Божествена комедия — Ад

Пробуди ме от сънно упоене

гръм силен и едва очи разкрих,

навред обърнах ги около мене,

да видя де съм, и се уверих,

че на брега на бездната23 съм мрачна,

де не намира час спокоен, тих

на грешните души сганта невзрачна.

Дълбока, с дим увита, зейше тя

пред мен като ламя за жертви алчна.

Надникнах, но напразно във нощта

очи ми скитаха се ужасени:

не видеше се нищо в пропастта.

„Сега, каза водача ми с смущене,24

ний трябува да слезем в мрачний свет;

аз ще вървя напред, а ти по мене.“

Съгледах на лице му бледен цвет

и казах: „Как у мен ще има сила,

кога ти стъпяш с страх в тоз край проклет?“

„На толкоз свят ужасните патила

с печал — отвърна — пълнят ми духът:

таз горка скръб теб страх се е сторила.

Да тръгнем, че е дълъг наший път

и времето несетно се търкаля.“

Упъти се и въведе ме в кръгът,

кой първи бездната заобикаля,

не викове отчаяни тук чух

като онез, що мъка зла разпаля;

въздишки поразиха моя слух,

кои отвред възнасяха се стройни

и стигаха далеч кат ропот глух.

Тълпи разнообразни, многобройни,

от всеки род, жени, мъже, деца,

тук сливаха гласа си в жалби знойни.

„Не питаш ме, учителя каза,

кои души тъгуват в туй ущелье?

За техний жребий дай една сълза.

Не грехове са тука тях довели,

не с зло са си навлекли жребий строг,

а че кръщенье не са приели

и истинский не са познали Бог,

защото са живели в заблужденье,

преди родений в Витлеем отрок

да бе дошъл за общо изкупление.

Живот е наший жребий нам създал

от жалби без надежда за спасение.“

Сърце ми с болка сви се от печал,

защото много тук, посред тълпата,

мъже достойни, знатни бях познал.

„Учителю, казах с таз скръб в душата,

от тез, кои измъчва тук тъга,

самин ил с чужда помощ в небесата

възлязъл ли е някой досега?“

На тез слова поетът отговори:

„Отскоро тука бях дошъл, кога

мъж мощен25 адските врата отвори

и тука стъпи с трясък, чийто ек

из дън основа целий Ад повтори.

По негов зов тръгнаха първий человек,

злочестий Авел, кой от брат загина,

Ной, Мойсей, Аврам, кой живя цял век,

Давид, Израйл с дванайсетте си сина,

Исак, Рахила. С слава озарен,

повика той от тъжната долина

и много други йощ, и рай блажен

дари на всички с свойта мощна сила.

Узнай обаче, че до тоя ден

душа човешка не се бе спасила.“

С внимание напрягах си умът

да разбера що казваше с реч мила,

и следвахме безспорно своя път.

В два реда минваха край мен тълпите,

кат две реки, задружно що текът.

Внезапно сладка светлина26 очите

мен порази и моя дух позна,

че там живеят люде знаменити.

„О ти, кой тъй високо се дигна,

кои са, моля, тез, кажи ми, кои,

венчани с слава, настрана

от другите стоят?“ — „Доброто име,

което са спечелили в светът,

сторило ги е Богу тъй любими.“

При туй глас мен достигна до слухът,

кой казуваше: „Слава на поета,

на който връща се при нас духът!“

Оттам, отдето бях зачул привета,

към нази сенки четири наред

видях, че идат — лучезарна чета.

Каза ми вожда: „Гледай там напред

тоз, който с меч в ръката първи иде,

е Омир27, най-великия поет.

До него са Хораций и Овидий,

последний е Лукан, кой чрез смъртта

спаси се от гонения и обиди.28

Понеже името и участта

еднаква е, коя ни тук събира,

посрещнаха ме с почит в тез места.“

Тъй тез певци, чиято слава не умира,

видях събрани окол дивния поет,

кой кат орел над тях криле простира,

Доде един по друг, при сладкий свет,

изглеждах ги с нямо удивление,

любезен подариха ми привет

и зеха в свойто общество и мене.

Към светлината тръгнахме тогаз

ъс приказки, които с изступлене

аз наумявам си до тоя час,

но всуе тях, тъй както подобава,

искал би да повтори моя глас.

До кула стигнахме така, направа

не человеческа, коя стена

висока седем пъти окръжава;

река наокол лейше хладина.29

През седем ширни порти в тез огради

влезнахме всички. Сладка светлина

сияйше над зелени там ливади,

де люде важни, в светло облекло,

разхождаха се край прозрачни вади.

Изкачихме се до едно дърво,

отдето цяло в чудната градина

се видеше туй славно общество.

Видях Електра30 всред една дружина,

в коя познах Хектор, Еней, Цезар,

в премяна военна и тук. Двамина

седяха недалек: Латино цар31

със щерка си Лавиния, Камила,32

Лукреция33, коя с юначен жар

самичка от живота се лишила,

с Пентизелея34 бяха в кът един

и с таз35, коя е Гракхите родила.

Видях Брут, кой изгони злий Тарквин,

и Марция36, и Юлия37 честити;

сам настрана седеше Саладин38.

А по-далек съзряха ми очите

великия мъдрец39, кат цар на своя трон,

окръжен с ученици знаменити,

Сократ и Платон, като на заслон,

до него бяха — троица велика;.

с тях Емпедокл, Анаксагор, Зенон40,

Сенека, Талес41, Диоген циника,

и Демокрит42, кой винаги се смей

и всичко изоставя на ризика.

Лин, Тулий, Ависен43, Орфей,

кой с песни зверовете е смирявал,

Евклид и Ипокрит, и Птоломей44,

и Аверой45, кой чти се вред, де става

по знания от мъдрост важен спор;

и много други йощ покрити с слава

тук отбележи сенки моя взор

и с радост неописна ме плениха.

Доде тъй гледах в светлий тоз простор,

от нази другите се отделиха,

а с вожда свой пак в път тръгнахме ний

и скоро нази изново обвиха

ужасни, непрогледни мрачини.