Богиня

6

Хелън се дръпна от прозореца. Усети присвиване в гърлото, а от шока краката й се хлъзнаха по неравния терен. Орион посегна към нея, но тя сляпо отхвърли ръцете му. Без да се смути, Орион посегна отново към нея и затисна с длан устата й, след като я улови.

– Успокой се! Не е каквото си мислиш – изсъска в ухото й.

Отдалечиха се от къщата и се отклониха по върха на скалния нос толкова, колкото той се осмеляваше, без да блъсне и двамата от зъбера, преди да продължи.

– Дафна помага на татко да се справи с майка ми, когато тя получи някой от своите пристъпи. Сигурно е получила такъв тази вечер, вероятно защото баща ми трябва да отиде на срещата на Династиите. Мама мрази всички Династии, дори собствената си. – Той млъкна насред забързаното си обяснение, като погледна да се увери дали Хелън следи мисълта му. – Имало е война на Потомците преди да се родим – каза той.

С уста, все още затисната от ръката на Орион, Хелън отпусна мускулите си и кимна, както в отговор на неизречения му въпрос за войната, така и за да му даде да разбере, че не смята да се втурне в къщата или да се разкрещи. Той отпусна хватката, но продължи да я държи плътно до себе си. Хелън знаеше, че преди двайсетина години бе имало нещо като последен сблъсък между Потомците и че е било истинска кървава баня – Краят на Времената – или така им се бе струвало.

— Майка ми била Глава на Римската династия и убила много хора. Войната наистина объркала ума й. И сега майка ми не понася добре никое споменаване на Династиите — той се опита да продължи, но се наложи да спре дотам, като стисна зъби, за да овладее гласа си. – Всъщност не се справя добре с нищо. Тя е болна, Хелън.

Хелън знаеше, че Потомците се разболяват само по един начин. Орион се опитваше да й каже възможно най-внимателно, че майка му, Леда, не е с ума си.

Въз основа на факта, че Дедал се нуждаеше от Дафна да му помага да я контролира, Хелън разбра, че Леда не само беше силна, но че и сигурно беше от онези безумци, в близост до които наистина е опасно да бъдеш. Къщата, в която живееха, беше на километри от всички, толкова далече от цивилизацията, колкото можеха да стигнат, без да се катурнат в морето. Хелън можеше само да си представи колко силни крясъци придружаваха „пристъпите“, както ги беше нарекъл Орион. Запита се какво ли му е било да расте с всичко това като малък.

Орион внимателно пусна Хелън и се извърна от нея, като прокара опакото на дланта по лицето си. Хелън посегна напред и хвана другата му ръка, притискайки я към гърдите си, докато той се овладее. Изучаваше го внимателно, изчаквайки, докато той се обърна отново към нея и кимна, давайки й да разбере, че се е съвзел. Поведе я обратно към къщата.

– Каза, че е мъртва – прошепна Хелън. Орион поклати глава.

– Ти прие, че е мъртва, когато ти казах, че съм Глава на Римската династия, но смъртта не е единственият начин, по който една Династия се сдобива с нов Глава – той извърна поглед. – Тогава не те познавах достатъчно добре. Срамувах се твърде много, за да ти кажа...

Хелън кимна, спирайки го. Не беше нужно да й обяснява постъпките си.

– Всичко е наред – каза тя тихо.

В къщата светна друга лампа и Хелън и Орион рязко обърнаха глави да погледнат в прозореца.

Хелън видя обезумяла жена с дълга кестенява коса да слиза по стълбите по нощница. Боса и разчорлена от съня, раздърпаният й вид само допълваше привлекателността й. Беше към четирийсетте, но формите й още бяха като на момиче от онези в списанията. Червеникавокафявата й коса танцуваше около нея в облак от гъсти, меки като коприна къдрици, за чието постигане на повечето жени са им нужни часове със сешоар и маша. Бяха къдриците на Орион, а дългите, добре оформени извивки на мускулестите й крайници притежаваха същия баланс, същите съвършени пропорции като неговите.

От начина, по който формите й наполовина преливаха от нощницата й, точно колкото да привлича вниманието, макар очевидно да не си даваше сметка за този факт, Хелън предположи, че тази жена вероятно пак щеше да изглежда съблазнителна, дори ако се беше сгромолясала презглава надолу по стъпалата. Тя беше по-дребна, женска версия на Орион и поради това бе съвършеното изкушение за противоположния пол. Всичко у нея просто крещеше, че тази жена е Леда, дъщеря на Афродита и майка на Орион.

– Той е тук! – изхриптя тя, източвайки до прозореца. Орион дръпна Хелън от кръгчето светлина точно когато Дедал скочи от креслото си и дръпна Леда обратно, преди тя да успее да погледне хубаво навън. Дори отдалече, Хелън видя дивото изражение на лицето й. Очите й бяха отворени толкова широко, че се виждаше бялото им, и се въртяха като на подплашен кон. Хелън потръпна неволно.

– Тук няма никой, любима – каза Дедал с уморен глас, като хвана Леда за раменете и я отведе от прозореца.

– Адонис! Мога да усетя мириса ти там навън! – изпищя истеричната жена, борейки се ожесточено със съпруга си, за да се отскубне. – Няма да ти позволя да убиеш бебето ми!

Сега Дафна се беше изправила и улови Дедал за раменете; двамата оформиха с телата си клетка около Леда. Притиснаха я от различни посоки, използвайки тежестта си, за да удържат ръцете й и да й попречат да скубе косата си и да дере лицето си. От внимателния, но почти клиничен начин, по който Дедал и Дафна вършеха това, Хелън се досети, че го бяха правили много пъти преди.

– Ще те убия, ако се опиташ да нараниш бебето ми! – нададе вой Леда, вече ридаеща, с глас, накъсан от неподправена лудост. – Ще те убия със собствените си ръце!

– Адонис е мъртъв, Леда! Брат ти е мъртъв! – изкрещя Дафна, за да надвика Леда, докато обезумялата жена спря да се съпротивлява и започна да се отпуска.

– Невръстният ми брат – каза Леда, успокоена за миг от объркването си. – Моето бебе. Мъничкият ми брат. Но кое какво е? Знам, че убих един от тях. Кого избрах?

Леда започна да се люлее напред-назад, тихо припявайки думите: „Моето бебе. Мъничкият ми брат“ отново и отново, докато Дедал и Дафна се опитваха да я успокоят. Всеки път, щом повтореше жалната мантра, гласът й се усилваше с един тон, докато накрая крещеше.

– Измъкни ме оттук, Хелън – прошепна треперливо Орион. Хелън го погледна и видя по лицето му безшумно да се стичат сълзи.

Тя незабавно обви ръце около него и двамата се изстреляха във въздуха, оставяйки след себе си неутешимите вопли на Леда. Орион зарови лице във врата на Хелън. Тя почувства как горещите му сълзи се стичат по кожата й и бързо изстиват в оредяващия въздух, докато набираха височина.

Треперещи, те кръжаха високо над океана, вкопчени един в друг. Орион не издаваше нито звук. След години на упражнения, както предполагаше Хелън, той бе станал добър в заглушаването на собствените си викове, докато не останеше нищо – нито дори потрепването на диафрагмата му, – само бързото и дълбоко пулсиране на сърцето му. Хелън го придърпа по-близо и го отнесе от кошмара, макар да знаеше, че никога няма да е достатъчно надалече, за да оправи нещата.

Отправяйки се на юг по крайбрежието, тя отведе двама им до красив малък плаж някъде около Кейп Ан в Масачузетс и се сниши към земята. Седнаха един до друг на пясъка, той – зареял поглед към водата, а тя – загледана в профила му.

– Адонис и майка ми били близки – каза той накрая. – Обичали се много – докато тя се влюбила в баща ми. Всички Династии, но най-вече Римската, не позволяват на Потомци от различни Династии да имат деца, от страх, че така ще се създаде Тиранинът. – Тук Орион замълча и посочи печално към себе си. – Когато майка ми забременяла с мен, Адонис дошъл да ме убие – а също и нея, предполагам, тъй като тя още ме носела в утробата си. Но вместо това майка ми убила него.

Хелън се облегна на рамото на Орион и се загледа към тъмните вълни, които се разбиваха по плажа. Беше се досетила, че е нещо подобно, но усещаше, че в историята има нещо повече. Матовите цветове, които се промъкваха навън от гърдите на Орион, бяха мрачни и натежали от вина и съжаление.

– Най-лошата част дойде по-късно – продължи Орион с напрегнат глас. – Нали знаеш как членовете на всяка Династия имат определени физически характеристики? Винаги има някой, отклоняващ се от общото – например Лукас, Джейсън и Ариадна – който не изглежда като членовете на Династията си. Като цяло обаче хората от Ливанската династия са руси и изглеждат като бащата на Лукас. – Хелън кимна. – Знаеше ли също и че във всяко поколение има няколко специфични личности, които се повтарят отново и отново? Те са почти точни копия на героите, сражавали се при Троя. Веднага щом някой от тези главни герои умре, се ражда друг, за да заеме неговото или нейното място.

– Не, не знаех това. – Хелън прехапа устна, опитвайки се да смели това. — Не мисля, че и семейство Делос го знаят, иначе щяха да ми го обяснят.

– Атинската династия отдавна разбрала това, но Тиванската може и да не е. Тиванците винаги са имали много вариации в рода си и вероятно още не са успели да забележат повтарящия се модел. Твоята Династия, тази на Атрей, е единственото изключение. Вие предавате архетипа на Елена от майка на дъщеря, но за нас, останалите, точно копие на друг образ може да се появи само ако първо умре главно действащо лице.

– Сякаш Богините на Съдбата трябва да запълват състава на актьорите с бебе, когато някой от водещите образи умре – каза Хелън замислено. – Ти изглеждаш точно като Еней, знаеш ли.

– Да, помня как Автомедонт ме нарече „Военачалникът Еней“ точно след като ти го порази с мълния – каза той, усмихвайки се леко. В миг той сбърчи лице: — Я чакай. Откъде можеш да знаеш как е изглеждал Еней?

– Дълга история – Хелън махна пренебрежително с ръка. – Продължавай сега с твоята.

– Ами ако не броим Еней, има още някой, чието точно копие съм.

– Чичо ти Адонис. — На Хелън дори не й се наложи да мисли върху това. Знаеше колко жестоки са Богините на Съдбата, а по някаква причина изглежда бяха особено жестоки към Орион. Сякаш му имаха зъб.

Веднага щом си помисли това, тя предположи причината, поради която Еней беше един от малцината оцелели мъже на Троя. Той беше избягнал съдбата. По някакъв начин именно този герой се беше измъкнал от участта си. Хелън се запита как, за Бога, някой можеше да направи това, но отложи тази мисъл за по-късно, докато Орион продължи:

– Всичко беше добре, докато бях още бебе, но щом пораснах малко, майка ми започна да ме бърка с брат си. – Той млъкна и преглътна. – Започна да гледа на мен като на враг. От осемгодишен не можех дори да се доближа до нея. А баща ми не можеше да я остави сама задълго. Затова ме заряза да се грижа сам за себе си през повечето време.

Хелън чуваше горчивината в гласа му, макар че той се опита да я смекчи. Хрумна й една мисъл. Почувства как всички косъмчета на тила й настръхват и под кожата й избликна горещ гняв. Гласът й трепереше, когато проговори:

– Майка ти ли ти нанесе тези белези, Орион?

– Не – каза той остро. – Братовчедът на майка ми, Корвус. Той не искаше да наследя майка ми, когато стана ясно, че тя вече е твърде увредена психически, за да бъде предводител. Към мен предяви претенции Атинската династия и мнозина от братовчедите ми все още не смятат, че е редно да предвождам Римската династия. Корвус тръгна да ме преследва, когато бях на единайсет. Загуби.

Хелън видя в гърдите на Орион да гори тъмен огън. Черни пламъци ближеха сърцето му. Убил е братовчед си, помисли си тя. Орион е бил само на единайсет години, когато е убил човек. Хелън поклати глава и реши да се придържа към тема, която наистина бе в състояние да проумее на този етап – майка му.

– Майка ти някога опитвала ли се е да... нали знаеш... да те убие? – попита Хелън внимателно. Орион само кимна, с очи, приковани във вълните. Хелън обърна глава и погледна обратно към водата заедно с него.

– Беше най-плашещото нещо, което ми се е случвало – призна той апатично.

Хелън искаше да го разпитва още за белезите му и за братовчед му Корвус, но от вцепененото изражение на лицето му разбра, че Орион бе задълбал в достатъчно болезнени спомени за една нощ. Освен това не знаеше дали самата тя може да понесе да чуе още нещо точно в този момент.

– Знаеш ли какво ме плаши? – попита тя след дълго мълчание. – Океанът.

Орион се засмя меко:

– А не Тартар?

– Татрар е противно място – съгласи се Хелън с решително кимване. – Но океанът наистина ме ужасява.

– А какво ще кажеш за всичко, което току-що научи за мен? – попита той тихо. – И това ли те ужасява?

– Не – отвърна тя. Помисли си как бащата на Орион го беше оставил да се оправя сам. Как този тип Корвус го беше преследвал, когато Орион е бил още дете, и как на практика през всяка секунда от живота си той е знаел, че никога няма да получи нищо дори наподобяващо обич от хората, за които се предполагаше, че трябва да се грижат за него. – Обаче наистина ме вбесява.

Потънаха в приятно мълчание, всеки – отдаден на собствените си мисли.

– Благодаря ти – каза Орион след дълга пауза. Започна да развързва ботушите си.

– Какво правиш? – озадачено попита тя, когато той ги изрита.

– Първо, мисля, че е направо жалка работа това, че си израсла на остров, а се плашиш от водата – каза той, като се изправи и свали якето си. – Втори, мисля, че и за двама ни е време да спрем да се страхуваме. – Посегна надолу да й помогне да стане от пясъка. – Ще те науча да плуваш.

– Сега ли? Чакай – избъбри тя, като го дръпна за ръката. – Не мисля, че мога да направя това.

– Можеш и още как. – Той й се ухили – отново върнал се към милата си, закачлива същност. – Сега си съблечи дрехите.

Хелън се засмя, но когато той свали ризата си и тя видя белезите на гърдите му, смехът й замря. След един кратък миг тя взе решение и скочи на крака.

– Защо не? – Тя изрита обувките си и изхлузи тениската си през главата. – Убих цял проклет мирмидонец. Та една акула ли ще ми се опре?

– Това е моето момиче – каза той, като изхлузваше джинсите си. Хелън направи същото и веднага затрепери на студения въздух.

– Ще умра ли от хипотермия там долу?

– Не и с мен. Тази вода ще ти се стори като топла вана – обеща той и хвана ръката й. – Готова ли си?

– Не мога да повярвам, че правя това! – изпищя радостно Хелън и те затичаха към тъмния океан. Точно преди да посрещне първата вълна, Хелън спря като закована, като едва не изтръгна ръката на Орион от ставата. Затанцува нагоре-надолу на пръсти.

– Не. Не мога да направя това! – изпищя тя.

Вълната се раздели и мина покрай нея и Орион, като Мойсей и Червено море.

– Благодаря – усмихна му се с облекчение. – Направо ме хвана шубето. – Забеляза, че лицето му беше застинало, а очите му бяха широко отворени.

– Не го направих аз – каза той, като гледаше как водата потича обратно около тях, без да докосва кожата им. – Ти го правиш.

Хелън спря да отблъсква мислено водата и вместо това си представи как я докосва. Невидимата преграда, която удържаше водата, рухна и една вълна нахлу, покривайки Хелън и Орион до кръста. Тя вдигна поглед към Орион с извинително изражение.

– Да... значи забравих да спомена, че, един вид, поех някои от талантите ви, когато тримата станахме кръвни братя – каза тя предпазливо. – Поне така мисли Лукас.

– Бих казал, че е прав – отвърна Орион, като изгледа странно Хелън.

– Това, което не разбра, беше защо – каза Хелън, като хапеше долната си устна. – Някакви теории?

– Относно това защо си безумно силна? – попита той разсеяно. – Представа си нямам. Но имам чувството, че са замесени Богините на Съдбата.

– Какво? – попита тя предпазливо. – Ядосан ли си ми?

– Не. Въпросът е просто, че имам талант, който не бих пожелал на никого – каза той тихо. Нова вълна се надигна около тях.

– Можеш ли да предизвикваш земетресения, Хелън?

– Не знам. Къде се усещат? – попита Хелън, знаейки, че той ще разбере какво има предвид. Чувстваше мълниите ниско в корема. Усещаше гравитацията дълбоко в отделните си клетки на най-малкото ниво и предполагаше, че земетресенията трябва да се долавят някъде в тялото като тези други усещания. Орион се приближи до нея със сериозно лице.

– Тук – той леко прокара ръце нагоре по вътрешната страна на голите й бедра. – Все едно яздиш кон с големината на цял континент – добави с нисък глас. Хелън сложи ръце на раменете му; коленете й внезапно се подкосиха.

Земята потрепери.

Орион хвана Хелън преди краката й да се подвият и я притегли здраво към себе си.

– Това значи „да“ – прошепна той.

Хелън прокара пръсти по белега на гърдите му, а после разпери длан да докосне толкова голяма част от него, колкото можеше. Той наведе глава и я целуна, издърпвайки я надолу със себе си преди следващата прииждаща вълна.

Хелън не получи шанс да обезумее от страх, задето е под водата – беше твърде съсредоточена да отвръща на целувката. Дори не забеляза, че вдишва водата като въздух, когато плъзна ръце по раменете и тила му. Единственото, за което можеше да мисли, беше колко невероятен й се струваше Орион. Невероятен. Но не „правилен“.

Орион се отдръпна внезапно. Хелън отвори очи и ясно видя тъжното изражение на лицето му, въпреки че водата бе тъмна. Знаеше, че обърква всичко. Единственият й шанс да бъде щастлива с друго момче – момче, което бе почти съвършено – а тя напълно го проваляше. Отново протегна ръка към него, отчаяно надявайки се да отблъсне нелепото си увлечение по Лукас. Надяваше се, че ако бъде с Орион тази вечер, ако наистина бъде с него, може би ще успее да остави Лукас зад гърба си.

Орион избегна прегръдката й, здраво стиснал челюст. Хвана здраво ръката й и зарита към повърхността, като теглеше Хелън зад себе си.

Бяха се потопили по-дълбоко и бяха отплували по-надалече, отколкото си мислеше Хелън. Тя осъзна, че сега може и да беше способна да контролира океана, но все още не умееше да плува. Нямаше значение. С няколко мощни движения Орион отведе и двамата обратно до брега. Не каза и дума по пътя. Щом застанаха на пясъка, той пусна ръката й и се запъти право нагоре по брега, където бяха оставили дрехите си.

– Орион, съжалявам, ясно? – провикна се Хелън, като се тътреше след него. Той дори не забави крачка. Започна да подтичва, за да го настигне, но той тръгна по-бързо. – Може ли само да почакаш?

– Защо? – попита той и се завъртя кръгом. – Какво при теб и мен ще е различно след пет минути, или след пет години, като става въпрос? Бих могъл да те чакам цял живот и ти пак ще си влюбена в Лукас.

– Но аз обичам и теб – изпелтечи Хелън.

– Знам, че ме обичаш – каза той унило. – Но не както обичаш него. – Орион седна на пясъка. Хелън стоеше над него, нервно кършейки ръце.

– Може би не е същото, но това не значи, че в края на краищата... – Хелън млъкна, без да довърши.

Нямаше никакво „в края на краищата“ и тя го знаеше. Дори след като беше докоснала водата от река Лета и не можеше да си спомни собственото си име, пак помнеше Лукас. Никога нямаше да го превъзмогне. Писано й беше да е с Лукас.

Орион я дръпна долу до себе си и въздъхна:

– Родителите ми са като теб и Лукас, знаеш ли. Обичат се повече, отколкото обичат някой или нещо друго на света – повече, отколкото обичат мен. През целия си живот съм се чудил какво ли е чувството да си обичан така. Да бъдеш по-обичан. – Той погледна Хелън в очите напрегнато и наранено. – Знам, че ме обичаш, Хелън. Но не заслужавам ли да бъда нечий първи избор, просто за разнообразие?

Сълзи запариха в очите на Хелън. Изражението на Орион бе точно като онова, което видя върху лицето на Еней, когато майка му предпочете другата Елена вместо него. Цял живот, във всеки свой живот, Орион се беше оказвал на второ място след някой друг.

– Не се сещам за никой друг на света, който заслужава да бъде обичан – по-обичан – повече от теб – каза Хелън с пресекващ глас. – Мислех си, че ако съм с теб, това ще ме накара да го забравя. Но това е просто мил начин да кажа, че съм те използвала. – Тя наведе глава. – Толкова съжалявам.

Орион сложи ръка на рамото й и я придърпа плътно към себе си:

– Хей, аз съм онзи, който те целуна. Аз се поставих в това положение. И би трябвало да знам по-добре.

– Но аз искам да те обичам повече – каза тя бавно, страхувайки се да продължи. Придаде си твърдост и се дръпна назад да срещне погледа му. – Би могъл да ме накараш да те обичам повече, нали?

– Да – прошепна той. – До следващия път, когато видиш Лукас. Но ти вече знаеш това. Не си се влюбвала в него само веднъж. Влюбваш се в него всеки път, когато го погледнеш.

– Тогава ще стоя далече от него. Завинаги.

Той извърна поглед и прехапа долната си устна, обмисляйки въпроса:

– Но аз винаги ще знам – прошепна. – Винаги ще знам, че съм те принудил да ме обичаш, а това не е истинско. Мисля, че бих предпочел никога да не бъда обичан, отколкото да знам това.

Хелън кимна, втренчила поглед в ръцете си, без да ги вижда. Обви ръце около гърдите му и остави сълзите да дойдат... за Орион, за самата нея, за Лукас, но главно защото й беше толкова втръснало от всичко това. Имаше власт над най-величествените стихии на Земята, но въпреки това нямаше чувството, че има власт над най-важното от всичко – собственото си сърце.

Орион се отпусна на пясъка и я придърпа върху себе си. Възпря водата, която напояваше кожата и косите им, така че веднага изсъхнаха, и се взря нагоре към звездите, докато Хелън проля няколко сълзи на безсилно раздразнение. След като тя се успокои, той натрупа върху тях захвърлените им дрехи, като все още я държеше върху себе си, за да я предпази от студения пясък. Тя вече бе твърде уморена, за да мисли ясно.

– Е, приятели ли сме? – попита той след продължително мълчание.

– Не ти се струва достатъчно, нали? – каза тя, докато сънят бързо настъпваше и започваше да я парализира. – Ние сме повече от приятели. Ние сме братя. Кръвни братя.

Гръдният му кош се разтърси от лек смях под бузата й и тя почувства как той прошепва „братя“, докато се унасяше в сън.

Последната мисъл на Хелън, преди да се унесе след него, беше, че бе спала така на някой плаж с друго момче преди. Но този път нямаше вдлъбнатина с формата на тялото й, в която да се вмести.

– Чичо! – провикна се Хелън.

– Тук съм, племеннице – отвърна Хадес любезно. Хелън се обърна и го откри да върви по безкрайния бряг в Подземния свят – онзи, който никога не водеше до океан.

Усмихна му се предпазливо, когато той се присъедини към нея.

– Благодаря ти, че дойде. Имам много въпроси. – Гласът й потрепваше несигурно. – Когато седя срещу себе си и други хора ме наричат с имена като „Гуинивиър“, ми се явява спомен, а не сън, нали?

– Правилно.

– Как?

Тъмният шлем на Хадес заблестя.

– Мъртвите имат възможности за избор. Не е нужно да остават в Подземния свят завинаги, ако не желаят. За да си тръгнат обаче, трябва да отмият спомените си в река Лета, преди да могат да се преродят.

– А когато докоснах няколко капки от водата на онази река? – попита тя, предчувствайки отговора.

– Житейските преживявания никога не биват унищожени. Реката помни. Душата ти е повикала онези спомени във водата и те са се присъединили към теб в този живот. Рядко е, но се случва понякога – каза той, а после извърна покритата си глава. – Защо не се облечеш?

– Да, вярно. – Смутена, тя скръсти ръце върху дантеления си сутиен. – Не знам как.

– Да, знаеш. Помисли, Хелън.

– Искам да нося топли, чисти дрехи – изрече тя отчетливо. Представи си солидно облекло, завършващо с подплатените галоши, които обикновено носеше в Подземния свят, и то мигновено се появи върху тялото й. Хелън вдигна очи към мястото зад сенките, където предполагаше, че ще са очите на Хадес. – Добре, първи въпрос. Как мога да правя това? Как мога да контролирам Подземния свят?

– Защото имаш общ талант с мен и с Морфей и Зевс, ако трябва да назова само неколцина – каза той твърдо. – Всеки от нас може да създаде един свят. Аз създадох Хадес. Морфей създаде земите на сенките. Фурните създадоха сухите земи. Зевс създаде Олимп, а Тартар е създала Тартар цели космически ери преди някой от нас да е съществувал. Тартар оставила границите на земята си отворени за всички, които споделят тази сила, макар че никой от нас никога не я е виждал.

– Но какво общо има това с мен? – избълва Хелън, чувствайки се напълно объркана. – Аз никога не съм създала нищо. Дори не стигнах до почетния списък.

– Не си създала нищо засега. Но ще го направиш, ако избереш да го направиш – каза той с леко кискане, което й беше натрапчиво познато. – И преди е имало други Потомци с този талант. Вие ги наричате Търсачи в дълбините, но това всъщност не е правилното име, тъй като описва само позволението, което дадох на Потомци от твоя вид да могат да идват при мен за помощ. Доколкото мога да предложа помощ, във всеки случай – каза той, с глас, натежал от съжаление. – Дотук провалих всички ви.

– Моят вид? – Дланите на Хелън започнаха да се потят. – Какъв вид съм аз?

– Ти си Създателка на светове, Хелън. Имаш силата да изградиш земя за всеки, който искаш да влезе в нея. Твой собствен свят, който се придържа изцяло към твоите правила. Вечна младост. Удовлетворение. Или вечни изпитания и страдания – каквото според теб ще свърши най-добра работа.

Обгърна ги крехка тишина, докато Хелън попиваше чутото.

– Но... това е... просто... ужасно! – изпелтечи тя, за миг дробовете й останаха без въздух. – Виждал ли си поезията ми? Не мога да оформя нов свят – ще бъде истинска катастрофа! Не можеш ли да намериш някой, който поне умее да рисува, или нещо подобно?

– Съжалявам, Хелън, но Богините на Съдбата не даряват често точно този талант. – Хадес се усмихна, преди да стане отново сериозен. – Всъщност преди теб е имало само двама Потомци, които се научили как да използват таланта достатъчно добре, за да създадат свои собствени земи, и дори тогава тези светове изтраяли само за кратко.

– Кои са били те?

– Моргана и Атланта. Едната създаде Авалон, а другата – Атлантида. И двата им свята се разтвориха в мъглите или под вълните, когато създателките им бяха победени, но Потомците помнят онези земи и до днес. Особено Атлантида. Още загиват заради нея.

– Чакай. Искаш да кажеш, че Атлантида не съществува?

– Вече не. Всеки Създател на светове трябва да може да защити земите си срещу всеки нападател. И Моргана, и Атланта изгубили.

Хелън седна на влажния пясък, с глава в ръцете. Беше поела на плещите си много отговорности, защото нямаше друг избор, но това бе отвъд възможностите й.

– Не – каза тя, клатейки глава. – Не мога да направя това. Направила съм много, но това е прекалено.

– И какво е това? – попита Хадес. – Какво не можеш да направиш?

Хелън вдигна глава и погледна Хадес с празни, отчаяни очи.

– Не мога да се върна при останалите Потомци и да им кажа. че всички тези убийства, за да се доберат до Атлантида, са били напразни! – Гласът й придоби истерична нотка. – Какви бяха всички онези глупости от Оракула, че е останала само една Династия, и че тази „Една династия“ е ключът към Атлантида? Те се избиват помежду си вече от десетилетия, а ти искаш да се върна при тях и да им кажа, че всичко е било лъжа, че няма Атлантида? Не мога да го направя!

– Не е лъжа. Просто погрешно тълкувание на пророчеството – обясни Хадес спокойно. Тя се втренчи в него, парализирана от шока.

– Това не е достатъчно убедително – отвърна тя с изненадващо овладян глас. – Трябва да ми кажеш повече.

Той седна до нея на пясъка, достатъчно близо, та сенките да се разделят, за да може тя да види яркозеления цвят на очите му и една позната бенка, която висеше като тъмна сълза на извивката на една от съвършените му скули.

– Пророчеството беше изпълнено. Династиите наистина са едно, Хелън. – Хадес взе ръцете й между двете свои, обгръщайки ги в топлина. – Ти ще възродиш Атлантида, или Авалон, или Хелена – както предпочетеш да го назовеш – и щом твоят свят бъде създаден, ще решаваш кой може да влиза, кой трябва да остане или да си отиде, и как всеки жител ще възприема твоята земя. Наистина всичко зависи от теб.

– Това е твърде много за един човек – Хелън поклати глава, сякаш можеше да ограничи отговорността си, като я отхвърля достатъчно ожесточено. – Това е твърде много власт.

Хадес отметна назад качулката, която покриваше главата му, свали Шлема на мрака, и пропъди сенките, вкопчили се в него. На погледа на Хелън отвръщаше едно лице, което тя познаваше и обичаше нежно.

– Ще има много Потомци, които ще се съгласят с това изказване. Много същества, както смъртни, така и безсмъртни, няма да се спрат пред нищо, за да ти попречат да се възползваш от истинската си власт. – Яркозелените очи на Хадес бяха замъглени от тъга. – Ако построиш свят, множество сили ще се опитат да го срутят. Ти и твоите съюзници-Потомци ще трябва да се биете, за да го защитите, и много от вас може да умрат, точно както искат боговете.

– Тогава няма да построя свят.

Хадес взе ръката й:

– Богините на Съдбата ще се погрижат да нямаш избор.

– Не – Хелън клатеше упорито глава. – Отказвам да повярвам, че три стари вещици управляват живота ми. Няма да построя свят, ако цената е приятелите и семейството ми да са принудени да тръгнат на война. Ако никога не построя свой собствен свят, боговете няма да ни предизвикат и никой не трябва да се бие.

– Ти си смела и състрадателна, какъвто трябва да бъде един Създател на светове, и много се гордея с теб. Но към бреговете ти се приближава война, племеннице – каза Хадес печално. – Ти, подобно на съименницата ти преди теб, трябва да решиш как да я посрещнеш.