Божествена комедия — Ад

Сами вървяхме мълчаливо в път,

един до други, както в градовете

се виждат францисканци192 да вървът.

Кат мислех как се биха духовете,

на ум дойде ми баснята193 оназ

за жабата и мишката, как двете

нашли са заедно последен час,

кога са блато едно минували,

и с дяволите ги сравнявах аз,

кои в смолата бяха се завряли.

Една по друга други мисли йощ

неволно бяха ми в ума извряли.

Внезапно — като из самата нощ

да бе излязла — една облада ма,

коя от страх отне ми всяка мощ-

За нази пострадаха онез двама,

казах си аз. Кога ги извлекат

навън от черната и вряла яма,

от злоба няма ли да закипят

и с криле да се спуснат побесняли

след нас, над нази да си отмъстят?

С лик бледен и с коси от страх щръкнали

пристъпих и казах на вожда свой:

„Страх и смущенье са ме обладали,

че дяволите няма на покой

да ни оставят, дор сме в тез предели:

на̀, идат, слушам техний страшен вой

на кучета от бяс разсвирепели;

учителю, нек някъде се потаим,

доде не са над нази долетели.“

Отвърна ми учителя любим:

„Кат в огледало отрази се в мене

страхът ти. Няма зло да претърпим.

Еднакво порази и мен смущенье,

еднакви мисли в наште умове

еднакво са възбудили решене.

Щом найдем спуск по тия брегове,

ще слезем бързо в следната долина

и ще избегнем злите духове.“

Но тука мигновенье не премина

и със разтворени криле зад нас,

видях, че иде страшната пасмина.

Как майка сърцеболна в нощен час,

пробудена от пламъци, веднага

детето си заспало грабва с страст

и с ризица една на гола снага,

кат мисли само за отрока драг,

без страх през буйний огън бяга,

тъй вожда, щом съгледа страшнии враг,

като дете в ръцете си уви ма

и гърбом се спусна по стръмний бряг.

Водата толкоз бързо се не снима,

която воденицата върти,

когато в полегатий улей клима,

тъй както той със мене на гърди

смъкна се леко долу по скалата.

Кога на дъното на шестий ров стъпя,

по шум, кой чух, издигнах си главата

и видях дяволите горе там,

че клатеха криле над нас в тъмата;

промисълта обаче, коя тям

предала е да пазят дола пети,

не ги пропуска по-нататък. Ням

стоех и гледах грешниците клети,

които с сълзи и уморен вид

вървяха бавно между бреговете.

С широка дреха всеки бе обвит

и със качулка, като кьолнски братя,

от нея беше презглава покрит.

Отвънка дрехите с обшивка злата

блестяха толкоз, че гледът. Слепей,

а оловяна имаха подплата

отвътре, коя толкова тегней,

че на Фридриха леки са кат слама.194

Горко му, кой живот такъв живей!

След като постояхме малко, двама

подзехме пак наляво своя път

ведно със грешните от тая яма.

Но толкова полека те вървят,

че стъпка щом направим, пред очи ми

нещастници все нови се вестят.

Затуй казах: „Учителю любими,

дали ще има някой тук, познат

по своите дела и свойто име?“

Тогаз един извика изотзад:

„Почакайте, о вий, кои вървите

с такива бързи крачки в темний Ад!

И аз съм от тез души жаловити,

които могат ви каза това,

кое да чуйте тука се стремите.“

Поета ми каза при тез слова:

„Почакай малко онзи, който следи ни,

и после редом с него щем вървя.“

Аз спрях се и видях зад нас двамина,

които, с горестен в очите знак

от нетърпенье, своята дружина

напуснаха, но пътем в тежкий мрак

под тежестта на свойта дълга дреха

се спъваха с един и с други крак.

Кога до нас стигнаха и се спряха,

изгледаха ме дълго с поглед див

и чух, един на друг че мълвяха:

„По устните се види, че е жив;

но мъртъв ако бе, защо кат нази,

осъден на удел немилостив,

такава тежка дреха не тътрази,

а леко стъпя в тия темноти?“

След туй отправиха молба таквази:

„Тосканецо, кажи ни, кой си ти,

кой минаваш тук, де Ад от плачовете

на лицемерите безспир кънти?“

И аз: „В Флоренция, на бреговете

на Арно, съм роден и с туй тело

дошъл съм в тез подземия проклети,

кое с живота мен е дадено било.

Но вий кои сте, с какво прегрешене

навлекли сте си тука туй тегло,

що мир не дава вам?“ Единни мене

каза: „Тез дрехи, що отвън лъщят,

отвътре с олово са подплатени

и толкоз на плещите ни тежат,

че клатим се като изнемощяли.

Били сме братя весели195 в светът,

в Болоня светлий ден сме ний видяли:

аз Каталано, Лодеринго196 той

по име горе сме се наричали.

На сан висок, да й дарим покой,

Флоренция ни беше назначила.

но край Гардинго дивия разбой

показва как послужи нашта сила

за кървава и безпощадна мъст.“

„О грешни, рекох, вашите патила“

Но спрях се тутакси, защо на кръст

видях гол грешник разпнат на земята.

Щом ме съгледа, очи околвръст

извърна и въздъхна си в брадата;

а Кагалано туй като съзря,

каза: „Това е на Кайяф душата:

съвет той дал е, че е по-добре

един за всички жертва да загине.197

От нази всеки трябва да се спре

и тук над него, преди да отмине,

изпитва колко тежък е на вес.

Синедриона с Ана, сред унине,

изплащат също тука своя бес,

кой извор би на тежкото страданье,

което Израил търпи до днес.“198

Учуден, вожда гледаше с вниманье

злочестий, който, разпнат, с език ням,

прекарва тука вечно наказанье,

а после, кат свали очи оттам,

на Каталано рече той: „Кажи ни,

оттука, ако е познато вам,

път има ли по-долу-да се мине,

без дяволите пак да ни съзрат?“

„Тук моста, който свързва тез долини,

пречупен е, отвърна той, но път

ще найдете по съсипиите,

кои натрупани са под брегът.“

Учителя наведе си очите

и промълви: „Лъжа казаха нам

онез, що мъчат в петий ров душите.“

А грешний рече: „От Болоня знам,

че дявола баща е на лъжата.“

При туй учителя тръгна оттам

и ази последвах го в тъмнината.