Богиня

17

Хелън почувства как Лукас я издърпва на крака, а после затичаха към предната част на палатката заедно с Орион и Хектор, за да погледнат към апокалиптичната сцена, която се разиграваше пред тях.

Слънцето и небето бяха закрити от огромен купол, надигащ се от водата. Дълъг, подобен на въже силует, се извиси във въздуха, а после се зададе с трясък по брега, размазвайки смъртни, Потомци и мирмидонци. Кракенът беше толкова грамаден, че връхчето на пипалото му започваше чак от дълбокия океан по-близо до брега, където главата на гигантската сепия пробиваше повърхността, пресичаше цели левги вода и спираше в лагера на Хелън. Беше с пламтящ червен цвят, набраздено от вени, дебели колкото дървесни стволове, и покрит със смукалца.

Войниците размахваха мечовете си към пипалото на Кракена, докато минаваше покрай тях, опитвайки се да го отсекат. В отговор пипалото сграбчи един от нападателите си, уви се около него като змия и стисна. Лукас дръпна Хелън обратно в палатката, докато войникът умираше от ужасна смърт. Макар да не й се налагаше да гледа, тя пак можеше да чува писъците му.

Хелън се обърна и видя зашеметени и ужасени погледи по всички лица. Нямаха представа как да нападнат нещо толкова огромно. Хвърли поглед към безчувствените тела на Клеър и Касандра. Обръщайки се отново към всички останали, видя да се заражда съгласие.

– Кой е с мен? – попита Хелън.

Хектор погледна Анди; емоциите му бяха така разголени, както никога досега с никой друг.

– Само ако дойдеш и ти – каза той.

– Добре – прошепна тя и посегна към ръката му. Той я улови и я притегли към гърдите си, кимвайки на Хелън, за да й покаже, че ще се включат.

– А Клеър? – попита Джейсън неспокойно.

– Вземи я – каза Хелън. – Орион, ти вземи Касандра. – Орион присви очи въпросително. Погледна надолу към сърцето на Хелън, разчитайки го, и разтревожено изражение сбърчи челото му. – Довери ми се – каза му тя.

– Кастор? – попита Хелън, обръщайки се към него.

– Съжалявам, Хелън. Цял живот съм си мечтал за Атлантида. Но не мога да отида с теб – каза той печално. – Не и без Ноел.

– Татко – понечи да възрази Лукас, но Кастор вдигна ръка да го спре.

– Живял съм достатъчно дълго, за да знам, че и без друго не искам да живея много след отреденото ми време – той поклати решително глава. – Това не значи, че съм извън борбата. Все още съм на твоя страна, Хелън.

– Щом не идваш с нас, не може да се биеш – настоя Лукас. – Прекадено опасно е.

– Не, не е – каза Хелън, когато й хрумна една мисъл. Разкопча сърцевидното колие, което носеше още от бебе, и го даде на Кастор. – Не знам дали можеш да използваш това.

Кастор кимна и извади кинжала си.

– Може да е реликва, която само дъщерите на Династията на Атрей могат да използват – каза той натъртено. Подаде кинжала си на Хелън и оголи ръката си до лакътя пред нея, срещайки погледа й без никакъв намек за страх. Без да губи време Хелън бързо прокара острието по кожата му. Кинжалът не го поряза.

– Само не се оставяй да те докопа Кракенът – каза Хелън, облекчена, че не го бе наранила. – Поясът на Афродита ще те пази само от оръжия, не и от природни стихии.

– Ще запомня това – каза Кастор, като закопча верижката на шията си. Сега, когато го носеше той, сърцевидната форма се промени, но той бързо пъхна колието под бронята си, преди някой да успее да види каква форма е приело.

– Благодаря ти – той прегърна силно Хелън. – Сега побързай.

– Всички да се хванат за ръце – нареди Хелън. Орион взе Касандра, докато Джейсън вдигаше Клеър.

През ума на Хелън светкавично преминаха всички хора, които не взимаха със себе си – баща й, Кейт, Ариадна, и да, дори Мат. Имаше толкова много хора, които трябваше да остави, за да направи това, че едва можеше да се застави да тръгне. Но знаеше, че трябва, иначе всички щяха да умрат днес.

– Връщаме се след секунда – обеща тя.

Хелън чу как Кракенът отново издава онзи ужасен звук и после чудовището изчезна.

Единственият звук беше този на вятъра в дивите цветя. Слънцето беше високо и топло, а планините, обточващи долината на северозапад, бяха увенчани със снежни шапки. На изток еклектичните очертания на Всеград на фона на небето блестяха, отчасти съвременни – от стъкло и стомана, отчасти – древна каменна цитадела. На юг ги зовеше мирисът на океана.

– Прекрасно – промълви благоговейно Анди, когато една пеперуда с цветовете на дъгата прелетя край нея, само на сантиметри от лицето й.

– Определено – промърмори Хектор, загледан в Анди, а не в пеперудата.

Очите на Касандра се отвориха сънено и тя се сгуши в прегръдките на Орион, вдигна лице и му се усмихна. Орион се загледа в нея и същото онова разтревожено изражение премина отново по лицето му. Хелън видя как сърцето му се колебае между нежността и страха.

– Помниш ли онзи наш разговор на брега онази вечер... за повечето? – обърна се Хелън към Орион. Той кимна. Тя посочи с брадичка към Касандра. – Повярвай ми, тя помни.

Докато Орион се мъчеше да проумее това, Клеър си пое рязко дъх, когато се върна в съзнание, започна да се мята, и без да иска цапна Джейсън през лицето.

– Благодаря – каза Джейсън саркастично, като я оставяше долу.

– Съжалявам! – Клеър смутено потупа мястото на челюстта му, където го беше уцелила. Тонът й се сниши, но тя задържа длан върху бузата му. – Прощаваш ли ми? – прошепна тя; не говореше само за случайния шамар. Джейсън кимна и я придърпа в прегръдка.

– Къде сме? – попита Касандра замаяно, докато Орион я изправяше на крака.

– Всесвят – отвърна Лукас, усмихвайки се на Хелън по начин, от който по тялото й премина тръпка. – Светът на Хелън.

Той се наведе и откъсна едно-единствено бяло диво цвете от полето, измъкна портфейла от задния си джоб и прибра цветчето на сигурно място вътре. Вдигна поглед към Хелън и й се усмихна, и тя се разтопи.

Раните им бяха изцелени и всички бяха освежени. Сетивата им бяха изострени, сякаш някаква матова преграда бе отмита, правейки света около тях по-ярък. Всяко усещане, от прохладния вятър по бузите им до топлото слънце по ръцете им, беше като прилив от наслада. Докато семейството й попиваше всичко със сетивата си, Хелън се възползва от мига мълчание, за да направи най-трудния избор в живота си.

– Хелън? – каза Лукас по онзи свой многозначителен начин, сякаш можеше да долови дяволита мисъл в нея. – Какво си намислила?

– Готово е – тя се усмихна и поклати глава, отказвайки да му каже. – Тук времето не спира. Трябва да се връщаме в битката.

– Кое е готово? – прошепна Клеър на Джейсън.

– Аа... – поде той и погледна Хелън умолително.

– Направих ви на практика безсмъртни, Гиг – каза Хелън. – Всичките. Можете да умрете единствено когато решите, че не искате да живеете повече.

Клеър се взираше в Хелън, все още без да вярва напълно.

– Така че не се тревожете, че ще загинете в битката, просто не се набивайте на очи и не се изпречвайте на пътя. Всички да се хванат за ръце – нареди настойчиво. Когато се хванаха за ръце, тя погледна кръга си – кръга, който щеше да вземе със себе си толкова надалеч в бъдещето, колкото можеха да издържат, и беше признателна за компанията, дори и ако те откриеха, че не могат да останат с нея завинаги.

Накрая се вгледа в очите на Лукас – светлосините му очи, които съдържаха езеро от сила, по-дълбоко от всеки океан – и си помисли за клетвата му някой ден да заеме мястото на Хадес. Хелън знаеше, че когато дойде това време, тя щеше да слезе заедно с него. Адът беше там, където го нямаше Лукас. Нямаше да се разделят никога повече, независимо колко дълга се окаже вечността.

Освен ако, разбира се, Зевс не спечели и я изпрати в Тартар. Хелън знаеше, че ще трябва да понесе онази вечност сама.

Въздухът беше задръстен от лютив, черен дим. Веднага щом Хелън и нейната група се появиха, към тях сякаш от всички страни се втурнаха тела. Един мирмидонец е червена кожа и плоски черни очи нападна Хелън, мечът му замахна над главата й. Щом острието се спусна надолу, тя го улови в голата си ръка и изтръгна оръжието от хватката му. Завъртя се, нанасяйки му удар със задната част на свития си юмрук, и го видя как пада.

Погледна меча в ръката си и нямаше представа какво да прави с него, затова го подаде на Джейсън. Следващия път, когато вдигна поглед, видя, че Лукас, Орион, Хектор и Джейсън са образували собствена отбранителна линия с Анди, Клеър и Касандра зад тях. Може и да бяха на практика безсмъртни, но Клеър, Касандра и Анди не бяха силни като Потомци и бяха дори по-лоши бойци от Хелън.

Хелън чу смразяващия кръвта писък на Касандра и видя как Орион излиза пред нея, за да отсече главата на едно от морските чудовища на Посейдон. Въпреки това създанието продължи да напада Касандра, сякаш нямаше нужда от главата си – и вероятно наистина нямаше.

– Пророчице! – изсъска съществото през една от многобройните си дупки. Орион замахна отново с меча си и преряза черупката му на две – като разсече подобното на омар същество наполовина и го уби, но твърде късно.

Предупредени за присъствието й, вълна от безформени създания започнаха да изпускат слуз към Касандра. Подобно на куци кошмари, те не бяха създадени за суша и твърде меките им или прекалено твърди телесни части се подмятаха грозно, докато се влачеха към скъпоценния Оракул.

– Зевс има нужда от нея! Аполон гори от страст по нея! Посейдон настоява да я пленим за Олимп! – изгъргориха те, протягайки вонящите си крайници към Касандра. Тя изпищя ужасено, когато най-едрото същество се вкопчи в ръката й с нокът и в миг я завлече под черупката си.

– Не! – изрева Орион, като скочи върху подобното на омар създание с форма на подкова, което беше пленило Касандра, блъскайки по бронираната му черупка с голи ръце.

Кракенът отново изрева, разтърсвайки Хелън. Непоносимият шум накара нея и всички наоколо да затиснат с длани ушите си и да се свлекат на колене. Сянка затъмни небето. Хелън протегна врат, за да види как едното от пипалата на Кракена се спуска право над нея.

– Достатъчно! – извика тя.

Пипалото на Кракена се приземи върху нея и тя го улови, точно както беше направила с меча на мирмидонеца секунди по-рано. Всяко мускулче в тялото й се напрегна под непоносимата тежест от удара, но тя не се пречупи. Вместо това отметна жилавия, покрит със смукалца крайник настрана и се устреми във въздуха.

Хелън призова при себе си буреносни облаци и мълнии. Накара вятъра да вие около нея. Спря вълните и превърна Атлантическия океан във водно огледало. Изви магнитното поле на Земята, докато Северното сияние се огъна и заблестя като следи от стъпки на ангели.

– Предизвиквам Зевс! – извика тя; гласът й отекна из островния й дом и огромната океанска шир отвъд него. – Изправи се лице в лице с мен или се откажи от Олимп!

Не се случи нищо. Хелън осъзна със закъснение, че няма жертвоприношение, което да поднесе на Хеката, за да направи двубоя официален.

Числото „три“ изникна в ума й и по някаква причина си помисли за желания. Нямаше представа дали безсмъртните действат на принципа на размяната, или не, но в този момент тя нямаше какво друго да даде освен думата си, и нищо, което да загуби, освен целия свят.

– Титанко Хеката, предлагам ти три услуги в замяна на закрилата ти над границите. – Хелън прехапа устна и се опита да не си мисли нищо твърде уличаващо, в случай че Богините на Съдбата слушаха. – Стига да пазиш всички граници. Направи това за мен, умолявам те, и ще изпълня повелята ти три пъти в бъдеще.

Оранжев огън изригна в гигантско кълбо около Хелън, образувайки носеща се във въздуха арена. Млад мъж с голи гърди мина през пламъците и плавно се понесе и застана пред нея. Зевс бе внушителен и безпощаден и толкова приличаше на Хелън, че й беше почти непоносимо да го гледа.

Бяха сами. Никой не гледаше, освен гатанката Хеката. Тази битка не беше за зрелище или за забавление на Олимпийците. Цялата Земя, Всесвят и Олимп висяха на косъм, но това беше толкова лично, та Хелън се чувстваше, сякаш е влязла в спалнята му.

– Здравей, дъще – измърка Зевс.

Тя почувства привличането му. Макар да знаеше, че трябва да го победи, не бе неуязвима за полу-животинското, полу-човешкото излъчване около него. А то беше хипнотизиращо.

– Колко си могъща – каза той, приближавайки се към нея. – Облаците се изпълват с цветове по твоя заповед, но въпреки това бледнеят в сравнение с красотата ти. Биха заплакали от ревност, стига само да позволиш да завали дъжд.

– Не съм твоя дъщеря – отвърна тя тихо. – Баща ми е собственик на магазин. Той е самотен баща, който трябваше да ме отгледа съвсем сам. Цял живот работеше по дванайсет часа на ден, шест дни в седмицата, за да имаме покрив над главата. Баща ми струва колкото десет като вас, а вероятно и колкото десет като мен. Не заслужаваш да кажеш, че си ми баща. Не си си го заслужил, както Джери.

– Той е буден, знаеш ли – каза Зевс хладно. – Дай ми Всесвят и ще оставя Джери и приятелката му, Кейт, на мира. След като те изпратя в Тартар, разбира се.

Хелън го погледна с присвити очи:

– Ще ги оставиш на спокойствие, ако ти дам Всесвят?

– Кълна се за това в река Стикс – каза той и небето се разлюля като чаршаф на въже за простиране, диплейки се на вятъра. – Нямам интерес да наказвам смъртни, които не са ме оскърбили.

Хелън знаеше, че това е вярно. Зевс никога не таеше желание за мъст срещу смъртни. Така постъпваше съпругата му, Хера.

– А почти безсмъртните ми близки? – попита тя. – Лукас, Хектор, Орион, Касандра, Джейсън, Клеър, Анди... ще оставиш ли на мира и тях?

– Да, да. Също и тях – Зевс отегчено махна с ръка. – Защо не? Те и без друго няма да искат да приемат вечността без теб. След някое и друго столетие ще изберат спокойна смърт.

– Да – каза Хелън с престорено смирение. Погледна го през спуснатите си ресници. – Но няма да прокълнеш никого от тях или Ариадна, по какъвто и да е начин, стига да ти дам Всесвят?

– Кълна се в река Стикс – закле се той и посегна да докосне с ръка бузата й. – Толкова загрижена за онези, които обичаш. Но наистина разбираш, че те чака цяла вечност в Тартар, нали?

– Била съм там – каза Хелън, без да трепне. – Смятам, че да прекараш вечността, затворен като в капан на едно-единствено място, пък дори и в рая, след достатъчно дълго време е същото като ада. Бас държа, че след хиляда години дори една поляна с диви цветя започва да ти се струва като гниещо тресавище.

– Колко си права – промърмори Зевс мрачно. Очите му започнаха да се движат странно, безумно, сякаш престана да схваща действителността. – И толкова много оставащо време.

– Ами останалите от Олимп? Ще отмъстят ли на приятелите и близките ми с проклятия, ако се съглася на тази размяна? – попита тя невинно.

– Кълна се в река Стикс, че Олимпийците няма да прокълнат малката ти група – отвърна Зевс.

Хелън се престори, че го обмисля. Прехапа устни и закърши ръце. Накрая кимна бързо в знак на съгласие, сякаш за да разкара проблема.

– Хеката няма да ти позволи да се отметнеш от тази сделка, веднъж щом се съгласиш на нея – напомни й Зевс предпазливо, като посочи с жест свещеното пространство около тях, създадено от нищото с оранжев огън.

– Знам – каза Хелън, истински натъжена за миг, че трябва да се откаже от света си. Можеше да го почувства вътре в себе си. Всяко езеро, всяко дърво и всяко стъкло на прозорец в зашеметяващия й град беше част от нея – част от нея, която тя трябваше да предаде завинаги на своя враг, за да спаси семейството си. Гласът й пресекна от истинска болка, когато проговори: – Ще ти дам Всесвят.

– Закълни се в това пред Хеката.

– Кълна се пред Хеката да ти дам Всесвят в замяна за безопасността на приятелите и близките си.

Зевс й се усмихна, по лицето му бързо премина мълния.

– Афродита ми каза, че си готова на всичко, за да защитиш хората, които обичаш. Каза, че това било качеството, което най-много обожавала в теб. То със сигурност ще спаси много животи. Засега.

Хелън сведе поглед, за да не види той как нетърпението и съжалението се борят помежду си в очите й.

– Е, как става? Първо във Всесвят ли отиваме?

– Да. Когато отидем там, просто създаваш ново правило – Всесвят да се подчинява само на мен – Зевс затъкна косата й зад ухото, сякаш го беше грижа за нея. – А после ще те отведа в Тартар.

Лукас видя как Хелън отмята пипалото на Кракена настрана и се устремява във въздуха. Канеше се да я последва просто по силата на навика, но видя Орион върху великанско чудовище, подобно на подковообразен рак, да крещи името на Касандра. Малката сестра на Лукас беше практически безсмъртна, но това не означаваше, че не може да бъде пленена от Олимпийците и използвана като техен Оракул, докато не изтощи волята си до смърт.

След като видя как се бе справила с Кракена, Лукас вярваше, че Хелън може да се погрижи за себе си и изтича да помогне на Орион да прибере малката му сестра. Чудовището беше огромно и имаше шипове, стърчащи от двете му страни, и дълъг, подобен на сабя придатък като опашка, с която си служеше, за да замахва като с острие към всеки, който се приближи. Избягвайки острата като бръснач опашка, Лукас изтича напред, наведе се и се опита да преобърне чудовището, само за да открие около дузина космати крака, които до един завършваха в щипци под купола на горната му черупка, посягащи да го сграбчат. Чу сестра си да пищи някъде там вътре при всички онези крака.

– Люк, задръж го, за да не може да стигне до водата! – изкрещя Орион и се плъзна надолу по едната страна на черупката.

Лукас задържа чудовището на място, докато Орион започна да си проправя със сечене път през гората от израстъци. И двамата чуваха как Касандра трескаво крещи името на Орион и накрая видяха бялото й лице и мъничката й ръка да се подават от задушаващите бодли и хищни нокти. Орион я издърпа и я освободи, докато Лукас прекатурваше чудовището по гръб.

– Как се убива това? – попита Лукас, като се покатери отгоре и взе да сече по слабите му места, без никаква представа накъде да се цели.

– Не знам – отвърна Орион, зашеметен.

– Ти си морското божество! – изкрещя Лукас.

– Няма едно централно сърце или мозък! – изкрещя Орион в отговор. – Може би да се опитаме да го сварим?

– Кучи... – изруга Лукас и отскочи от борещото се същество. Искаше да прекрати страданията му, но не знаеше как. Отдръпна се тромаво и насочи вниманието си към сестричката си.

– Орион! – изхълца Касандра, притисната към гърдите му.

– Всичко е наред, котенце – каза Орион успокояващо, като прокара ръце по нея, за да се увери, че нищо не е счупено или разкървавено.

Касандра притихна и той провери всеки крайник и всяка става по тялото й. После тя протегна ръка, зарови пръсти в гъстата му коса и повдигна уста към неговата като свенливо цвете, разтварящо се за първи път. Замаян, Орион наведе устни и я целуна.

Кракът на Лукас се доближи до главата на Орион, още преди Лукас да си даде сметка, че е ядосан.

– Тя е само дете! – изръмжа той, скочи върху проснатото тяло на Орион и го удари толкова силно и бързо, колкото можеше.

– Не съм! – изпищя Касандра.

Лукас смътно усещаше, че Касандра го дращи по лицето и се опитва да го откопчи от Орион. Тя не спираше да повтаря, че го обича, но за Лукас това нямаше голямо значение. Сестричката му наистина беше като котенце. Ноктите й жилеха, но нямаха сила да нараняват.

– Знам! – кресна Орион. – Не биваше да... Съжалявам!

Орион беше вдигнал ръце да се защити и Лукас забеляза, че

той дори не се опитваше да отвърне на ударите.

– По-добре да ме убиеш сега, Лукас, защото няма да стоя далече от нея. Не мога. – Гласът на Орион пресекваше от вълнение.

– Какво, по дяволите, правите вие, двамата глупаци? – изрева Хектор, като издърпа Лукас от Орион.

Преди Лукас да успее да каже на Хектор какво бе направил Орион, гласът на Хелън прогърмя из острова, отправяйки предизвикателство към Зевс. Лукас осъзна, че като напълно безсмъртна, тя може да се срещне с него в единоборство и никой от частично безсмъртните й защитници, дори не и той, не може да се намеси, за да спре това. Умно момиче, помисли си Лукас. Точно сега ми иде да я удуша.

Всички погледнаха нагоре и видяха как в облаците проблясват мълнии. Вълните затихнаха, сякаш времето бе спряло, и се появи северното сияние, изпращайки зловещи неонови цветове, които затанцуваха по небето.

Хаотичната битка на брега спря за миг, докато хора и зверове протегнаха шии да наблюдават невероятното зрелище.

Чу се гръмотевичен тътен. Оранжев огън изригна във въздуха, когато Хеката набеляза полесражението в небето. Лукас се опита да литне при Хелън.

– Тя може да се справи с това, Люк – каза Хектор настойчиво. – Имам нужда от теб тук.

Мирмидонците се възползваха точно от този момент, за да се прегрупират в прецизната си фаланга, с щитове пред гърдите, с копия, стърчащи като иглите на бодливо свинче. Отново в пълен състав, те се устремиха напред като древна бойна машина.

– Подредете се! – изкомандва Хектор, вдигайки високо окървавения си меч.

Лукас, Орион и Джейсън скочиха, сякаш някакъв чип в главите им ги караше автоматично да се отзовават на военачалника си. Разгърнаха се по фронтовата линия, всеки – заставайки начело на един боен отряд, а пехотинците се подредиха в редици зад тях.

Мирмидонците нападнаха.

Хелън и Зевс се появиха насред полето с дивите цветя. Зевс се оглеждаше наоколо, обхващайки с поглед пурпурните планини и наполовина съвременния, наполовина древен метрополис, който служеше като противовес в далечината срещу високопланинската верига. Взираше се във всяко цвете, всяка буболечка, всеки порив на вятъра, преценявайки всичко.

– Добра работа – каза той одобрително. – Живо във всяка подробност. Хадес те е научил на много неща за живота, като те е карал да се влачиш през онзи негов гол и безплоден пейзаж, нали?

– Да. Колкото и трудно да беше, го обичам заради това, на което ме обучи. Заради това мога да виждам по-ясно.

Зевс вдиша въздуха, оставяйки главата си да се отпусне с наслада настрани, оценявайки всеки нюанс от света на Хелън, както някой любител на изтънчената храна и напитки би се насладил на хубаво вино.

– Научила си си урока. Ти си истински надарено, сладко момиче. Жалко, че не можеш да направиш повече е Всесвят. Още е недовършен.

– Не, не е. Той изпълни предназначението си – каза Хелън тихо. – И ти го давам без колебание. Ти си единственият владетел на Всесвят.

Зевс изпробва изказването на Хелън, като направи едно бяло цвете червено, а после – пак бяло, с една мисъл.

– Благодаря ти – той й се усмихна. Подаде й галантно ръка: – Ще потегляме ли към Тартар?

Тя погледна протегнатата му ръка и поклати бавно глава:

– Всъщност сделката не беше такава, както си спомняш – каза тя. – Съгласих се да ти дам Всесвят в замяна на безопасността на семейството ми. Никога не съм се съгласявала да ходя в Тартар.

Зевс въздъхна, сякаш съжаляваше за решението й:

– Наистина исках да избегна битка. Знаеш, че ще трябва да те погубя, ако направиш това – каза той неохотно.

– Как? – попита Хелън, отстъпвайки назад. – Дадох ти Всесвят – моят дар за теб, – но не ти дадох границите му. Тях запазвам за себе си.

Зевс се огледа паникьосано наоколо. Хелън разбра, че се опитва да отвори портал и да си тръгне. Можеше да го почувства, но той не можеше да го направи. И докато Хелън съществуваше и владееше границите, той никога нямаше да може да си тръгне.

– Добре дошъл в моя Троянски кон – каза тя, усмихвайки се със стиснати устни. – Наслаждавай се. Ще бъдеш заклещен в него за вечността.

Лицето на Зевс замръзна от ужас и той остана, заключен завинаги в нейния райски затвор.

Хелън се появи на полесражението и се огледа трескаво наоколо. Част от нея очакваше да намери Зевс застанал точно зад гърба й, присмивайки се на безумния й опит да го плени, но него го нямаше. Тя се съсредоточи и го почувства във Всесвят, крещящ към красивото синьо небе. Наистина беше хванат в капан. Хелън си позволи да се изсмее полуобезумяло, преди да започне да тича.

Придвижваше се с мъка по неравния терен, опитвайки се да надзърне през бъркотията от дим, викове и бойци, тичащи насам-натам. Кракенът още блъскаше с пипалата си по брега, убивайки безразборно. Бойци от двете страни се катереха по дюните в отчаяния си опит да избягат от него.

Тя се запрепъва напред, краката й се закачиха за нещо и тя се просна на земята. Когато погледна назад, видя, че се е препънала в един мъртъв мирмидонец. Нещо се размърда под нея и тя осъзна, че се е приземила върху друг мирмидонец. Този беше едва жив, но въпреки това я позна.

– Тиранинът – изсъска той, като стисна китките й.

Хелън се отскубна и с усилие слезе от него. Огледа се наоколо и видя десетки тела – Потомци, мирмидонци и странни морски чудовища, – преплетени в смъртта след онова, което трябваше да е било огромна схватка. С мъка се изправи на крака и затича към палатката. За късмет, намери семейството си там, както се беше надявала.

Бяха останали няколко дузини войници, събрани около масата с картите, която бяха измъкнали отвън пред палатката, за да имат място.

Лукас пръв зърна Хелън и изтича при нея.

– Какво стана? – той я притисна здраво към гърдите си. – Чухме те да предизвикваш Зевс.

Хелън се дръпна назад и погледна Лукас в очите:

– Победих го – каза тя, все още без сама да го вярва напълно. Другите Потомци се групираха около нея, надавайки шокирани възклицания. – Подмамих го и го затворих в капан във Всесвят. Докато съществувам, той никога няма да излезе. А мирмидонците?

– Мислим, че са останали само трима – каза Кастор мрачно. – Теламон ги накара да се оттеглят. Свършиха – поне за днес, във всеки случай.

– Тепърва трябва да се справим с онзи Кракен – напомни й Хектор с посърнало изражение.

Хелън кимна и се обърна към Орион:

– Посейдон има ли контрол над него? – попита тя.

– Донякъде – отвърна Орион. – Може да го пуска на свобода и да го призовава обратно, но веднъж оказал се на свобода, Кракенът прави каквото си науми. – Посочи към безразборното клане около тях.

– Добре – Хелън кимна. – Предполагам, че Посейдон е следващият.

– Хелън? Сигурна ли си, че това е най-разумното... – поде Джейсън, но тя не го остави да се доизкаже.

– Предизвикателство! Предизвиквам Посейдон! – изкрещя в посока на океана. Не се случи нищо. – По дяволите! – изруга Хелън, обръщайки се с лице към групата. – На някого да му се намира тиква?

Касандра отиде до един от лагерните огньове и смъкна един съд от пламъка. Бързо изля течността и се върна при Хелън, оставяйки съда на пясъка пред нея. Хелън погледна скептично съдинката.

– Котел – Касандра сви рамене, сякаш нямаше нужда от обяснения. Котлето изчезна и избухна обръч от оранжев огън, когато Хеката прие дара.

Посейдон се зададе по брега, обграден от всички страни от събратята си Олимпийци. Спря точно извън огнения обръч, но не влизаше в него. Хермес беше до него и му говореше настойчиво.

– Какво е направила? – попита изумено Посейдон; от изненада проговори достатъчно високо, че да го чуе Хелън. Хвърли поглед назад към Атина и тя кимна веднъж, за да потвърди онова, което Хадес й бе казал.

– Победи Зевс – обяви Атина. Хелън можеше да се закълне, че видя лека усмивка да извива нагоре ъгълчетата на прекрасната уста на Афродита, преди тя да се овладее отново.

– Посейдон. Призовавам те да се появиш. Влез в кръга – изрече заповеднически Хелън, упорито опитвайки се да пренебрегне факта, че той изглеждаше точно като Лукас.

– И защо бих направил това? – отговори Посейдон с презрителна усмивка. – За да ме пратиш право в Тартар ли? Аз не съм Създател на светове, не умея да контролирам порталите, както можеш ти.

– Точно така. Аз мога да контролирам порталите, а никой от вас не може. По-добре да помните това – изкрещя в отговор Хелън. Гневът й се усили, докато бузите й се сгорещиха, а от връхчетата на пръстите й западаха искри, сякаш ръцете й разпръскваха звезди по пясъка. – И ако един от вас дори издиша към простосмъртен по погрешния начин, кълна се, че ще ви открия и ще ви изпратя в Тартар. Сега излез на ринга, Посейдон. Или се откажи от тази битка, прибери си всичките миризливи чудовища и се разкарай от семейството ми, по дяволите.

Посейдон пристъпи напред и изгледа гневно Хелън откъм отсрещната страна на ринга, докато Атина шепнеше трескаво в ухото му. Най-сетне той се успокои, но Хелън видя как в очите му се заражда желание за мъст.

– Отказвам се! – изръмжа Посейдон. Хелън почувства как коленете й се разтреперват от облекчение, но все още не можеше да отстъпи.

– Някой друг? – погледът й обходи всеки Олимпиец. – Някой друг иска ли да се бие с мен? – Всички сведоха погледи. – Хубаво! Сега разкарайте оная грамаданска, противна сепия или ще я пратя – заедно с един от вас – в Тартар, ей така, защото мога.

Хелън се взря в Аполон по-продължително от необходимото, просто за да му покаже кой щеше да се присъедини към Кракена в Тартар, ако се стигнеше до това.

Очите на Посейдон се забиха като свредели в нейните от отсрещната страна на кръга. Голите му гърди се издуваха от гневното му дишане. Тя срещна погледа му без да трепне. Тя държеше всички карти. Той не можеше дори да я прокълне и, изглежда, го знаеше. След няколко напрегнати мига той вдигна ръка, съсредоточи се и Кракенът започна да отстъпва. Разнесоха се странни тръбни звуци и останалата част от неговата армия от морски създания се отдръпна, плъзгайки се или подтичвайки към водата.

– Една вечност е дълго време, Хелън – предупреди я Посейдон, докато армията му се изтегляше. Присви очи към нея: – Ще ви виждаме.

– А ние ще ви наблюдаваме – предупреди Хелън, като посочи към своята група Потомци. Освен ако не хвърлеше в Тартар всички богове, Хелън не можеше да им попречи да бродят по земята. Всичко, което тя и семейството й можеха да направят, бе да се погрижат Олимпийците да не вредят на никого. Размени поглед с Хектор и видя тревогата си отразена там. Потомците може и да бяха спечелили войната, но това не означаваше, че заплахата си е отишла.

Посейдон се обърна и заслиза към вълните, изчезвайки под тях. Докато останалите Олимпийци се разпръсваха, някои – с изражение на горчивина, други – с уважение, Афродита излезе напред и взе двете ръце на Хелън в своите.

– Сестро – каза тя, целувайки Хелън по бузата, сякаш току-що се бяха срещнали за обяд. Хелън се засмя, клатейки глава. Афродита винаги бе мразила войните и имаше склонността изобщо да пренебрегва факта, че се случваха. – Елате ми на гости скоро. Двамата с Лукас. Ще ти съобщя къде ще се установя, но мисля да е в Кипър за зимата.

– Ще се видим скоро – обеща Хелън, засмя се и поклати глава.

Макар че Афродита беше причинила на Хелън толкова неприятности, колкото и Зевс, нямаше начин Хелън да й остане ядосана за дълго. Както и с Клеър, каквото и да направеше Афродита, Хелън знаеше, че в крайна сметка ще й прости след най-много пет секунди.

Афродита се дръпна назад и погали Хелън по бузата:

– Това прекрасно лице – промърмори тя, преди да отлети в ореол от златна светлина.

Хелън се обърна да погледне към тълпата, събрана зад нея, и видя първо баща си. Кейт и Ноел крепяха Джери помежду си. Той изглеждаше блед и слаб, но успяваше да стои прав почти без помощ.

– Татко! – възкликна Хелън, изненадана.

– Здрасти, Лен – той й помаха вяло, със смутено и несигурно изражение – и малко изплашен от нея.

– Сега ще ми се сърдиш ли? – попита тя, ужасявайки се от това.

– Не – отвърна той моментално.

– По-добре недей – тя го прегърна. Трябваше му секунда, преди да се отпусне в прегръдката й и да отвърне, но когато го направи, тя разбра, че нещата между двамата ще се наредят, само да си дадат малко време.

След като тя и баща й се разделиха, последва бъркотия от поздравления и прегръдки от всички – с изключение на Лукас. Тя се огледа наоколо, търсейки го с поглед.

Видя Хектор да нарежда на хората да се захващат за работа, заръчвайки им да развалят лагера и да отведат замаяните простосмъртни далече от множеството причудливи тела по брега, преди да се съвземат от влиянието на Хипнос. Видя Палас и Дедал да се опитват да обяснят нещо на Кастор, който ги слушаше с каменно мълчание. Видя как Джейсън и Ариадна бързат да помогнат на колкото можеха повече от най-сериозно ранените. Видя дори Орион и Касандра. Бяха се откъснали от групата и си говореха тихичко. Но Лукас го нямаше никакъв.

Хелън се завъртя в кръг, сърцето й се сви, докато го търсеше. Намери го на няколко крачки зад себе си, чакащ я търпеливо да го открие.

– Мой ред? – попита той с лека усмивка. Хелън кимна, мислейки си колко странно е, че той и Посейдон си приличат като две капки вода, но от Посейдон я полазваха тръпки, докато Лукас я караше да усеща приятен гъдел.

– Мисля, че е наш ред – тя пристъпи в обятията му.

– Най-накрая – промълви той и я целуна без вина или срам, или каквато и да било тревога какво означаваше това за бъдещето. Целуна я на открито, пред всички и поне веднъж нямаше нищо за криене и никаква причина някой от тях да спре.

Сякаш се целуваха за първи път.