Божествена комедия — Ад

За нови мъченици аз ще пея.

Долината ехти от плачове:

кога от връх от моста взрях се в нея,

между дълбоките й брегове

видях аз в сълзи грешници обляни:

движеха се те в дълги редове

полека, кат в селата християни,

кога в духовно шествие вървът.

Под нас, оттамо, дето бяхме спряни,

надвесих се аз още над долът

и на нещастните видях лицата,

че са обърнати откъм гърбът.

Пристъпяха те опипом с краката,

а тъпо на обратната страна

блуждайха им очите в тъмнината.

Песни ми ако могат те трогна,

познай по свойто собствено вълненье,

четецо мой, с каква горчивина,

с какво неизмеримо съкрушенье

видях тук человешкото лице

в таквоз безмилостно изопаченье!

Преля от жалост моето сърце,

опрях се мълком на скалите голи

и кат закрих очи със две ръце

оплаках с сълзи тежките неволи,

що бяха поразили моя глед.

„За тези ли плачеш, кои минават доле? —

каза тогаз великият поет. —

Безумство е, прибави, да се жали

за тез, кои престъпно в горний свет

със Бога да се мерят са мечтали.

Дигни глава и онзи, кой ридай,

виж там. Тиванци него са видяли,

когато под нозе му в техний край

внезапно се разтворила земята

и вик всеобщ се чул: «Амфиарай,171

къде потъваш тъй?» А той в тъмата

пропаднал е на черний тоя Ад,

де тъй изместена му е главата.

Туй на безумье сляпо е печат,

че в бъдещето да чете мислил e

тук гледа не пред себе, а назад,

А тамо виж Тирезий172, кой менил е

дваж своя пол: от мъж жена станал.

И изново вид мъжки придобил е,

кога двете змии е пак срещнал,

увил ги е на своята тояга

и като първий път ги е чукнал.

Аронт173 движи печалната си снага

до него и в ужасний тоз затвор

оплаква горко светлината блага:

от връх от Луни, над Карара, взор

към синьото море и към звездите

скитал в безграничния простор.

Оная гледай, на коя гърдите

покриват се под гъстите косми,

а голи зеят й отзад плещите.

Тя Манто174 е, която из страни

скитала се е чужди, неприветни.

и там, де дига своите стени

градът ми родни, спряла се най-сетне.

С вниманье, моля, слушай ме сега

аз искам нивга да ти не излетне,

кое ще чуйш, от паметта. Кога

умрял баща й и в злочеста Тива

стъпила неприятелска нога.

Тогава Манто с скръб и горест жива

тръгнала е по чужди брегове,

робиня в робски край а не изнива.

Под белите алпийски върхове

на север езеро в Италья има,

кое Бенако175 се зове:

чрез извори безбройни то приима

и в своите ширни брегове струи

водата, що от Алпите се снима

и плодородните поля пои

от Гарда до Дол Камоника.

Всред езерото островче стърчи.

де може брешианския владика

владици двама на молебен свят

от Тренто и от Веронез да свика.

От своя връх Пескара, крепък град,

брешани и бергамци застрашава,

там дето е брегът по-полегат.

Водата лишна там се отделява

и надалеко на река се вий,

която Минчио се назовава,

нивя и паши плодоносни мий,

додето при Говерно в По се влива,

но преди надалеко да завий,

в блатисто едно място се разлива

и кат се застоява в летний пек,

разнася тя навред зараза жива.

Там дивата девица в своя бег

обширна гола суша е съзряла,

къде не е имало жив човек.

В таз суша с своите люде се е спряла

далече от човешко общество,

и там до свойта смърт е тя гадала.

Туй място от самото естество

зарад водите, що са окол текли,

тъй лесно за отбрана е било,

че скоро люде много там се стекли,

над гроба неин основали град

и Мантова за нея го нарекли.

Той многолюден бил е и богат,

додето Казалоди176 лековерни

не бе се вплел чрез пагубен преврат

на Пинамонте в замислите черни.

Така градът ми основан е бил

и всички други разкази — неверни —

за тебе нека бъдат.“ — „Вожде мил,

чрез тебе истината мен говори,

и кой пред мене би се осмелил

за туй, кое ми тук разкри, да спори?

Кажи ми, има ли всред таз тълпа

таквиз, кои да са познати горе?“

Отвърна ми поета с тез слова:

„Посред онез, що тамо са се сбрали,

виж онзи, кому гъстата брада

се спуща по плещите изгоряли:

кога в земята дивна на Парнас

деца на нянка само са остали

от юг до север, той с Калхас

в Авлида крайбрежна знак са дали,

че за отплуване дошъл е час.

Там Еврипил177 са него наричали:

кои са чели моите песни

кат теб, туй име тамо са срещали.

А онзи дребний, който там страни,

е Скот Мишел178: с лъжлива си наука

той вред е бил достигнал да гърми.

Бонати179, виж, Асденте180, който тука

със плач скърби, че е оставил там

иглите си и кожите, и чука.

Онези виж, що идат нанасам:

те вещици били са на земята

и за магиите си тук мислят с срам.

Но следвай ме сега, защо луната

на край на своя път е и клони

веч скоро, зад Сезилия богати,

да зайде в океанските вълни.

В небето снощи пълна тя светеше,

кога в лесът се бе — загубил ти.“181

Приказваше тъй с мене и вървеше.