежда, че са тършували из Разлива и са се натъкнали на няколко бункера за складиране. Очевидно цели планини хартия.

– Това много ще ти хареса. – Гласът ми засяда в гърлото. Ти знаеше, че той ще трябва да си тръгне. Ти го въвлече насила в това снощи, когато изложи живота му на опасност заради този на Килорн. – Ще идваш ли от време на време, когато можеш?

– Да, разбира се. – Поредната лъжа. Елара ще разбере ролята му съвсем скоро и тогава той ще е принуден да бяга. Най-разумно е да набере преднина. – Донесох ти нещо.

Бих предпочела Джулиан, отколкото какъвто и да е подарък, но въпреки това се опитвам да изглеждам благодарна.

– Добър съвет ли?

Той поклаща глава, усмихвайки се:

– Ще видиш, когато стигнеш в столицата. – После протяга подканващо ръце: – Трябва да вървя, така че изпрати ме подобаващо.

Да го прегърна, е все едно да прегърна баща си или братята, които няма да видя никога повече. Не искам да го пускам, но опасността е твърде голяма, за да остане, и ние и двамата го знаем.

– Благодаря ти, Мер – прошепва той в ухото ми. – Толкова много ми напомняш за нея. – Не е нужно да питам, за да знам, че говори за Кориан, за сестрата, която е изгубил толкова отдавна. – Ще ми липсваш, малко мълниеносно момиче.

Точно сега прякорът не звучи толкова зле.

Нямам сили да се прехласвам по лодката, тласкана през водата от електрически двигатели. Черни, сребристи и червени знамена се веят от всеки пилон, за да покажат, че това е кралската лодка. Като момиче се чудех защо кралят си присвоява нашия цвят. Това просто беше толкова далеч под достойнството му. Сега осъзнавам, че знамената са червени като неговия пламък, като унищожението и хората, които контролира.

– Пазителите от снощи са получили нови назначения – промърморва Мейвън, докато вървим по една палуба.

Изпратени на нови назначения е само изискан начин да се каже наказани. Спомням си Свинските очички и начина, по който ме гледаше, и изобщо не съжалявам.

– Къде отидоха?

– На фронта, разбира се. Ще бъдат прикрепени към някаква събрана от кол и въже група, за да командват ранени, неспособни или злонравни войници. Това обикновено са първите, които биват изпращани в окопна война. – От сенките зад очите му се досещам, че Мейвън знае това от опит.

– Първите, които загиват.

Той кимва мрачно.

– А Лукас? Не съм го виждала от вчера...

– Той е добре. Пътува с Династията Самос, събира се отново с близките си. Стрелбата накара всички да си плюят на петите, дори Висшите династии.

Залива ме облекчение, както и тъга. Лукас вече ми липсва, но е хубаво да знам, че е в безопасност и е далече от наблюдението на Елара.

Мейвън хапе устна с потиснато изражение.

– Но не задълго. Идват отговори.

– Какво искаш да кажеш?

– Намериха кръв долу в килиите. Червена кръв.

Огнестрелната ми рана я няма вече, но споменът за болката не е избледнял:

– Следователно?

– Следователно онзи от приятелите ти, който е имал лошия късмет да бъде ранен, няма да остане неизвестен още много дълго, ако кръвната база си свърши работата.

– Кръвна база ли?

– Базата данни за кръвта. От всеки Червен, роден в радиус от сто мили цивилизована земя, се взима кръвна проба при раждането. Започнало като проект, за да се разбере точно каква е разликата между нас, но приключило просто като поредния начин да бъдат белязани и обуздани твоите хора. В по-големите градове Червените не използват лични карти, а кръвни идентификационни знаци. Вземат им проби на всеки вход и изход, на влизане и излизане. Маркират ги като животни.

За миг се сещам за старите документи, които кралят запрати по мен онзи път в тронната зала. Там бяха името ми, снимката ми и петно от кръв.

Моята кръв. Те имат кръвта ми.

– И те... могат да разберат коя кръв на кого е просто ей така?

– Отнема известно време, около седмица, но да, така се предполага, че действа. – Очите му се спират върху треперещите ми ръце и той ги покрива със своите, оставяйки топлината да се просмуче във внезапно изстиналата ми кожа. – Мер?

– Той ме простреля – прошепвам. – Пазителят ме простреля. Кръвта, която са намерили, е моя.

И тогава ръцете му изстиват също като моите.

Въпреки всичките си хитри идеи Мейвън няма какво да каже на това. Само се взира, дъхът му излиза на мънички изплашени облачета. Познавам изражението на лицето му; гледам така всеки път, когато съм принудена да се сбогувам с някого.

– Толкова по-зле, че не останахме по-дълго – промърморвам, загледана към реката. – Щеше да ми хареса да умра близо до вкъщи.

Нов полъх на вятъра духва косата като завеса върху лицето ми, но Мейвън я отмята и ме притегля към себе си със стряскащо ожесточение.

О.

Целувката му изобщо не е като тази на брат му. Тази на Мейвън е по-отчаяна, изненадва самия него толкова, колкото и мен. Той знае, че потъвам бързо като камък, който пропада в реката. И иска да се удави заедно с мен.

– Аз ще поправя това – промърморва, притискайки се към устните ми. Никога не съм виждала очите му толкова блеснали и остри. – Няма да им позволя да те наранят. Имаш думата ми.

Част от мен иска да му вярва.

– Мейвън, не може да поправиш всичко.

– Права си, аз не мога – отвръща той, с остра нотка в гласа. – Но мога да убедя някого с повече власт от мен.

– Кого?

Когато температурата около нас се повишава, Мейвън се дръпва назад с напрегната и стисната челюст. От начина, по който проблясват очите му, почти очаквам да нападне онзи, който ни е прекъснал. Не се обръщам най-вече защото не чувствам крайниците си. Вцепенила съм се, макар че устните ми още потръпват от спомена. Не знам какво означава това. Нямам и най-малко понятие какво чувствам.

– Кралицата моли за присъствието ви на палубата за наблюдение. – Гласът на Кал стърже като камък. Звучи почти ядосан, но бронзовите му очи изглеждат тъжни, дори съкрушени. – Минаваме покрай Подпорите, Мер.

Да, бреговата линия вече ми е позната. Познавам онова окастрено дърво, онази ивица крайречен насип, а ехото от триони и падащи дървета няма как да бъде сбъркано. Това е родното ми място. С огромна болка се заставям да се отдръпна от парапета, за да погледна в лицето Кал, който сякаш води безмълвен разговор с брат си.

– Благодаря ти, Кал – промърморвам, все още опитвайки се да приема целувката на Мейвън, и разбира се, собствената си неизбежна съдба.

Кал се отдалечава, обикновено изправеният му гръб е приведен. Всяка стъпка изпраща пробождане на вина в тялото ми, кара ме да си спомня танца ни и целувката ни. Нараних всички, особено себе си.

Мейвън се взира след бягащия си брат.

– Той не обича да губи. И – снижава глас, сега толкова близо до мен, че мога да видя миниатюрните сребърни петънца в очите му – нито пък аз. Няма да те загубя, Мер. Няма.

– Никога няма да ме загубиш.

Още една лъжа и ние и двамата го знаем.

Палубата за наблюдение заема предната част на кораба, оградена от стъкло, простиращо се от край до край. На брега на реката се оформят кафяви силуети, а от дърветата се появява старият хълм с арената. Прекалено далече сме от брега, за да видя някого както трябва, но в миг разпознавам къщата си. Старото знаме още пърха на верандата все още с три избродирани червени звезди. Едната е пресечена с черна ивица в памет на Шейд. Шейд беше екзекутиран. След такова нещо трябва да се откъсне една звезда. Но те не са го направили. Запазили са го в знак на собствен малък бунт.

Искам да посоча на Мейвън дома си, да му разкажа за селото. Видях неговия живот и сега искам да му покажа своя. Но на палубата за наблюдение цари тишина, всички се взираме към селото, докато идваме все по-близо и по-близо. Селяните не ги е грижа за вас, идва ми да изкрещя. Само глупаците ще спират, за да гледат. Само глупаците ще прахосат някой миг за вас.

Докато лодката продължава нататък, започвам да си мисля, че може би цялото село се състои от глупаци. Сякаш всичките две хиляди са се стълпили на брега. Някои са нагазили до глезените в реката. От това разстояние хората изглеждат еднакви. Избеляваща коса и износени дрехи, с кожа на петна, уморени, гладни – всички неща, които аз бях някога.

И гневни. Дори от лодката мога да почувствам гнева им. Не ликуват, нито викат имената ни. Никой не маха. Никой дори не се усмихва.

– Какво е това? – прошепвам, очаквайки никой да не отговори.

Но кралицата отвръща с огромна наслада:

– Такова прахосничество – да шестваме по реката, когато никой не иска да гледа. Изглежда, че уредихме това.

Нещо ми подсказва, че тече поредното задължително събитие – като схватките, като репортажите. Офицери измъкват насила болни стари хора от леглата им и изтощени работници – от работните им места, и ги принуждават да ни гледат.

Някъде на брега изплющява камшик, последван веднага от писък на жена.

– Не излизайте от редицата! – отеква из тълпата. Очите на хората не потрепват дори за миг, докато се взират право напред толкова неподвижни, че дори не мога да видя къде е настъпил смутът. Какво е станало, за да ги направи такива мекушави? Какво вече е било сторено?

Сълзи започват да бодат като иглички очите ми, докато гледам. Още няколко пъти се чува плющене на камшик и няколко бебета проплакват, но никой на брега не протестира. Внезапно се оказвам застанала на ръба на палубата: всеки сантиметър от мен напира от копнеж да се хвърля през стъклото.

– Отиваш ли някъде, Марийна? – измърква Елара от мястото си до краля. Отпива спокойно от някакво питие и ме наблюдава внимателно над ръба на чашата си.

– Защо правите това?

С ръце, скръстени над великолепната ѝ рокля, Еванджелин ме оглежда със злобна усмивка:

– Защо те е грижа? – Но не обръщам внимание на думите ѝ.

– Те знаят какво е станало в Двореца, може дори да са съгласни с него, така че трябва да видят, че не сме победени – промърморва Кал с очи, приковани върху речния бряг. Не може дори да ме погледне, страхливецът му със страхливец. – Ние дори не вървим.

Отново изплющява камшик и аз трепвам, почти усетила удара върху кожата си.

– Нареждането да бъдат бити пак ли беше твое?

Той не приема предизвикателството ми, здраво стиснал челюст. Но когато друг селянин изкрещява, протестирайки срещу офицерите, затваря очи.

– Дръпнете се назад, лейди Титанос. – Гласът на краля боботи като далечна гръмотевица, безспорно заповеднически. Почти мога да почувствам самодоволната му усмивка, когато отстъпвам и тръгвам обратно към Мейвън. – Това е Червено село, знаете това по-добре от всички ни. Те дават подслон на тези терористи, хранят ги, закрилят ги, превръщат се в тях. Те са деца, които са сбъркали. И трябва да си вземат поука.

Отварям уста да възразя, но кралицата оголва зъби:

– Може би познавате някои, които трябва да бъдат наказани за назидание на другите? – казва тя спокойно, като посочва към брега.

Думите замират в гърлото ми, прогонени от заплахата ѝ:

– Не, Ваше Величество, не познавам.

– Тогава се дръпнете назад и мълчете. – После се ухилва: – Защото времето ви да говорите ще дойде.

Затова имат нужда от мен. Момент като този, когато везните могат да се наклонят в техен ущърб. Но не мога да протестирам. Мога само да правя каквото тя ми нарежда, и да гледам как домът ми се изгубва от поглед. Завинаги.

Колкото повече се приближаваме към столицата, толкова по-големи стават селата. Скоро пейзажът се променя от дърводобивни и фермерски области в истински градове. Разположени са около масивни мелници с тухлени домове и спални помещения за подслоняване на Червените работници. Както и в другите села жителите им стоят по улиците, за да ни гледат как минаваме. Офицери лаят заповеди, плющят камшици, а аз така и не свиквам с това. Всеки път трепвам.

После градовете са заместени от обширни имения и чифлици, от палати като Двореца. Построени от камък, стъкло и мрамор с преливащи се цветове, всеки от тях изглежда по-великолепен от предишния. Моравите им се спускат към реката, украсени със създадени от зеленопръстите градини и красиви фонтани. Самите къщи приличат на творения на боговете, всяка – красива по различен начин. Но прозорците са тъмни, вратите – затворени. Докато селата и градовете бяха пълни с хора, тези изглеждат лишени от живот. Само високо развяващите се знамена, по едно над всяка постройка, ми дават да разбера, че някой изобщо живее там. Синьо за Династия Осанос, сребристо за Самос, кафяво за Рамбос и така нататък. Вече знам цветовете наизуст, свързвайки с определени лица всеки безмълвен дом. Дори убих собствениците на няколко.

– Река Роу – обяснява Мейвън. – Провинциалните резиденции, ако някой лорд или лейди пожелае да се измъкне от големия град.

Погледът ми се задържа върху дома на Айрал – великолепие с колони от черен мрамор. Каменни пантери охраняват верандата, озъбили се нагоре към небето. Дори от вида на статуите в тялото ми нахлува мразовита тръпка и ме кара да си спомня Ара Айрал и настойчивите ѝ въпроси.

– Тук няма никого.

– Къщите са празни през по-голямата част от годината, а никой не би се осмелил да напусне града сега, не и с тази история с Гвардията. – Той ми отправя лека горчива усмивка. – Биха предпочели да се крият зад диамантените си стени и да оставят брат ми да се бие вместо тях.

– Само ако не се налагаше изобщо някой да се бие.

Той поклаща глава:

– Няма полза да мечтаем.

Гледаме мълчаливо как река Роу остава зад нас и по бреговете се издига друга гора. Дърветата са странни, много високи, с черна кора и тъмночервени листа. Мъртвешки тиха е, каквато не би трябвало да бъде никоя гора. Дори птича песен не нарушава тишината, а над нас небето притъмнява, но не заради чезнещата следобедна светлина. Събират се черни облаци, надвиснали над дърветата като дебело одеяло.

– А какво е това? – Дори гласът ми звучи приглушен и внезапно се радвам заради стъкленото покритие над палубата. За моя изненада другите са изчезнали, оставяйки ни сами да гледаме как настъпва мракът.

Мейвън хвърля поглед към гората с неодобрително смръщено лице:

– Преградни дървета. Пречат на замърсяването да се разпространи по-нагоре по реката. Градинските пазители от Династията Уел ги създадоха преди години.

Бурни кафяви вълни се пенят и се разбиват в лодката, оставят тънък слой черна мръсотия по блестящия стоманен корпус. Светът придобива странен оттенък, все едно гледам през мръсно стъкло. Ниските облаци всъщност въобще не са облаци, а дим, който излиза от хиляда комини и закрива небето. Дърветата и тревата ги няма – това е земя на пепел и разложение.

– Сивият град – промърморва Мейвън.

Докъдето стига погледът ми, се простират фабрики – мръсни, масивни и жужащи от електричество. Гледката ме удря като юмрук и почти ме събаря. Сърцето ми се опитва да поддържа мъчително силния пулс и се налага да седна, чувствайки как кръвта ми препуска.

Мислех, че моят свят не е какъвто трябва, че животът ми е несправедлив. Но не можех дори да си представя място като Сивия Град.

Електростанции сияят в мрака, пулсират в електриково синьо и противно зелено в паяжината от жици във въздуха. Транспортери, отрупани с товари, се движат по надигнатите пътища и пренасят суровини от една фабрика до друга. Дават си пронизителни сигнали един на друг в шумна бъркотия от натоварен трафик, движат се като ленива черна кръв в сиви вени. Най-ужасното от всичко – малки къщички заобикалят всяка фабрика на подреден площад, една върху друга с тесни улици между тях. Бордеи.

Съмнявам се, че под такова опушено небе работниците някога виждат дневна светлина. Вървят между фабриките и домовете си, заливайки улиците по времето между смените. Няма офицери, няма плющящи камшици, нито празни погледи. Никой не ги кара да ни гледат как минаваме. Няма нужда кралят да се перчи тук, осъзнавам. Те са пречупени от рождение.

– Това са технита – прошепвам дрезгаво, спомнила си името, което Сребърните така небрежно подмятат. – Те правят лампите, камерите, видео екраните...

– Пушките, куршумите, бомбите, корабите, транспортерите – добавя Мейвън. – Те поддържат електричеството. Поддържат водата ни чиста. Правят всичко за нас.

И не получават в замяна нищо освен пушек.

– Защо не си тръгнат?

Той просто свива рамене:

– Това е единственият живот, който познават. Повечето технита никога не напускат собствения си район. Не могат дори да карат задължителна военна служба.

Не могат дори да карат задължителна военна служба. Животът им е толкова ужасен, че войната е по-добра алтернатива, а на тях дори не им е позволено да отидат на война.

Като всичко друго по реката, фабриките изчезват, но образът остава в съзнанието ми. Не трябва да забравям това, подсказва ми нещо. Не трябва да ги забравям.

Отвъд друга гора от преградни дървета ни чакат звездите, а под тях: Арчън. Отначало изобщо не виждам столицата, погрешно вземайки светлините ѝ за ярки звезди. Докато лодката се приближава все повече и повече, челюстта ми увисва.

През широката река се простира Мост на три нива, свързващ двата града от всяка страна. Той е хиляди футове дълъг и цветущ, целият в светлина и електричество. Има магазини и пазарни площади, всички – построени в самия Мост на сто фута над реката. Направо си представям Сребърните как пият и ядат и гледат надолу към света от мястото си там, високо горе. Ярки транспортери преминават по най-ниското ниво на Моста, фаровете им са като червено-бели комети, прорязващи нощта.

И двата края на Моста имат порти, а участъците от града от двете страни са оградени със стени. На източния бряг големи метални кули се издигат остро от земята като мечове и пронизват небето, всички – увенчани с блестящи гигантски хищни птици. Още транспортери и хора изпълват павираните улици, които се изкачват по хълмистите речни брегове, свързвайки сградите с Моста и външните порти.

Стените са от диамантено стъкло като в Двореца, но по тях има метални кули с прожектори и други конструкции. На стените има патрули, но униформите им не са в пламтящото червено на Пазителите или суровото черно на Сигурността. Носят униформи в петнисто сребристо-бяло, почти сливайки се с панорамата на града. Те са войници, и то не от онези, които танцуват с дамите. Това е крепост.

Арчън е бил построен, за да устоява във война, не в мир.

На западния бряг разпознавам Кралския Съд и Хазната от репортажа за хвърлянето на бомбите. И двете са построени от блестящ бял мрамор и напълно ремонтирани, макар да бяха атакувани едва преди месец. Струва ми се, че е било преди един цял живот. Издигат се от двете страни на двореца Уайтфайър – постройка, която дори аз разпознавам, когато я виждам. Старият ми учител казваше, че дворецът е изсечен от самия склон – истинско парче от белия камък. Пламъци, изработени от злато и перли, проблясват върху околните стени.

Опитвам се да обхвана гледката, очите ми се стрелкат между двата края на Моста, но умът ми просто не може да проумее това място. Отгоре въздушни кораби се движат бавно през нощното небе, докато въздушните джетове летят още по-високо, бързо като комети. Мислех, че Дворецът на Слънцето е истинско чудо; очевидно никога не съм знаела значението на думата.

Но не мога да открия нищо красиво тук, не и когато задимените тъмни фабрики са само на няколко мили зад нас. Контрастът между града на Сребърните и бордеите на Червените ме кара да стисна зъби. Това е светът, който се опитвам да съборя, светът, който се опитва да убие мен и всичко, на което държа. Сега наистина виждам срещу какво се боря и колко трудно, колко невъзможно ще бъде да победя. Никога не съм се чувствала по-дребна и нищожна, отколкото се чувствам сега с големия Мост, извисяващ се застрашително над нас. Изглежда готов да ме погълне цялата.

Но трябва да опитам. Дори и да е само заради Сивия Град, за онези, които никога не са виждали слънцето.