СЪДЪРЖАНИЕ. Граф Уголино разказва как пизанци, като го затворили с двама синове и двама внуци в Гвиландовата кула, оставили, го там да умре от глад заедно с тях. Като минува от Антенора в Птоломея, дето се наказват ония, които са се провинили в измяна към приятелите си, Данте намира монаха Албериго де Манфреди, от когото узнава как душата на изменниците, веднага след извършване на измяната, пада в пъкъла и как един дявол влиза в тялото да го управлява, доде му е писано да живее на земята.
Веднага грешника дигна очите
и в космите на мръсната глава,
що с яд гризеше, си отри зъбите.
„Ти искаш, рече, с своите слова
тез рани на сърце си да отворя,
кои ме мъчат, преди да мълвя;
но ако мога с думи си да сторя
предателя безчестье да слети,
ще видиш и да плача и говоря.
Не зная кой си и в тез темноти
как си дошъл, но вярно по словата
познавам, че си флорентинец ти.
Че злобата на тоз предател чер
стана на мойта пагуба причина,
знай всеки, кой е чул за тоя звер.
Но със каква жестока смърт загинах,
сега ще чуеш първи път втрещен,
как живи още в гроба ни зарина.
Отвътре кулата, коя за мен
назваха кула на глада, и дето
и други ще дочакат сетен ден,
през тясна дупка, неведнаж в небето,
луната да изгрява бях видял,
кога честта си в един сън прочетох.
Стори ми се, че този бе станал
властител мой, и вълк един с вълчета
по стръмний хълм към Лука бе погнал.
Гваланди и Сисмонди, с силна чета,
в едно с Ланфранки, тичаха напред
с измършавели, гладни, бесни псета.299
Вълк и вълчета скоро те отвред
натиснаха, захапаха месата
и зеха да ги късат с бяс проклет.
Събудих се преди зори; децата,
що бяха с мен, хляб искаха в сънят
и горко хлипаха те в тъмнината.
Жесток си, ако ти не потекат,
за моя жребий, сълзи от очите!
Та за какво плакал би други път?
Събудиха се в тоя час, кога слугите
хляб носеха, но в всички нас нощта
съмненья бе родила страховити.
След малко чух, че долните врата
затвориха със ключ; тогаз децата
изгледах, без да си издам скръбта.
Не плачех, вкамени ми се душата;
те плачеха; Анселмо и каза:
«Защо тъй гледаш, тате, мълчешката?»
В очи ми не показа се сълза
и не продумах нищо на детето:
езика като че ми се върза.
Немях, дорде изгря нов ден в небето.
Щом светна малко в грозния зандан,
тям в горкий изглед си видях лицето.300
от скръб захапах с ярост свойта длан;
мислейки, че е глад за туй причина,
станаха те и с лик от плач облян,
казаха: «Тате, с тоз вид не мълчи на.
Наяж се с нас; месата клети нам
ги даде ти. от тях ти съблечи на.»
Успокоих се, сърце да им дам
тоз ден и другия седяхме неми.
Земя, защо се не отвори там?
Четвърти ден бе, по големи,
мой мили Гадо, се простря пред мен.
каза: «О, тате, помощ сила не оста ми!»
И там умря, и всички, с дух сломен,
видях ги как паднаха тъй сразени
от смърт, един по друг, до шестий ден.
Кога свърши, вгледа се той отпред
и черепа захапа с зверска сила,
та мен едва не ми се зави свет.
О, Пиза! Позор на земята мила,
де сладко за ухото си звучи
понеже друг не плаши те с патила,
над теб гняв Божи нека затрещи
е Уголино нека той запуши Арно,
та в своите вълни да те потопи
Защото, ако казват че коварно
е Уголино крепости предал,
кажи, постъпи ли ти харно
че в своя гняв деца едни без жал?
Ни крехка възраст е нашла пощада,
ни плач жаловен тебе е трогнал.
Минахме по-нататък в таз ограда,
де друга, гърбом легнала тълпа,
в лед вечни окована, страда.
Те тука с болки грозни са в борба,
но самий плач да плачат им не дава,
и туй подлютва тяхната съдба,
защото сълза всяка се втвърдява
и с други, под клепачите така
като се сбира, също стъкло става.
При всичко че и лице, и ръка
от мраз без чувство бяха ми остали,
кога стоех погълнат от тъга,
стори ми се, че вятър ме погали.
„Отде, попитах, тоя вятър? Тук
не са ли всичко студ и мраз сковали?“
Отвърна ми учителя: „Потрай;
по туй, кое ще видят ти очите,
умът ти всичко сам ще разгадай.“
Един от грешните, в леда зарити,
към нас извика: „Горестни души,
дошли при нас за мъки страховити,
снемете тоя лед от моите очи,
та в плач оттуха мъничко да вида,
доде пак мраз сълзи ми вкочани.“
Казах: „Кажи ми кой си и обида
кому сторил си, помощ ще ти дам
след туй, а ако не, при теб нек ида.“
„Брат Албериго302 съм, отвърна нам,
гостих с овощия, при знак зловещи:
сега им тук цената добре знам.“
„Та що — извиках ази. — Кога свещи
са теб палили! Жив те зная аз.“
Каза: „Под слънчеви зари горещи,
що става с мойта плът не знам в този мраз;
предимство има тая Птоломея,
че много често, преди смъртен час
да е дошъл, душата пада в нея.
Сърце ти повече да се смили
и да направиш туй, що се надея,
узнай, че щом душата измени,
телото дявол зима й веднага,
и докогато има горе дни,
по своя воля с него разполага,
а тук душата тръпне в мраз и лед.
На тая сянка, що зад мен се слага,
плътта е може би йощ в горний свет.
Понеже сега идеш, ми се чини,
че теб познат е тоя грешник клет.
Той Бранка д’Ория303 е, от години
гняв Божи в тоя лед го е сковал.“
Извиках аз: „Мълчи и не лъжи ни;
не, Бранка д’Ория не е умрял,
яде, пий, спи и мраз и пек усеща.“
Отвърна грешний: „Не се бе заврял
йощ Занке там, де ври смола гореща,
в тело си дявол бе оставил той.
А също тъй и внук му, в плът вонеща,
за помощ във предателски разбой;
но протегни ръце и от-очите
махни ми, моля, тоя леден слой.“
Но ази не изпълних му молбите
и не сгреших, че вероломен бех.
О геновезци, кои се стремите,
с злодейства и пороци, към успех,
защо не пръснат ви в света гнездото?
С най лош романски нрав един виде
от вашите: духът му вдън пъклото
за своите дела вкован е в лед,
а живо пак изглежда му телото
до днешен ден в подзвездний горе свет.304