Божествена комедия — Ад

Пред тая кръв и рани страховити

тъй силно бях покъртен от печал,

че сълзи идеха ми на очите.

Но вожда ми каза: „Защо си взрял

очи в тез сенки обезобразени?

И в другите долини си видял

клетници, кои будят съжаление.

Защо се спираш тука или пък

броиш ги? Тоя ров, узнай от мене,

е левги двайсет хиляди на кръг;

но длъжни сме да бързаме, луната258

под нази е, а пътя ни е длъг.“

„Да би узнал, казах, защо в тъмата

се взирах, би допуснал да се спря:

дълбока жалост ми трогна душата.“

Но в думите ми никак се не взря,

заминал бе напред по пътя трудни.

в кой неведнъж от страх сърце примря.

„О вожде, из тълпите многолюдни —

подзех, кога до него вече бях, —

до мен одеве долетя глас чудни,

по кой познах, че зарад тежък грях

тук дух от мойта кръв се изтезава

и затова така се взирах в тях.“

„Не бива твоя ум да го смишлява, —

отвърна той, глей друго околвръст:

той нека с своя жребий се разправя.

Видях го преди малко та ми, с пръст

към тебе заканително замери

и грешник чух един, кой с глас чевръст

обърна се и го нарече Жери259.

Не чу ти: беше се вгледал тогаз

във онзи, кой Хенриху изневери.“

„От смърт насилствена, отвърнах аз,

умрял е той, а отмъщение

не е получил и до тоя час;

затуй навярно гневен е към мене

и мълком ме отмина като враг;

туй пълни ме с по-силно съжаление.“

Стигнахме тъй докрай скалистий бряг,

под който зее ямата последна,

но види се едва от гъстий мрак.

Когато се наведох да погледна

и в страшний ров, през мрачния въздух,

съзрях на грешните тълпата бледна,

такива горки вопли аз зачух,

кои ме поразиха с отчаяние:

изтръпна в мене и сърце, и слух.

Как страшно би било да бяха сбрани

от Валдекяно260 и Маремский край261

вкуп лете всички болни с своите рани!

По-страшен е тоз дол, над кой витай

воня като от трупове изгнили,

коя не може никой да изтрай.

Когато, с премалели от скръб сили,

спуснах се по крайбрежната скала,

видях по-ясно долу с дух унили

таз бездна, де за мрачни им дела

е Божа висша правда отредила

на всички подправачи казън зла,

В Егина са били таквиз патила,

кога е боледувал цял народ

и чума гад и люде е морила,

та диря не остало от живот,

а пак възникнал е, според певците,

от мраве семе нов човешки род.262

Тъй грешните прострени бяха в тмите;

едни лежаха гърбом, други по корем,

а трети си допираха плещите,

Вървиме ний и вред, де поглед спрем,

все виждаме тела, покрити с рани,

като по врат, претъркан от ярем.

Два грешника, един до друг опряни,

не ми излизат от ума до днес:

те бяха като с струпеи облени

и без почивка дръгнеха се с бяс,

но без да найдат облекчение,

и от сърбеж те падаха в несвяс.

С нокте отлюпваха до изтощение

те свойта краста, както люпят с нож

от риба люспите стопанки — жени.

„О ти, кой кожата си в тая нощ

раздираш сам с ръцете като с клещи,

към едного възви се моя вожд,

дано за своите болки тъй горещи

нокте запазиш вечно! Обади,

италианци има ли в тоз дол вонещи?“

„И двама нас под светлите звезди

земя италианска е родила —

отвърна грешний с сълзи на очи. —

Но кой си ти, кой гледаш тез патила?“

Каза им вожда: „С този, кой е жив,

дошъл съм тук, да види, с Божа сила.

доколко ваший жребий е горчив.“

Веднага грешните се раздвоиха

и с трепет, ведно с други, и страшлив,

и любопитен поглед в мене впиха.

Тогаз до мене вожда приближи

и рече ми: „Виж как се вторачиха:

по воля своя нещо им кажи.“

Постъпих тъй по негово желане:

„В света дано се спомен продължи

за вас и много време да остане!

Кои сте вие и от кой сте род?

Но нека вашто горко наказане

не бъде за мълчанье вам повод.“

Единни тогаз чака начена:

„В Арецо аз получил съм живот,

Погуби ме Алберто от Сиена,

но туй не е причина, че сега

тук тежка участ мен е отредена.

Еднаж се хвалех просто на шега,

че тайна зная да летя в въздуха;

от слабоумье той падна в тъга,

безмерна жалба в него се раздуха

да може мойта тайна да узнай;

таз жалба се обърна в злоба глуха:

понеже не направих, що желай,

на смърт осъди ме съдья угоден

и в пламъци намерих жалък край.

Алхимик бях, затуй съм тук проводен

от Мшюс, кой без милост съд твори:

пред него плач, молби са труд безплоден.“263

Казах тогаз: „Под светлите зари

с синезци кой се мери по тщеславе?

Те френците надминуват дори!“

„За Стрика твоите думи не са прави,

извика други грешник, и до днес

с умерени разноски той се слави.

Никола също, кой по славна чест

открил е свойствата на карамфила

и в ястията внел е вкусен смес;

а също и оназ дружина мила264,

в коя погълна Качя цял имот,

пък Абельято своя ум и сила.

А искаш ли да знайш, но тоз повод,

кой тъй против синезци ти помага,

в мен вгледай се добре под твоя свод:

Капокьо265 ще познаеш ти веднага.

Метали там лъжливи съм правил,

и ще се сетиш, с памет за мен блага,

че горе съм добра маймуна бил.“