Божествена комедия — Ад

Брегът, по който тук вървиме ний

между горещий пясък и реката,

издига се и надалек се вий

кат тия зидове, кои земята

холандска защищават от бесът

на морските талази; но реката,

коя е тук направила брегът,

по нисък и по-слаб го построила.

Далеко бяхме вече от лесът,

кога, подгонена от тайна сила,

тълпа от грешни идеше към нас

и всякоя душа бе устремила

тъй поглед в нази както в късен час,

кога в небе нов месец се възкачи,

се взират люде отдалеко в вас.

Премигаха те с своите клепачи,

както примигуват кога игла

при свещник вдянват старички шивачи.

Една от тях през тъмната мъгла

взира се дълго в мене позна ма,

и кат подръпна моята пола,

извика: „Чудо ли или измама

е туй, което виждам?“ Поглед взрях

тогаз с душа от удивленье няма

в печалний грешник и кат го познах,

при всичко че от пламъка лицето

бе прогоряло, с поклон аз казах:

„О, теб ли виждам тука, сер Брунето?“

„Да, аз съм130 — с жален глас отвърна той —

и прошка, моля ти се, дай ми, дето

ще дойда малко с тебе, сине мой,

и ще оставя жалната дружина,

коя кат мен се мъчи в тоя зной.“

„Искал бих — казах — тука с теб двамина

да седнем, стига да ми позволи

певеца, кой ме води в таз пустиня.“

„Тоз, кой от другите се отдели —

подзе Брунето — и се спре, о, сине,

стои под огнените тез сгрели

недвижим после цели сто години;

но ти върви, по теб ще те следя;

нек жалното туй шествие отмине,

ще тичам после и ще се вредя

пак между тях.“ Не смеех да оставя

брега от страх от зноя, но да угодя

на грешника, наведох ниско глава

и тръгнах тъй до него кат човек,

кой скромно почит другиму отдава.

Подзе: „По какъв жребий, своя век

преди да си довършил на земята,

дошъл си тука, дето в мраз и пек

страдай без мир на грешните тълпата,

и кой те води тука в тези тъми?“

„Там бях — отвърнах, — дето грей зората,

но пътя, кой минават наште дни,

не бях аз извървял наполовина,

кога в пуст дол залутах се сами.

Видях път стръмен, но у мен изстина

дух, вяра, да отида нанапред.

И пак се връщах в мрачната долина.

Тогаз пред мен яви се тоз поет

и бодрост като ми внуши и сила,

поведе ме в подземний адски свет.“

„Следи звездата, що те е водила,

теб слава обещава един ден,

освен ако духа ми е мамила

надеждата, коя будил си в мен.

И още, да не бе ме грабнал гроба,

като виждах как си щедро одарен,

помогнал бих ти в твойта млада доба;

но тоз народ, кой в твоя роден град

е слязъл от Фиезоле131, кой с злоба

и с слепота душевна е познат,

за твойто благо срещу теб ще стане

и ще те накърми с печал и яд:

лозата, коя с светлина се храни,

не може между тръне да вирей;

там алчност, завист, гордост са събрани,

но чист от тез пороци ти живей.

Съдбата готви чест велика тебе

и всяка партия ще пламеней

от жажда да те счита в едно с себе,

но ти далече стой от тая смрад:

между си нек вилнее и се требе

фиезолската нечестива гад,

но нек остави това диво племе

фиданките отрадни да цъфтят,

в кои светеното живее семе,

което е посеял тамо Рим.

Добро, що има, от онуй е време!“

„Гласът ми да би бил — извиках — чтим

там горе. щеше йощ зора да те огрява,

ти. кой наставник бил си ми любим!

Доде живея, няма да забрава,

че с обич бащинска учил си нас

как человек се увековечава;

с любов и почит жарка моя глас

вред добрините твои ще разкрие.

Това, що чух от тебе в тоя час,

от моя ум не ще да се изтрие

и ще го кажа на оня, чийто взор

въз всяка тайна може да пробие.

Не първи път в печалний тоз простор

подобно слушам ази предсказане, —

но стига нивга да не дам позор

над мен да падне, какво ще нек стане,

стрелите съм готов да претърпя

най-люти на съдбата без роптане.“

Поета, който в горката тълпа

вгледал се беше, си възви очите

към мен и каза харно да втълпя

в сърцето туй, що чуха ми ушите.

С Брунето разговора пак подзех:

попитах, ако има знаменити

между онез, кои съгледал бях

до него, нещо за тях да ми каже.

„Да, има, отговори, между тях

такива, за кои да знаеш важи-

На другите тъй броят е голям,

не бих могъл, макар да исках даже,

добра ил лоша вест за тях да дам.

Като книжовници са се славили

ил сан духовен са имали там:

едни пороци тях са опятнили.

Да би могъл да вникнеш в тая сган,

пред твоя поглед биха се вестили

Франческо от Акорсо132, Присциян133

и онзи, кой престъпно обезчести

с живота си позорни своя сан

и затова от Арно го премести

слугата на слугите в Бакильон134,

де, без до гроб да се разкай и свести,

прогнили си кости остави он,

но да остана повече, не смея,

на тълпа нова слушам горкий стон,

а аз не мога да отида с нея;

за моето «Съкровище» смисли,

в което на земята йощ живея.“

При тия думи той се отдели

и затърча в пустинята проклета

кат онез, кои най-бързи са били

в игрите на Веронските135 полета.