Алена кралица

Двадесет и трета глава

Докато лодката спре на кея на западния бряг и стъпваме отново на суша, вече е паднала нощта. У дома това означаваше да изключим електричеството и да си лягаме, но не и в Арчън. Всъщност градът сякаш става по-ярък, докато останалата част от света потъмнява. Над нас трещят фойерверки, които посипват Моста с дъжд от светлини, а на покрива на Уайтфайър се издига червено-черен флаг. Кралят е отново на трона си.

За щастие, не се налага да изтърпим повече живи картини и шествия; посрещат ни бронирани транспортери, за да ни вземат от доковете. За мое удоволствие двамата с Мейвън разполагаме с един транспортер само за нас, придружени от двама Пазители. Докато минаваме, той ми посочва забележителностите, обяснявайки – поне така ми се струва – всяка статуя и всеки уличен ъгъл. Дори споменава любимата си пекарница, макар че тя се намира от другата страна на реката.

– Мостът и Източен Арчън са за обикновените граждани, Сребърните от неблагороден произход, макар че много от тях са по-богати от някои благородници.

– Обикновени Сребърни? – Едва се сдържам да не се разсмея. – Нима има такова нещо?

Мейвън само свива рамене:

– Разбира се. Те са търговци, бизнесмени, войници, офицери, собственици на магазини, политици, земевладелци, хора на изкуството и интелектуалци. Някои сключват брак във Висшите династии, някои се издигат над положението си, но нямат благородно потекло, а способностите им не са толкова, ами, силни.

Не всички са специални, каза ми веднъж Лукас. Не знаех, че говори и за Сребърните.

– Междувременно Западен Арчън е предназначен за свитата на краля – продължава Мейвън. Минаваме покрай улица, от двете страни на която има прекрасни каменни къщи и подрязани цъфтящи дървета. – Всички Висши Династии поддържат резиденции тук, за да са близо до краля и правителството. Всъщност цялата страна може да бъде контролирана от този зъбер, ако възникне такава необходимост.

Това обяснява разположението. Западният бряг има остри склонове, дворецът и другите правителствени сгради се намират на билото на хълм, от който има гледка към Моста. Друга стена обкръжава билото на хълма, ограждайки сърцето на страната. Опитвам се да не зяпам, когато минаваме през портата, разкриваща настлан с мозайка площад с размерите на арена. Мейвън го нарича Площада на Цезар по името на първия владетел от неговата династия. Джулиан спомена крал Цезар преди, но мимоходом; уроците ни така и не стигнаха много по-далече от Първото Разделение, когато червеното и сребристото се превърнали в нещо повече от цветове.

Дворецът Уайтфайър заема южната страна на Площада, докато съдилищата, Хазната и административните центрове заемат останалото. Има дори казарма, ако се съди по войските, които провеждат учения в оградения със стени двор. Те са воденият от Кал Легион на Сенките, които потеглиха преди нас към града. Утеха за благородниците, така ги нарече Мейвън. Войници в пределите на градските стени, за да ни защитят, ако има ново нападение.

Въпреки часа Площадът кипи от оживление, докато хората се стичат към стряскащо изглеждаща постройка до казармите. Червено-черни знамена, украсени с меча, символ на армията, висят от колоните ѝ. Едва различавам малка сцена, издигната пред сградата, с подиум, обкръжен от ярки прожектори и растяща тълпа.

Внезапно втренченият поглед на камерите, по-тежък, отколкото съм свикнала, спира върху нашия транспортер и ни следва, докато колоната от превозни средства минава край сцената. За щастие, продължаваме да пътуваме, стигаме през сводест вход до малък вътрешен двор, но после спираме рязко.

– Какво е това? – прошепвам, сграбчила Мейвън. Досега съм сдържала страха си, но заради светлините, камерите и тълпата стената ми започва да рухва.

Мейвън въздъхва тежко по-скоро от раздразнение, отколкото по друга причина:

– Баща ми сигурно ще изнесе реч. Само малко дрънкане на оръжия, колкото да са доволни масите. Хората не обичат нищо повече от водач, който обещава победа.

Мейвън излиза, дърпайки ме със себе си. Въпреки грима и дрехите си внезапно се чувствам много разголена. Това е предназначено за излъчване. Хиляди, милиони ще го видят.

– Не се безпокой, ние просто ще трябва да стоим и да си придаваме сурови изражения – промърморва в ухото ми.

– Мисля, че Кал се е погрижил за това. – Кимвам към принца, който гледа мрачно, все още залепен за хълбока на Еванджелин.

Мейвън се подсмихва под нос:

– Той смята, че речите са загуба на време. Кал обича действията, не думите.

Значи ставаме двама, но не искам да призная, че имам нещо общо с по-големия брат на Мейвън. Може би някога мислех така, но не и сега. Никога повече.

Един забързан секретар ни повиква с пръст. Дрехите му са синьо-сиви, цветовете на Династията Макантос. Може би е познавал полковника, може да е неин брат, неин братовчед. Недей, Мер. Това е най-неподходящото място да изгубиш самообладание. Той не ни удостоява дори с бегъл поглед, когато заемаме мястото си, заставайки зад Кал и Еванджелин, с краля и кралицата начело. Странно, Еванджелин не показва обичайното си хладнокръвие; виждам, че ръцете ѝ треперят. Страхува се. Жадуваше за светлината на прожекторите, искаше да бъде годеница на Кал и въпреки всичко се страхува от това. Как е възможно?

А после потегляме, влизаме в здание с толкова много Пазители и служители, че не мога да ги преброя. Вътре сградата е практично обзаведена с карти, кабинети и зали за съвещания вместо картини или салони. Хора в сиви униформи се суетят в коридора, макар че спират, за да ни направят път. Повечето врати са затворени, но успявам да надникна в няколко. Офицери и войници са свели погледи към карти на бойния фронт, спорейки за разположението на легионите. В друга стая, залята от буйна енергия, сякаш има поне сто видео екрана, всеки – обслужван от войник в бойна униформа. Говорят в слушалки с микрофон, лаят заповеди към далечни хора и места. Думите са различни, но смисълът е един и същ.

Удръжте позицията.

Кал се забавя пред вратата на стаята с видео екраните, проточил врат, за да види по-добре, но тя внезапно се затръшва в лицето му. Той се наежва, но не протестира, връщайки се в редицата с Еванджелин. Тя започва тихо да му мърмори, но той я прекъсва – за мой възторг.

Но усмивката ми се стопява, когато излизаме обратно в ослепителните светлини на предните стъпала на постройката. Върху бронзова табелка до вратата пише: Военно командване. Това място е сърцето на войската – оттук се командва всеки войник, всяка армия, всяко оръдие. Стомахът ми започва да се бунтува при мисълта за мощта, но не мога да изгубя самообладание, не и пред толкова много хора. Блясват фотоапарати и ме заслепяват. Когато трепвам, чувам глас в главата си.

Секретарят пъха в ръката ми някакъв лист. След един бегъл поглед към него за малко не изпищявам. Сега знам за какво са ме пазили.

Заслужи си издръжката, прошепва гласът на Елара в главата ми. Хвърля поглед към мен от другата страна на Мейвън, и полага всички усилия да не се хили.

Мейвън проследява злобния ѝ поглед и забелязва листа в треперещата ми ръка. Бавно увива пръсти около моите, сякаш може да ми влее силата си. Не искам нищо повече от това да разкъсам листа надве, но той ме държи да не мърдам.

– Длъжна си – е всичко, което казва, но шепне толкова ниско, че едва го чувам. – Длъжна си.

– Сърцето ми скърби за погубените животи, но знайте, че те не загинаха напразно. Кръвта им ще подхрани решимостта ни и ще ни подтикне да превъзмогнем предстоящите трудности. Ние сме нация във война, във война сме вече от столетие и препятствията по пътя към победата не са нещо необичайно за нас. Тези хора ще бъдат открити, тези хора ще бъдат наказани, а тази болест, която наричат „бунт“, никога няма да завладее моята страна.

Видео екранът в новата ми спалня е полезен горе-долу колкото бездънна лодка, излъчвайки снощната реч на краля в отвратителен цикъл. Досега вече мога да я рецитирам цялата дума по дума, но не мога да спра да гледам. Защото знам кой следва.

Лицето ми изглежда странно на екрана – твърде бледо и твърде студено. Все още не мога да повярвам, че запазих спокойно изражение, докато четях думите. Когато се качвам на подиума и заемам мястото на краля, дори не трепвам.

– Бях отгледана от Червени. Вярвах, че съм такава. И видях със собствените си очи милостта на Негово Величество краля, справедливото отношение на нашите Сребърни господари и огромната привилегия, която ни дадоха. Правото да работим, да служим на страната си, да живеем, и то да живеем добре. – На екрана Мейвън слага длан върху ръката ми. Кима заедно с речта ми. – Сега знам, че съм Сребърна по рождение, лейди от Династията Титанос, а един ден – принцеса на Норта. Очите ми бяха отворени. Съществува свят, за който никога не съм и мечтала, и той е непобедим. Милостив. А тези терористи, убийци от най-злия вид, се опитват да разрушат основата на нашата нация. Не можем да допуснем това.

В безопасността на стаята си накъсано си поемам дъх. Най-лошото идва.

– В своята мъдрост крал Тиберий изготви Мерките, за да изкорени тази болест, този бунт, и да предпази почтените граждани на нашата нация. Те са, както следва: считано от днес, за всички Червени се въвежда вечерен час – залез-слънце. Ще бъде удвоен броят на служителите на Сигурността във всяко Червено село и град. По пътищата ще бъдат построени нови аванпостове и броят на хората в тях ще бъде максимално увеличен. Всички престъпления на Червените, включително нарушаването на вечерния час, ще се наказват чрез екзекуция. И – при тези думи гласът ми потрепва за първи път – възрастта за постъпване на задължителна военна служба е снижена до петнайсетгодишна възраст. Всеки, който предостави сведения, водещи до залавянето на важни членове на Алената гвардия или предотвратяването на действия на Алената гвардия, ще бъде възнаграден с привилегии относно задължителната повинност, освобождаващи до петима членове на едно и също семейство от военна служба.

Това е гениална и ужасна маневра. Червените ще са готови да се разкъсат помежду си за такива облекчения.

– Мерките трябва да бъдат спазвани на всяка цена, докато бедствието, познато като Алената гвардия, бъде унищожено. – Взирам се в собствените си очи на екрана, гледайки как се възпирам да не се задавя с думите си. Очите ми са широко разтворени с надеждата моите хора да разберат какво се опитвам да кажа. Думите могат да лъжат. – Да живее кралят.

През мен преминава вълна от гняв, а екранът угасва, замества лицето ми с черна празнина. Но все още мога да видя мислено всяка нова заповед. Още офицери, които ще патрулират, още тела, висящи от бесилките, и още майки, плачещи за откраднатите си деца. Ние убихме дузина от техните, а те убиват хиляда от нашите. Част от мен знае, че тези удари ще тласнат някои Червени на страната на Гвардията, но много повече ще вземат страната на краля. Заради живота си, заради живота на децата си ще пожертват малкото свобода, която им е останала.

Мислех, че да бъда тяхна марионетка, ще е лесно в сравнение с всичко друго. Толкова много сгреших. Но не мога да им позволя да ме пречупят, не и сега. Не и когато собствената ми съдба се показва на хоризонта. Трябва да направя всичко, каквото мога, докато кръвта ми се окаже достойна и играта ми приключи. Докато ме извлекат и ме убият.

Поне прозорецът ми е срещу реката с изглед на юг към морето. Когато се взирам към водата, мога да пренебрегна чезнещото си бъдеще. Очите ми бавно се изместват от бързо движещото се течение към тъмното размазано петно на хоризонта. Докато останалата част от небето е ясна, на юг витаят тъмни облаци, които и за миг не се отместват от забранената земя на крайбрежието. Разрушеният град. Радиация и огън погълнали града някога и така и не го напуснали. Сега той не е нищо повече от черен призрак, намиращ се съвсем наблизо, останка от стария свят.

Част от мен иска Лукас да потропа на вратата ми и забързано да ме поведе към ново занятие от разписанието ми, но той още не се е върнал. Предполагам, че му е по-добре, без аз да рискувам живота му.

Подаръкът на Джулиан е подпрян на стената – упорито напомняне за още един изгубен приятел. Парче от огромната карта, рамкирано и блестящо зад стъкло. Когато го вдигам, нещо тупва глухо на земята, изпаднало от гърба на рамката.

Знаех си. Сърцето ми препуска буйно, когато коленича, надявайки се да намеря някаква тайна бележка от Джулиан. Вместо това обаче там има само една книга.

Въпреки разочарованието си не мога да сдържа усмивката си. Разбира се, че Джулиан ще ми остави нова история, нова колекция от думи, за да ме утешават, когато той вече не може.

Разтварям корицата в очакване да намеря нови исторически факти, но вместо това от заглавната страница ме гледат написани на ръка думи. Червено и сребърно. Написано е с непогрешимия усукан и неразбираем почерк на Джулиан.

„Очите“ на камерите в моята стая се взират настойчиво в гърба ми, напомняйки ми, че не съм сама. Джулиан е знаел и това. Гениалният Джулиан.

Книгата изглежда нормална – скучно изследване на реликвите, намерени в Делфи, – но сред думите, изписана със същия шрифт, е скрита тайна, която си струва да бъде разказана. Отнема ми много минути да открия всеки добавен ред и изпитвам безмълвна благодарност, че се събудих толкова рано. Най-после намирам всичките и изглежда, съм забравила как да дишам.

Дейн Дейвидсън, Червен войник, Легион на Бурята, загинал по време на рутинен патрул, тялото така и не е открито. 1 август 296 г. от н. е., Джейн Барбара, Червен войник, Легион на Бурята, убита от приятелски огън, тялото е кремирано. 19 ноември 297 г. от н. е., Пейс Гарднър, Червен войник, Легион на Бурята, екзекутиран за неподчинение, тялото е изчезнало. 4 юни 300 г. от н. е. Има още имена, които обхващат последните двайсет години, всичките са кремирани или телата им са изгубени, или „изчезнали“. Нямам представа как някой може да изгуби екзекутиран човек. При вида на името в края на списъка очите ми се насълзяват. Шейд Бароу, Червен войник, Легион на Бурята, екзекутиран за дезертьорство, тялото е кремирано, 27 юли 320 г. от н. е.

Името на брат ми е последвано от думите на самия Джулиан и се чувствам, сякаш е отново до мен, бавно и спокойно преподавайки урока си:

Според военния закон всички Червени войници следва да бъдат погребвани в гробищата на Задушливите земи. На екзекутираните войници не се полагат погребения и те почиват в масови гробове. Кремацията не е обичайна. Не съществуват изгубени тела. И въпреки това открих 27 имена, 27 войници, включително брат ти, които са претърпели такава участ.

Всички те са загинали по време на патрулиране, били са убити от езерняци или от собствените си части, ако не са били екзекутирани по необосновани обвинения. Всички са били прехвърлени в Легиона на Бурята няколко седмици, преди да загинат. А телата на всички са били унищожени или изгубени по някакъв начин. Защо? Легионът на Бурята не е ескадрон на смъртта – стотици Червени служат под командването на генерал Айгри, без да загинат при странни обстоятелства. Така че защо да убиват тези 27?

Поне веднъж се радвах за наличието на кръвната база. Макар да са отдавна „мъртви“, пробите от кръвта им още са налице. И сега трябва да се извиня, Мер, защото не бях напълно честен с теб. Ти ми се довери да те обучавам, да ти помагам и аз го правех, но помагах и на себе си. Аз съм любопитен човек, а ти си най-любопитното нещо, което съм виждал някога. Не можах да се сдържа. Сравних кръвната ти проба с техните само за да намеря в тях един и същ маркер, различен от всички други.

Не съм изненадан, че никой не е забелязал, защото не са го търсели. Но сега, когато знаех, беше лесно да го намеря. Кръвта ти е червена, но не е същата. В теб има нещо ново, нещо, което никой не е виждал преди. И го имаше и в 27 други. Мутация, промяна, която може да е ключът към всичко, което си.

Ти не си единствената, Мер. Не си сама. Ти си просто първата, защитена от очите на хиляда; първата, която не могат да убият и потулят. Подобно на другите ти си Червена и Сребърна и по-силна и от едните, и от другите.

Мисля, че ти си бъдещето. Мисля, че си новата зора.

А ако преди е имало 27, сигурно има и други. Трябва да има още.

Чувствам се застинала, чувствам се вцепенена, чувствам всичко и нищо. Други като мен.

Използвайки мутациите в кръвта ти, претърсих останалата част от кръвната база и открих същото в други проби. Включих всички тях тук, за да продължиш.

Знам, че не е нужно да ти казвам колко е важен този списък, какво би могъл да означава той за теб и останалата част от този свят. Предай го на някого, на когото имаш доверие, открий другите, защити ги, обучи ги, защото е само въпрос на време някой не толкова приятелски настроен да открие каквото открих аз – и да ги проследи и залови.

Думите му свършват там, последвани от списък, от който пръстите ми се разтреперват. Има имена и места, толкова много, всичките – очакващи да бъдат открити. Всичките – очакващи да се бият.

Имам чувството, че умът ми гори. Други. Още. Думите на Джулиан плуват през очите ми, прогарят душата ми.

По-силна и от едните, и от другите.

Малката книга е сгушена в жакета ми, скътана до сърцето ми. Но преди да успея да отида при Мейвън да му покажа откритието на Джулиан, ме намира Кал. Хваща ме натясно в една дневна, много подобна на онази, в която танцувахме, макар че луната и музиката отдавна ги няма. Някога исках всичко, което можеше да ми даде, а сега от вида му ми се обръща стомахът. Той вижда отвращението в лицето ми, колкото и да се опитвам да го скрия.

– Ядосана си ми – казва. Не е въпрос.

– Не съм.

– Недей да лъжеш – изръмжава той с внезапно пламнали очи. Лъжа от деня, в който се срещнахме. – Преди два дни ме целуна, а сега не можеш дори да ме погледнеш.

– Сгодена съм за брат ти – казвам му и се отдръпвам.

Той отхвърля довода с махване на ръка:

– Това не те спря преди. Какво се е променило?

Видях кой си в действителност, иска ми се да изкрещя. Ти не си благородният воин, съвършениятпринц или дори обърканото момче, което се преструваш, че си. Колкото и да се опитваш да се пребориш с това, ти си точно като всички тях.

– Това заради терористите ли е?

Болезнено стисвам зъби:

– Бунтовниците.

– Те убиха хора, деца, невинни.

– И двамата с теб знаем, че вината не беше тяхна – процеждам в отговор, без да ме е грижа колко жестоки са думите. Кал трепва, зашеметен за момент. Почти има вид, сякаш ще повърне, когато си спомня Прострелването на Слънцето – и случайната експлозия, която последва. Но чувството отминава, бавно заместено от гняв.

– Но въпреки това я причиниха – изръмжава. – Онова, което наредих на Пазителя да направи, беше заради мъртвите, в името на справедливостта.

– А какво постигна с изтезанията? Знаеш ли имената им, колко са, знаеш ли дори какво искат? Направи ли си изобщо труда да се вслушаш?

Той въздъхва тежко, опитвайки се да спаси разговора:

– Знам, че си имаш собствени причини да... да им симпатизираш, но техните методи не могат да бъдат...

– Вината за техните методи е ваша. Вие ни карате да работим, вие ни карате да проливаме кръвта си, вие ни принуждавате да умираме заради вашите войни и фабрики и малките удобства, които дори не забелязвате, и всичко – защото ние сме различни. Как можете да очаквате да оставим това така?

Кал се размърдва неспокойно, едно мускулче на бузата му потрепва. Той няма отговор.

– Единствената причина да не съм мъртва някъде в някой окоп, е, че ти ме съжали. Единствената причина, че изобщо ме слушаш сега, е, защото по някакво безумно чудо случайно съм различна по друг начин.

Лениво искрите ми се надигат в ръцете ми. Не мога да си представя да се върна обратно към живота във времето, преди тялото ми да зажужи от електричество, но със сигурност си го спомням.

– Ти можеш да спреш това, Кал. Ти ще бъдеш крал и можеш да спреш тази война, можеш да спасиш хиляди, милиони от цели поколения на обвеяно в слава робство, ако кажеш „достатъчно“.

Нещо се пречупва в Кал и потушава огъня, който така упорито се опитва да крие. Той прекосява стаята и отива до прозореца със сключени зад гърба ръце. С изгряващото слънце по лицето и сянката в гърба си сякаш се разкъсва между два свята. В сърцето си – знам, че наистина е така. Малката част от мен, която още държи на него, иска да скъси разстоянието между нас, но не съм толкова лекомислена. Не съм болно от любов момиченце.

– Някога мислех така – промърморва той. – Но това би довело до бунт от двете страни, а аз няма да бъда кралят, който ще съсипе тази страна. Това е наследството ми, наследството от баща ми и аз имам дълг към него. – От Кал се надига бавна топлина и замъглява остъкления прозорец. – Би ли заменила смъртта на милиони за това, което искат?

Смъртта на милиони. Умът ми се връща към спомена за трупа на Беликос Леролан с мъртвите му деца до него. А после към мъртвите се присъединяват други лица – Шейд, бащата на Килорн, всеки Червен войник, загинал за тяхната война.

– Гвардията няма да спре – казвам тихо, но знам, че той вече почти не слуша. – И макар те със сигурност да са виновни, ти също имаш вина. По ръцете ти има кръв, принце. – И по тези на Мейвън. И по моите.

Оставям го да стои там, като се надявам, че съм го променила, но знам, че вероятността за това е малка в най-добрия случай. Той е син на баща си.

– Джулиан изчезна, нали? – провиква се той към мен и ме кара да спра като закована.

Обръщам се бавно, премисляйки какво мога да кажа.

– Изчезнал? – Решавам да се правя на глупачка.

– Бягството е оставило дупки в паметта на много Пазители, както и в записите от видео екраните. Вуйчо ми не използва често способностите си, но познавам признаците.

– Мислиш, че им е помогнал да избягат?

– Да, мисля – изрича мъчително, загледан в ръцете си. – Ето защо му дадох достатъчно време да се измъкне.

– Какво си направил? – Не мога да повярвам на ушите си. Кал, войникът, онзи, който винаги следва заповедите, да наруши правилата заради вуйчо си.

– Той ми е вуйчо, направих за него каквото можах. За толкова безсърдечен ли ме мислиш? – Усмихва ми се печално, без да чака отговор. – Отложих ареста колкото можах, но всеки оставя следи и кралицата ще го открие – въздиша той, като слага длан на стъклото. – И ще го екзекутират.

– Би причинил това на вуйчо си? – Не си правя труда да скрия отвращението си или страха под него. Ако е готов да убие Джулиан дори след като го е оставил да си тръгне, какво ще причини на мен, щом ме разкрият?

Раменете на Кал се стягат, когато се изпъва, преобразявайки се отново във войник. Не желае да чува повече за Джулиан или Алената гвардия.

– Мейвън имаше интересно предложение.

Това не го очаквах.

– О?

Той кимва, странно раздразнен при мисълта за брат си:

– Мейви винаги е мислел бързо. Наследил го е от майка си.

– Това да ме уплаши ли трябва? – Знам по-добре от всеки, че Мейвън изобщо не прилича на майка си или на когото и да е друг проклет Сребърен.

– Какво се опитваш да кажеш, Кал?

– Ти вече се появи пред хората – изрича той припряно. – След речта ти цялата страна знае името ти и познава лицето ти. И следователно още хора ще се питат коя и каква си.

Мога само да се намръщя и да свия рамене:

– Може би трябваше да помислиш за това, преди да ме накараш да прочета онази отвратителна реч.

– Аз съм войник, а не политик. Знаеш, че не съм имал нищо общо с Мерките.

– Но ще ги изпълниш. Ще ги изпълниш безпрекословно.

Той не оспорва това. Въпреки всичките си недостатъци Кал не би ме излъгал. Не и сега.

– Всички свързани с теб документи са премахнати. Офицери, служители в архивите, никой няма да открие доказателства, че по рождение си Червена – промърморва той с очи, сведени към пода. – Това предложи Мейвън.

Въпреки гнева си ахвам гласно. Кръвната база. Архивите.

– Какво означава това? – Нямам сили да попреча на гласа си да потрепери.

– Училищното ти досие, удостоверението ти за раждане, отпечатъците от кръвта ти, дори личната ти карта бяха унищожени. – Едва го чувам над звука на блъскащото си като чук сърце.

Някога щях да го прегърна на мига. Но трябва да остана неподвижна. Не трябва да давам на Кал да разбере, че отново ме е спасил. Не, не Кал. Това беше дело на Мейвън. Това беше сянката, контролираща пламъка.

– Това звучи като правилната постъпка – изричам на глас и се опитвам да изглеждам незаинтересована.

Но преструвката ми може да продължи само толкова. След вдървен поклон в посоката на Кал излизам забързано от стаята, като крия невъздържаната си усмивка.