Богиня

9

Тази вечер Лукас се облече грижливо. Знаеше, че срещата на Династиите е полуофициално събитие, но това не означаваше, че би облякъл нещо, което би ограничавало движенията му. Нямаше доверие на никого от гостите, които щяха да приемат, и ако ще адът да замръзнеше, нямаше начин да облече нещо, което би му пречило в битка.

Разбира се, схватките бяха строго забранени по време на тези срещи. Лукас обаче знаеше, че това ще е първият път от двайсет години насам, когато повечето от тези хора щяха да се видят. На всичкото отгоре много от тях бяха убили някого, който някой друг в стаята беше обичал нежно. Това беше реванш, който само чакаше да се състои.

Лукас слезе долу и намери половината си семейство, скупчено около телевизора в дневната да слуша вечерните новини. На кадрите се виждаше мощна гръмотевична буря над нещо, което приличаше на затъмнен град.

– Това Манхатън ли е? – попита Лукас, като се приближи до екрана.

– Да – отвърна майка му, от шока гласът й беше тих. – Целият град е тъмен.

Лукас можеше само да си представи хаоса, който това щеше да предизвика в Ню Йорк. Линиите на метрото щяха да бъдат принудени да спрат работа с хората във влаковете, асансьорите щяха да бъдат спрени, оставяйки хората заседнали на най-горните етажи на сградите – да не говорим за анархията, която със сигурност щеше да избухне в тъмното.

– Защо Зевс би направил нещо подобно? – попита Анди.

– За да ни напомни, че може – отговори Хектор през зъби.

На предната врата се почука и Лукас чу всички да си поемат напрегнато дъх.

– Аз ще отворя – предложи Кейт, но Ноел сложи ръка на рамото й да я спре.

– Трябва да съм аз – каза тя мило. – Това е моето огнище.

Лукас я последва до предната част на къщата. Когато Ноел отвори вратата, Лукас се почувства, сякаш някой го е ритнал в стомаха. Мъжът, застанал на прага, имаше черна коса, яркосини очи и високо, атлетично телосложение. Приличаше на Лукас, състарен с двайсет години.

– Дедал – изрече Ноел през зъби.

– Ноел – отвърна Дедал. Той скръсти ръце на гърдите си във формата на буквата X и се поклони почтително, но беше ясно, че не се разбират добре.

За миг Лукас престана да диша. Много пъти му бяха казвали, че изглежда, сякаш е от Атинската династия, но нямаше представа, че прилича толкова много на мъжа, убил дядо му.

– Добре дошъл – каза Ноел; едва ли го мислеше наистина. – Предлагам ти гостоприемството си.

– За мен е чест – каза Дедал и влезе. Очите му се насочиха право към Лукас и той се усмихна печално, когато го позна. После очите му се стрелнаха покрай Лукас и погледът му стана твърд. – Здравей, сине – каза той и за един миг Лукас объркано се запита дали Дедал говореше на него.

– Татко – каза Орион сдържано.

Лукас се обърна и видя Орион да стои точно зад него с непроницаемо изражение на лицето. Беше толкова зашеметен от появата на Дедал, че не бе забелязал Орион и Хектор да се присъединяват към тях.

Дедал излезе с широки крачки напред, с горда и доста стряскаща походка. Подаде ръка на сина си, а Орион я разтърси, без да се усмихва.

– Изглеждаш силен — каза Дедал; оглеждаше преценяващо Орион.

– Наистина съм – отвърна Орион кратко. Погледите им се впиха един в друг и Дедал пръв извърна очи.

Лукас никога не беше чувал Орион да говори толкова студено, но след начина, по който бащата на Орион го бе изоставил, Лукас не можеше да го вини. Ако Дедал забелязваше, че синът му се държи нетипично сурово, не го показа. Отклони поглед от него към Хектор.

– Аякс – промълви полугласно. За миг лицето му изглеждаше изпълнено с разкаяние, преди отново да се втвърди в неумолимо намръщено изражение.

– Влез – каза Ноел. – Момчета, направете място.

Незабавна емоционална реакция, предизвикана от порив да защити дома си, се надигна в Лукас. Не искаше да пусне Дедал да прекрачи прага и бе наясно, че Хектор и Орион се чувстват по същия начин като него. Никой от тях не отстъпваше.

– О, ще бъдете ли така добри просто да се мръднете? – изръмжа Ноел нетърпеливо, като се провря покрай тях. – Няма значение, че Фуриите ги няма – всички още се държите като глутница диви кучета. Всички трябва да подушат задниците на всички останали.

Дедал успя да пусне една усмивка и последва Ноел. Хектор, Лукас и Орион най-сетне се отпуснаха и го пуснаха да мине.

– Дръвник – каза Хектор, след като Дедал мина.

– Истински слънчев лъч, нали? – каза Орион саркастично, по-типично за него. – О, и това е „щастливото“ му изражение, между другото.

– Защо не ме предупреди, че приличам толкова много на баща ти? – попита Лукас, като изгледа гневно Орион.

– Мислех, че знаеш – отвърна той, свивайки рамене.

– Знаех, че се предполага да има известна прилика, но това е нелепо. Как, по дяволите, се предполага да се чувствам заради това?

– И за мен не е безумно забавно. Всеки път, когато те погледна, виждам татко. Богините на Съдбата обичат да се заяждат с нас, Люк. Правят така, че всички да приличаме точно на този, с когото приликата е най-иронична. – Внезапно Орион се ухили. – Вземи Хектор например. Прилича на някого, когото всички са харесвали, но е гадняр.

– Мерси, приятел – отвърна Хектор бодро, сякаш Орион току-що му бе направил комплимент. Всички се засмяха и напрежението се поразсея.

– Не позволявай това да те стряска – предупреди Орион сериозно, с повдигнати вежди. – Тази вечер имаме да се справим с други неща.

– Няма – каза Лукас решително. – Знам за какво съм тук. – Знаеше, че Орион разбра, че той говори за закрилата на Хелън.

Хелън чуваше множество непознати гласове на долния етаж, докато още и още Потомци пристигаха за срещата на Династиите. Можеше да почувства покачващото се напрежение през пода като плътния бучащ звук на високоговорител. Новата чувствителност на Хелън към емоциите я оставяше силно възприемчива към тревогите и смута на всички останали. Не знаеше всички подробности за войната от преди двайсет години, но беше сигурна, че все още съществуват множество стари неуредени сметки. Един етаж по-надолу отровна смес от омраза, любов и загуба заплашваше да избухне в насилие всеки момент. Хелън имаше чувството, че стои върху бомба.

Тя подръпна нервно дрехата си. Беше много по-луксозна и модна, отколкото беше свикнала. Винаги бе пазарувала от разпродажби, но Дафна й донесе дизайнерски тоалет, настоявайки, че това ще я накара да се почувства по-уверена. Вместо това я изнервяше повече. Хелън бе напълно сигурна, че меките като масло кожени ботуши, които носеше, струват повече от целия й гардероб. Запита се откъде ли майка й е взела парите, за да плати за всички дрехи, но реши, че не иска да знае. Дафна нямаше проблем да отмъква безценни съкровища от музеи. Хелън беше съвсем сигурна, че охранителните системи на универсалните магазини изобщо не могат да я спрат.

За миг си представи как майка й оставя пътека от хаос зад себе си, докато си проправя път от Нюфаундленд към Нантъкет, за да стигне от къщата на Дедал до срещата в имението на Делос – откраднати коли, ограбени магазини, разбити сърца, трупащи се на купища зад нея, докато се придвижваше. Майка й се върна за час, а всичко, за което Хелън беше в състояние да мисли, бе колко закони е нарушила Дафна, откакто се бяха видели за последно.

– Спри да се нервираш – каза Дафна. Подръпна верижката на врата на Хелън и измъкна сърцевидното колие, полагайки талисмана върху дрехите на Хелън. – Династията на Атрей произхожда от Зевс, затова е с най-висок ранг. Присъединяваме се към групата предпоследни – каза Дафна, наставлявайки Хелън. – Последна, разбира се, е Оракулът.

Хелън се дръпна от майка си, посягайки към една четка за коса, за да скрие факта, че не иска да бъде докосвана от нея. Въпреки това Дафна забеляза.

– Време е. Всички са тук – рязко каза тя.

– Откъде знаеш? – попита Хелън.

– Разпознавам гласовете на всички. – Дафна се засмя безрадостно и прибра косата си зад ухото. – Познавам някои от хората долу по-добре, отколкото познавам теб.

– И чия е вината за това?

– Не вина – каза Дафна кротко. – Избор. Това беше моят избор, Хелън, и той е правилният. Ти наистина беше по-добре без мен.Хелън отвори уста, за да започне да спори с Дафна, но спря. Като Търсач на истината, тя можеше да долови истината в гласа на Дафна. Дафна не й подаваше реплика, нито се опитваше да се извини, задето е била лош родител. Тя наистина вярваше, че е постъпила правилно, и, като си помисли за баща си, все още спящ надолу по коридора,

Хелън се съгласи. Наистина беше живяла по-добре без майка си. Дафна може и да я беше изоставила, но я беше изоставила на по-добър живот – по-щастлив живот – с Джери за баща, и Клеър и Мат като нейни най-добри приятели. На Дафна сигурно й бе трябвала много дисциплина, за да направи това. Хелън започна да разбира каква късметлийка е била. Беше имала близо седемнайсет години нормален живот, които я бяха оформили и превърнали в човека, който беше сега. А Дафна бе тази, която й бе дала това, като си беше тръгнала.

– Благодаря ти – прошепна Хелън.

– Пак заповядай – отвърна Дафна с глух глас.

Изненадана от тона й, Хелън погледна надолу към гърдите на майка си и не видя нищо, освен тъмна празнота – зейнала дупка, която продължаваше отново и отново, като безкраен кладенец от празнота вместо сърце. Отдръпна се уплашено. Жестът не убягна на Дафна.

– Какво, Хелън? Какво има?

– Сърцето ти го няма – отговори Хелън, твърде зашеметена от неестествената дупка в Дафна, за да се сети да прикрие новия си талант.

– Умря в същия ден като Аякс – отвърна Дафна простичко.

– Но там няма нищо. Нито дори разбито сърце – Хелън клатеше глава. – Ти не си тъжна, или гневна, или наранена. Не чувстваш нищо. Това не може да е естествено. – Тя прикова очи в тези на Дафна и сграбчи китката й, за да й попречи да се отдалечи – Какво си направила, майко? – Дафна се опита да се отскубне от Хелън, но дъщеря й беше прекадено силна.

– Размених каквото бе останало от чувствата ми, за да постигна една цел. Жените го правят непрекъснато. Жените-Потомки дават клетва за това пред Хеката – каза Дафна; очите й се присвиха от подозрение, когато й хрумна някаква мисъл: – Но как може да знаеш какво не чувствам? – промърмори Дафна, повече на себе си, отколкото на Хелън.

– Хелън? – Анди потропа на вратата. – Вътре ли си?

– Да – отвърна Хелън. Пусна майка си и бързо се обърна към вратата. – Влизай.

Анди предпазливо бутна вратата, за да я отвори, и надникна в стаята.

– Ноел започва да... аа... да се изнервя е единствената учтива дума, която ми хрумва точно сега. Казва, че ти и майка ти трябва да си дотътрите задниците долу, преди някой да убие някой друг и да оплеска с кръв чистите й подове. – Тя се усмихна и вдигна длани. – Цитирам нея, между другото.

– Бас държа. – Хелън се засмя. – Идваме.

Все още имаше толкова много неща, за които двете с Дафна трябваше да говорят, но както обикновено, когато ставаше въпрос за майка й, на Хелън щеше да й се наложи да почака до по-късно, за да получи някакви отговори. Тя и Дафна последваха Анди навън от спалнята на Ариадна и надолу по коридора към стълбите.

– Виж ти, виж ти – каза Дафна тихо, докато следваше грациозния силует на Анди. – Не си ли рядка риба?

Хелън видя как гърбът на Анди се вдърви и походката й се забави и спря.

– Наполовина сирена съм – каза Анди. Обърна се да погледне Дафна право в очите. – Имаш ли проблем с това?

– Не – отвърна Дафна. Срещна твърдо погледа на Анди. – Но ти очевидно имаш и е време да го преодолееш.

Дафна се шмугна покрай Анди. Хелън я последва неохотно, отправяйки към Анди извинителен поглед, докато минаваше край нея.

– Хектор не е Аполон – добави Дафна, когато стигна до стълбите. – Време е да преодолееш и това.

– Нямаш право... – поде Анди гневно.

– Хектор е един от най-добрите мъже, които някога съм познавала, моя малка, мразеща себе си полу-сирена – прекъсна я Дафна, принуждавайки я да млъкне. Хелън видя как очите на Дафна се втвърдяват, докато заискриха като диаманти. – Не го заслужаваш.

Хелън оформи с устни думата съжалявам към Анди, докато слизаше по стълбите, но Анди се бе завъртяла на пета и излязла, преди Хелън да успее да довърши.

Все още мислейки за Анди, Хелън последва майка си в изпълнената с напрежение дневна. Очите й веднага се насочиха към едър, рус мъж, който стоеше пред Кастор и Палас на мястото, за което тя знаеше, че е запазено за Главата на Таванската династия.

Трябваше да е Тантал и макар че не го беше виждала никога преди, тя го позна. Представи си лицето му – зачервено, потно и разкривено от ярост, докато се опитваше да я пребие, за да изкара детето от утробата й.

Тантал се втренчи в Дафна. По същия начин Менелай се взираше в Елена от Троя. С новия си талант Хелън можеше да види как в гърдите му се надига чувство на нужда. За миг очите му се стрелнаха над рамото на Дафна, за да се спрат върху Хелън. Тя потръпна от отвращение, спомняйки си друг живот, когато бе принудена да бъде негова съпруга, след като Троя падна. После очите му се върнаха към Дафна, където останаха, докато влезе Оракулът.

В мига щом Касандра се плъзна в стаята с тихичко подрънкващата гривна със звънчета, Лукас, Хектор, Орион и Хелън тръгнаха като един човек да се присъединят към нея. Касандра седна в огромното си кресло. Орион застана от лявата й страна, Хелън – от дясната. Хектор и Лукас застанаха зад Хелън, по един от двете й страни.

Избликът от събралото се множество бе незабавен.

– Хелън! Върни се тук! – сгълча я Дафна. Хелън безгрижно я пренебрегна.

– Лукас... сине – Кастор накъсваше рязко думите. – Трябва да застанеш зад чичо си Тантал. – Лукас извърна поглед от баща си, с насочени напред очи и лице, безизразно като на обучен войник, и не напусна избраното си място зад Хелън.

– Виждаш ли? Казах ти! – изсъска слаб строен мъж с пълни устни. Беше по-възрастен, приблизително на възрастта на майката на Хелън, но от онези мъже, които ставаха по-привлекателни с възрастта. Определено някой от Римската династия – реши тя. Хелън не разпозна лицето му, но от начина, по който Орион и Дафна го гледаха на кръв, разбра, че това трябва да е Фаон.

Фаон обърна гръб на групата и заговори на своите хора:

– Орион дори не желае да стои при нас. Не го е грижа за Римската династия, но все още го наричате свой Глава? Нужни ли са ни повече доказателства, че не е годен за предводител?

Хелън хвърли поглед надолу към гноящата зейнала рана, която би трябвало да е сърцето му, и стомахът й се разбунтува. Лицето и тялото на Фаон можеше и да са красиви, но това същество, към което тя гледаше, бе покварено до дъно. Видя сърцето на Орион да припламва от гняв. Улови погледа му и отправи към него безмълвна молба, опитвайки се да го успокои.

– Достатъчно – нареди Касандра с нисък глас. Възцари се покорна тишина, когато вниманието на всички се насочи към Оракула. – Дните на разделението приключиха. Династиите са едно и образувахме собствена коалиция, за да изразим това единство. Всяка Династия е представена от своя Наследник и ние избрахме Хелън за наш водач.

– Предизвикателство – заяви Фаон веднага, със залепена на лицето злобна усмивка, докато преценяваше с поглед кльощавите ръце и меките длани на Хелън. – Предизвиквам Хелън Атрей за правото да предвожда Наследниците... и Оракула.

– Да не би Коледа да е дошла по-рано тази година? – изрече провлечено Хектор, когато пристъпи напред, ухилен от ухо до ухо. – Аз съм защитникът на Хелън, тъпако. Предизвикаш ли нея, ще се биеш с мен.

Лицето на Фаон пребледня като платно. Той избъбри нещо за това как неговата Династия не допускала защитници, че това бил архаичен местен закон, който трябвало да бъде премахнат. Хектор изгледа гневно Фаон, докато отстъпваше; всеки сантиметър от тялото му сияеше, сякаш беше герой от книга с приказки пред малодушен страхливец.

– А ти, Орион? – провикна се Дедал към сина си със снизходителен тон. – Ти оставяш Хелън да бъде начело, а Хектор да бъде неин защитник... Що за чест има Наследникът на Атинската династия?

– Орион е мой защитник – процеди Касандра. Устата й бе гневно присвита, докато гледаше Дедал. – Това достатъчно достойно ли е за теб, Атика?

Дедал се поклони почтително на Оракула, с ръце, скръстени във формата на буквата X на гърдите и торс, успореден на земята, докато говореше:

– Дано Гордостта на Атина ти служи добре, Сибила, за слава на нашата Династия.

Когато се изправи отново, той изгледа Касандра странно, с очи, стрелкащи се от нея към Орион и обратно, сякаш не можеше да разбере връзката помежду им.

Хелън видя объркването в Дедал, носещо се безцелно около сърцето му като зловещ дим. Докато Главите на Династиите се съвещаваха с техните членове относно това ново развитие, Хелън се загледа в Касандра и Орион.

Касандра беше студената неумолима ръка на Съдбата и като такава, от нея не се очакваше да има пламенни чувства към каквото и да било. Напоследък тя се отдръпваше от всички, включително собствените си близки, и всички те бяха приели това като неизбежна последица от положението й. Но с Орион нещата не стояха така. Тя ръмжеше като хваната натясно котка всеки път щом някой се отнесеше пренебрежително към него.

Обуздан, Дедал се премести обратно на мястото си пред друг тъмнокос, синеок мъж от Атинската династия. Орион погледна надолу към Касандра и се ухили. Вътре в гърдите му Хелън видя нежност, не привличане. Очевидно бе нежно привързан към своето „котенце“ и признателен, че тя го защити пред баща му, но не гледаше на нея като на жена.

Сребристата сфера, висяща в гърдите на Касандра, се струваше гола и далечна на Хелън, като мъртва звезда, но припламна със своя собствена жива светлина, когато Орион й се усмихна. Затанцува. Засия. Изпълни я и преля, точно както би станало със сърцето на всяка жена, когато обожаваният от нея мъж й се усмихне.

Това бе точно каквото Орион бе казал на Хелън, че винаги е искал – да бъде обичан повече – и ето че беше там, точно пред него. Но той сякаш не го виждаше.

Хелън хвърли поглед към пратениците от Римската династия, питайки се дали някой от тях вижда каквото виждаше тя.

Фаон се беше втренчил в Касандра. Отправяше жадни погледи към чистата, кристално ясна светлина вътре в нея по начин, от който по кожата на Хелън полазиха тръпки. Очевидно Фаон я виждаше, макар Орион да не можеше.

Но това, което Орион определено виждаше, беше Фаон, който се взираше в Касандра.

– Дори не я поглеждай – изръмжа Орион, като застана пред Касандра и я закри от погледа на Фаон.

Дедал и неговият заместник закрачиха към Фаон, сините им очи бяха ледени от омраза. Дори Кастор и Палас, обикновено толкова уравновесени, реагираха на заплахата към Касандра и цялата стая сякаш се устреми към Фаон като заплашителна вълна. Дафна препречи пътя на всички с вдигнати ръце.

– Дед, знам. Наистина знам. Но не тук, не сега – полугласно каза Дафна на Дедал с умоляващ поглед. – Кастор, не нарушавай обета си за гостоприемство. Не и отново.

Хелън знаеше, че Дафна напомня на Кастор за това как тя беше нападната от Пандора само преди няколко месеца, докато бе под закрилата на Кастор. Дедал, Кастор и Палас до един се дръпнаха назад, но лицата им бяха гневни. Пронизителният, остър смях на Фаон изпълни стаята.

– Спокойно, мелези – каза той, като си поемаше дъх от смущаващия си смях. – Твърде е стара за мен.

– Отвратително – изрече Орион полугласно. Издаде сподавен звук и ръцете му се напрегнаха, сякаш искаше да удуши братовчед си. Това бе достатъчно за Фаон.

Хелън видя как Фаон посяга към кинжала, завързан на гърба му под дрехите. Ножницата беше същата като тази, която Орион обичайно носеше, само че сега Орион не я носеше. На срещите на Династиите не се допускаха оръжия и Хелън знаеше, че е беззащитен. Тя долови също и че въпреки неохотата му да се срещне с Хектор в честна схватка, в една непочтена битка Фаон би имал повече опит и вероятно щеше да победи. Орион можеше да бъде ранен или дори убит.

Хелън се почувства, сякаш на всичките й вътрешности внезапно им поникват криле и се опитват да излетят от устата й. Не мислеше какво е редно или не е редно да прави, за свещените правила на гостоприемството, или за „временното примирие“, за което всички се бяха споразумели. Всичко, за което мислеше, беше голият кинжал в ръката на Фаон.

Тя призова метала. Беше подобно на начина, по който призоваваше мълнии, само че този път вместо ярък електрически проблясък, Хелън взе същата сила и я разшири в поле. Беше като да вземеш една-единствена монета и да усвоиш простия трик да я премяташ, за да откриеш напълно различна нейна страна. Тя използва това поле, за да посегне и да изтръгне кинжала от хватката на Фаон.

– Как се осмеляваш! – изрева тя с глас, който излезе от тялото й като гръмотевичен тътен.

Ръкохватката на оръжието на Фаон се удари с тъп звук в дланта й и тя се втурна напред, вдигайки кинжала над главата си, за да замахне надолу и да изреже поквареното малко сърце на Фаон. Вътрешността на бедрата й гореше и Хелън почувства как земята се люлее мощно под нея. Видя Фаон да се строполява на земята и да пълзи пред нея.

– Хелън! Не! – изрече умолително Лукас в ухото й; тялото му се присви конвулсивно към нейното. – М-моля те, с-спри – заекна той.

Тя се огледа наоколо, объркана, сякаш се събужда от сън. Лукас я беше хванал за кръста и я дърпаше назад. Тя погледна надолу и видя, че кожата й сияе в перлено розово и синьо от кълбовидни мълнии. Лукас продължаваше да я държи, макар че в този момент тя бе по-гореща от повърхността на слънцето.

Тя моментално изключи електрическия поток и Лукас падна с писък. Мебелите бяха прекатурени, а всички останали в стаята бяха изпопадали от земетресението, което бе предизвикала. Подът под нея представляваше огромен диск от черни въглени, които още тлееха по краищата като огнен обръч. Всички се бяха втренчили в нея, ужасени.

С изключение на Лукас. Ръцете, гърдите и бузата му бяха черни и окървавени, изгорени до кост от кълбовидната мълния, която тя беше създала. Гърчеше се в агония на земята.

– О, не! – проплака Хелън, навеждайки се над Лукас. – Не, не, не – нареждаше тя истерично.

Лукас изстена, когато тя го докосна. От овъглената му кожа се отделиха няколко люспи и се понесоха във въздуха като обгорена хартия. Беше толкова ужасно ранен и изпитваше толкова силна болка, че Хелън разбра, че няма място на света, където може да го отведе, за да облекчи страданията му.

Трябваше й нов свят.

Не че Хелън забрави обещанието на Хадес, че Богините на Съдбата ще я доведат до тази ситуация. Нито пък забрави предупреждението му, че в мига, щом създаде нов свят, боговете ще я предизвикат. Просто не я беше грижа. Щеше да построи цяла нова вселена от нищото и да прати всички олимпийци в Тартар, ако трябваше – всичко, каквото и да е, за да излекува Лукас.

Хелън взе Лукас на ръце. Докато сърцето му спираше и очите му се затваряха, тя създаде портал към своя нов свят и го отнесе там.