Божествена комедия — Ад

Папе Сатан, папе Сатан, алеппе61,

извика Плутон със пресипнал глас,

щом ни съгледа в тез владения слепи.

„Не бой се, рече вожда ми тогаз,

на вятър те му идат виковете,

защото няма може да върне нас.“

И после, като го сплаши с ръцете,

извика громко с глас сърдит: „Млъкни,

и всуе не беси се, влък проклети!

Защото идем в тия глъбини

по волята на кой от небесата

наказа те за твоите злини.“

Веднага звярът падна на земята

и сви се там с разпенени уста,

на кораб както свиват се платната,

когато буря го залей с вода.

В четвъртий бяхме кръг, де сган изгнива

на своите грехове под тежестта,

по-многобройна и по-нечестива.

Всесилний Господи! Какъв порой

от мъки и страдания тук се слива.

Защо грехът не дава ни покой

в сляпо ни обрича на патила?

Тъй също както в морския усой,

между Харибда страшната и Сцила,

вълните една в друга, кат реват,

се блъскат със неукротима сила,

тъй тласкат тежести по мрачний път

и едни в други блъскат се душите,

а кат се дърпат, чуй им се гласът:

защо ги стискаш тъй в ноктите?

Защо пилееш глупаво? — Безспир,

тъй от един до други край разбити,

въртят се грешниците в мрачний шир

все с тия същи думи на устата,

а после всеки връща се надир

и изново захваща пак борбата.

Попитах опечален вожда свой:

„Кои са тези, кои в темнината

тъй изнуряват се в безспирен бой?

И тез какви са там с глави плешиви,

кои стоят отляво в тоз усой?“

Каза ми той: „Кога били са живи,

не са знаяли вярно да ценят

световните богатства измамливи.

Безспирно искат те да се сближат,

но ги отблъскват в тия тъми вековни

пороците противни, що в светът

душили са ги с своя дъх отровни,

а тез там с плешивите чела

били са в живий свят слуги църковни

и папи; кардинали. На тегла

обрекло ги е грозно сребролюбие:

таз страст е извор на злини била

открай и всяка душа ще погуби.“

„Желал бих тука някои, подзех,

да разпозная в тия тълпи груби.“

„Напразно туй желаеш; техний грях —

отвърна ми, съвсем ги изменява:

прилика всякаква отнима в тях.

Борба безспирна тук ги изнурява;

кога денят настане в страшний съд,

кой праведни и грешни ожидава,

с затворена ръце ще се яват

едните, другите — с глави плешиви.62

По туй, що ужасява ти духът,

познай, о сине, колко измамливи

и малотрайни, суетни блага,

богатството нам дава, дор сме живи.

По тях с каква там тичаме тъга,

а всичкото злато да би се сбрало,

от сътворенье мира досега,

което на земята е имало,

на никой дух, кой страда в тоя мрак.

за мигновенье отдих не би дало!“

„Кажи ми, вожде мой, попитах пак,

какво е това щастие тъй неверно,

що нам вести се с вид ту строг, ту благ?“

„Доколе ослепленье извънмерно —

извика, ще влече, о смъртни, вас,

и все невежество ще плуйте черно?

Всезнающий, кой има всяка власт,

така е разположил небесата,

че всяка част се свързва с друга част

и редом мерно лей се светлината.

Тъй също е поставил божество,

кое се разпорежда със благата.

Кои щеславното ни естество

примамват с мощ неодолима:

по своя воля ги раздава то,

едни събаря, други пък подима;

безчувствено към жалби и молби,

на едни дава, а от други зима,

отсича и присъжда своите делби,

невидимо като змия в тревата;

пред него бързо нуждата върви

и на събитията сее семената.

Промени прави мимо вас безчет

между човеци и народи на земята

и често онзи даже, кой привет

от благодарност му дължи, въстава

и среща го с хули и зъл навет;

но то блажено е, не се смущава

и с божествата други своя път

низ вековете смело продължава.63

Но, сине мой, минутите текат,

звездите, що изгряха на небето

при тръгване, на запад се стремат.64

Оттука в кръгове ще слезем, дето

очакват ни по горестни беди.

На жив човек в туй жилище проклето

е запретено дълго да седи.“

Тръгнахме пак и мътен вир горещи

настигнахме след малко, чий води,

увити с пари гъсти и вонещи,

се шумно спущаха във трап дълбок.

Пътечка тясна с извои зловещи,

кои грозяха с смърт при всеки скок,

заведе ни при блато, де вадите

събират се под хълм един висок.

То Стикс се казва. Голи, в кал зарити,

с вид страшен духове лежеха тук

безбройни.и с главата и гърдите

без милост биеха се един друг,

а пък с зъби си късаха месата.

На воплите им горки страшний звук

далеко чуеше се в тъмнината.

Каза ми вожда: „Тука видиш тез,

на кои гняв увлякъл е душата

в деяния престъпни с своя бяс,

но други има още по-дълбоко

зарити. Ти останал би в несвяст,

да би видял как мъчат се жестоко,

но никога в туй блато, де лежат,

не ще проникне человешко око.65

Въздишките им през водите път

пробиват си и правят ги да бликат.

От мир лишени, горко те стенат

и денонощно с глас плачевен викат:

«Смутихме на живота светлий зрак,

движеше гняв душата и езикът;

стъпкахме щастьето под своя крак;

в света сломихме чашата на мира

и тук ще гнием в кал и вечен мрак.»

Но думи моят език не намира

за тоя химн печален, в кой скръбта

изказват, коя люто ги раздира.“

Край блатото вървяхме и тълпа

вред виждах аз от духове мъгляви,

кои се мъчат в мръсната вода.

Пред нази скоро кула се представи.