Алена кралица

Петнадесета глава

На следващата сутрин, когато отварям очи, виждам обвита в сенки фигура, застанала до леглото ми. Това е. Тръгнах си, наруших правилата и ще ме убият заради това.

Но не и без съпротива.

Преди фигурата да получи шанс, изхвръквам от леглото, готова да се отбранявам. Мускулите ми се напрягат, докато възхитителното жужене оживява в мен. Но вместо наемен убиец виждам червена униформа. И разпознавам жената, облечена в нея.

Уолш изглежда същата, както преди, макар че това със сигурност не важи за мен. Тя стои до метална количка, пълна с чай и хляб и какво ли не друго, което може да поискам за закуска. Както подобава на покорна прислужница, държи устата си здраво затворена, но очите ѝ горят. Втренчила се е в ръката ми, към вече твърде познатите искри, пълзящи около пръстите ми. Отърсвам ги, изтупвайки тънките нишки светлина, докато изчезват обратно в кожата ми.

– Толкова съжалявам – възкликвам, като отскачам от нея. Тя все така не продумва. – Уолш...

Но тя се заема да подрежда храната. После, за моя голяма изненада, изрича само с устни към мен пет думи. Това са думи, които започвам да помня като молитва. Или като проклятие. Надигни се. Червена като зората.

Преди да успея да реагирам, преди шокът ми да успее да се прояви, Уолш пъха в ръката ми чаша чай.

– Чакай... – Посягам към нея, но тя избягва ръката ми, навежда се в нисък поклон.

– Милейди – казва и приключва рязко разговора ни.

Пускам я, гледайки как излиза заднешком от стаята, докато не остава нищо освен ехото от неизречените ѝ думи.

Уолш също е в Гвардията.

Чашата с чай е студена в ръката ми. Странно студена.

Когато поглеждам надолу, откривам, че е пълна не с чай, а с вода. А на дъното на чашата по листче хартия се разтича мастило. Докато чета съобщението, мастилото се върти като вихър, водата го изсмуква, заличава всякаква следа, докато не остава нищо освен мъглива сива течност и парче усукана бяла хартия. Никакво доказателство за първия ми бунт.

Съобщението не е трудно за помнене. Състои се само от една дума:

Полунощ.

Това знание, че имам връзка с групата толкова наблизо, би трябвало да ме успокоява, но по някаква причина откривам, че треперя. Може би не само камерите ме наблюдават тук.

А това не е единствената бележка, която ме очаква. Новото ми разписание е на нощното шкафче, написано с влудяващо съвършения почерк на кралицата.

Разписанието ти се промени. 06.30 – Закуска / 07.00 – Обучение/ 10.00 – Протокол/ 11.30 – Обяд/ 13.00 – Протокол/ 14.00 – Уроци/ 18.00 – Вечеря. Лукас ще те придружава на всичките. Разписанието не подлежи на обсъждане. НКВ Кралица Елара.

– Значи, най-после те пратиха на обучение? – ухилва ми се Лукас: в погледа му проблясва необичайна искрица на гордост, докато ме води на първото ми занятие. – Или си се представила много добре, или много зле.

– По малко от двете.

По-скоро зле, помислям си, спомняйки си епизода ми снощи у дома. Знам, че новото разписание е дело на Кал, но не очаквах да действа толкова бързо. Честно казано, вълнувам се за обучението. Ако прилича по нещо на онова, през което видях да преминават Кал и Мейвън – специално упражняването на способностите, ще съм безнадеждно изостанала, но поне ще имам някого, с когото да говоря. А ако наистина имам късмет, Еванджелин ще е смъртно болна и прикована на легло до края на жалкия си живот.

Лукас клати глава и се хили:

– Бъди подготвена. Инструкторите са прочути със способността си да пречупват и най-силните войници. Няма да им се понрави дързостта ти.

– На мен пък не ми се нрави да ме пречупват – отвръщам рязко. – Какво представляваше твоето обучение?

– Е, аз постъпих направо в армията, когато бях на девет, така че моят опит беше малко различен – казва той: при спомена очите му потъмняват.

– Девет?- Мисълта ми се струва невъзможна. Способности или не, това не може да е вярно.

Но Лукас свива рамене, сякаш не е нищо особено:

– Фронтът е най-доброто място за обучение. Дори принцовете бяха обучавани на фронта за известно време.

– Но сега си тук – казвам. Очите ми се задържат за миг върху униформата на Лукас, върху черното и сребристото на Сигурността. – Вече не си войник.

За пръв път сухата усмивка на Лукас изчезва напълно.

– Това оставя отпечатък – признава по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Мъжете не са създадени за дълго воюване.

– А Червените? – чувам се да питам. Брий, Трами, Шейд, татко, бащата на Килорн. И хиляди други. Милиони други. – Те по-дълго ли могат да понесат войната, отколкото Сребърните?

Стигаме до вратата на залата за тренировки, преди Лукас най-сетне да отговори с малко смутено изражение:

– Така е устроен светът. Червените служат, Червените работят, Червените се бият. Това са нещата, в които ги бива. Това са създадени да правят. – Принудена съм да прехапя език, за да се въздържа да не му изкрещя: „Не всички са специални!“.

В мен кипи гняв, но не казвам и дума напреки на Лукас. Ако загубя самообладание и избухна дори пред него, това няма да бъде посрещнато благосклонно.

– Оттук мога да се справя – казвам сковано.

Той забелязва смущението ми и се намръщва леко. Когато проговаря, тонът му е нисък и бърз, сякаш не иска да го подслушат:

– Не разполагам с лукса да задавам въпроси – промърморва. Черните му очи се забиват в моите с многозначително изражение: – Нито пък ти.

Сърцето ми се свива от ужас при думите му и завоалираното им значение. Лукас знае, че в мен има нещо повече от онова, което са му казали.

– Лукас...

– Не ми влиза в работата да задавам въпроси. – Той сбърчва чело в опит да ме накара да разбера, в опит да ме предразположи. – Лейди Титанос. – Титлата звучи по-убедително от всякога, превръщайки се както в оръжие на кралицата, така и в мой щит.

Лукас няма да задава въпроси. Въпреки проницателните си очи, Сребърната си кръв, своето семейство Самос той няма да дръпне нишката, която може да разнищи съществуването ми.

– Спазвайте разписанието си, милейди. – Дръпва се назад толкова официален, колкото не съм го виждала никога. С леко движение на главата посочва към вратата, където чака Червен служител. – Ще ви взема след обучението.

– Благодаря, Лукас – е всичко, което успявам да изрека. Той ми даде много повече, отколкото може да си представи.

Служителят ми връчва еластичен черен екип с пурпурни и сребристи райета. Насочва ме към миниатюрно помещение, където се преобличам бързо, като се измъквам от обичайните си дрехи и се пъхам в гащеризона. Напомня ми за старите ми дрехи – онези, които носех у дома в Подпорите. Износен от времето и движението, но достатъчно спретнат и втален, за да не ме забавя.

Когато влизам в тренировъчната зала, болезнено си давам сметка за всички втренчени в мен погледи, да не споменавам пък и десетките камери. Усещам пода податлив и пружиниращ под краката си, омекотяващ всяка стъпка. Огромна капандура се извисява над нас, показвайки синьо лятно небе, пълно с облаци, които ме подмамват. Вити стълбища свързват няколкото нива, изсечени в стените, всяко – на различни височини с различна екипировка. Има и много прозорци, за един от които знам, че се отваря към класната стая на лейди Блонос. Нямам представа накъде водят другите или кой може да наблюдава от тях.

Би трябвало да съм нервна при мисълта да вляза в стая, пълна с тийнейджъри воини, всичките до един по-добре обучени от мен. Вместо това си мисля за непоносимата ледена висулка от кости и метал, известна като Еванджелин Самос. Едва успявам да прекося половината от пода на залата, когато тя отваря уста и започва да ръси отрова:

– Изучи ли вече Протокола? Овладя ли най-сетне изкуството да седиш с кръстосани крака? – подхвърля с подигравателна усмивка тя, като скача от уред за вдигане на тежести. Сребристата ѝ коса е прибрана в сложна плитка, която много ми се ще да отрежа, но смъртоносно острите метални ножове на кръста ѝ ме възпират. Подобно на мен, подобно на всички други тя е облечена в гащеризон, украсен с цветовете на династията ѝ. В черно и сребристо изглежда смъртоносна.

Соня и Илейн стоят от двете ѝ страни с еднакви самодоволни усмивки. Сега, когато не ме заплашват, те сякаш се подмазват на самата бъдеща кралица.

Полагам всички усилия да ги пренебрегна и откривам, че се оглеждам за Мейвън. Той седи в един ъгъл, отделен от другите. Поне можем да бъдем насаме. Следва ме шепот, докато повече от дузина тийнейджъри благородници ме гледат как вървя към него. Няколко свеждат глави в опит да бъдат вежливи, но повечето изглеждат предпазливи. Момичетата са особено нервни: в края на краищата аз наистина отмъкнах един от техните принцове.

– Доста се забави. – Мейвън се изкисква, щом сядам до него. Не изглежда като част от тълпата, нито пък иска да бъде. – Ако не бях по-наясно, щях да кажа, че се опитваш да страниш от нас.

– Само от една определена личност – отвръщам, хвърляйки поглед назад към Еванджелин. Тя се е превърнала в център на вниманието близо до стената с мишените, където се перчи заради приятелчетата си – прави смайваща демонстрация. Металните ѝ ножове свистят из въздуха и се забиват точно в центъра на мишените си.

Мейвън ме гледа как я наблюдавам, очите му са замислени:

– Когато се върнем в столицата, няма да се налага да я виждаш толкова често – промърморва. – Тя и Кал ще са заети да обикалят страната, за да изпълняват задълженията си. А ние ще си имаме наши задължения.

Перспективата да се махна далеч от Еванджелин, е вълнуваща, но освен това ми напомня за неотклонно тиктакащия часовник, който ми оставя все по-малко време. Скоро ще съм принудена да оставя Двореца, речната долина и семейството си далеч зад гърба си.

– Знаеш ли кога се връщаш... – заеквам, поправяйки се. – Искам да кажа кога се връщаме в столицата?

– След Прощалния бал. Казаха ли ти за това?

– Да, майка ти го спомена, а лейди Блонос се опитва да ме научи да танцувам... – Млъквам, без да довърша, обзета от смущение. Вчера тя се опита да ме накара да усвоя няколко стъпки, но в крайна сметка само падах. Ключова дума: опита се. С кражбите мога да се справям отлично, но танцуването очевидно не е силата ми.

– Не се тревожи, на нас няма да ни се наложи да танцуваме много.

Мисълта за танцуване ме ужасява, но преглъщам страха:

– А на кого ще се наложи?

– На Кал – казва той без колебание. – Големият брат е принуден да понася твърде много глупави разговори и да танцува с куп дразнещи момичета. Помня миналата година... – Спира, за да се засмее на спомена. – Соня Айрал вървеше след него през цялото време, натрапваше се в танците, опитваше се да го отвлече, за да се позабавляват. Наложи се да се намеся и да се принудя да изтанцувам с нея две песни, за да може Кал малко да си отдъхне.

Мисълта за двамата братя, сплотени срещу легион от отчаяни момичета, ме разсмива, когато си представям докъде ли трябва да са стигнали, за да се спасяват взаимно. Но докато усмивката ми става по-широка, тази на Мейвън помръква.

– Поне този път Самос ще се е увесила на ръката му. Момичетата не биха посмели да я ядосат.

Изсумтявам, спомняйки си как рязко и силно хвана ръката ми.

– Горкият Кал.

– А как беше гостуването ти вчера? – пита той – има предвид отскачането ми до вкъщи. Значи Кал не му е разказал подробности.

– Тежко. – Само така мога да го опиша. Сега семейството ми знае каква съм, а Килорн сам се обрече на Гвардията. И разбира се, Шейд е мъртъв. – Един от братята ми е бил екзекутиран точно преди освобождаването от военна повинност.

Той пристъпва от крак на крак до мен и очаквам да се чувства неудобно. В края на краищата това беше дело на собствените му хора. Вместо това слага ръка върху моята:

– Толкова съжалявам, Мер. Сигурен съм, че не го е заслужавал.

– Не, не го заслужаваше – прошепвам, спомняйки си защо загина брат ми. Сега аз съм поела по същия път.

Мейвън се взира напрегнато в мен, сякаш се опитва да прочете тайната в очите ми. Поне веднъж се радвам за уроците на Блонос или в противен случай щях да предположа, че Мейвън може да чете мисли също като кралицата. Но не, той е възпламенител и само възпламенител. Малцина Сребърни наследяват способности от майките си и никой досега не е имал повече от една способност. Така че моята тайна, новата ми преданост към Алената гвардия, е само моя.

Когато протяга ръка, за да ми помогне да стана, аз я поемам. Навсякъде около нас другите загряват: повечето правят упражнения за разтягане или джогинг из стаята, но няколко души са по-впечатляващи. Илейн ту се губи от полезрението ми, ту се появява отново, като манипулира светлината около себе си, докато изчезва напълно. Едно момче вятърен тъкач, Оливър от Династията Ларис, създава миниатюрен вихър между дланите си и раздвижва мънички прашинки. Соня лениво си разменя удари с Андрос Егри, нисък, но мускулест осемнайсетгодишен младеж. Като коприна Соня е брутално умела и бърза и би трябвало да е в състояние да го надвие, но Андрос отговаря подобаващо на всеки неин удар в свиреп танц. Сребърните от Династията Егри са очи, което означава, че могат да виждат непосредственото бъдеще, и Андрос използва способностите си в пълна степен. Изглежда че никой не взима надмощие: това е игра по-скоро на баланс, отколкото на сила.

Само си представете на какво са способни в действителност. Толкова силни, толкова могъщи. И това са само децата. И в един миг надеждата ми се изпарява, преобразявайки се в страх.

– Позиции – казва един глас, тих като шепот.

Новият ми инструктор влиза безшумно с Кал до себе си и с един левитатор от Династията Провос зад двамата. Като добър войник Кал върви в крак с инструктора, който изглежда дребен и невзрачен до едрото тяло на принца. По бледата му кожа има бръчки, а косата му е бяла като дрехите – свидетелство за истинската му възраст и за династията му. Династията Арвън, безмълвната династия, спомням си, сещайки се за уроците си. Значима династия, притежаваща много власт и сила и всички неща, в които Сребърните вярват. Спомням си го дори отпреди да се превърна в Марийна Титанос, от времето, когато бях малко момиче. Той надзираваше излъчваните по телевизията екзекуции, разпореждайки се с Червените и дори със Сребърните, осъдени на смърт. А сега знам защо са избрали него за тази задача.

Момичето от Династията Хейвън се появява с примигване, внезапно отново видимо, докато бушуващият вятър замира в ръцете на Оливър. Ножовете на Еванджелин падат от въздуха и дори аз чувствам как пелена от спокойно небитие се спуска върху мен и замъглява електрическото ми усещане.

Той е Рейн Арвън, инструкторът, екзекуторът, безмълвието. Той може да принизи един Сребърен до това, което тези хора мразят най-много: до Червен. Може да изключи способностите им. Може да ги направи нормални.

Докато аз зяпам глупаво, Мейвън ме дръпва да застана зад него с Кал начело на редицата ни. Еванджелин е първа в редицата до нас и поне този път няма вид да се интересува от мен. Очите ѝ остават приковани върху Кал, докато той се настанява: изглежда съвсем като у дома си на това място, където има власт.

Арвън не си губи времето да ме представя. Всъщност сякаш изобщо не забелязва, че съм се включила в занятието му.

– Обиколки – нарежда той с груб и нисък глас.

Хубаво. Нещо, в което всъщност ме бива.

Потегляме в редици, обикаляйки в кръг помещението със спокойно темпо в блажено мълчание. Пришпорвам се да съм по-бърза, наслаждавам се на физическите упражнения, които ми липсваха толкова много, докато профучавам право покрай Еванджелин. После до мен остава само Кал, който задава темпото за останалите. Хвърля ми крива усмивка, докато ме наблюдава как тичам. Това е нещо, което умея; нещо, което дори ми доставя наслада.

Усещам по странен начин краката си по покрития с настилка под, отскачащи с всяка стъпка, но кръвта, която блъска в ушите ми, потта, темпото са все познати неща. Ако затворя очи, мога да се престоря, че съм обратно в селото с Килорн или братята ми, или просто сама. Просто свободна.

Тоест до момента, в който една част от стената се люшва и замахва, уцелвайки ме в стомаха.

Събаря ме на пода и аз се просвам, но това, което всъщност ме боли, е наранената ми гордост. Групата бегачи се отдръпва и Еванджелин се ухилва самодоволно през рамо, гледайки ме как изоставам. Само Мейвън забавя крачка и ме чака да ги настигна.

– Добре дошла на тренировките. – Подсмихва се, докато ме гледа как се измъквам от препятствието.

Из цялата стая други части от стената се разместват и образуват бариери за бегачите. Всички други се справят гладко и безпроблемно; свикнали са с това. Кал и Еванджелин са начело на групата, прескачат или се провират под всяко препятствие, когато се появи пред тях. С крайчето на окото си забелязвам как левитаторът от Династията Провос насочва участъците от стената и ги кара да се движат. Дори май ми се хили самодоволно.

Преборвам се с порива да се озъбя на левитатора и отново започвам да подтичвам. Мейвън бяга до мен, като никога не се отдалечава на повече от крачка разстояние, и това е странно вбесяващо. Темпото ми се забързва, докато вече спринтирам и прескачам препятствия, показвайки най-добрите си възможности. Но Мейвън не е като служителите на Сигурността у дома – трудно е да го оставиш в прахта.

Докато приключим обиколките, Кал вече е единственият, който не е показал и най-малък признак на умора. Дори Еванджелин изглежда изтощена, макар че полага всички усилия да го скрие. Дъхът ми излиза на тежки задъхани изблици, но се гордея със себе си. Въпреки трудния старт успях да наваксам.

Инструктор Арвън ни оглежда за момент, очите му се задържат върху мен, преди да се обърне към левитатора.

– Мишените, ако обичаш, Тео – казва той отново със съвсем тих шепот. Като при дръпване на завеса, за да се покаже слънцето, чувствам как способностите ми нахлуват отново.

Помощникът левитатор махва с ръка и отмества плавно един участък от пода, разкривайки странното оръдие, което видях от прозореца на класната стая на Блонос. Осъзнавам, че това изобщо не е оръдие, а цилиндър. Задвижва го единствено силата на левитатора, а не някаква по-висша, непозната технология. Способностите са всичко, което притежават.

– Лейди Титанос – промърморва Арвън и аз потръпвам. – Разбрах, че имате интересна способност.

Той има предвид светкавиците, пурпурно-белите разрушителни мълнии, но умът ми неволно се насочва към онова, което Джулиан каза вчера. Аз не просто контролирам, мога да създавам. Аз съм специална.

Всички погледи се насочват към мен, но аз стисвам челюст, опитвам се със силата на волята си да се заставя да бъда силна.

– Интересна, но не и нечувана, инструкторе – казвам. – Много съм любопитна да науча за нея, сър.

– Можете да започнете сега – казва инструкторът и левитаторът зад него се напряга.

По даден знак една от топките, които служат за мишени, полита във въздуха по-бързо, отколкото смятах, че е възможно.

Овладей се, казвам си, повтаряйки думите на Джулиан. Фокусирай се.

Този път чувствам притеглянето, докато изсмуквам електричеството от въздуха – и от някъде другаде в самата мен. То се проявява в ръцете ми, оживява в блестящи малки искри. Но топката се удря в пода, преди да успея да я хвърля, искрите ѝ попиват като кръв и изчезват. Еванджелин се киска подигравателно зад мен, но когато се обръщам да я погледна свирепо, очите ми вместо това откриват Мейвън. Той кимва съвсем леко, подтиква ме да пробвам отново. А до него Кал скръства ръце с лице, потъмняло от емоция, която не мога да определя.

Нова мишена се изстрелва нагоре, преобръща се във въздуха. Сега искрите се появяват по-скоро, живи и ярки, когато мишената достига зенита си. Както преди в класната стая на Джулиан, свивам юмрук, чувствам как силата бушува в мен и хвърлям.

Мълнията описва дъга, показвайки красива разрушителна светлина, и уцелва падащата мишена отстрани. Тя се разбива под напора на силата ми, дими и пуска искри, когато се удря с трясък в пода.

Не успявам да се сдържа и се ухилвам, доволна от себе си. Зад мен Мейвън и Кал ръкопляскат, както и няколко от другите хлапета. Еванджелин и приятелите ѝ определено се въздържат – изглеждат почти обидени от победата ми.

Но инструктор Арвън не казва нищо, нито си прави труда да ме поздрави. Просто поглежда над мен към останалите от групата:

– Следващият.

Инструкторът докарва класа до изтощение, принуждава ни да изпълняваме безкрайни серии от упражнения, предназначени да усъвършенстват способностите ни. Разбира се, аз изоставам във всички, но освен това чувствам, че ставам по-добра. Когато упражнението свършва, от мен вече капе пот и всичко ме боли. Урокът с Джулиан е истинска благословия, защото ми позволява да седна и да възстановя силите си. Но дори занятието тази сутрин не може да ме изцеди напълно – наближава полунощ. Колкото по-бързо минава времето, толкова повече се доближавам до полунощ. Доближавам се до предприемането на следващата стъпка, до поемането на контрол над съдбата си.

Джулиан не забелязва смущението ми вероятно защото се е заровил до лактите в купчина прясно подвързани книги. Всяка е дебела около три сантиметра и с прегледно залепен етикет с годината, но нищо повече. Не знам какви може да са.

– Какво е това? – питам, като вдигам една. Съдържанието ѝ представлява бъркотия от списъци: имена, дати, местоположения – и причини за смърт. Повечето гласят просто „загуба на кръв“, но има също и болести, задушаване, удавяне и някои по-конкретни и ужасяващи подробности. Кръвта ми изстива във вените, когато осъзнавам какво точно чета: – Списък на загинали.

Джулиан кимва:

– Всеки един загинал, сражавайки се във Войната с езерняците.

Шейд, помислям си, чувствайки как обядът започва да се бунтува в стомаха ми. Нещо ми подсказва, че името му няма да е вписано в някой от тези списъци. Дезертьорите не заслужават честта да им бъде отделен един изписан с мастило ред. Разгневена, оставям ума си да стигне до настолната лампа, която осветява четивото ми. Електричеството в нея ме зове така познато, както собствения ми пулс. Единствено със силата на ума си го включвам и изключвам, примигващо в ритъма на нестройното биене на сърцето си.

Джулиан забелязва проблясващата светлина, присвил устни:

– Нещо не е наред ли, Мер? – пита сухо.

Нищо не е наред.

– Не ми харесва промяната в разписанието – казвам вместо това и оставям лампата на мира. Не е лъжа, но не е и истината. – Няма да можем да тренираме.

Той само свива рамене: дрехите му с цвят на пергамент се разместват при движението.Изглеждат някак по-мръсни, сякаш той се превръща в страниците от книгите си.

– Доколкото чувам, имаш нужда от повече напътствия, отколкото мога да ти дам аз.

Със стържещ звук стисвам зъби, сдъвквам думите, преди да успея да ги процедя:

– Да не би Кал да ти е казал какво стана?

– Да – отвръща Джулиан с равен тон. – И е прав. Не го обвинявай за това.

– Мога да го обвинявам за каквото искам – изсумтявам, спомнила си книгите за война и наръчниците за смърт из цялата му стая. – Същият е като всички други.

Джулиан отваря уста да каже нещо, но размисля в последния момент и се обръща отново към книгите.

– Мер, не бих нарекъл това, което правим, точно „тренировка“. Освен това изглеждаше много добра на занятието си днес.

– Видял си го? Как?

– Помолих да гледам.

– Ка...

– Няма значение – казва той, гледайки право през мен. Внезапно гласът му става мелодичен, жужащ от дълбоки успокояващи вибрации. Издишвам шумно, осъзнавам, че е прав.

– Няма значение – повтарям. Макар че не говори, ехото от гласа на Джулиан все още витае във въздуха като успокояващ бриз. – И така, върху какво ще работим днес?

Джулиан се подсмихва, развеселен от себе си:

– Мер.

Гласът му отново е нормален, обикновен и познат. Разбива звуците на ехото, изпраща ги далеч от мен като вдигащ се облак.

– Какво... какво, по дяволите, беше това?

– Предполагам, че лейди Блонос не е говорила много за Династията Джакос по време на уроците?- казва той, като все така се подсмихва самодоволно. – Изненадан съм, че никога не си питала.

Честно казано, никога не съм се чудила каква е способността на Джулиан. Все си мислех, че сигурно ще е нещо слабо, защото той не ми се струва толкова надут и важен като другите – но изглежда, че това изобщо не е вярно. Той е много по-силен и по-опасен, отколкото съм си давала сметка.

– Можеш да контролираш хората. Ти си като нея. – Мисълта, че Джулиан, човек, който е на моя страна, добър човек, може изобщо да е като кралицата, ме кара да се разтреперя.

Той приема обвинението спокойно и насочва вниманието си обратно към книгата си:

– Не, не съм. Не притежавам дори малка част от нейната сила. Или от жестокостта ѝ. – Изпуска тежка въздишка, обяснявайки: – Наричат ни певци. Или поне биха ни наричали, ако бяхме повече на брой. Аз съм последният от династията си и последният от, ами от вида си. Не мога да прониквам в умовете, не мога да контролирам мислите, не мога да говоря в главата ти. Но мога да пея – стига някой да ме чуе, стига да мога да го погледна в очите – мога да накарам човек да направи каквото пожелая.

Из тялото ми потича ужас. Дори Джулиан.

Бавно се облягам назад, обзета от желание да оставя някакво разстояние между него и себе си. Той забелязва, разбира се, но не изглежда ядосан.

– Права си да не ми се доверяваш – промърморва. – Никой ми няма доверие. Не случайно единствените ми приятели са писаните думи. Но не го правя, освен ако не съм абсолютно принуден, и никога не съм го правил злонамерено. – После изсумтява и се изсмива мрачно: – Ако наистина исках, можех да си проправя път до трона с приказки.

– Но не си.

– Не. Нито пък сестра ми, независимо какво казва някой друг.

Майката на Кал.

– Изглежда, че никой не казва нищо за нея. Не и на мен във всеки случай.

– Хората не обичат да говорят за мъртви кралици – отговаря рязко той и се извръща от мен с едно плавно движение. – Но говореха, когато беше жива. Кориан Джакос, кралицата певица. – Никога не съм виждала Джулиан такъв, нито веднъж. Обикновено е сдържан, спокоен, може би малко обсебен, но никога ядосан. Никога толкова наранен. – Не беше избрана чрез Изпитанието на кралиците, знаеш ли. Не като Елара или Еванджелин, или дори като теб. Не, Тиб се ожени за сестра ми, защото я обичаше – и тя го обичаше.

Тиб. Да наречеш Тиберий Калоре Шести, Крал на Норта, Пламък на Севера, с име, съдържащо по-малко от осем срички, ми се струва нелепо. Но някога и той е бил млад. Бил е като Кал – момче, родено да стане крал.

– Мразеха я, защото произхождахме от низша династия, защото не притежавахме сила или власт, или каквото и да е друго глупаво нещо, което тези хора почитат. – Джулиан млъква, без да довърши, все още извърнал поглед. Раменете му тежко се повдигат и спадат с всеки дъх. – А когато сестра ми стана кралица, тя заплаши да промени всичко това. Тя беше мила, състрадателна, майка, която можеше да възпита Кал да стане кралят, от който тази страна имаше нужда, за да сплоти всички ни. Крал, който нямаше да се страхува от промяната. Но това така и не се случи.

– Знам какво е да загубиш брат или сестра – промърморвам, спомняйки си Шейд. Не ми се струва реално, сякаш може би всички просто лъжат и сега той е у дома, щастлив и защитен. Но знам, че не е вярно. И някъде обезглавеното тяло на брат ми лежи като доказателство за това. – Разбрах едва снощи. Брат ми е загинал на фронта.

Джулиан най-сетне се обръща отново с безизразни очи:

– Съжалявам, Мер. Нямах представа.

– Сигурно. Армията не съобщава за екзекуциите в малките си книжки.

– Екзекутиран?

– Дезертьорство. – Думата има вкус на кръв, на лъжа. – Макар че той никога не би дезертирал.

След дълъг миг мълчание Джулиан слага ръка на рамото ми:

– Изглежда, че имаме помежду си повече общи неща, отколкото си мислиш, Мер.

– Какво искаш да кажеш?

– Те убиха и сестра ми. Тя беше пречка и беше отстранена. И... – снижава глас – ще го направят отново на всеки, на когото се наложи. Дори Кал, дори Мейвън и особено на теб.

Особено мен. Малкото мълниеносно момиче.

– Мислех, че искаш да промениш нещата, Джулиан.

– Действително искам. Но е нужно време, планиране и твърде много късмет, за да си сигурен. – Измерва ме с поглед от глава до пети, сякаш по някакъв начин знае, че вече съм направила първата стъпка по мрачна пътека. – Не искам да се втурваш презглава в това.

Твърде късно.