Божествена комедия — Ад

Доде в тоз край на горестна неволя

така вървяхме, с реч към своя вожд

обърнах се смирено: „Моля,

кажи, ще мога ли чрез твойта мощ

да видя тия измъчений и клети,

кои лежат в такава страшна нощ?

На всички са открити гробовете

и няма стражи върху тях да бдят.“

Отвърна ми: „Докрай на вековете

ще се закрият, кога в горний свят

умрелите приемат си телата

и тук. се върнат пак от Йосафат.82

Туй зайдно с Епикура е тълпата

на всички тез, кои е заблудил,

че мре ведно с телото и душата.83

Молбата, сине, що си ми сторил,

ще найде пълно удовлетворение

и всичко, що от мене си укрил.“

— Учителю, отвърнах аз с смущение, —

в сърце ми всеки кът е теб познат:

за твоя поглед тайни няма в мене.

„Тосканецо, кой в огнения град

дошъл си жив, послушай ми молбата

и спри се като по молба на брат.

Показва звукът сладки на словата,

които поразиха моя слух,

че си видял в тоз същи град зората,

де може би аз с буйства се прочух.“

От кът един из гробовете нями

ненадано тез думи аз зачух.

Неволен страх в сърцето заигра ми

и приближих до вожда си, но той

с глас кротък: „Нямай страх, каза ,

а виж зад себе Фарината84, кой

за разговор с теб жалба заявява

и прав стои до пояс в гроба свой.“

Обърнах се и всред нощта мъглява

тъй гордо да стои видях го аз

като, че страх желайше да задава

на цяла Преизподня в тоя час.

При туй всред гробовете там тикна ма

с ръка поетът и каза ми с глас:

„Без мен поговорете малко двама.“

Изгледа ме и със надменен взор:

„От кой си род?“ — попита той. С голяма

аз искреност му дадох отговор.

Навъси вежди, като че несгода

усети, и каза ми: „Лют раздор

делил е сявга нашите два рода

и сявга един срещу друг врази

гледали са да дигат у народа.

Затуй родът ми твоите дваж срази

и два пъти прогони ги в чужбина.“

„Беда чрез тебе дълго ги грози —

отвърнах, но отдавна тя премина

и те завърнаха се в родний край,

а твоя род за милата родина

по чужди краища и до днес ридай.“85

Друг дух в друг гроб изправен на колене,

изгледа ме с желанье да познай

дали и други някой няма с мене;

кога се увери, че съм сами,

заплака горко и каза с вълнение:

„За твоя гений ако в тез тъми

да влезеш е съдбата разрешила,

защо не е със тебе и син ми?“

„Не съм, отвърнах, тук по своя сила:

до мен е онзи, кой ме е водил

в туй жилище из скърби и патила

Към него, може, Гвидо86 твой е бил

студен по чувства.“ Аз казах туй име,

ващо по мъките се бях сетил

и начина, по който говори ми,

че същия баща приказва с мен.

В часа извика той: „Син ми любими

е бил, каза! Умрял е! С светлий ден

престал е вече да се наслаждава!“

И онемя; след туй, от скръб сразен

за туй, че отговора си аз бава,

слогна се гърбом в гроба и оттам

не стана вече. В поза величава,

без да помръдне, с своя ръст голям,

Стоеше Фарината пак пред мене

и свойта реч подзе с тез думи: „Знам,

че пръснати са и мен огорчение

от тоя гроб по-люто е това,

по скоро такваз участ и мъчене

ще дойдат и до твоята глава:

живота ти изгнанье ще отрови,

преди йощ пъти петдесет и два

луната бледна лик да зема нови.87

Но там защо враждата йощ гори

и с мен рода ми.гони и злослови?“

„Кръвта, коя вълните обагри

на Арбия, вълнува йощ сърцата

и с клетви теб и твоя род покри.“

С въздишка той поклати си главата

и продължи: „Не без причина бях,

и не сам, с други, в тая кървава разплата

с Флоренция, но само аз всред тях,

кога за нея гибел бе решена,

въстанах и кроежа мрачни спрях:

чрез мене само тя биде спасена.“

„Съдбата, що ги гони, мирни дни

на твоите скоро нек дари в замена,

подзех, но моля ти се, обясни

каква присъда бъдещето пази

за мен, какви премеждия и злини,

защото настоящето за вази

със було е покрито, както знам,

но погледа ви надалече лази

и вижда времето що носи нам.“

„Кат тез, отвърна, у кои мощ гине,

и с туй у тях слабее зрачний плам,

имй видим що ще стане след години;

то в мрака кат светлик далечен грей,

но бъдещето, щом в предела мине,

на туй, що става днес, за нас тъмней

и нищо наший взор не проницава:

когато вечността в едно ги слей

и няма бъдеще да различава

от настоящето и зсякой зрак

у нази тук ще потемней тогава.“88

С молба към него се обърнах пак:

„Кажи на тоя, кой падна до тебе

и горестно въздиша в гробний мрак,

че на безкрайното и светло небе

син му се радва и до тоя час:

при твоя вид вълненье ме обсебе

тъй силно, че задуши моя глас,

и затова, кога втор път пита̀ ма,

неволно като ням останах аз.“

Поета, дор говорехме тъй двама,

повика ме. Тогаз помолих аз духът

да каже, пред да падне в свойта яма,

кои другарство тука му държат.

„Със хиляди броят се, отговори,

онез, които с мене тук .тежат.

До мен наблизо Фредерих е Втори89

и също вероломний кардинал90…

а другите не ми се и говори.“

Невидим стана след това. С печал

при вожда доближих. „Защо, попита,

с тъга таквази си глава климнал?“

Предсказата обадих жаловита.

„Помня я, рече, и кат срещнеш таз,

пред чий взор всяка тайна е открита,

тя теб ще каже с сладкозвучен глас

живота ти по кой път ще удари

и що те чака до последен час.“91

При туй оставихме стените стари,

по други път наляво той зави

и скоро посред смъртоносни пари

пред нас поле широко се яви.