Божествена комедия — Ад

Веднага грешника дигна очите

и в космите на мръсната глава,

що с яд гризеше, си отри зъбите.

„Ти искаш, рече, с своите слова

тез рани на сърце си да отворя,

кои ме мъчат, преди да мълвя;

но ако мога с думи си да сторя

предателя безчестье да слети,

ще видиш и да плача и говоря.

Не зная кой си и в тез темноти

как си дошъл, но вярно по словата

познавам, че си флорентинец ти.

Граф Уголино298 бях аз на земята,

а тоз — архиепископ Руджиер,

и чуй защо му тук гриза главата.

Че злобата на тоз предател чер

стана на мойта пагуба причина,

знай всеки, кой е чул за тоя звер.

Но със каква жестока смърт загинах,

сега ще чуеш първи път втрещен,

как живи още в гроба ни зарина.

Отвътре кулата, коя за мен

назваха кула на глада, и дето

и други ще дочакат сетен ден,

през тясна дупка, неведнаж в небето,

луната да изгрява бях видял,

кога честта си в един сън прочетох.

Стори ми се, че този бе станал

властител мой, и вълк един с вълчета

по стръмний хълм към Лука бе погнал.

Гваланди и Сисмонди, с силна чета,

в едно с Ланфранки, тичаха напред

с измършавели, гладни, бесни псета.299

Вълк и вълчета скоро те отвред

натиснаха, захапаха месата

и зеха да ги късат с бяс проклет.

Събудих се преди зори; децата,

що бяха с мен, хляб искаха в сънят

и горко хлипаха те в тъмнината.

Жесток си, ако ти не потекат,

за моя жребий, сълзи от очите!

Та за какво плакал би други път?

Събудиха се в тоя час, кога слугите

хляб носеха, но в всички нас нощта

съмненья бе родила страховити.

След малко чух, че долните врата

затвориха със ключ; тогаз децата

изгледах, без да си издам скръбта.

Не плачех, вкамени ми се душата;

те плачеха; Анселмо и каза:

«Защо тъй гледаш, тате, мълчешката?»

В очи ми не показа се сълза

и не продумах нищо на детето:

езика като че ми се върза.

Немях, дорде изгря нов ден в небето.

Щом светна малко в грозния зандан,

тям в горкий изглед си видях лицето.300

от скръб захапах с ярост свойта длан;

мислейки, че е глад за туй причина,

станаха те и с лик от плач облян,

казаха: «Тате, с тоз вид не мълчи на.

Наяж се с нас; месата клети нам

ги даде ти. от тях ти съблечи на.»

Успокоих се, сърце да им дам

тоз ден и другия седяхме неми.

Земя, защо се не отвори там?

Четвърти ден бе, по големи,

мой мили Гадо, се простря пред мен.

каза: «О, тате, помощ сила не оста ми!»

И там умря, и всички, с дух сломен,

видях ги как паднаха тъй сразени

от смърт, един по друг, до шестий ден.

Сляп лазех по телата им студени

и три дни още ги виках наред,

дор умориха скръб и глад и мене.“301

Кога свърши, вгледа се той отпред

и черепа захапа с зверска сила,

та мен едва не ми се зави свет.

О, Пиза! Позор на земята мила,

де сладко за ухото си звучи

понеже друг не плаши те с патила,

над теб гняв Божи нека затрещи

е Уголино нека той запуши Арно,

та в своите вълни да те потопи

Защото, ако казват че коварно

е Уголино крепости предал,

кажи, постъпи ли ти харно

че в своя гняв деца едни без жал?

Ни крехка възраст е нашла пощада,

ни плач жаловен тебе е трогнал.

Минахме по-нататък в таз ограда,

де друга, гърбом легнала тълпа,

в лед вечни окована, страда.

Те тука с болки грозни са в борба,

но самий плач да плачат им не дава,

и туй подлютва тяхната съдба,

защото сълза всяка се втвърдява

и с други, под клепачите така

като се сбира, също стъкло става.

При всичко че и лице, и ръка

от мраз без чувство бяха ми остали,

кога стоех погълнат от тъга,

стори ми се, че вятър ме погали.

„Отде, попитах, тоя вятър? Тук

не са ли всичко студ и мраз сковали?“

Отвърна ми учителя: „Потрай;

по туй, кое ще видят ти очите,

умът ти всичко сам ще разгадай.“

Един от грешните, в леда зарити,

към нас извика: „Горестни души,

дошли при нас за мъки страховити,

снемете тоя лед от моите очи,

та в плач оттуха мъничко да вида,

доде пак мраз сълзи ми вкочани.“

Казах: „Кажи ми кой си и обида

кому сторил си, помощ ще ти дам

след туй, а ако не, при теб нек ида.“

„Брат Албериго302 съм, отвърна нам,

гостих с овощия, при знак зловещи:

сега им тук цената добре знам.“

„Та що — извиках ази. — Кога свещи

са теб палили! Жив те зная аз.“

Каза: „Под слънчеви зари горещи,

що става с мойта плът не знам в този мраз;

предимство има тая Птоломея,

че много често, преди смъртен час

да е дошъл, душата пада в нея.

Сърце ти повече да се смили

и да направиш туй, що се надея,

узнай, че щом душата измени,

телото дявол зима й веднага,

и докогато има горе дни,

по своя воля с него разполага,

а тук душата тръпне в мраз и лед.

На тая сянка, що зад мен се слага,

плътта е може би йощ в горний свет.

Понеже сега идеш, ми се чини,

че теб познат е тоя грешник клет.

Той Бранка д’Ория303 е, от години

гняв Божи в тоя лед го е сковал.“

Извиках аз: „Мълчи и не лъжи ни;

не, Бранка д’Ория не е умрял,

яде, пий, спи и мраз и пек усеща.“

Отвърна грешний: „Не се бе заврял

йощ Занке там, де ври смола гореща,

в тело си дявол бе оставил той.

А също тъй и внук му, в плът вонеща,

за помощ във предателски разбой;

но протегни ръце и от-очите

махни ми, моля, тоя леден слой.“

Но ази не изпълних му молбите

и не сгреших, че вероломен бех.

О геновезци, кои се стремите,

с злодейства и пороци, към успех,

защо не пръснат ви в света гнездото?

С най лош романски нрав един виде

от вашите: духът му вдън пъклото

за своите дела вкован е в лед,

а живо пак изглежда му телото

до днешен ден в подзвездний горе свет.304