Богиня

3

Положението по улиците се влоши едва когато стигнаха до центъра на града. Хелън се взираше през прозореца на „Миник“-то на Ариадна с буца в гърлото, докато шофираха покрай изпотрошените витрини на магазините. Щетите, причинени при безредиците на Хелоуин, бяха съсредоточени около гимназията и Новинарския магазин, но това включваше обширен район от търговската част на града.

Витрините на магазините бяха изпочупени, унищожени коли още стояха край пътя, а на някои места дори личаха следи от нанесени от огън щети. Къщи, които принадлежаха на съученици и съседи на Хелън – къщи, които бяха по-стари от самата страна – бяха срутени, изподраскани с графити и обгорени. Тя се запита колко ли хора, на които държеше, са пострадали или дори загинали. Колко ли от приятелите й все още бяха тежко ранени като баща й?

– Клеър? Дали някой наш познат... освен Зак? – поде Хелън, несигурна как да се изрази. Не се наложи да го изрича. Клеър разбра какво има предвид и кимна.

– Хърги – каза Клеър с пресекващ глас. – Вдишване на дим. Опитвал се да спаси книги от пожара в училищната библиотека.

Нямаше какво да се каже. Господин Хъргшимър не й беше роднина или дори приятел, но въпреки това Хелън бе обичала този начумерен стар човек. Сега, когато вече го нямаше, сякаш се затваряше някаква врата. Нантъкет никога вече нямаше да е същият.

Тя преглътна и се съсредоточи отново върху онова, което трябваше да направят. Знаеше, че точно сега трябва да я обзема гняв, а не истерия. Ерида и Ужас, второстепенните божества, които бяха предизвикали метежите, все още бяха някъде там навън. Хелън стисна юмруци и си напомни да бъде търпелива. Съвсем скоро щеше да получи шанс да се сблъска с тях.

По време на дългото пътуване с ферибота от Нантъкет до пристанището в континенталната част на Хианис трите момичета се възползваха от възможността да планират кои болници е добре да проверят. Настанявайки се на една маса до павилиона в центъра на ферибота, те „запрелистваха“ iPad-а на Мат, като проверяваха географски карти по интернет. Когато фериботът спря на кея, Хелън вече имаше чувството, че разполагат с доста солиден списък от възможности.

В първите две болници, макар и най-близо до колежа „Уелсли“, стигнаха до задънена улица. Докато стигнат до третата, по-голямата част от деня беше изтекла. Когато спряха на многоетажния паркинг, Клеър посочи една полицейска кола, паркирана близо до входа.

– Тук е – каза Клеър с решително кимване. – Наблюдават я, за да видят дали преследвачът ще се върне.

Ариадна паркира и те влязоха, разделяйки се, за да спестят време. Хелън се запъти право към травматологията. Видя униформен полицай да стои на пост пред една врата в самия край на коридора и изпрати есемес на Ариадна и Клеър да се срещнат с нея.

Полицаят беше мъж и на Хелън й беше нужно той да я пусне да влезе в стаята. Отиде право при него и се усмихна.

– Привет – каза тя топло и забеляза как лицето му се замъгли.

Хелън беше виждала много мъже да я гледат така – сякаш се взираха в лъскав месингов пръстен, който беше твърде ярък, за да гледат право към него, и твърде високо разположен, за да го достигнат. Винаги беше мразила този поглед, макар да знаеше, че той й дава сила, позволяваща й да манипулира хората. Беше се зарекла никога да не го използва, но сега играта се бе променила. Хелън имаше нужда от цялата сила, до която можеше да се добере, за да предпази семейството си. Трябваше да се отърве от предразсъдъците си, иначе Потомците нямаха шанс срещу боговете.

– Някакво момче е нападнало една моя приятелка снощи – каза Хелън. – Мисля, че тя има нужда от мен. Може ли да вляза?

– Не би трябвало да пускаме никого да влиза, млада госпожице – отвърна полицаят, като пристъпваше от крак на крак, сякаш наистина съжаляваше да й откаже.

Хелън виждаше ясно, че той иска да й помогне – толкова ясно, колкото виждаше и полицейската значка на гърдите му. Можеше да види гнева и съчувствието му като кълбо от ярки цветове, кръжащо във вътрешността на ребрата му. Хелън забеляза, че мъжът носеше венчална халка, впита дълбоко в кожата на пръста му от времето, и просто разбра.

– Всичко е наред, знаете ли – изгука Хелън. Чу и почувства как Клеър и Ариадна се присъединяват към нея. И двете се колебаеха, но Хелън им махна да излязат напред, докато те застанаха от двете й страни. – Можете да пуснете и трите ни да влезем. Ние ще се погрижим за нея. Имате дъщеря горе-долу на нашата възраст, нали?

Полицаят погледна строго Хелън, питайки се как ли е отгатнала това, а после кимна бавно, докато потъваше по-дълбоко в погледа й.

– Тогава знаете, че тя наистина се нуждае от нас. В сърцето си знаете, че това е правилната постъпка. – Хелън се усмихна с ослепителната си усмивка. Полицаят се усмихна в отговор, кимвайки замаяно.

– Така е правилно – каза той с решително кимване на глава и им отвори вратата.

– Благодаря ви – каза Хелън, издърпвайки Клеър и Ариадна вътре със себе си.

– Как успя... – поде Клеър, но Хелън я прекъсна с нетърпелив жест и се обърна към момичето в леглото.

Тя беше будна и се взираше в тях. Красивото й лице беше порязано на няколко места, лявата й ръка бе в гипс, а устната й бе подута и пурпурна. Хелън бързо прочете болничния картон над леглото и намери името й. Анди Файакес.

– О, да му се не види – изпъшка Анди, взирайки се в Хелън с неприязнено изражение върху натъртеното си лице. – Е, ти пък коя богиня си?

– Не съм... я чакай малко. – Хелън се вгледа в Анди с присвити очи. – Какво си ти?

– Ти първа – каза Анди с най-мелодичния глас, който Хелън беше чувала някога. Хелън отвори уста да отговори и трябваше насила да се възпре да не си каже и майчиното мляко.

– Хубав гласец си имаш – каза Хелън, стискайки зъби, за да устои на изкушението да отговори на въпроса.

– Хубаво личице си имаш – отвърна Анди, гласът й отекна звънливо в ума на Хелън. – Какво си ти? – повтори тя, усилвайки прелъстителната нотка в гласа си.

– Потомка – изтърси Клеър, а после се плесна с ръка през устата. Очите й се разшириха и тя измънка иззад пръстите си: – Толкова съжалявам, хора. Не знам защо току-що казах това.

– Защото си изцяло човек – каза Анди на Клеър с лека усмивка. После погледна Хелън и Ариадна една след друга. – Но те не са.

– А ти какво си? – попита Ариадна предпазливо.

– Човек – каза Анди. Макар да си послужи с прекрасния си хипнотизиращ глас, думата прозвънна нестройно в ума на Хелън.

– Лъжкиня – заяви Хелън, поклащайки глава. Анди се втренчи в нея за миг преди да продължи.

— И наполовина сирена. За нещастие – призна тя неохотно. Беше очевидно, че на Анди не й харесваше да мисли, че половината от нея е създание, което примамва с пеене хората към участта им.

— Е, какво правите тук вие трите? — попита Анди предпазливо.

— Знаеш кой, или по-скоро какво, те е нападнало снощи, нали? — попита Ариадна без заобикалки. Раменете на Анди се напрегнаха от страх. Тя кимна. Ариадна смекчи тона и отиде да застане отстрани до леглото на Анди; големите й, лешникови очи бяха изпълнени със съчувствие. — Тогава знаеш, че той ще се върне за теб. Дойдохме да те отведем у дома с нас, при семейството ни, за да можем да те защитим.

— Не можете да ме защитите – каза Анди; прекрасният й глас потрепна, когато сълзите започнаха да пробиват бронята й на неустрашимо момиче. – Не и от един бог. Никой Потомък не е достатъчно силен, за да ги спре.

Хелън можеше да почувства отчаянието на Анди, абсолютната й убеденост, че ще страда и ще умре от ръцете на някакъв свръхестествен звяр. Точно както Хелън беше сигурна, че Арес ще я убие, когато я беше приклещил в пещерата. Тя си спомни как я беше измъчвал Арес. Как се бе наслаждавал на безпомощността й. Само като погледна Анди в очите, Хелън разбра, че тя беше изстрадала нещо подобно.

Разярена, Хелън пламна от глава до пети и косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Стаята се изпълни с леденосиния пламък на мълния, когато тя премина по кожата й в диплеща се мрежа от искри.

– Кажи това на Арес. О, правилно, не можеш. Защото го спуках от бой и го пратих в Тартар – каза Хелън. Искрите паднаха от върховете на пръстите й, подскочиха и се пръснаха като блестящи топки, разбивайки се безмълвно, докато подскачаха по пода. Даваше £и сметка, че гласът й бе прогърмял леко, когато заговори, но изглежда не можеше да се сдържи. Всичко, за което можеше да мисли, беше как Хърги загива в пожар, за да спаси обичните си книги. И за всичко бяха виновни боговете.

– Ъм... Лен? – вметна Клеър със слаб глас.

Хелън забеляза как и трите момичета се взират в нея с отворени уста и рязко се изтръгна от унеса си. Изтръска последните искри от ръцете си със смутено изражение, прочисти гърло и се опита да проговори отново.

– Виж, ще бъда честна. Не можем да обещаем, че ще бъдеш в пълна безопасност – каза тя. – Но можем да обещаем, че ако Аполон дойде за теб, ще му се наложи да се пребори с всички ни, за да те отвлече. Е, не е ли по-добре така, отколкото да лежиш тук в очакване да нахълта и да те отнесе като някаква безпомощна девойка в гръцки мит?

– Ъъ. Да – съгласи се Анди с широко отворени очи.

Хелън си даде сметка, че плаши момичето, и се засмя насила. Когато хвърли поглед към Клеър, долови следа от страх в изражението на приятелката си, преди да извърне очи.

След като успяха да измъкнат Анди от болницата и да я преведат през паркинга, тя беше толкова изтощена, че заспа по време на пътуването до Хианис. Хелън шофираше. Ариадна беше изчерпала силите си, за да изцели счупения крак на Анди, преди да напуснат болницата, а после проведе още малко изцеляване по време на пътуването, докато се спускаха по Шосе 495. Докато се качат на ферибота, усилието я беше оставило по-бледа и от Анди.

Хелън не можа да не си помисли колко е хубаво дето нито Анди, нито Ариадна имат сили да излязат от колата. Макар че беше нощ и тъмнината щеше да им предостави известно прикритие, нараняванията на Анди все още бяха твърде очевидни, за да се шляе наоколо. Хелън и Клеър оставиха двете проснати на задната седалка и отидоха да намерят храна за всички.

– Наистина доста сериозно я е пребил, нали? – каза Клеър с пресекващ глас, докато си проправяха път към павилиона. Хелън можа само да кимне, стиснала устни. Погледна разтревоженото лице на Клеър и й се прииска да каже нещо, за да я успокои, но не й хрумна нищо.

Чувстваше как Клеър й хвърля потайни погледи, търсейки в лицето й някакво обяснение, докато пускаха монети в автоматите за закуски. Но Хелън не разполагаше с нужните думи.

– Какво? – попита отбранително, когато вече не можеше да издържи втренчените погледи.

– Нищо – каза Клеър, присвивайки устни. За миг между тях премина напрежение и раздразнението на Хелън се усили.

– Просто го кажи, Клеър.

– Различна си. – Клеър събра импровизирания им обяд от дъното на автомата за закуски и се обърна, но Хелън посегна и я спря.

– Различна съм, защото трябва да бъда – отвърна Хелън с дрезгав глас. – Това, което някога бях, не беше достатъчно. Не и за това.

– И колко още ще се промениш?

– Колкото ми се наложи, за да победя.

– Това включва ли манипулирането на ченгета? – попита Клеър разпалено. – Какво изобщо му направи?

Хелън се чувстваше виновна заради полицая, макар да не разбираше напълно какво бе направила. Имаше нещо нередно в това да е способна да отнеме нечия воля по този начин. Наясно бе поне с това, но нямаше намерение да го признае пред Клеър.

– Направих каквото трябваше да направя. Или мислиш, че трябваше да го убия, за да вляза в стаята?

Клеър отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори, отдръпвайки се от Хелън, докато вървяха обратно към колата. Хелън осъзна, че Клеър се страхува истински от нея, а не че е просто изплашена от няколко искри и гърмящ глас. Знаеше, че трябва да каже нещо, за да я накара да се почувства по-добре. Но не го стори. Една голяма част от нея бе ядосана на Клеър, че не проявява повече разбиране. Макар да бе напълно нелогично, Хелън се чувстваше засегната, задето приятелката й се бои от нея.

– Не знам дали си забелязала, или не, но тук вече не става дума само за приятелите и близките ни – промълви горчиво. – И не е нужно да ти обяснявам постъпките си. Или да ти искам разрешение, за да използвам силите си.

– Права си – съгласи се Клеър. – На мен не е нужно да обясняваш нищо. Просто гледай да можеш да обясниш постъпките си пред собствената си съвест.

След това не говориха много. Хелън и Клеър събудиха Ариадна и я накараха да изяде едно енергийно блокче и да изпие бутилка вода, преди Хелън да откара всички обратно вкъщи. Остави Клеър в къщата на майка й с няколко измърморени уговорки да се срещнат рано сутринта, а после продължи към дома на семейство Делос.

Беше късно, когато спряха на алеята за коли, и Хелън бе толкова изтощена, че едва й стигна енергията да отнесе другите две момичета горе до леглото на Ариадна, преди да рухне на канапето.

Хелън седеше срещу собственото си превъплъщение в покрита, теглена от конски впряг каляска. В затвореното пространство бе тъмно. Единствената светлина идваше измежду пролуките на мъничък, покрит с капаци прозорец. Хелън се запита как ще влезе и излезе от каляската, тъй като не виждаше врата. Предположи, че прозорецът може да е достатъчно широк, за да й позволи да се промъкне през него... ако не беше препречен с решетки.

Другата Хелън, която седеше срещу нея, не беше спартанката от преди. Тази носеше рокля, направена от някаква груба, домашно тъкана материя. В дългата й руса коса бяха усукани боядисани в синьо нишки и тя седеше върху купчина обработени кожи. Гърбовете на дланите й бяха оцветени с още синя боя – сложни завъртулки, които Хелън смътно разпозна като ирландски. Думата келтски изплува в ума й и тя разбра, че това описание, макар може би не напълно точно, е по-близко до истинското.

На кръста на другата Хелън висеше кинжал. Ръката й се свиваше отчаяно около него при всеки звук, който чуваше отвън пред покрития с капаци и решетки прозорец на подобната си на затвор каляска. Тази друга Хелън приличаше на дивачка и с нея се отнасяха като с животно в клетка. Хелън се запита дали това нейно „друго аз“ е опасно.

– Милейди Гуинивиър! – извика познат глас отвън пред прозореца.

Гласът на Лукас.

Гуинивиър отвори капака над прозореца и Хелън веднага видя защо това нейно превъплъщение беше толкова ужасено. Фурните започнаха да плачат в ъгъла на каляската в мига щом Гуинивиър и другият Лукас се погледнаха в очите.

Той седеше върху грамадния черен кон, който подтичваше в тръс покрай каляската. Носеше тъмни кожени дрехи, дебел, черен вълнен плащ, а в колана на кръста му беше затъкнат дълъг меч. Изглеждаше едър, свиреп и красив.

– Имате ли нужда да се облекчите? – попита той на странен, напевен език, който Хелън разбра, макар че не го беше чувала никога преди.

– Майка ми ме научи да говоря съвършен латински, както добре знаеш – озъби му се в отговор Гуинивиър на друг език, който Хелън също разбра, без да го е чувала някога преди. Предположи, че е латински. – Тя не беше мръсна римлянка като теб, но беше от изтока.

– Не съм римлянин. Не ме наричай така – каза другият Лукас с опасен блясък в очите. – „Сър Ланселот“ ще свърши чудесна работа.

Злобните им погледи се срещнаха и останаха приковани един в друг. Фуриите надаваха жални вопли, карайки както Гуинивиър, така и Лукас да се присвиват ужасено, докато се опитваха да се овладеят. Хелън знаеше, че ако решетките на прозореца не ги разделяха, щяха да се нападнат взаимно.

Ланселот погледна нагоре и надолу по протежение на дългата редица от воини, която ги придружаваше, сякаш напомняйки си, че има свидетели, които щяха да му попречат да направи някоя глупост.

– Защо просто не ме убиеш сега? – изсъска му тихо Гуинивиър. Ниският й тон подсказа на Хелън, че Гуинивиър също е наясно, че ги гледат и други хора – хора, които нямаше да разберат нелогичната й омраза към Ланселот или неговата омраза към нея.

– Това удоволствие оставям на Артур, моя братовчед и крал – отвърна Ланселот сковано, почти неохотно, сякаш нещо в това го смущаваше. — След като се омъжиш за него и осигуриш верността на твоя клан, разбира се. Тогава, сигурен съм, ще те убие с радост.

– А наричате нас „варвари“ – изсъска му Гуинивиър.

Тя затръшна прозореца и се хвърли обратно върху купчината кожи. Хелън знаеше – помнеше – че кожите са част от голямата зестра от бащата на Гуинивиър. Той беше глава на нейния клан и беше изпратил с дъщеря си множество дарове в сватбения кортеж. Всички скъпи предмети бяха предложение за мир към непобедимите нашественици от изтока, а Гуинивиър бе най-ценната военна плячка. Най-красивото момиче на острова, предложено като дар на едрия, златокос нашественик от една далечна земя. И отчаяно се надяваха той да хареса подаръка – защото в противен случай този крал Артур просто можеше да ги избие до крак.

Гуинивиър знаеше, че баща й я обича по свой груб и недодялан начин. Той не можеше да знае, че изпраща любимото си дете на смърт. Не беше като тези мъже от изтока или като покойната й майка. Предводител на клан или не, баща й бе обикновен простосмъртен и вярваше, че оказва на дъщеря си височайша чест, като я дава на новия, млад, и по всеобщо мнение, красив Върховен крал. Гуинивиър нямаше оправдана причина да възрази. Баща й имаше пълно право да я омъжи за когото избере и освен ако не беше готова да разкрие тайната си и тайната на покойната си майка, тя трябваше да се подчини.

Сълзи на гняв и безсилие избиха в очите на Гуинивиър. Хелън си спомняше отчетливо отчаянието й в тази невъзможна ситуация, защото някога то бе нейно собствено.

– Не отговори на въпроса ми – кресна упорито Ланселот към затворения прозорец. – Затворена си тук вече повече от ден. Имаш ли нужда да се облекчиш, принцесо?

Гуинивиър гордо избърса сълзите от очите си, приглади разчорлената си коса, дръпна прозореца и го отвори.

– Не! – изрева тя и отново затръшна прозореца.

Ланселот нададе изненадан, подобен на лай смях. Изминаха няколко мига на напрегната нерешителност. Черният му кавалерийски кон нервно подскачаше и се изправяше на задните си крака пред решетестия прозорец на Гуинивиър, сякаш изпитваше неохота да я остави. Накрая Ланселот цъкна с език на огромния си як жребец и потегли с грохот.

Гуинивиър оброни глава върху скръстените си ръце и се опита да не мисли колко много се нуждаеше да се облекчи.

Мигове по-късно тя повдигна глава разтревожено. От задните редици на сватбената свита идваха викове – викове и странни скимтящи звуци. Някой изкрещя в агония. Гуинивиър скочи на крака и измъкна кинжала си, ръмжейки като езичница, каквато си беше.

Каляската й се наклони и спря, и Хелън чу как навсякъде наоколо крещят мъже. Нещо раздруса страната на спряната каляска, просвайки Гуинивиър до стената на клетката й. Закрепи се на колене, когато нов силен тласък преобърна каляската на една страна – с прозореца надолу. Вътрешността бе съвсем тъмна, тъй като единственият изход бе забит в земята.

– Към принцесата! – заповяда гласът на Ланселот отдалече.

– Обкръжете каляската!

Чу се силно шумолене на листа и звук от множество мъже, подреждащи се около нея. Гуинивиър слушаше дрънченето на метал върху метал и тропота на крака. Мъже сумтяха, викаха, крещяха и умираха във всички посоки. Глухото падане на тела, удрящи се в каляската и земята, се сливаше с последния хриплив дъх на умиращи мъже.

Гуинивиър многократно блъсна с рамо страната на каляската, опитвайки се да я преобърне и да разкрие прозореца, но не успя да постигне много повече от това да разлюлее масивното оградено пространство от желязо и дъб. Нададе стон на безсилие.

– Лейди Гуинивиър! Ранена ли сте? – попита Ланселот с рязък тон отвъд стената на преобърнатия й затвор.

– Не – отвърна твърдо Гуинивиър. – Пусни ме навън, за да мога да се бия.

Ланселот издаде раздразнен звук:

– Избягаха към дърветата.

– Пикти? – предположи Гуинивиър. От Ланселот не се чу звук, вероятно защото не знаеше какви бяха нападателите им и не можеше да й отговори. – Ще се върнат с още воини след здрач – увери го тя. – Моля те, повярвай ми – може да си ги отблъснал засега, но не са си отишли.

– Знам. Не мога да ги видя в дърветата, но все още мога да ги подуша.

– Трябва да ме пуснеш да изляза оттук! – изрече умолително Гуинивиър. – Те искат мен, не богатствата, които носим в този керван.

– Откъде знаеш? – попита Ланселот, сякаш подозираше, че тя казва истината.

– Пиктите са един от най-старите кланове. Предавали са си от уста на уста древни разкази за нашия вид – твоят и моят, сър Ланселот. Достатъчно благоразумни са, за да не се бият с мен или с теб в пряк сблъсък. Вместо това ще се опитат да те подмамят да се отдалечиш и ще ме оставят в този затвор да гладувам до смърт. Ще изчакат, докато отпадна твърде много от глад и жажда, за да ги спра. Те не искат да ме убиват. Искат да... – Тя спря и за миг се помъчи да намери думите. – Искат деца от мен. За да подсилят своя клан.

Ланселот пророни мръсна ругатня. Чуваше учестеното му дишане, докато той се бореше със себе си.

– Но ако те пусна навън... не знам какво ще ти сторя аз. Сигурна ли си, че това не е по-лошо?

– По-скоро предпочитам да загина в достойна битка с теб, отколкото да ме използват като кобила за разплод. Поне ми позволи да се бия – изрече тя сподавено. – Не ме оставяй да се изправя пред това.

– Ако те освободя, може да се опиташ да ме убиеш.

– Моля те – промълви задавено Гуинивиър, отчаяно опитвайки се да не заплаче. – Моля те, не ме оставяй заключена тук. Знам, че ме мразиш, но не ме изоставяй на такава ужасна участ.

Ланселот издиша рязко.

– Дръпни се назад – заповяда той.

Стените на каляската се разтресоха от мощни удари, докато Ланселот разсичаше с меча си укрепения с метал под. Когато острието на първото оръжие се съсипа, той взе друго от един повален мъж и отново заудря.

Три, четири, пет меча се строшиха на парчета, но най-сетне се отвори достатъчно голяма пролука, за да може Гуинивиър да се измъкне навън. Взряха се един в друг, и двамата останали без дъх от страх и гняв и някакво друго чувство, за което още нямаха име.

– Спаси ми живота – прошепна Гуинивиър, зашеметена от мисълта за риска, който пое той, като я освободи. – Сега аз ще спася твоя.

Тя огледа десетките тела по земята. Мъже в доспехи от изтока бяха струпани на купчини върху дребните, боядисани в синьо пикти, които бяха облечени само в обикновени животински кожи и носеха каменни оръжия.

Толкова много мъртви или избягали. Хелън забеляза, че Ланселот е единственият, останал да я защити.

Гуинивиър го хвана за ръката и го поведе надалеч от безсмисленото погубване на живот, навътре в дърветата.

– Капан – изръмжа Ланселот, отскубвайки се от нея. – Ще ме отведеш право при тях!

– Не. Няма да се доближат до теб, докато си с мен – обясни тя, като се опитваше да остане спокойна. – Виж.

Гуинивиър вдигна другата си ръка. Кълбовидна мълния се гърчеше в присвитата й длан. Ланселот отскочи за миг назад, а после се приближи, омагьосан от необузданата мощ, която виждаше да танцува на върховете на пръстите й.

– Защо не използва това, за да се измъкнеш от каляската? – попита той, вечно любопитен, точно като Лукас.

– Металът, запоен към дървените части на каляската, ме заобикаляше в дъговидни форми. Силата ми щеше да се изчерпи в земята – каза тя, а после поклати глава. – Ще ти обясня някой ден, обещавам. Сега трябва да се справя с тях.

Гуинивиър вдигна високо ръка и извика нагоре в гъстите клони.

– Виждате ли това? – попита тя на трети чужд език, който Хелън, изглежда, също разбра, макар и слабо. – Ако видя да изстрелвате дори само една стрела към спътника ми или мен, ще изпепеля свещената ви гора. Чувате ли? Ще изгоря вашата богиня-майка като сух прахан и небесните богове ще владеят този остров завинаги!

Стържеща кора и шумолящи клони добавиха шепнещите си гласове към вятъра, докато пиктите се стопяваха в мъгливата далечина. Ланселот наклони глава и остана съвсем неподвижен много дълго време, като се ослушваше, душеше и оглеждаше възможно най-внимателно.

– Отидоха си – каза той накрая, издишвайки шумно от облекчение.

– Да – промълви Гуинивиър. – Всичките се отидоха.

– Ти ми спаси живота.

Ланселот и Гуинивиър се втренчиха удивено един в друг; най-сетне и пиктите, и Фуриите се бяха махнали от пътя им. В този миг целият изгарящ гняв, който изпитваха един към друг, бе заместен от друг вид огън – нежен, който повече тлееше, отколкото поглъщаше.

В гората падаха листа. Слънцето се придвижи в небето и освети сапфирените очи на Ланселот. Вятърът подхвана кичури от дългите златни коси на Гуинивиър и полъхът му ги развя към лицето на Ланселот като ивици благоуханна коприна. Те пристъпиха един към друг, и двамата открити и готови за огромния дар, какъвто всеки от тях виждаше в лицето на другия.

Спряха рязко.

– О, не – прошепна Ланселот, по-изплашен сега, отколкото беше в разгара на битката.

– Твоят крал... – изрече Гуинивиър; кехлибарените й очи се стрелкаха трескаво наоколо, сякаш търсеше изход. – Хектор... Артур – каза тя със запъване, докато владеещата й толкова много езици уста се опитваше да изрече както традиционното латинско име за новия Върховен крал от изтока, така и британското подобие на това име.

– Клановете никога няма да приемат владичеството му, освен ако не си избере съпруга измежду тях. Те имат нужда да знаят, че синът му ще бъде поне отчасти британец – каза Ланселот, като клатеше глава. – Никога няма да спрат да се бият, освен ако не се омъжиш за него. Мнозина ще загинат.

Втренчиха се един в друг. Очите на Гуинивиър все още бяха широко разтворени от неверие.

– Имам малка сестра – половин сестра по бащина линия. Сега тя е само на десет, но след няколко години...

– След няколко години хиляди вече ще бъдат мъртви – промълви Ланселот тихо. Извърна глава, заставяйки се да не я поглежда. – Трябва да се омъжиш за Артур или ще има война.