Богиня

7

Пронизителният звън на мобилен телефон накара клепачите на Хелън неохотно да се разтворят. Навън още бе тъмно, а зората беше далече. Под нея Орион се събуди с разтърсване и посегна за джинсите си, преметнати на гърба на Хелън като шал. С пръсти, неумело суетящи се заради студа и сънливостта, той най-сетне успя да изрови телефона си от джоба и да отговори, преди да спре да звъни.

– ’ло? – изръмжа той с полусънен глас. – Здрасти, братле. Да, в безопасност е. Тук с мен е.

Хелън фокусира слуха си, за да може да подслушва.

– О, добре – каза Лукас по телефона с натежал глас. – Можете ли двамата да се върнете до къщата ми? Касандра се готви да направи пророчество. Питаше специално за теб, Орион. Не исках да прекъсвам нищо.

Очите на Хелън срещнаха тези на Орион, когато проблеснаха разбиращо.

– Сега сме на път. Люк, чакай... – каза Орион, но беше твърде късно. Лукас беше затворил. Орион погледна смутено Хелън. – Съжалявам за това.

– Защо? Може би е по-добре той да си мисли, че сме спали заедно. Може би ще... – Тя млъкна, без да довърши, когато видя скептичното изражение на Орион.

– Той няма да те превъзмогне, Хелън. Независимо с колко мъже прекарваш нощта.

Хелън кимна, приемайки това. Орион хвърли поглед към нея и смени темата.

– Откъде взе дрехите? – попита.

– Един вид ги призовах в Подземния свят.

– Колко време беше тук долу? – попита той; започваше да става загрижен. – Какво стана?

Хелън обмисли дали да не разкаже на Орион всичко, което Хадес й каза. Но след нощта, която бяха имали току-що, как се предполагаше да каже на Орион, че майка му се е сражавала във война, която я беше довела до лудост, заради едно погрешно разбрано пророчество за място, което дори вече не съществуваше, да му се не види? Не знаеше дали някога ще е в състояние да му го каже. Вместо това просто сви рамене.

– Нека позная – той се извърна, за да изтръска пясъка от джинсите си. – Това е поредната дълга история. В някакъв момент ще трябва да почнеш да ми разказваш някои от тези твои дълги истории, знаеш ли.

– Знам – каза Хелън, като се изправи и се изтупа. – Просто ми трябва известно време първо да подредя всичко в ума си.

Хелън знаеше, че Орион може да види смущението, което кипеше в нея, но той не я притисна да му се довери. Вместо това се облече, а после се обърна към нея с протегнати ръце.

– Ще ме откараш ли? – попита с дръзка усмивка. Хелън обви ръце около него и издигна двамата във въздуха, смеейки се, докато го правеше. Окуражен от смеха й, Орион продължи да се шегува: – Капитане? Има ли питиета на борда на този полет? Май ми се намира една фалшива лична карта някъде.

– Фалшива лична карта? Защо да ти сервирам, щом току-що призна, че си непълнолетен?

– Значи има напитки – настоя той с престорено сериозен тон. – Не съм изненадан. Само виж всичките тези джобове, които си си „призовала“. – Той започна да опипва Хелън, като шеговито тикаше ръце в работните й панталони и тършуваше из якето й, сякаш от това зависеше националната сигурност. – От всички облекла на света, които можеше да си представиш, ти избираш нещо, което бих облякъл за лов. Никога не съм знаел, че си поклонничка на „Л.Л. Бийн“.

– Беше ми студено! – възкликна тя, почти крещейки от смях.

– И очевидно предпочиташ фланеления плат пред кожата.

– Какво мога да кажа? Аз съм от Нова Англия. Ние харесваме фланелен плат.

В този момент вече кръжаха над задния двор на семейство Делос и Хелън трябваше да се застави да престане да се кикоти и да се съсредоточи върху приземяването. Отново сериозна, тя залюля крака под тях.

– Ооо. Гумени ботуши. Много секси – каза Орион. Хелън отново изгуби контрол в последната секунда и те се търкулнаха на земята в хилеща се купчинка.

– Добре ли сте? – извика Мат с разтревожен глас.

– Всичко е наред. Добре сме – извика в отговор Хелън към Мат, който стоеше зад вратата на новата си кола, с все още включени двигател и фарове, сякаш беше изскочил от шофьорското място преди секунда.

Хелън се опита да се размотае от Орион и да си придаде представителен вид, но той продължаваше да я държи за коленете и глезените, така че тя не можеше да стои права.

– Значи това е станало с питиетата, предлагани по време на полета – каза Орион замислено, когато събори Хелън за трети път. – Капитанът ги е изпил всичките. Ама сериозно носиш на пиене, Хамилтън.

Хелън се опита да пледира за невинност, но тъй като не можеше да си поеме дъх, така и не успя да каже едно свързано изречение в своя защита.

– Вие двамата приключихте ли вече? — попита Мат. – Да не сте на девет години?

Хелън и Орион спряха да се занасят и се успокоиха.

– Ариадна ли ти се обади? – Хелън попита Мат.

– Хектор – отвърна той, като й помогна да се закрепи на крака.

– Къде е Клеър? – попита тя.

– Заключена в стаята си. Баба й не я пуска да излезе от къщата по това време – отвърна той, като се подсмихваше. – Някаква идея какво е прозряла Касандра?

– Повикала е Орион. Това е всичко, което знаем – каза Хелън. Тримата тръгнаха към гаража и страничната врата, от която се влизаше в кухнята.

– Хм – Мат хвърли поглед към Орион със сбърчено чело. – Хектор спомена нещо за Тиранина.

Хелън почувства как Орион настръхва и хвърли поглед към гърдите му, опитвайки се да разчете чувствата му. Той ги редуваше твърде бързо, за да може Хелън да открие някакъв смисъл в това, което виждаше, но от начина, по който той стискаше устни, й бе ясно, че събира смелост за битка.

В същия миг Хелън реши, че ако някой се опиташе да каже нещо против Орион, тя ще си тръгне. Цял живот се бяха отнасяли към него като към лоша поличба, а той никога не бе направил нищо, за да го заслужи. Думите роден в горчивина изплуваха в ума й, когато си спомни някои от характеристиките на Тиранина. След онова, което беше видяла в Нюфаундленд, Хелън знаеше колко добре пасва това описание, но то все още не превръщаше Орион в Тиранина.

Единствената грешка на Орион беше, че е роден от погрешните родители с погрешния талант. Очевидно обаче това беше достатъчно да накара всички да го отбягват. И на основата на какво? Едно подвеждащо пророчество, точно като онова за Атлантида? Нямаше начин Орион да е онова чудовище, Тиранинът, и Хелън възнамеряваше да каже това.

Още преди да влязат вътре, тя дочу натрапчивия, многогласен хор на Богините на Съдбата да говори чрез Касандра. Докато влизаше през кухненската врата, започна ужасяващ писък. Три гласа бяха преплетени в един и Мат, Хелън и Орион затичаха към мястото, откъдето се чуваше – библиотеката, където Кастор и Палас имаха общ кабинет. След половин секунда и тримата бяха на вратата.

– Немезида изпраща своя съсъд да ни ослепи! Настава мрак! – нададе протяжен вопъл хорът на Богините на Съдбата, с гласове, изпълнени със страх. – Трябва да бъде убит или всичко ще бъде унищожено!

Орион, Мат и Хелън нахълтаха през вратата и откриха семейство Делос събрано и втренчило погледи нагоре. Касандра висеше във въздуха, сияейки в ярко пурпурно, зелено и синьо – тройната аура на Богините на Съдбата. Тя се мяташе и виеше от болка, докато Богините си проправяха път през тялото й и я заставяха да бъде тяхна вестителка. Касандра, с лице, набръчкано от пределна старост, вдигна ръка с нокти като на хищна птица и посочи право към Орион.

– Убийте го! – изпищя една от Богините на Съдбата през устата й.

– Той ще разруши всичко! – изрече друг глас и лицето на Касандра забълбука и се превърна в лице на друга старица.

– Защо е още жив? Трябвало е да бъде убит като бебе! – възкликна третата Богиня раздразнено.

За миг Касандра успя да се пребори и да изтръгне тялото си от контрола на своите мъчителки.

– Не! – изрече тя с усилие. – Вървете си!

– Ти ни ПРИНАДЛЕЖИШ! – изпищяха трите Богини едновременно. – Няма да ни се опълчваш!

Касандра започна да дере с нокти тялото си, оставяйки дълги, кървави резки. Лицето й представляваше маска от страх, но пръстите й продължаваха да се впиват в кожата. Богините на Съдбата контролираха ръцете й, но останалата част от нея си даваше сметка за наказанието, което й причиняваха. Хелън неволно отстъпи назад, отвратена, и осъзна, че всички останали в стаята бяха направили същото. С изключение на Орион.

– Достатъчно! – нареди той и излезе напред, докато не застана под Касандра. – Оставете я на мира.

Богините на Съдбата запищяха и сред порив на странен вятър и припламване на пурпурно, зелено и синьо, зарязаха Касандра да падне от въздуха. Орион я улови, преди да се удари в земята, и я гушна в прегръдките си. Тя зарови лице в гърдите му и захълца.

– Всичко вече е наред. Шшшт – изрече той успокояващо. Отнесе я на кушетката и седна, държейки я в скута си. Огледа обвинително всички в стаята. – Всички просто си стоите там и оставяте онези вещици да й причиняват това? – очите му се спряха върху Кастор.

– Не е така – каза Джейсън, като клатеше глава. – Опитахме всичко.

– Всеки път щом опитвахме да спрем това, те просто я нараняваха повече – намеси се Лукас.

Орион хвърли поглед към Лукас и гневът му се смекчи. Кимна извинително, приемайки, че може би е отсъдил твърде прибързано.

– Тогава защо си тръгват, когато Орион им нареди? – попита Палас. Очите му се присвиха подозрително към Орион. – Защо Богините на Съдбата толкова се страхуват от теб?

– Може би защото аз не се страхувам от тях – възрази отбранително Орион.

Хелън се напрегна за битка и почувства как Лукас и Хектор застават нащрек заедно с нея – и тримата готови да бранят Орион.

– Богините на Съдбата се боят от Орион, защото не могат да виждат през него. Нещо, свързано със сестра им – красива жена с воал над очите. Тя закрива очите им, когато той се приближи – каза Касандра уморено, прекратявайки спора, преди да започне. Тя си пое дъх, хълцайки, изправи се до седнало положение в прегръдките на Орион и го погледна: – За тях ти си като бяла стена. Или глуха улица. – Изтри лицето си с ръка. – Не знам точно какво мислят. Успявам само да зърна по нещо тук-там. Но със сигурност знам, че всеки път, когато си част от уравнението, те не могат да видят отговора.

– Затова ли не можеше да видиш бъдещето ми? — обърна се Хелън към Касандра. – Когато започнах да се срещам с Орион в Подземния свят и да прекарвам много време с него, ти каза, че вече не можеш да виждаш бъдещето ми.

Касандра наклони глава на една страна, обмисляйки това:

– Предполагам, че може да е това. Богините на Съдбата не желаят да ми кажат нищо за Орион. Омразно им е дори да мисля за него.

– Хубаво – каза Орион. – Никога не съм ги харесвал. – Той сведе поглед и се усмихна към лицето на Касандра, сякаш току-що беше проумял нещо. – Е, затова ли вечно вървиш по петите ми из къщата?

Тя отвърна на усмивката му и кимна свенливо:

– Когато си наоколо, мога да се отпусна, защото знам, че няма да дойдат.

Хелън хвърли поглед към Кастор, Лукас и Хектор, които се споглеждаха разтревожено. Сърцата им бяха изпълнени с объркани, мъгляви чувства, сякаш нямаха представа как би трябвало да се чувстват заради това, което току-що бяха чули. На Хелън й се искаше да е била в стаята по-рано. Искаше да чуе това ново, преработено пророчество за Тиранина, за предпочитане – преди да го чуе Орион.

– А ти не се ли страхуваш от мен? — предпазливо го попита Касандра. Орион се ухили самодоволно.

– Някога била ли си в Тайланд? – Тя поклати бавно глава, смутена от напълно неочаквания му въпрос. — Нека просто да кажем, че съм ял ястия, по-стряскащи от теб. А също и по-едри от теб. – Касандра се изкиска, но насред кискането, изтощението я завладя и тя започна да се прозява. – Да, имам такъв ефект върху много хора – каза той, разсмивайки я отново насред прозявката. Орион се изправи с Касандра в обятията си. – Добре, мисля, че ти е време за лягане, котенце.

– Ще останеш ли с мен, докато заспя? – попита тя, вкопчвайки се в ръката му.

– Разбира се.

На излизане от вратата, Орион отправи към Хелън многозначителен поглед. Тя кимна, за да му даде да разбере, че ще му разкаже всичко, което е пропуснал, докато се грижи за Касандра. Щом той излезе от стаята, няколко души заговориха едновременно.

– Не мога да повярвам, че Богините на Съдбата си тръгнаха така – прошепна Ариадна на близнака си.

– Изглеждаше, сякаш този път ще я убият – отвърна рязко Джейсън.

– По-лошо е, отколкото си мислехме – настойчиво каза Палас на Кастор, прекратявайки всички странични разговори. – Ако Орион остане, сме слепи. Поне с Оракула имахме предимство пред боговете. Малко, но по-добре от нищо.

– Знам – отвърна Кастор с изопнато от напрежение лице.

– Той е добър човек. Всеки може да види това – упорито каза Палас. – Но добър или не, той е твърде опасен. Не може да остане при нас.

– Не. Не можете да отпратите Орион – ниско каза Лукас; очите му пронизваха баща му. Всички погледи литнаха към Лукас, изненадани, че тъкмо той би защитил Орион. Лицето му бе непроницаемо. – Той спаси живота ми и този на Хелън. Сега сме кръвни братя.

– Съгласен съм – каза Хектор с равен глас. – Орион се би редом с нас. Той е част от семейството ни – продължи и кимна към Лукас и Хелън.

– Само защото някой се е бил редом с теб, не се превръща в част от това семейство – каза Палас на сина си с повишен и раздразнен тон. – Твърде много разчиташ, че честта ти ще прави избори вместо теб, Хектор!

Хектор извърна очи от упорития поглед на баща си, отстъпвайки. Беше твърде почтителен, за да му се противопостави, дори ако Палас грешеше. Това вбеси Хелън.

– Тук не става дума за чест или за Орион – каза тя горчиво. Пристъпи към Палас и почувства как Лукас, Хектор и Джейсън се подреждат зад нея. – Става въпрос за Касандра. Твърде много се боите да погледнете бъдещето, без някой да ви каже какво да правите. Предпочитате да я оставите да страда, вместо да се наложи да се съмнявате какво следва. Всички тези приказки, че Орион е опасен, са извинение, за да можете да си задържите Оракула и да не се чувствате твърде виновни заради начина, по който се отразява това на собствената ви племенница.

Палас пристъпи към Хелън, с устни, извити в озъбена гримаса. Без да се стресне, Хелън вдигна брадичка към него, предизвиквайки го да я удари. Според нея тази схватка се задаваше отдавна. От първия миг, в който бе спрял поглед върху нея, Палас винаги бе виждал единствено Дафна. След толкова много години, в които винеше Дафна за убийството на брат си, той не можеше да спре. Палас винаги гледаше Хелън така, сякаш тя всеки момент щеше да предаде семейство Делос, и на нея й бе писнало.

– И за мен ли си мислиш същото, Хелън? Че бих оставил дъщеря си да преживее всички тези изтезания, за да мога аз... какво? Да се почувствам по-добре за утрешния ден? – попита Кастор тихо, като пристъпи между Хелън и Палас. Хелън почувства как Лукас сложи ръка на кръста й и се отпусна.

– Не – призна тя, като сведе поглед. – Не мисля така за теб, Кастор.

– Здравето на Касандра винаги е било една от най-големите ми грижи. Но истинският проблем за нашия вид е Тиранинът. Винаги е бил – продължи Кастор, обръщайки се към групата. – Знам как се чувствате всички по отношение на Орион и мисля, че тези чувства ви пречат да видите истината.

– Не отново това! – изпухтя Хелън. – Орион не е проклетият Тиранин, ясно?

– Чакай, Хелън – Мат вдигна ръка. – Все още не разполагаме с всички факти. – Той се обърна към Кастор. – Какво каза Оракулът за Тиранина, преди да стигнем тук? Някой записа ли го дума по дума?

– Аз – каза Ариадна иззад бюрото на баща си. В цялата суматоха Хелън дори не я беше забелязала там как пише бясно. – Записах по-голямата част от него и на телефона си. Но не искам отново да чувам това. А вие?

Мат поклати глава. Протегна ръка да вземе листовете. Хелън четеше през рамото му заедно с него, докато Ариадна обясняваше:

– Тя повтори първия ред стотина пъти, затова добавих многоточието след него. Мисля, че Касандра се опитваше да ги отблъсне, докато можеше. – Ариадна сведе очи за миг, овладя се, а после посочи твърдо към записките. – Сложих знак за начало на нов абзац всеки път, когато я обсебеше нов глас. А там най-отдолу подчертах в синьо думите, които всички изричаха в един глас.

В този момент Хелън и Мат спряха да четат и вдигнаха поглед един към друг, със сбърчени чела. Този последен ред вече го бяха чули и двамата – докато влизаха в библиотеката с Орион. На Хелън „съсъд на Немезида“ и „настъпва мрак“ й звучаха зловещо. Ако тук Богините на Съдбата говореха за Орион, описанието, направено му от тях, определено не работеше в негова полза.

– Тази Немезида зла богиня ли е, или нещо от този род? – Хелън попита полугласно Мат, вярвайки, че той е направил повече проучвания от нея, както обикновено.

– Не, не е зла. И е далеч по-стара от боговете – отвърна Мат. – Тя е дъщеря на Никс, като Богините на Съдбата.

– Значи Немезида вероятно е сестрата с воала, за която говореше Касандра? – попита Хелън с надежда, като се огледа наоколо.

– Възможно е – отвърна Кастор.

– И това е единственият път, когато и трите Богини на Съдбата са проговорили в един глас? Този последен ред? – настойчиво се обърна Мат към Ариадна.

– Да. Бяха много развълнувани – отвърна тя.

– Точно тогава влязохме в кухнята – каза Хелън, схванала накъде бие Мат. – Цялата тази част за Немезида и тъмнината може да е само защото вече не са можели да виждат, защото влезе Орион.

– Орион може да е блокирал пророчеството им – продължи Мат оптимистично.

– Следователно, разбира се, Богините на Съдбата ще го искат мъртъв. Опитват се да го убият още отпреди да се роди. Още отпреди това всъщност. – Хелън млъкна и поде отново, опитвайки се да обясни: – Богините на Съдбата са набелязали Орион още от Троя насам, защото се измъкнал жив, когато бил Еней. Избягал от съдбата. Единственият начин, по който Еней би могъл да направи това, е ако Немезида също го е закриляла.

Накъдето и да погледнеше, Хелън виждаше объркани и разтревожени лица. Разтри очи, знаейки, че обърква всичко и че вероятно повече проваля шансовете на Орион, отколкото да ги подпомага. Умолително хвърли поглед към Лукас.

– Лъжа ли? – попита го, позовавайки се на уменията му като Търсач на истината.

– Не – отвърна Лукас незабавно. – Тя не лъже.

– О, разбира се – Палас вдигна раздразнено ръце. – Е, очевидно е каква роля са ти вменили Богините на Съдбата, Лукас. Ти си Любовникът. Би направил всичко за Хелън.

– Да, бих – призна Лукас брутално искрено. – Но тя все пак казва истината.

– Каквото знае от нея – каза Кастор безстрастно. – Съжалявам, синко, но само защото Хелън мисли, че нещо е вярно, това не го превръща в истина. – Тонът на Кастор не бе агресивен. Просто ги караше да осъзнаят съществуването на пролука, за която очевидно бе размишлявал дълго време.

Следа от мисъл премина в ума на Хелън – глождещо съмнение за нещо, което беше важно, но й се изплъзваше на косъм.

– Не е само това. Орион не може да е Тиранинът, защото е Щитът – каза Лукас, пренебрегвайки с махване на ръка възражението на баща си. – Когато Касандра направи пророчеството, според което Хелън е Търсачът в дълбините, тя каза, че Хелън ще слезе в Подземния свят със своя Щит.

– Съгласен – каза Мат безпристрастно, сякаш вече беше мислил за това. – Но ти също откри път за влизане в Подземния свят, Лукас. И отиде там, за да предпазиш Хелън – да я защитиш.

– Добре, но не й помогнах да освободи Фурните – възрази Лукас, спомняйки си думите на пророчеството.

– Да, помогна – каза Хелън смутено; беше й неприятно, че трябва да възрази на Лукас по този въпрос. – Беше ми забранено да слизам в Подземния свят, докато ти ми даде обола. А после ми помогна да разбера коя река ни трябва.

– Да, но Орион беше този, който наистина беше там с теб, когато ги освободи.

– Люк – прекъсна го кротко Хектор. – Трябва да признаеш, че доводът на Мат поражда възможността да съществува повече от едно тълкувание на пророчеството.

– Винаги съществува повече от едно тълкувание – обади се Орион от прага. Всички се обърнаха да го погледнат, докато влизаше. – Приемете го. Богините на Съдбата говорят със загадки, защото не знаят за какво, по дяволите, говорят. Ако знаеха, щяха да кажат нещо директно от рода на: „Орион е Тиранинът и иска да ви изяде мозъците за закуска“ или нещо такова.

Раменете на Хектор заподскачаха нагоре-надолу в безмълвен смях. Лукас извърна глава и се опита да потуши един изблик на смях, но допусна грешката да улови погледа на Джейсън.

– Тиранинът-зомби – прошепна Джейсън на Лукас, с лице, почервеняло от потиснат смях.

– Веселата смърт – прошепна Лукас в отговор, като се ухили. Очевидно това беше някаква тайна шега между момчетата Делос, защото и тримата избухнаха в смях.

– Стига лигавщини – каза Палас, като закрачи гневно към вратата. Спря и се обърна. – Коя част от „да срине до основи всички градове на простосмъртните“ не разбирате? Всички бяхме предупредени какво е заложено на карта тук, и не само за Потомците. Не искам аз да съм човекът, който е стоял безучастно и е позволил на тиранин, по-лош от Сталин или Хитлер, да остане безнаказан, защото е изглеждал такъв свестен тип, когато съм го срещнал. – Той погледна право към Орион, а после обратно към всички останали. Вече никой не се смееше. – А вие?

– Ариадна – повика я тихо Мат по коридора на горния етаж.

Ариадна спря пред вратата на спалнята си и хвърли поглед назад към него, вдигайки пръст да го предупреди да я изчака на мястото си. Ослуша се за баща си, братята и братовчед си, но не беше необходимо. Мат можеше да чуе всички мъже Делос, можеше да почувства дори пулса им, туптящ във въздуха, и знаеше, че са заети другаде. Но Ариадна не знаеше това, а той още не знаеше как да й го обясни. След като се ослуша по-продължително, отколкото беше нужно на Мат, Ариадна най-после изглеждаше удовлетворена.

– Влизай – прошепна тя, правейки му знак да я последва в стаята. Той влезе неуверено, заставайки насред спалнята й, докато тя прехвърляше дрехи от една мебел на друга, без дори да й хрумне да прибере нещо в скрина си.

Винаги си е била повлекана. Прекарах половината война да разчиствам след нея, спомни си новата част от Мат. Най-лошата робиня на света.

Мат тръсна глава и се опита да изблъска другото съзнание, което непрекъснато изникваше неканено, точно както се опитваше да потисне прилива на близост и нежност, които чувстваше към момичето.

Леглото й беше само на няколко крачки разстояние. Част от него никога не беше лягала до нея, а друга част беше прекарала десет години, спейки до нея – до нея и никоя друга до деня на смъртта му. Ръцете го боляха от копнеж да посегне и да я докосне отново за първи път, затова ги напъха в джобовете си. Обърна глава и се загледа в стената, докато тя мяташе нещо копринено и поръбено с дантела в дрешника си.

– Мат? – попита Ариадна от отсрещния край на стаята. Погледна я, докато тя отмяташе зад рамото си дълъг кичур от кестенявата си коса, отчаяно опитвайки се да не си спомня колко гладки бяха и косата й, и закръгленото й рамо. – Бельото ми няма да те ослепи, знаеш.

– Трябва да ти задам няколко въпроса – каза той рязко, умишлено отклонявайки разговора от бельото й.

– Добре. – Ариадна прекоси стаята, отиде при него и седна на ръба на леглото си. Мат взе стола, който тя току-що бе освободила от натрупаното пране, и седна срещу нея.

– Разкажи ми за различните роли, които Богините на Съдбата споменаха тази вечер – помоли той.

Ариадна се усмихна, сякаш очакваше това.

– Нали знаеш, че гърците са били влюбени в театъра? – Мат кимна. – Е, Богините на Съдбата също. Винаги са били. Сякаш виждат света като сцена, а Потомците са просто техните актьори. В много пророчества се споменават определени роли, които трябва да бъдат запълнени, или че светът очаква да бъде запълнен, за да се завърши „Великият цикъл“, който сякаш е някаква фикс-идея на Богините на Съдбата. Между другото, „цикъл“ е също и друго име за поредица от свързани помежду си пиеси – като пиесите от Есхил, които разказват историята за появата на Фурните. Този цикъл се нарича “Оресията“.

– Да – каза Мат печално. – Чел съм го. Сега ми разкажи за конкретните роли, които Богините на Съдбата споменаха тази вечер. Винаги ли си знаела за тях?

– Да. Никой обаче не знае какво означават наистина тези роли. Или какви са намеренията на Богините на Съдбата за тях.

– Как е възможно?

– Защото са неясни. Помисли си. Ролите са: Героят, Щитът, Любовникът и Воинът – и, ама сериозно ли? Това може да означава всеки един от Потомците, родени... ами, откакто свят светува. Ние сме куп хора, които могат да са герой, воин, човек, който защитава с тялото си слабите – каза тя, леко раздразнена от мисълта колко предсказуем е нейният вид. – Единствената роля, обвързана с конкретни знаци, е Тиранинът, и всички Династии през космическите ери са били свръхбдителни за знаците, които го обкръжават, за да му попречат изобщо някога да се появи. Но ти вече знаеш това пророчество.

– Тиранинът е роден в горчивина. В него тече кръвта на множество Династии и трябва да е способен да превърне в руини всички градове на простосмъртните – каза Мат сериозно. Не му харесваше да се съгласява с Палас, но знаеше, че той е прав. Представяше си някой като Хитлер със сила на Потомък и способността да разрушава градове само като го пожелае.

Мат си спомни как веднъж Зак зададе на тайфата хипотетичен въпрос: ако имат машина на времето и могат да се върнат и да убият Хитлер, преди да е успял да причини зло на някого, дали биха го сторили? Дори ако той е още невинно дете, когато се върнат и го убият? Всички бяха отговорили: да.

– Мат – каза Ариадна, като посегна и покри ръката му със своята. – Добре ли си?

– А другите, като Щитът и... Воинът – продължи той. – Това определени роли ли са, роли, които трябва да се запълнят? От началото ли съществуват тези роли?

– Касандра от Троя ги споменала първа... така че, да. Всички тези роли съществуват от началото.

– И всяка роля трябва да бъде попълнена, преди този цикъл да бъде завършен и Богините на Съдбата да могат да продължат към нов цикъл?

– Никога преди не съм го чувала изложено по този начин – отвърна Ариадна предпазливо. Острият й ум бързо преобърна тази нова идея, докато тършуваше из дузина запаметени късчета дребни сведения, докато накрая тя кимна, приемайки я. – Но предполагам, че това е правдоподобно тълкуване.

– Значи всички сме в капан – промълви Мат отчаяно. – Трябва да изиграем ролите си или Богините на Съдбата просто ще започнат отначало и ще пробват отново със следващата група Потомци.

Ариадна се намръщи замислено:

– Може би затова имаме чувството, че всъщност никога не сме напускали Троя. Защото нещо, което е трябвало да се случи още тогава, не се е случило, и Богините на Съдбата все се опитват да го пресъздадат.

Мат се усмихна, строго напомняйки си да не се навежда и да я целува, независимо колко умна беше. Изчака за миг, докато се увери, че ще овладее гласа си, преди да проговори.

– Това си мисля и аз – каза. – Сякаш Потомците са заседнали в безкрайна поредица от прослушвания, докато Богините на Съдбата местят нови актьори в същите роли, търсейки подходящите, за да се получи пиесата им.

– Но те са Богините на Съдбата. Ако искат нещо да се случи, защо не могат просто да го накарат да се случи?

– Не знам – отвърна Мат. – Трябва да има някаква друга сила, която действа против тях. Може би сестра им, Немезида.

– Редно е да кажем на всички за това – каза Ариадна. – Дори ако смятат, че грешим.

– Съгласен съм.

Останаха да седят известно време, всеки – потънал в собствените си съкровени мисли. Слънцето започваше да се издига и Мат си каза, че е време да си върви, въпреки че можеше да седи така с нея с дни.

– Лека нощ, Ариадна – каза Мат и се изправи.

– Къде отиваш? – Блестящите й лешникови очи бяха широко отворени и тревожни.

– Вкъщи. Измъкнах се тайно, когато Хектор ми се обади – каза той, като гледаше навсякъде, но не и към нея. – Искам да се прибера, преди родителите ми да се събудят, за да не се разтревожат. Безредиците наистина им изкараха ума.

– Добре – каза тя тихо. – Ще се върнеш ли по-късно? Династиите трябва да се срещнат тук довечера.

– Не знам дали мога – отвърна той. По водата се задаваше кораб, приближавайки до него армията му. Мат можеше да го почувства като отрязан крайник – отстранен, но още болезнен. – Може би ще имам да се погрижа за нещо друго.

Ариадна кимна и погледна към пода. Неспособен да устои, Мат се наведе и я целуна по темето. Косата й имаше същото ухание, на мед и лято. Той си позволи да прокара ръка надолу по сведения й тил, чувствайки колко крехък е под мазолестата му длан – чуплив като стъбло на цвете.

– Ще опиташ ли? – прошепна тя, без да вдига очи.

– Да, ще опитам.

– Хей. Ядосан ли си ми? – Лукас чу да го пита Хелън. Обърна се и я видя да се носи плавно към него през покрива

на къщата. Поклати глава и тя седна до него на самия ръб на покрива над спалнята му.

– Нямах намерение да споря с теб пред семейството там. За това, че Орион е Щитът – продължи тя.

– Всичко е наред. Ти просто изтъкваше добър довод – каза той, знаейки, че тя може да долови истината в думите му. Новият талант на Хелън като Търсач на истината правеше нещата между двама им едновременно по-лесни и по-трудни. Той не можеше да я излъже никога повече, дори не и за да я предпази. Не че лъжите някога я бяха опазвали. Лукас се запита за миг дали някога изобщо я беше предпазвал. – Въпреки това все още мисля, че Орион е Щитът.

– Но аз нямам нужда от Щит. Никога не съм имала – каза тя, сякаш четеше мислите му. С всички тези нови неща, които бе способна да прави, Лукас не би пренебрегнал възможността за телепатични способности.

– Не. Предполагам, че не – съгласи се той. Нещо в това още го безпокоеше. Хелън винаги е била най-силната, така че от какво точно я „защитаваше“ Щитът?

– Може би Орион е Любовникът. Той е син на Афродита – предположи Хелън, обмисляйки и тази възможност.

Имаше логика. И макар да бе убийствено да си го мисли, Лукас беше почти сигурен, че сега Орион е истинският любим на Хелън. Но независимо колко разбъркани бяха всички знаци за различните роли, Лукас знаеше по-добре.

– Орион не е Любовникът.

– Откъде знаеш?

– Тази роля вече е заета.

Хелън го погледна, с красивите си различни очи, плувнали в разкаяние и – отчаяно се надяваше Лукас – не и съжаление.

– Знаеш ли... всички тези нови таланти, които имам... – Гласът й потрепна. – Единият от тях е контролирането на сърцата.

– Спомена го.

– Мога да прогоня любовта ти към мен – предложи тя със слаб глас.

– А после какво?

Челото на Хелън се сбърчи, сякаш беше объркана от въпроса му.

– Ами, после можеш да продължиш с живота си. Въпреки това ще трябва да стоим далече един от друг.

– Това го пробвахме вече, забрави ли? – каза Лукас с крива усмивка. – Не се получи.

Той не се съмняваше, че Хелън може да заличи любовта му към нея, но знаеше също и че само ще се влюби в нея отново следващия път, когато спре поглед върху нея. За него нямаше „продължаване нататък“. Независимо какво друго правеше в живота си, любовта му към Хелън щеше винаги да го определя. Той беше Любовникът.

– Моля те, Лукас. Искам да направя това по-лесно за теб – каза тя тихо, със сведена глава.

– Тогава спри да говориш глупости. – Той закачливо побутна рамото й със своето, докато тя заряза измъченото изражение и се усмихна. – Обсъждали сме това дузина пъти. Нищо няма да промени чувствата ми към теб.

Тя най-сетне срещна погледа му и кимна тъжно, приемайки онова, което можеше да долови в гласа му – истината.

– Значи, може би Орион е Героят? – попита тя, опитвайки се да смени темата с нещо по-плодотворно.

– Хектор – отвърна Лукас веднага, като поклати глава.

– Вярно. Това е лесно – каза Хелън, като завъртя леко очи. – Освен ако Хектор не е Воинът?

– Воинът се присъединява към битката последен, а Хектор никога в живота си не е закъснявал за битка. Бих се обзаложил на кажи-речи всичко, че Хектор е Героят, а Орион е Щитът.

Хелън изглежда се затрудни за миг със следващия си въпрос.

– Какво има? – попита Лукас с тон, който целеше да я накара да проговори.

– Тиранинът наистина ли е толкова лош, колкото каза Палас?

Лукас кимна бавно. Не искаше да я плаши, но знаеше също и че не може да я излъже.

– Малкото, което ни е останало от пророчеството, описва Тиранина като по-силен от всички богове, взети накуп. И се предполага да има огромна битка с чудовища и бури, когато Тиранинът се въздигне. Твърди се, че дори небето ще смени багрите си, като калейдоскоп.

– Звучи като апокалипсиса.

– Да – каза Лукас, чувствайки как Хелън потрепери.

Седяха там известно време, люлеейки крака. Макар че разговорът беше приел такъв мрачен обрат, дори само това, че Хелън бе близо до него, успокои Лукас и му помогна да се съсредоточи. Дори да не можеше да я целуне, ако тя седеше до него, той не се терзаеше от мисълта с кого ли друг може да е тя. И какво ли правят.

Той си напомни, че така е по-добре и преглътна буцата в гърлото си. Искаше Хелън да е щастлива и вярваше, че Орион може да й даде това. Лукас със сигурност никога не беше успял. Всичко, което бе постигал, беше да прави Хелън нещастна, и щом разбереше, че цялата тази каша е приключила, щеше да се погрижи да не я наранява никога повече.

Заравяйки тези унищожителни мисли, Лукас застави ума си да се зарее. Претърси всеки образ и употреба на щит, за които можа да се сети.

– Щит, защита, бастион, блокиране... – мърмореше той. – От какво ни защитава Орион? Какво блокира?

– Ами май доста го бива да препречва входове – пошегува се Хелън. Усмивката й изчезна бързо, когато й хрумна една мисъл. – И пророчества.

– И бъдещето на всеки, който прекарва много време с него – промълви той. – Орион те защитава от прозренията на Богините на Съдбата, Хелън. Ако Богините на Съдбата не могат да те виждат, те не могат да вземат решения за живота ти вместо теб. Знаеш ли какво означава това? Ти имаш свободна воля.

Взряха се един в друг, толкова шокирани, че почти не можеха да го повярват, но и двамата усещаха трептене във въздуха, което им подсказа, че са се натъкнали на нещо изключително важно.

– Но защо аз? Защо аз съм тази, която има право да избира? – Очите на Хелън се стрелнаха изплашено наоколо. – Каква роля играя аз, Лукас?

– Ти си Търсачът в дълбините.

– Това не е в списъка.

Беше права. За миг Лукас почувства нервност, а после се отпусна, когато го осени решението:

– От всички ни ти си последната, която открива, че е Потомка – последната, която се присъединява към битката. Ти си Воинът, разбира се.

Хелън се успокои и се усмихна предпазливо.

– Ха, я стига. – Носът й се сбърчи при мисълта за нещо. – Богините на Съдбата знаят, че никаква ме няма като боец, нали?

– Задобряла си. – Той се постара да запази сериозно изражение, но не успя задълго.

Хелън го бутна от покрива. Той се понесе плавно пред нея, вдигайки ръце в жест, който казваше „предавам се“, все още опитвайки се да не се разсмее. Тя сърдито скръсти ръце и извърна поглед, опитвайки се да не се разсмее заедно с него.

– Любовник, как ли пък не – тя се ухили и го отбутна от себе си с крак.

Той хвана глезена й и се намести между висящите й крака. Очите на Хелън се разшириха от изненада, а устните й омекнаха и се разтвориха.

– Точно така – прошепна Лукас. Наведе се плътно към нея; обожаваше факта, че въпреки всичко, което се бе случило, тя не можеше да сдържи реакцията си към него. – Никога не го забравяй.

Докосна лекичко извивката на бузата й с връхчетата на пръстите си, преди да отлети.