Божествена комедия — Ад

Накара ме любов към родний. Край

да събера покъсаните ветви.

Дървото йощ се чуйше, че ридай

с въздишки, пререкания и клетви,

а аз по стъпките на вожда мил

веч готвех се да гледам нови жертви,

кои гняв Божи тука е хвърлил.

В пустиня ние се найдохме дива,

де нивга стрък зелен не е побил:

наоколо лесът се в кръг извива

и с сухи си дървета прави он

венец на таз долина песъчлива,

подобна на оназ, коя Катон

газил е под нозете си в Либия.121

О Божа мест! Неумолим закон!

Как трябва да ти се боят ония,

кои би чели туй. що виждам днес!

Отвред печална вейше страхотия.

Души безчет, кат листче есенес

от вятър мразовит в леса капнали,

с глас плачеха над горката си чест.

Едни тук бяха по гърба легнали,

едни се бяха свили на кълбо,

а други тичаха кат побесняли,

и те най-много бяха на число,

а най-малцина тези, що лежеха,

но те по-люто сещаха тегло

и с викове по-горестни пищяха,

Над тая горка сган, всред лютий пек.

полека капки огнени валяха,

както вали на планината снег

при тихо време. Пламъци видял е

да падат тъй на Инд на стари, брег

Великий Александър, който дал е

там заповед на своята войска

с нозе пръстта да тъпче и възпял е

да се не палят парите така,

кои са излизали от земята.122

О, горки грешници! С една ръка

и с друга, без почивка, от телата

изтърсваха тез пламнали стрели,

кои се спущаха из мрачината

и караха ги от болежки зли

да скачат и реват със глас ужасно.

О, вожде, кой в най-тъмните ъгли

на пъкъла ме водиш безопасно,

кажи ми, моля, кой е онзи там —

попитах ази, — който тъй безстрастно

лежи всред пясъка, надмен и ням,

като че болки той не претърпява

на дъжда огнен от парливий плам?

Щом грешника зачу, че дума става

за него. даде ни сами ответ:

„Мен огън никакъв не ме смущава.123

Такъв съм тук, какъвто бях в онзи свет;

нек гръмовержеца ме прострелява

и нека ме измъчва страшен глед,

вулкана в помощ нека призовава,

Циклопи всички нек стрели коват

във Монжибело124, нека се раздава

на всички наковални там шумът,

като при Флегра125 в страшното сражение;

над мен не излива си гневът:

не ще постигне нивга свойто мщение!“

Учителят извика с глас тогава:

„О, Капанео, няма ли смирение

да земеш ти от никакъв урок?

За твойта гордост твоя бяс по-люта

е казан и от жребия жесток,

за които тука твоя дух се лута.“

А после каза мене с глас по-мил:

„Тоз дух, кой с тебе гордост си нечута

и тука е донел, се е числил

между царете, от кои град Тива

е дълго някога обсаждан бил;

презрял е Бога с смелост нечестива,

и чу ти, че презира го до днес,

но казън зла душа му горделива

намира в собствений си глупав бес.

Сега върви внимателно след мене

и пътя дръж покрай самия лес.“

Пред нази скоро там с вълни червени

поточе едно малко се яви

и в мен подигна страх и изумление:

от голий лес излиза и върви

далек по жежкий пясък в тъмнините;

брега не кичат никакви треви;

от камък са леглото и страните,

и всичко там от кръв се аленей.

„Откак си влязъл в тоз край страховити

през портата, която вечно зей

и всекиму свободен вход открива,

каквото и да си видял, бледней

пред таз река, коя кат смок увива

горещий пясък с своите вълни

и в себе всички пламъци попива“ —

към мен тез думи вожда устреми

и смисълта, която в себе крият,

помолих ази да ми обясни.

До днес слова му в моя ум се вият:

„Далечен остров има с име Крит,

кого морета две с вълни си мият,

безславен днес, а нявга знаменит;

там цар блажен е някога управа

творил над век невинен и честит.

Там Ида планина се възвишава,

с реки богата нявга и с гори;

но слънцето сега не осветлява

ни цвят, ни дърво с своите зари:

полите й безплодни са и голи.

Отрок ек мили Рея126 там укри,

а после Хорифанти тя помоли

край него постоянно да реват;

тъй че предпазиха го от неволи:

заглъхваше му в техний вой плачът.

Грамаден великан127 всред планините

издига се, тъй стар като светът:

обърнат към Дамьета е с плещите,

а погледа му в Рим е устремен.

Главата му е от злато, гърдите,

ръцете от сребро, от мед излен

е кръста, от желязо е ногата

му лява, десний крак е построен

от глина и със него на земята

той стъпя. С пукнатини зей отвред

телото негово освен главата

и сълзи леят се от тях безчет,

кои през тайни пътища минуват

и кат се спущат в тоз подземен свет,

Стикс, Ахерон и Флегетон те образуват;

а после, като минават тоз усой,

в най-долний кръг в Коцита вкуп нахлуват

Кога млъкна, попитах вожда свой:

От наший свят потока като иде,

защо пръв път се нам явява той?“

Каза: „Тоз край, де Божиите обиди

наказват се, е кръгъл; затова

при всичко че се пътя дълъг види

и скоро с тебе щем се озова

там, де ще срещнем горест и печали,

които не изказват се с слова,

цял кръг не сме досега извървяли,128

ти прочее не се чуди — неща

очи ти нови, ако би съзряли

в тез жилища печални на скръбта.“

„Но Флегетон — попитах ази — де е

и Лета?“129 Отговори с тез слова;

„Пред теб е Флегетон, а Лета лее

вълни си тамо, де простений грех

надежда блага вижда да свет

забвение душите черпят в тех.

Но ти сега върви край бреговете

оттук ще те прекарам аз с успех:

там пламъците гаснат под нозете.“