Божествена комедия — Ад

Стигнахме там, де чуят се вълните,

които шумно в кръг се спущат друг,

кат кошери, кога бръмчат пчелите.

Под огнения дъжд към нази тук

подаде се тълпа неизброима,

отвред ме оглуши плачевен звук.

В часът от нея се отбиха трима

и с глас извикаха към мене: „Спри,

почакай, ако жалост в тебе има,

и малко с нас сами поговори;

ако не лъже нази облеклото,136

и ти видял си светлите зари

в тоз горки град, къде царува злото.“

С какви, о Боже, язви аз видях,

че бе покрито всекиму телото!

Кога да смисля, тръпна цял от страх.

Поета, щом зачу им виковете:

„Учтив — каза — бъди и мил с тях;

бих рекъл, да не бяхме тъй обзети

от огъня, кой пада в тоя кът,

да срещнеш ти тез грешници триклети.

наместо те към теб да бият път.“

При туй те свойта песен пак завиха

и жално се разнасяше плачът.

Кога до нас най-сетне доближиха,

почнаха те да се въртят на кръг

и мен като борци те се сториха,

когато голи, с погледи на влък,

се дебнат, един друг се наблюдават,

ту прави, ту превити като лък.

Додето следваха така да правят,

все поглед те държаха в мене впит.

О, ако отвращенье теб внушават

и тоя край, и наший грозен вид —

обади се един. — то подари ни

за паметта ни поглед жаловит,

И молим ти се, кой си ти, кажи ни,

кой жив минуваш тъй през черний Ад,

Тоз, кой от рани кат одран се чини,

по чийто стъпки аз вървя отзад,

за своя ум и мъжество в награда

навред прославен бил е и познат;

той внук е бил на щедрата Гвалдрада137

и Гвидогвера се е наричал;

а други, който с нази тука страда,

е Алдобранди138, за кого с печал

и почит трябва да си спомнят горе,

а мен светът е Рустикучи139 звал;

жена коварна с своите раздори

хвърли душа ми в неизкупен грех,

кой името ми честно опозори.

Да нямах страх от огъня, при тех

бих отърчал през пясъците знойни.

„Не отвращение, а скръб, подзех.

изпълни ме, щом вожда ми достоен

ми обясни кои сте вий. Кога

оставихте тълпите многобройни

а тръгнахте към нази тук. Тъга

сетих, защо земя ни е родила

една, и от детинство досега

била е вашта памет мене мила.

Оттук по стъпките на верний вожд

отивам аз към светлата могила,

но кат и в свойта най-дълбока нощ

по-рано трябва мене да приеме.“

„Нек онзи, кой владее всяка мощ,

дари ти да живееш дълго време —

каза духът — и както слънце грей

посред завистници смутени, неми,

след тебе твойта слава да светлей;

но както първо, в нашата родина,

кажи ми, доблест йощ дали живей,

или в сърцата тя съвсем загива?

Борсери140, който тука между нас

отскоро своята съдба проклина,

със разкази печални всеки час

сърната ни раздира.“ — „Нови люде141

й за печалби бърза дива страст

разврат вселиха, кой от теб прокуди,

Флоренцийо. навеки доблестта

и бедствия над теб безчет възбуди!“

Така извиках с дигната глава

и грешните спогледаха се, поразени

от правдата на моите слова.

„Блазе ти, ако сявга без смущенье

тъй истината прогласяваш ти! —

в ответ и тримата казаха мене. —

Кога оставиш тия мрачини

и върнеш се при светлината тиха

на слънцето, за нази там спомни.“

При тия думи своя кръг сломиха

и като на криле, с ход бърз и лек.

доде да мигна, надалеч се скриха.

Тръгнахме ние пак по твърдий брег

и скоро там стигнахме, де реката

шуми и окол буди силен ек,

тъй че не чули биха се словата.

Кат таз река, що с тихи си вълни,

под име Акваквета142 е позната,

коя от Монте Везо се струи

по източния склон на Апенини

и име и течение мени

веднага щом оттатък Форли мине, —

а горе, над Сан Бенедето, с стон

гръмлив в дълбоки спуща се долини,

така и тук червений Флегетон,

се спуща долу през скали разбити,

реве и ек наокол буди он

такъв, кой оглушава ви ушите.

Препасан бях с въже143 и бях мислил

да хвана с него звяра страховити,

кой пръв пред мен се бе явил.

Отвих го, после го събрах в ръката,

тъй както бе поискал вожда мил,

и нему го подадох мълчешката.

Надясно малко той се поотби

и през вълните буйни на реката

във бездната зинала го хвърли.

„Това какво събитье предвещава?“ —

казах си, кат съгледах, че стои

като човек, кой нещо ожидава.

Мъдреца, кой по всякое дело

и в мислите най-тайни проницава,

каза ми: „Скоро с чудно си тело

де се яви това, що чакам да излезе

на бездната из мрачното легло.“

По-харно е за истините тези

човек да си мълчи, защото нам

вестяват се по външните белези

като лъжи да са, и себе срам

тоз, кой ги разгласява, си написа;

но аз не мога тук да не предам

това, кое пред моя взор вести са.

Кълна се в тез песни, че аз видях

тук образ, който би могъл да. Слиса

и онзи, кой не знае що е страх.

Отдолу идеше към нази горе

като плувец, кой с чевръст и смел замах

издига се от дън дълбоко море,

за котви, дето е слизал, и с врат

и с мощни мишци вълни пори,

а пък с нозе си блъска ги отзад.