Алена кралица

Двадесет и осма глава

Щитът избухва и оживява над нас – гигантски пурпурен купол от нашарено с жилки стъкло като онова в Спираловидната градина. Не за да ни предпази – а за да защити тълпата. Искрящи мълнии пулсират през чудовищния таван и ме предизвикват. Без Арвън мълнията щеше да е моя и можех да се бия. Можех да покажа на света коя съм. Но това няма да стане.

Кал се размърдва, протегнал ръка. Въздухът се вълнува леко около него, надиплен от вълните топлина, които се надигат от тялото му. Той се накланя към другите, за да ме предпази.

– Остани зад мен колкото можеш по-дълго – казва той, оставяйки собствената си топлина да ме побутне назад. Възпламенителят изпраща искри, а между пръстите му пука огън, разраства се нагоре по ръцете му. Нещо в ризата му ѝ пречи да се подпали и тъканта не изтлява. – Когато проникнат през стената, ще трябва да бягаш. Еванджелин е най-слабата, но силноръкият е бавен. Можеш да го надбягаш. Ще се опитат да проточат това, да го превърнат в зрелище. – После тихо: – Няма да позволят да умрем бързо.

– Ами ти? Осанос ще...

– Остави ме аз да се тревожа за Осанос.

Екзекуторите се движат неотклонно и овладяно като вълци, които дебнат плячка. Разгръщат се през средата на арената, всеки – готов да настъпва. Някъде се чува стържене на метал и част от пода на арената се плъзва и се отмества, разкрива плискаща се локва вода в краката на лорд Осанос. Той се усмихва и издига водата към себе си като заплашителен щит. Спомням си как дъщеря му Тирана влезе в двубой с Мейвън по време на тренировките. Направо го разби.

Навсякъде около нас тълпата подвиква подигравателно. Птолемей надава рев заедно с тях, оставя разпаления си гняв да го завладее. Удря с ръка по бронята си и тя звънва като камбана. До него Еванджелин върти ножовете си, плъзга ги ухилено по кокалчетата на пръстите си.

– Това няма да е като преди, Червена – казва злорадо. – Никакви номера не могат да те спасят сега.

Номера. Еванджелин познава способностите ми по-добре от повечето хора; знае, че не са били измама. Но вярва. Пренебрегва истината заради нещо по-лесно за разбиране.

Синът на Династията Хейвън, Стралиан, се ухилва под нос. Подобно на сестра си Илейн, той е сянка. Когато потрепва и изчезва, изгубвайки се в ярката слънчева светлина, Кал се раздвижва по-бързо, отколкото съм смятала за възможно, и замахва с ръка, която описва широка дъга, сякаш замята вила за сено.

Ревящ пламък следва ръката му, обгаря пясъка, отделя ни от тях. Но огънят е изненадващо слаб. Пясъкът почти не обгаря.

Не мога да се възпра и хвърлям поглед назад към Мейвън, обзета от желание да му се разкрещя само за да открия, че все още се взира в мен с онази непоносима крива усмивка. Не само ми е отнел способностите, но и ограничава Кал възможно най-много.

– Кучи син – изругавам под нос. – Пясъкът...

– Знам – процежда Кал и възпламенява още късчета от терена с махване на ръка.

Точно срещу нас линията на пламъка се разделя за секунда, последвана почти веднага от мъчителен вик на болка. От другата страна на гаснещия огън Стралиан отново се появява бавно и удря пламъците, за да ги прогони от ръцете си. Осанос го облива с ленив жест, потушавайки огъня с вълна от вода. После насочва зашеметяващо сините си очи към нас, към стената на Кал, и само с едно движение запраща вода през огъня като плискаща се вълна. Водата съска и пука, кипва моментално в гъсти облаци пара. Уловена като в капан от стъкления купол, парата се стеле през арената, забулва ни в призрачно бяла мъгла. Тя се вихри и върти, обгръщайки ни в един бял свят, където всяка сянка може да е гибелта ни.

– Бъдете готови! – изкрещява Кал, протегнал ръка към мен, но Птолемей се втурва от парата във вихрушка от плът и стомана.

Удря Кал през корема, събаря го на земята, но Кал не остава повален достатъчно дълго, че Птолемей да го намушка с ножовете си. Остриетата се забиват в земята секунди след като Кал скача с ръце върху бронята на Птолемей. Стоманата се стопява под докосването му и изтръгва писък от свирепия воин. Мога само да побягна, докато Кал се опитва да изпече жив човек в собствената му броня.

– Не искам да те убивам, Птолемей – изрича Кал през писъците от болка. Всеки нож, всяко късче метал, които Птолемей вдига, за да прободе Кал, се стопява от силната му топлина. – Не искам да правя това.

Три искрящи остриета прорязват парата като едва проблясващи размазани петна. Твърде бързи, за да се стопят във въздуха. Уцелват Кал в гърба, пробождат го с жилещо докосване през ризата, преди да се стопят. Той изкрещява от болка, разконцентриран за секунда, когато три петна сребърна кръв обагрят ризата му. Ножовете са били твърде малки, за да се врежат дълбоко, но въпреки това го омаломощават. Птолемей се възползва от шанса си и в миг ножовете му се спояват, превръщат се в чудовищен меч. Той замахва с намерението да пререже Кал надве, но Кал успява да избегне удара навреме, сдобивайки се с една драскотина през корема.

Все още жив. Но не задълго.

Еванджелин се появява през парата, върти ножовете наоколо в блестяща демонстрация. Кал се накланя, успява да избегне остриетата ѝ и мята огън, за да я отклони от посоката. Дуелира се с двамата, поддържа безумен ритъм, който му позволява да отбие атаките на магнитроните въпреки силата и мощта им. Но по дрехите му избиват петна от кръв, а с всяка изминала секунда се появяват нови рани. Оръжието на Птолемей се преобразява – от меч в брадва, после – в тънък като бръснач метален камшик, докато назъбените звездовидни остриета на Еванджелин продължават да се впиват в плътта. Изтощават го. Бавно, но сигурно.

Мълнията ми, помислям си печално и поглеждам назад към Арвън до нашата порта. Той все още е там, черно присъствие, което ме преследва. На кръста му виси пистолет; не мога дори да се опитам да се бия с него. Не мога да направя нищо.

Когато от парата плавно се появявава масивен къс бетон и се насочва право към мен, едва имам време да отскоча. Той се стоварва с трясък върху пясъка, където стоях само преди секунди, но преди да имам време да помисля, към мен се устремява друг, виейки из въздуха. Небето сипе бетон върху мен. Подобно на Кал, намирам свой ритъм, притичвам през пясъка като плъх, докато нещо ме спира намясто.

Ръка. Невидима ръка.

Хватката на Стралиан се сключва около гърлото ми и ме задушава. Чувам го как диша в ухото ми, въпреки че не мога да го видя.

– Червена и вкочанена – изръмжава той, като затяга хватката си.

Замахвам с ръка, забивам лакът в това, което предполагам, че са ребрата му, но той остава непоклатим. Не мога да дишам и пред очите ми плуват черни петна, заплашват да се разпрострат, но продължавам да се съпротивлявам. През мъглата виждам как силноръкият от Династия Рамбос се приближава с дебнеща походка, приковал очи върху мен. Той ще ме разкъса.

Кал все още се бори с брата и сестрата Самос, полага всички усилия да не бъде намушкан. Не мога да му изкрещя дори и да исках, но той някак успява да метне едно огнено кълбо в моята посока. Рамбос е принуден да отскочи назад, препъвайки се с масивните си крака, което ми спечелва още няколко секунди. Задъхана, давеща се, отново забивам нокти, посягам към глава, която не виждам. Истинско чудо е, когато напипвам лицето му, а после очите му. Със задъхан вик впивам нокти, забивам палци в очните му орбити, ослепявам го. Стралиан изревава и ме пуска. Пада на колене и отново се появява с потрепване. Струйки сребърна кръв се стичат от очите му като отразени в огледало сълзи.

– Ти трябваше да си мой! – изкрещява един глас и когато се обръщам, виждам Еванджелин да стои над Кал с вдигнат нож. Птолемей го е съборил, двамата се търкалят по пясъка, а Еванджелин кръжи над тях: ножовете ѝ осейват земята около Кал. – Мой!

Не ми идва наум, че може би идеята да се блъсна челно в магнитрон не е добра, докато не се блъсвам в нея. Падаме заедно, лицето ми се ожулва в бронята ѝ. То щипе, пари и кърви с червени капки, които всички да видят. Макар че не мога да зърна екраните, знам, че всеки излъчва образа на кръвта ми из цялата страна.

Еванджелин изпищява и налита с танцуващите си ножове. Зад нас Кал се изправя с мъка на крака, отхвърля Птолемей с буен пламък. Магнитронът се сблъсква със сестра си и я събаря секунди преди ножовете ѝ да ме прережат.

– Сниши се! – изкрещява Кал, запращайки ме на пясъка, когато още една бетонна плоча прелита над нас и се блъсва с трясък в далечната стена.

Не можем да продължаваме така.

– Имам идея.

Кал плюе на пясъка и ми се струва, че виждам няколко зъба, смесени с кръвта.

– Добре, защото моите се изчерпаха преди пет минути.

Нов бетонен блок минава плавно край нас, принуждава ни да скочим, и то точно навреме. Еванджелин и Птолемей се връщат ожесточено, притискат Кал в хаотичен танц на ножове и отломки. Силите им разтърсват арената около нас, призовават още метал от дълбините, карат Кал да следи да не изгуби опора заедно с всичко друго. Парчета от тръби и жици стърчат из пясъка и създават смъртоносно трасе от метални препятствия.

Едно от тях пробожда коленичилия Стралиан, който все още крещи заради очите си. Тръбата го пронизва, подава се навън през устата му и спира виковете му завинаги. През разрушенията чувам как тълпата на арената пищи и ахка при гледката. Въпреки всичките си жестоки порядки, въпреки цялата си мощ те все пак са страхливци.

Петите ми се удрят в пясъка, докато обикалям в кръг около Рамбос, предизвиквайки го да ме атакува. Кал е прав, аз съм по-бърза и макар че Рамбос е чудовище от мускули, той се препъва в собствените си крака, докато се опитва да ме преследва. Изтръгва назъбените тръби от земята и ги мята по мен като копия, но ги избягвам с лекота и той изревава в пристъп на безсилно раздразнение. Аз съм Червена, аз съм нищожество и въпреки това мога да те накарам да паднеш.

Звукът от буйно течаща вода ме връща към реалността и ме кара да си спомня петия палач. Нимфата.

Обръщам се точно навреме да видя как лорд Осанос разделя парата като завеса, разчиствайки пода на арената. А на десетина метра от нас Кал се дуелира упорито. Дим и огън избухват от него и отблъскват магнитроните. Но когато Осанос тръгва напред с водата, влачеща се след него като развято наметало, пламъците на Кал се отдръпват. Ето го истинския палач. Ето го края на зрелището.

– Кал! – изкрещявам, но не мога да направя за него нищо. Нищо.

Покрай бузата ми плавно минава друга тръба толкова близо, че усещам студеното жилване; толкова близо, че ме кара да се завъртя и да падна. Портата е само на няколко метра, а в отвора ѝ още стои Арвън, наполовина забулен от тъмнината.

Кал запраща огнен взрив към Осанос, но той го потушава бързо. При сблъсъка на водата и огъня със свистене се надига пара, но водата побеждава.

Рамбос настъпва, изтласква ме назад към портата. Хваната натясно. Оставих го да ме притисне в ъгъла. В стената зад мен се разбиват камъни и метал, достатъчно, за да раздробят костите ми. Мълния, крещи умът ми. МЪЛНИЯ.

Но няма нищо. Само тъмното тлеене на мъртви сетива, което ме задушава.

Навсякъде около нас тълпата скача на крака, предвкусваща края. Чувам над себе си Мейвън, който ликува с всички останали.

– Довършете ги! – крещи той. Все още се изненадвам да чуя такава злоба в гласа му. Но когато вдигам поглед и очите му срещат моите през щита и парата, няма нищо освен гняв, ярост и злоба.

Рамбос се прицелва с дълга назъбена тръба в ръка. Смъртта дойде.

Над врявата чувам тържествуващ рев: Птолемей. Той и Еванджелин отстъпват назад от въртящо се като вихър кълбо от вода и замъглената фигура дълбоко вътре. Кал. Водата кипи, тялото му се напряга в опит да се освободи, но няма полза. Той ще се удави.

Зад мен, почти в ухото ми, Арвън се засмива тихо:

– На чия страна е предимството? – подмята подигравателно под нос, повторил думите си от обучението.

Мускулите ме болят и се присвиват от спазми, умоляват това да приключи. Просто искам да легна, да призная поражението си, да умра. Нарекоха ме лъжкиня, измамница и бяха прави.

Остана ми още един скрит номер.

Рамбос се прицелва, запънал крака в пясъка, и знам какво трябва да направя. Той запраща копието си с такава сила, че то сякаш прогаря въздуха. Снишавам се, хвърляйки се на пясъка.

Отвратително жвакане ми подсказва, че планът ми е проработил, а пронизителният звук от съживяващо се електричество ми казва, че може и да спечеля.

Зад мен Арвън рухва, пронизан с тръба през корема.

– Предимството е на моя страна – отвръщам на трупа му.

Когато се изправям отново на крака, гръм и мълнии, и искри, и шокови вълни, и всичко, което мога да контролирам, изригват от тялото ми. Тълпата крещи силно, Мейвън – над всички тях.

– Убийте я! УБИЙТЕ Я! – реве той и сочи надолу към мен през купола. – ЗАСТРЕЛЯЙТЕ Я!

В купола се забиват куршуми, искрят и разцепват електрическия щит, но той успява да удържи. Идеята е била да предпази тях, но той е електрически, това е мълния, той е мой и сега предпазва мен.

Тълпата ахва, не вярвайки на очите си. Червена кръв капе от раните ми, а в кожата ми трептят мълнии, заявяват пред всички какво представлявам. Над нас видео екраните потъмняват. Но вече са ме видели. Не могат да спрат онова, което вече се случи.

Рамбос отстъпва треперливо назад, дъхът му засяда в гърлото. Не му давам шанс да си поеме нов.

Сребърна и Червена и по-силна и от едните, и от другите.

Мълнията ми прелита през него, кара кръвта му да закипи, изпържва нервите му, докато той рухва в гърчеща се от спазми купчина месо.

След него се свлича Осанос, когато искрите ми пробягват по него. Течното кълбо се разплисква на земята и Кал рухва на пясъка, плюейки вода с дрезгава кашлица.

Въпреки назъбените метални шипове, които изникват из пясъка и се опитват да ме пронижат, се впускам в спринт, като заобикалям и прескачам всяко препятствие. Те ме обучиха за това. Сами са си виновни. Помогнаха за създаването на съдбата си.

Еванджелин махва с ръка и запраща стоманена греда към главата ми. Плъзвам се под нея, коленете ми ожулват земята, преди да се появя до нея с остри като кинжали мълнии в ръце.

Тя призовава меч от въртящия се във вихър метал и изковава острие. Мълнията ми се разбива в него, запращайки шокова вълна през желязото, но тя продължава двубоя. Металът се движи и разцепва навсякъде около нас, опитва се да ме надвие. Дори паяците ѝ се връщат, за да ме повалят, но не са достатъчни. Тя не е достатъчна.

Нова мълния избива ножовете от ръцете ѝ и я просва, докато тя се мъчи да избегне гнева ми. Няма да успее.

– Не е номер – прошепва, заварена неподготвена. Очите ѝ прелитат между ръцете ми, докато се отдръпва: късчета метал се носят плавно между нас като набързо направен щит. – Не е лъжа.

Усещам в устата си вкус на червена кръв, остър и металически и странно прекрасен. Изплювам я, за да я видят всички. Над нас синьото небе потъмнява през закрития от щита купол. Събират се черни облаци, тежки и пълни с дъжд. Бурята идва.

– Каза, че ще ме убиеш, ако някога се изпреча на пътя ти. – Чувствам се толкова хубаво, когато запращам собствените ѝ думи обратно в лицето ѝ. – Ето го шанса ти.

Гърдите ѝ се повдигат и спускат, всеки дъх е мъчителен. Уморена е. Ранена е. А стоманата зад очите ѝ почти е изчезнала, отстъпвайки място на страха.

Тя се хвърля и аз понечвам да парирам атаката ѝ, но тя така и не идва. Вместо това Еванджелин побягва. Побягва от мен, спринтира към най-близкия изход, който може да намери. Хуквам след нея, за да я заловя, но изпълненият с безсилен гняв рев на Кал ме кара да се закова намясто.

Осанос е отново на крака, дуелирайки се с подновени сили, докато Птолемей танцува около тях и търси своя шанс. Кал не може да се справи добре срещу нимфи, не и с огъня си. Спомням си колко лесно беше надвит Мейвън по време на собственото си обучение преди толкова много време.

Ръката ми се сключва около китката на нимфата: изпращам шокова вълна през кожата му, принуждавам го да насочи гнева си към мен. Водата е като чук, събаря ме назад в пясъка. Тя се разбива отново и отново, прави дишането невъзможно. За пръв път, откакто излязох на арената, студената ръка на страха се сключва около гърлото ми. Сега, когато имаме шанс да победим, да оцелеем, толкова се страхувам да не загубя. Дробовете ми крещят за въздух, не успявам да се сдържа и отварям уста, оставям водата да ме задави. Тя пари като огън, като смърт.

През тялото ми пробягва миниатюрна искра и е достатъчна: поразява водата и уцелва Осанос. Той изкрещява, отскача назад с достатъчно дълъг скок, за да ми позволи да се освободя припряно, подхлъзвам се на мокрия пясък. Въздухът изгаря дробовете ми, докато се мъча да си поема дъх, но няма време да му се наслаждавам. Осанос връхлита отново върху мен; този път ръцете му се сключват около врата ми и ме задържат под развихрената вода.

Но аз съм готова за него. Глупакът е достатъчно лекомислен да ме докосне, да допре кожата си до моята. Когато пускам мълнията, запращайки шокова вълна през плът и вода, той изпищява като кипнал чайник и се мята назад. Щом водата се отдръпва и попива в пясъка, разбирам, че е наистина мъртъв.

Когато се надигам, подгизнала, трепереща от прилив на адреналин, от страх, от мощ, очите ми литват към Кал. Той е изпорязан и натъртен, целият кърви, но по ръцете му бушува яркочервен огън, а Птолемей се е присвил в краката му. Вдига ръце в знак на поражение, умолявайки за милост.

– Убий го, Кал – изръмжавам: искам да го видя как кърви. Над нас щитът от мълнии пулсира отново, напира заедно с гнева ми. Само ако това беше Еванджелин. Само ако можех да го направя сама. – Той се опита да ни убие, убий го.

Кал не помръдва, диша тежко през зъби. Изглежда толкова раздвоен, жадуващ за мъст, погълнат от тръпката на битката, но освен това постепенно се превръща отново в спокойния, вглъбен човек, какъвто беше някога. В човека, който вече не може да бъде.

Но природата не се променя толкова лесно. Той отстъпва назад, пламъците угасват.

– Няма.

Тишината ни притиска – прекрасна промяна след крещящата дюдюкаща тълпа, която ни искаше мъртви преди броени мигове. Но когато вдигам поглед, осъзнавам, че те не гледат. Не виждат милостта на Кал или моето умение. Дори изобщо не са там. Голямата арена се е опразнила, без да остави свидетели на победата ни. Кралят ги е отпратил, за да скрие истината за стореното от нас, за да може да го замести със собствените си лъжи.

От ложата си Мейвън започва да ръкопляска.

– Браво – изкрещява той, дошъл до ръба на арената. Надзърта към нас през щита, майка му е плътно до рамото му.

Звукът ми причинява по-голяма болка от всеки нож и ме кара да се присвия ужасено. Отеква над празната арена, докато маршируващи крака, ботуши, тропащи по камък и пясък, го удавят.

Офицери от Сигурността, Пазители, войници – всички се изсипват на пясъка от всички входове. Има стотици, хиляди, твърде много, за да се борим с тях. Твърде много, за да избягаме от тях. Спечелихме битката, ала загубихме войната.

Птолемей се отдалечава забързано, скривайки се в тълпата войници. Сега сме сами в постепенно затварящ се кръг, не ни е останало нищо и никой.

Не е честно. Ние спечелихме. Показахме им. Не е честно, иска ми се да изкрещя, да зашеметявам с мълнии и да беснея и да се бия, но куршумите ще ме стигнат първи. Горещи сълзи на гняв набъбват в очите ми, но няма да заплача. Не и в тези последни мигове.

– Съжалявам, че ти причиних това – прошепвам на Кал. Независимо какво смятам за убежденията му, той е единственият, който наистина губи тук. Аз знаех рисковете, но той беше просто пионка, разкъсван между толкова много хора, които играеха невидима игра.

Той стисва челюст, извива се и се върти, докато търси накакъв изход от това. Но такъв няма. Не очаквам да ми прости и не го заслужавам. Но ръката му се сключва върху моята, за да задържи последния човек на своя страна.

Бавно започва да тананика. Разпознавам мелодията на тъжна песен – онази, на която се целунахме в стая, пълна с лунна светлина.

Тътен на гръмотевица отеква в облаците, заплашващи да се пръснат. По купола над нас потропват дъждовни капки. Той изпраща шокови вълни и кара дъжда да цвърти, но водата продължава да се стича в неспирен порой. Дори небето плаче за нашата загуба.

В края на ложата си Мейвън гледа гневно към нас. Искрящият щит разкривява лицето му, прави го да изглежда като чудовището, каквото наистина е. По носа му се стичат капки вода, но той не забелязва. Майка му прошепва нещо в ухото му и той се сепва, върнат обратно към реалността.

– Сбогом, малко мълниеносно момиче.

Когато вдига ръка, ми се струва, че трепери.

Като малко момиче, каквото наистина съм, стисвам здраво очи в очакване да почувствам заслепяващата болка от сто куршума, които ме разкъсват. Мислите ми се насочват навътре към отдавна отминали дни. Към Килорн, родителите ми, братята ми, сестра ми. Дали скоро ще видя всички тях? Сърцето ми казва „да“. Те ме чакат някъде някак. И както направих онзи път в Спираловидната градина, когато си мислех, че падам към смъртта си, чувствам хладнокръвно приемане. Ще умра. Усещам как животът си тръгва и го пускам.

Бурята над мен избухва с оглушителен трясък на гръмотевица – толкова силен, че разтърсва въздуха. Земята започва да тътне под краката ми и дори зад затворени клепачи виждам ослепително проблясване на светлина. Пурпурно-бяла и силна, най-силното нещо, което съм изпитвала някога. Немощно се запитвам какво ли ще стане, ако ме уцели. Ще умра ли, или ще оцелея? Дали ще ме изкове като меч, превръщайки ме в нещо ужасно, остро и ново?

Така и не откривам.

Кал ме сграбчва за раменете, отскачаме и двамата надалече, когато от небето изригва огромна мълния. Тя разбива щита, посипва по нас пурпурни късчета като падащ сняг. Цвърти по кожата ми във възхитително усещане, освежаващо пулсиране на сила, която да ме върне към живота.

Навсякъде около нас стрелците се снишават, залягат или бягат, опитвайки се да се спасят от бурята от искри. Кал се мъчи да ме повлече, но аз почти не осъзнавам присъствието му. Вместо това сетивата ми жужат с бурята, докато я усещам как бушува над мен. Тя е моя.

Удря нова мълния, стоварва се в пясъка и офицерите от Сигурността се разпръсват, хуквайки към портите. Но Пазителите и войниците не се плашат толкова лесно и бързо се опомнят. Макар че Кал ме дръпва назад в опита си да спаси и двама ни, те упорстват – и няма измъкване.

Колкото и хубаво да е усещането от бурята, тя ме изцежда, изсмуква енергията ми. Контролирането на гръмотевична буря просто е прекалено. Коленете ми омекват, а сърцето ми бие като барабан толкова бързо, че сякаш ще се пръсне. Още една мълния, още една. Може да имаме шанс.

Когато краката ми се препъват назад с пети, стърчащи над празната бездна, в която преди беше водното оръжие на Осанос, разбирам, че всичко е свършило. Няма накъде другаде да бягам.

Кал ме държи здраво, издърпва ме назад от ръба, за да не падна. Там долу няма нищо освен чернота и ехото от бушуваща вода дълбоко в земята. Нищо освен тръби и водопроводи и черно небитие. А пред нас – редиците от опитни жестоки войници. Те се прицелват механично, вдигайки едновременно пушките си.

Щитът е разкъсан, бурята утихва и ние изгубихме. Мейвън усеща мириса на поражението ми и се ухилва от ложата си с устни, разтегнати в ужасяваща усмивка. Дори от такова разстояние виждам блестящите върхове на короната му. В очите му се стича дъждовна вода, но той не мигва. Не иска да пропусне смъртта ми.

Пушките се вдигат и този път не чакат заповедта на Мейвън.

Изстрелите трещят като моята буря, отекват из празната арена. Но не чувствам нищо. Когато първата редица стрелци пада с гърди, осеяни с дупки от куршуми, не разбирам.

Примигвам надолу към краката си само за да видя как над ръба на пропастта се подават редица странни пушки. Дулата на всичките димят и подскачат от отката, покосили всички войници пред нас.

Преди да мога да проумея какво става, някой ме сграбчва отзад за ризата, дръпва ме надолу и падам през черния въздух. Падаме във вода далече надолу, но ръцете не ме пускат дори за миг.

Водата ме понася в тъмнината.