Божествена комедия — Ад

При ямите проклети153 бяхме ний,

с железноцветни камъне покрити

като зидът, кой окол тях се вий.

Те кръгове са грозни, страховити,

кои се все стесняват, а посред

на бездна се разтварят глъбините.

На мрачна твърдина те имат глед,

стените на която окръжават,

в защита, ширни пропасти отвред

и както мостчета се възвишават

над ямите и вънкашния бряг

на замък с портите съединяват,

така на кръглий зид, широк и як,

грамадни канари се тук подпират

и на дъга, високо, в черний мрак,

над десетте долини се простират,

а в бездната, коя в средата зей,

кат спици те на колело се сбират154.

Към грозний ров, кой първи се черней,

пред мен наляво вождът се отправи.

Там вид, от който сърцето леденей,

от мъченици мене се представи,

които срещах тука първи път,

и няма моят ум да ги забрави.

Бе пълен с голи грешници долът,

кои в два реда разделени бяха:

онез, които се отсам тълпят,

с лица обърнати към нас търчаха,

а другите, къде вървяхме ний,

но по-чевръсто нанапред вървяха

Тъй в Рим на моста, който Тибър мий,

кога поклонници са се тълпили

за юбилея — ред да се добий,

посоки две различни са следили:

към старий замък и към храма свят

от край един едни са се стремили,

а други от друг край се връщали назад.155

Рогати дяволи в ръце с камшици

в дольт стояха и по гръб, по врат

с тях биеха триклети мъченици,

които бягаха с лудешки бес

и жално викаха на вси езици.

Доде тъй гледах тоз подвижен лес,

един съзрях аз и казах веднага:

„И другаде виждал съм, а не днес

за пръв път тука, този, който бяга.“

Зад вожда малко нещо повървях;

нещастний грешник почна да се слага

и да се крий от другите от страх

да не позная кой е всред тълпата,

но без успех, защото му казах:

„О ти, кой там навеждаш си главата,

и тук с еднакви ако си черти,

какви носил си нявга на земята,

Качянимико156 горе бил си ти.

Защо духът ти тук се изтезава?“

„От сърце мен не ми се хората,

но сладкият език ме принуждава,

кой тук ми наумява родний край,

и своите беди ще ти разправа.

Светът каквото и да казва, знай,

че аз съм онзи, който за награда

и като знайх с каква я цел желай,

маркизу съм продал Гизула млада;

но от Болоня само ази тук

не съм за грях подобен, който страда.

Срещнал би повеч тука е своя друг

от таз пасмина алчна, изхабена,

отколко има там, де нейний звук

се чуе между Рено и Савена.“157

Едва изказа туй на свои език,

викна му един дявол и начена

при туй без жалост да го бий с камшик:

„Махни се, тук жени за продан няма!“

И той търти да бяга с жален вик.

Тогаз при себе вожда призова ма

и кат тръгнахме скоро от брегът,

качихме се на канара голяма,

коя виси отгоре на долът

и под която две тълпи голи

се виждат как без отдих все гърчът.

„Сега се обърни и виж там доле

онез, що гърбом тичаха напред“ —

поета ми каза. Във тези неволи

едва се бях вгледал, от скръб обзет:

„Виж онзи, продължи, кой всред тълпите

тъй горд изглежда, както в онзи свет

е нявга бил без сълзи на очите.

Язон е вожда безподобни, кой

в Колхида златното руно похити.

На остров Лемнос бе излязъл той,

кога жените бяха там избили

мъжете всички. В жесток разбой

не бе се осквернила Езифили158;

плени се в нея тутакси Язон,

коварно съблазни я с думи мили,

а бременна я там остави он,

с борба безмилостна с беди безмерни.

На клетвите й горки жалний стон

изкупва тука той в тез ями черни,

както и на Медея жалостта,

в куп с всички съблазнители безверия.

Но доста сме гледали тез места

и двойната от грешници верига.“

Стъпихме на брега на пропастта;

от вторий зид скала се нова дига,

възкачихме се ний по новий мост:

стенанье ново до слуха ни стига.

В воня ужасна тъне долът тоз,

увит от изпарения горещи,

които погнусяват и очи, и нос.

По-харно за да види, с вожда вещи

възлязохме навръх на моста ний:

така изглежда тоя дол вонещи,

като че всички грозни мръсотии

от целий свят да бяха в него сбрани.

Едва успява взора в тез помий

черти със человешки вид да схване.

Внезапно в едного се бях вгледал,

под мене кой случи се да застане

„Защо, извика грешника с печал,

очите ти тъй в мене са се взрели?“

„Защото и друг път съм те виждал;

от Лука си, познах — Интерминели159?“

„Да, аз съм. с плач каза ми той в ответ. —

Ласкателства са мене тук довели,

кои без мярка сял съм в онзи свет.

Не мислех тук какво ме ожидава.“

„Сега, каза ми милият пост,

вникни по-долу и оназ гнуснава

и рошава жена там виж добре,

коя ту сяда, ту кат луда става

и със нокте месата си дере;

Таида160 е, коя в разврат е гнила,

доде е взела душа да бере;

но стига сме гледали тез патила.“