Божествена комедия — Ад

Ликуй, Флоренцио, понеже слава

така голяма си добила ти,

че твойто име шумно огласява

дори и адските тез тъмноти!

Петмина аз срещнах между крадците,

отгледани на твоите гърди.

От срам червят се моите ланити,

а туй навярно теб не величай;

и ако утринния сън с зарите

на истината е изткан, то знай,

че скоро ще възрадваш с беди нови

ти всеки, който тебе зло желай.

Отдавна да те стигнат са готови,

но нек по-скоро дрънне тежкий час:

сърце ми те по-люто щат отрови,

кога в по-стара възраст стигна аз.221

Тръгнахме ний оттам, де тъмнината

на край долът увлякла беше нас,222

Пръв вожда се покачи на скалата,

и аз вървях след него, уморен,

и си помагах всякога с ръката.

това, кое видях, до днешен ден

сърце ми горко с скръб и страх смущава

Бог дарба, ако е присъдил мен,

нек тоя страх я сявга направлява

по правий път на добродетелта223!

Когато лете вечер наближава.

преди да стигне нощ и темнота,

и бяга пред комарите мухата,

орача се подпира на плета

и с очи, устремени към полята,

безброй светулки гледа, че блестят

там, де са нивите му и лозята.

Така светеше с пламъци долът,

над който бяхме ний сега стигнали.

Кога с пророк Илия, в дивен път,

конете са в небето полетяли,

за Елисей, кой ослепен е бил

от туй видение, са те блестял и

кат плам, нагоре кой се е движил.224

Тъй пламъците тука се движеха

и всеки пламък грешник бе увил.

На моста едри камъни стърчеха,

по-харно за да видя, там стъпих;

скала една внезапно да не бяха

ръцете ми хванали, паднал бих.

Дор в пламъците взирах се с вниманье,

учителя със глас каза ми тих:

„Туй духове са: тук за наказанье,

увити в пламъци, безспир вървят,

обзети от най-горко отчаянье.“

„Това мина и мене през умът —

отвърнах, — но защо се раздвоява

нагоре онзи пламък там в долът?

Той тука онази клапа наумява,

де Полиникс е турен бил наред

със Етеокла.“225 — „Там се изтезава,

каза ми три, Улис и Диомед:

тук в Ада свързува ги Боже мъщенье,

както свързвала ги е злост навред.

Тук заедно оплакват с съкрушенье,

измамата коварна с коня мним,

кой път стори, по кой, по Боже щенье,

мина родоначалника на Рим226.

Наказани са, дето Деидама227

оплаква още своя мъж любим,

отлъчена от него със измама;

а също, че откраднаха Палас,228

таз казън е достигнала тях двама.“

С молба към вожда се възвих тогаз:

„Певецо, ако в свойто наказане

не са загубили човешки глас,

кога при нази приближат, желане

горещо да ги чуя гори.“

Отвърна тутакси: „Това ще стане,

но слушай само и не говори:

те гърци са и страх ме е, че няма

ответ теб никой да ти подари;

с тях приказка веднага ще подема.“229

Кога по-близо се яви до нас

рогатий пламък с светлост по-голема,

към тях тъй възвиси поета глас:

„О вий, кои живейте тук, увити

в един и същи пламък, ако вас

заслужено трогнали са песните,

кои в подзвездний свят съм горе пял,

тук моля ви ответ да ми дарите.

Нек каже онзи, кой се е скитал,

къде загатна, в кои страни диви?“

Веднага, кат че вятър бе повял,

Високий връх на пламъка двугриви

почна да се люлей насам-натам

и глас от него прозвуча звънливи,

кой ясно тез слова изпрати нам:

„Кога успях да бягам от Цирцея230,

коя година задържа ме там,

де близо има град, кой от Енея

отпосле от Гаета231 бил назван,

от страх от нова някоя затея,

с дружина слаба, с кораб окован

набързо тук тръгнах по морски бездни,

с премеждия и бури в люта бран.

Ни мисъл радостна за син любезни,

ни благочестие към стар баща,

ни обич към жена, която чезне,

оставена в горчива самота,

не победиха жаждата у мене

да видя свят, народи, доблестта,

пороците им, тяхното живене.

Ведно с испанските на Мавра злий

изходих бреговете аз засмени

и всички острови, които мий

това море с вълните си немирни.

С косми веч побелели бяхме ний,

след толкоз мъки, скитанья безспирни,

кога стигнахме теснините тез,

де на света границите най-дирна

положил е безсмъртний Херкулес232.

На малката дружина, коя верна

остала бе в добра и в лоша чест,

казах тогава: «С храброст безпримерна

през хиляди стигнахте вий беди

дотук, де тъне слънцето в нощ черна;

на малкото, що ви остават дни,

завидна ще ли отречете слава,

да видите онези йощ земи

зад слънцето, де люд не обитава?

От род сме ний такъв, за кой е срам

бездушно като скот да прозябява:

живот Зевс гръмовержец дал е вам,

за слава и за знанья да ламтите.»

От доблестен одушевени плам,

в часа платна разтвориха момците:

отплувахме към запад по мой знак.

На полюс нов се виждаха звездите,

а тез от наший полюс бяха в мрак.

Пет пъти месеца на небесата

бе вече подновявал светъл зрак,

кога далек яви се в тъмнината

висока планина233, каквато аз

не бях виждал. На всички ни душата

от радост озари се в тоя час,

но много скоро в плач се тя обърна;

защото вихър бесен с страшен глас

подигна се внезапно в нощта чърна

и мачта и платна като сломи,

кораба слаби в бездната превърна

и смърт найдохме в морските вълни.“234