Богиня

13

Лукас погледна за последен път рая.

– Готов ли си? – попита го Хелън, като стисна здраво ръката му в своята.

– Не – въздъхна той, гледайки как непрестанно променящите й се очи улавят светлината на изгряващото слънце. – Но въпреки това, да вървим.

Прободе ги стряскащ студ, сякаш ги бяха потопили в ледена вода, и се озоваха обратно в къщата му. Цареше тишина – от онази тишина, каквато почти никога не настъпваше в имението на Делос.

– Мислех си, че каза, че всички ни чакат – рече той, започвайки да се тревожи.

– Чакаха – каза Хелън предпазливо. – Орион? – повика го тя.

Ревност прободе Лукас, ревност, нажежена до бяло. Опита се да я отхвърли, но не можа. Тя още държеше ръката му, но мислеше за Орион. Във Всесвят Хелън можеше да го глези и да се държи с него, сякаш той е единственият човек на света, но обратно на Земята имаше някой друг, когото да обича – някой, който не й е братовчед.

– Баща ми – тя го погледна разтревожено.

– Хайде – каза той, използвайки момента да измъкне ръката си от нейната, преди тя да види битката в сърцето му.

Качиха се горе и намериха Кейт да наглежда бащата на Хелън, все още заспал.

– Защо само ти си тук, Кейт? – попита Хелън ядосано. – Не си достатъчно силна да спреш Дафна, ако се опита да го упои отново.

– Дафна слезе на брега с всички останали за дуела – каза Кейт; очите й оглеждаха Лукас, търсейки някакво нараняване. – Къде бяхте?

– Какъв дуел? – Лукас погледна Хелън да види дали тя знаеше. Когато Хелън сви рамене, Кейт бързо обясни какво се бе случило, след като той и Хелън изчезнаха.

– А Орион? – попита Хелън. – Фаон прави това само за да се добере до него.

Лукас стисна зъби и се опита да си напомни, че е трябвало да очаква това. Тя обичаше Орион и Лукас не можеше да я вини. По-лесно бе да обича него.

– Няма значение. – Кейт поклати глава. – На Дедал и Фаон не им беше позволено да изберат... как се наричат? Резерви? Поддръжници?

– Секунданти – каза Лукас.

– Точно – за схватката им не се допускат секунданти.

– Дори ако Фаон оцелее, няма да може да тръгне да преследва Орион – каза Лукас на Хелън, за да я успокои. – Не че би оцелял. Орион ще го смаже в открит двубой.

– Но ако Фаон победи и убие Орион... – поде Хелън.

– Ако победи, ще победи. Никой не може да търси разплата. Нито дори Орион. – Лукас гледаше как Хелън се опитва да смели това и виждаше, че й е доста трудно. – Така е по-добре. Убиването все трябва да спре някъде.

Хелън най-сетне кимна, приемайки това, макар и да не искаше. Лукас не я обвиняваше. Не искаше да види как един убиец-педофил си тръгва безнаказано, ако Дедал загубеше от Фаон, но нямаше начин да заобиколят това. Дуелите имаха строги правила. Титанката Хеката, богиня на всички портали и кръстопътища, правеше намесата в тях невъзможна. Говореше се, че дори Зевс не може да се противопостави на Хеката. Тя беше единственият титан, когото той не може да изпрати в Тартар.

– Искаш ли да отидеш? Аз вероятно би трябвало да остана, в случай че Дафна се върне – обърна се Хелън към Кейт със слаб глас. Очевидно не искаше да остава, но смяташе, че трябва да го предложи.

– Да отида? И да гледам как двама потни типове, които не познавам, се опитват да се накълцат взаимно на парчета с мечовете си? – Кейт повдигна вежда. – Не, благодаря. Ще остана тук с Джери.

– Невероятна си. Знаеш го, нали? – Хелън я прегърна.

– Да – отвърна Кейт. Дръпна се назад и погледна Хелън, като поглади за миг лицето й с ръка и остана сериозна. – И колкото по-малко изчезваш сред кълбо от огън и лед, с толкова по-малко сиви косми се сдобивам. Знаеш го, нали? – Хелън се засмя. Кейт се обърна към Лукас и посочи към него: – И гледай вече да не се вкопчваш в Хелън, когато е жива факла, става ли?

– Много разумен съвет – отвърна той, докато Кейт го прегръщаше.

Оставяйки я да наглежда Джери, те забързаха надолу към брега. Докато си проправяха път към голямата група зяпачи, събрани до водата, Лукас не се опита да хване отново ръката на Хелън. Беше наясно, че тя е нетърпелива да стигне до Орион и не искаше да я кара да се чувства възпирана.

Щом зърна Орион, тя се издигна във въздуха и припряно долетя до него. Лукас извървя пеша остатъка от пътя, за да им даде един миг насаме, а на себе си – един миг, за да охлади чувствата си.

Не че мислеше, че Хелън не го обича. Знаеше, че го обича. Но Орион можеше да й даде онова, от което тя имаше нужда, а той не можеше. Всичко, което Лукас можеше да стори, за да направи Хелън щастлива, бе да се махне от пътя й. Беше просто – дори ако това го убиваше.

– Лукас? – провикна се баща му, когато го забеляза. Затича надолу по брега като размазано петно.

Кастор може и да имаше преднина, но и Хектор, и Джейсън го изпревариха до мястото, където Лукас бе изостанал назад, вървейки бавно по брега.

– Не мога да повярвам! – извика Хектор и сграбчи Лукас в мечешка прегръдка. – Всички мислехме, че си станал на въглен!

– Станах – каза Лукас, смеейки се, когато братовчед му го завъртя.

– Разкарай се от него, недодялан дръвник такъв – раздразнено каза Джейсън на брат си. – Остави ме поне да го прегледам, преди да му пукнеш ребрата.

– Добре съм, Джейс – настоя Лукас, когато Хектор го остави долу. – Напълно изцелен.

Отне му сякаш цяла вечност да поздрави останалите от семейството. Докато се опитваше да докаже на майка си, че все още е с цялата си кожа, зърна Хелън да води напрегнат разговор с Орион.

Следващия път, когато Лукас погледна крадешком Хелън, тя гледаше гневно майка си и Лукас се досети, че набързо са си разменили няколко остри думи за Джери. Не знаеше какво си бяха казали, но беше напълно сигурен, че са решили да запазят спора за по-късно.

Групата се събра в кръг около заравнен пясъчен участък. Беше импровизирана арена, вероятно много подобна на първите бойни арени. Непознати Потомци – Лукас предположи, че са членове от култа на Стоте братовчеди – довършиха задачата си и се отдръпнаха от ринга, като хвърлиха факла, ключ и змия в границите на разчистената арена.

Появи се жена и трите символа, които я бяха призовали, изчезнаха. Не бе млада, а чертите й не бяха съвършени, но въпреки това бе прекрасна. И ужасяваща, реши Лукас.

– Хеката – прошепна Хектор. Лукас кимна разсеяно, за миг приковавайки замаяно поглед върху единствената титанка, останала да броди по света, преди да изчезне отново.

Лукас хвърли поглед нагоре и надолу по брега. Беше ноември, не много след зазоряване, и бе лют студ, но по брега все още имаше пръснати доста хора. Ами ако някой видеше?

– Как очакват да проведат дуел, без зяпачите да повикат полицията? – промърмори Хектор на Лукас.

– Хеката – промърмори Лукас в отговор. – Щом дуелът започне, нищо не може да го спре. Тя ще предотврати всяка намеса. Особено неканени простосмъртни.

Лукас хвърли поглед към Орион. Очите му бяха приковани върху баща му, който стоеше на няколко крачки пред него, с готов меч. Хелън беше до него. Лукас бързо извърна поглед, когато видя Хелън и Орион да се хващат за ръцете.

Той насочи вниманието си към Фаон, който стоеше от другата страна на ринга. Стойката му бе отпусната, безучастна, сякаш всъщност не внимаваше. В сравнение с Дедал, който бе изправен и готов да се включи в схватката, умът на Фаон сякаш бе другаде.

– Вече е мъртъв – прошепна Хектор в ухото на Лукас. Той кимна в знак на съгласие. Фаон се бе предал. Макар да знаеше, че заслужава тази смърт, Лукас изпита съжаление към него.

– Само искам да кажа едно последно нещо, ако позволите? – Тънкият глас на Фаон едва надвика вълните. – Невинаги съм бил ужасен човек, макар да съм вършил ужасни неща. Сега разбирам, че стореното от мен е било погрешно.

Лукас почувства още по-дълбоко съжаление. Пристъпи напред, за да каже, че този дуел трябва да бъде спрян, когато Фаон рухна на колене с писък. Хвана се за гърдите, сякаш някой току-що го бе пробол.

– Опитай това отново и ще изтръгна каквото е останало от сърцето ти – каза Орион с гневно изражение. Каквато и вътрешна битка да водеха двамата чрез талантите си от Римската династия, Орион спечели. Земята се разтресе и за миг изглеждаше, сякаш Орион е готов да разкъса Фаон с голи ръце, но Хелън протегна ръка и го спря.

Лукас вече не изпитваше жал, макар че Фаон никога не бе изглеждал по-жалък. Съчувствието му се бе изпарило по някакъв странен начин. Осъзна, че Фаон трябва да е контролирал емоциите им. Когато огледа останалите от групата, Лукас видя, че всички са толкова разгневени на Фаон, колкото бе и самият той.

– Ставай – нареди Орион и Фаон се изправи на крака. – Вземи меча си. – Фаон хвана дръжката на меча в ръка и похотлива, злобна усмивка разтегли лицето му в грозно изражение.

– Защо си толкова раздразнен? Казах ти вече, може да вземеш малката, Орион. Знаеш, че тя го иска от теб. – Фаон се ухили мръснишки на Касандра.

Лукас почувства как Хектор и Джейсън го сграбчват за ръцете и осъзна, че е тръгнал напред да се добере до това извратено копеле.

– Недей – изръмжа Хектор в ухото му. – Не се пада на теб да отнемеш този живот.

– Ще се видим в Хадес – извика Фаон с властен смях.

– Не – гласът на Хелън прозвънна като на богиня. – Няма.

Тя говореше с такава убеденост, че безумната усмивка на Фаон се стопи. Той се втренчи в нея, знаейки, че тя е по-наясно от когото и да било другиго какво го очаква. Изражението върху лицето на Хелън беше като на сфинкс. Безмилостно. Ужаси го, както и бе редно.

– Започвайте – Орион излезе от кръга на арената, сякаш знаеше точно какво прави. За миг Лукас се запита дали Орион не се беше дуелирал с повече от един човек в Колизеума.

– За сестра ми, Касиопея – каза Дедал тихо, почти сякаш се молеше.

А после атакува Фаон с цялото умение и сила на закоравял в битки воин.

Лукас преброи четири удара, преди да види как от една рана в крака на Фаон шурти кръв. Фаон закуцука наоколо, като риташе пясък, за да отклони вниманието на противника си, но това не разколеба ветеран като Дедал. Той финтира, придвижи се покрай Фаон, смени посоката, мушкайки с върха на меча си, за да го прониже в гърба – по-точно, в бъбрека – изключително болезнена рана.

Джейсън смушка Лукас. Те се спогледаха бързо и едновременно осъзнаха какво прави Дедал. Нямаше да се задоволи да довърши бързо противника си.

– Ще разкървави Фаон до смърт – прошепна Джейсън.

– Хубаво – отвърна Лукас. Погледна надясно и видя Хектор да кима в знак на съгласие.

Отне почти двайсет минути. Едно порязване тук, чупещ костите удар там, и така пак и пак, докато дори Лукас, Джейсън и Хектор започнаха да се чувстват неудобно. Дедал беше безмилостен. Нанасяше всяка рана така, сякаш отмяташе решаващия списък с неотложни задачи. Това очевидно бе нещо, за което Дедал мислеше от много дълго време.

Никой не го спря нито с дума, нито с движение.

Лукас погледна баща си, очаквайки да го види обзет от смущение, докато наблюдаваше систематичното изтезание на друго човешко същество. Вместо това обаче всичко, което видя, бе отнесено изражение върху лицето на Кастор, сякаш баща му си спомняше някакво отдавнашно мъчително събитие, което още витаеше в ума му. Хвърляйки поглед към останалите членове на по-старото поколение, Лукас видя подобни изражения и разбра, че според всички присъстващи Фаон заслужаваше жестокото наказание, което понасяше сега.

Фаон започна да се мята. В агония, той повтаряше безспирно, че не съжалява. Отново и отново повтаряше как притежавал невинност, защото я откраднал, и сега бил богът на невинността. Настойчиво повтаряше, че може и да бил чудовище, но не били ли такива всички те?

Отговорът беше едно решително „не“. Останалите Потомци, въпреки всичките си недостатъци, не бяха като него. Когато Дедал най-сетне отсече главата на Фаон с един прав, чист удар, те кимнаха като един човек, вдигайки лица към небето.

Катарзис, помисли си Лукас.

– Добра работа, сине мой — изрече един звънлив глас.

Събраните в кръг хора се обърнаха и погледнаха към водната линия. От вълните с широки крачки излизаше млад мъж с голи гърди, с черна коса и пронизващи сини очи. Носеше тризъбец, но заради изражението на лицето му на Лукас му приличаше повече на вила за сено в ръцете на дявол. Дявол, който изглеждаше точно като него.

Чу ахвания от групата и почувства как Хектор го смушка.

– Ето го злият ти близнак – каза Хектор полугласно, с лице, оживено от опасността, която чувстваше във въздуха.

Лукас знаеше, че би трябвало да е по-удивен от появата на един бог, но не беше. Странно – можеше да мисли само за плуването си с лимоновата акула преди няколко минути. Хелън току-що го бе дарила с нова власт над океана. Той можеше да диша под водата. Не за пръв път Лукас се запита дали му беше дала повече сили, не само тази.

– Моите Потомци винаги са били по-силни от твоите, племеннице, и тук отново моят Дедал доказа физическото превъзходство на моето поколение, като уби вашия Фаон.

– Сякаш ме е грижа за демонстрирането на груба сила? – попита друг глас, който мъркаше прелъстително.

Групата отново се обърна като един, за да види висока жена, чиято руса коса се спускаше в облаци до коленете й, а чувственото й тяло се гънеше като морски вълни под нея. Облечена само в прозрачна бяла дреха, тя се приближи с дебнеща походка до брега; пръстите на краката й гъделичкаха пенестите гънки, където вълните стигаха до пясъка.

– Не силата на ръката, а страстта в сърцата на онези, които се бият, в крайна сметка определя победителя във войната, Посейдон. Минали сме през това. – Тя отиде право при Хелън и застана пред нея, докато говореше. – Много пъти, в много войни, сме виждали как сърцата на мъже и жени решават изхода от битките. – Тя се усмихна и взе двете ръце на Хелън в своите. – Здравей отново, Хелън.

– Здравей, Афродита – отвърна Хелън със събиращи се в очите й сълзи.

Хелън наистина я помни, помисли си Лукас. За първи път си даде сметка какво означаваше това. Хелън помнеше Троя. Знаеше какво се е случило в действителност.

– Толкова ми липсваше – каза Афродита.

– И ти ми липсваше – отвърна Хелън с пресекващ глас, сякаш беше не само изненадана да открие, че казва това, но и изненадана, че го изпитва.

– Не е ли странно? Познала съм всяка възможна любов, но с течение на годините, любовта, за която копнеех най-много, е тази, която споделях със сестра си.

Двете жени се прегърнаха нежно и златното сияние, което се появи около тях, беше хипнотизираща гледка, като да гледаш магия. Лукас чуваше как сърцата на Потомците забавят ритъма си, за да бият в унисон с тези на Хелън и Афродита. Това беше силна, обвързваща синхроничност, която – Лукас знаеше – всички те щяха да запомнят, независимо колко противоречия имаха в бъдеще.

Страх се изду като балон в Лукас. Не защото боговете бяха отново сред тях, а защото Хелън беше в центъра на всичко това. Тя предизвикваше такава любов у него, у Орион, дори като богиня. Нямаше омраза без любов и Лукас не можеше да не си помисли, че всички щяха скоро да са принудени да водят отчаяна битка заради чистата любов, която до един изпитваха в този момент.

– Трогателна повторна среща — отбеляза чернокосият мъж с голите гърди. – Но твоят човек изгуби, Афродита. И все още ми дължиш това, за което се обзаложихме.

Лукас си проправи със сила път през групата и застана лице в лице с нещо, което приличаше на мокра и леко животинска версия на самия него.

– Това не е игра, в която боговете да залагат. Това са животите ни.

Посейдон погледна Лукас изучаващо и се засмя:

– Богините на Съдбата наистина биха дали лицето ми на някакъв морализаторстващ сополанко. Нека ти кажа нещо, момче. Не ме е грижа какво искат Богините на Съдбата. В морето големите риби изяждат малките. Ще трябва да станеш малко по-дебелокож, ако си онзи, който би трябвало да се опита да ме замести.

– Поне е интелигентен – каза друг познат глас. Един бог, който изглеждаше като близнак на Хектор, слезе по другия край на брега, прекъсвайки Лукас, преди той да успее да оспори последната реплика на Посейдон. – Бъдещият ми заместник е смел, но сигурно е най-тъпият от всички тия мелези-Потомци. Наистина искаше да ме предизвика – макар да е простосмъртен. Смущаващо.

Лукас автоматично сграбчи Хектор за ръката. Можеше да почувства, че братовчед му гори от желание да се нахвърли на Аполон, безсмъртен или не, а това вероятно щеше да стане причина всички да загинат.

Полъх от мразовит въздух от центъра на кръга прекъсна схватката, преди да може да започне.

– Хайде, хайде, Аполон – каза младият, рус мъж, който стоеше в участъка от току-що образувал се лед. Струя въздух премина над Лукас, но това не беше морски въздух. Имаше мириса на планините, наситен с уханието на билки и лъхащ леко на камък. Трябва да беше от друг свят. – Никой от нас не взема разумни решения, когато въпросът опре до жените. Хектор не е изключение. Той иска своята Андромаха за себе си. Можеш ли да го виниш?

Младият рус мъж беше висок, но не великан. Не беше и необикновено мускулест, но въпреки факта, че и Посейдон, и Аполон бяха по-едри и по-добре развити физически, той излъчваше сила, докато вървеше към Хелън и Афродита. Богинята му кимна почтително, но той се обърна към Хелън:

– Е, дъще. Доста работа ти се отвори – каза Зевс с леко укорителен тон.

Лукас овладя изражението си, за да не издаде емоциите си, докато трескаво премисляше това. От известно време знаеше, че Богините на Съдбата възлагат роли, поставяйки на сцената нови актьори във всеки нов цикъл, така че всичко си оставаше същото, дори докато се променяше. Лукас бързо огледа боговете и техните двойници-Потомци, преди погледът му да се спре върху Орион. Близнакът на Орион липсваше.

– Какво искаш от нас? – попита Хелън, подготвяйки се за схватка със Зевс. Лукас не можеше да не се почувства горд с нея, макар че бе безумно да говориш на един бог по този начин. Зевс беше стоварвал проклятия върху цели поколения за по-дребни обиди, но Хелън не показваше и капка страх.

– Не нас. Става въпрос какво искам от теб, Хелън. – Зевс говореше кротко, но въпреки това гласът му сякаш гърмеше.

– Какво е то? – попита тя предпазливо; дързостта й намаля.

Посейдон и Аполон заеха позиции зад Зевс. Афродита целуна Хелън по бузата, пусна ръката й и неохотно отиде да застане зад баща си. Хектор, Лукас и Джейсън до един реагираха по подобен начин и се подредиха зад Хелън и Орион.

– Искам твоя лъскав нов свят – отвърна Зевс.

Още богове се присъединиха към него. Една огромна жена в доспехи дойде първа. После едно момче, което се движеше толкова бързо, че сякаш жужеше като колибри, гърбушко, понесъл чук, мъж с лозови клонки в косата, и накрая – още една жена, облечена в рокля от паунови пера, се подредиха зад Зевс.

Хелън погледна Орион. Лукас преглътна тежко, като скърцаше със зъби, за да се въздържи да не закрещи. Не му ли каза тя само преди няколко часа, че той е онзи, който й помага да проумее всичко? Лукас гледаше как между Орион и Хелън преминава разбиране. Не знаеше какво е, защото тя криеше информация. Отново. Хелън и Орион постигнаха безмълвно съгласие и тя се обърна с лице към Зевс.

— Не може да го получиш – заяви тя хладнокръвно.

Зевс се усмихна, сякаш Хелън току-що му бе дала ключовете към света, който той наистина искаше.

– Предизвиквам те.

Хелън отчаяно се надяваше това да проработи.

– Прието — Хектор се устреми напред, застана до дясната ръка на Хелън и загледа гневно Зевс през няколко фута пясък. Запровикваха се гласове и няколко предизвикателства бяха отправени едновременно, докато всички в тълпата Потомци реагираха на хода на Хектор срещу боговете.

– Чакай! – Хелън вдигна ръка да попречи на Хектор да започне меле още там, начаса. Лукас и Джейсън се приближиха да възпрат Хектор.

– Не съм виждал такава пламенност от сто поколения насам – през смях каза Зевс. – Прав си, Аполон. Той е смел, дори посмел от твоето момче в Троя, но по-тъп от мраморен блок.

– Спокойно – каза Орион на Хектор. – Довери ни се.

Зевс се наведе близо до Хектор, достатъчно близо Хелън да види мълниите, които проблясваха в кехлибарените му очи.

– Ако имаше и грам разум, щеше да помни, че независимо колко е опитен, не може да ме убие.

– Точно – каза Хелън с овладян глас. – Следователно това не е истинско предизвикателство. На боговете не е позволено да влизат в двубой с простосмъртни, което е причината, поради която при Троя само поду боговете се биели с полубогове. Боговете може да се опитват да убиват Потомци с океански вълни и мълнии, и проклятия. Но не им е позволено да участват в единоборство с нас, освен ако те също не са смъртни. Например когато Арес ме изтезаваше в портала. Там той не беше безсмъртен, затова можеше да ме убие. Но далече от някой портал боговете трябва да намерят начин да ни накарат вместо това да се бием помежду си. Както са направили в Троя.

– И както правят точно сега – продължи целенасочено Орион, така че още Потомци да чуят и да разберат, че боговете просто се опитваха да ги избият до един.

– Има си правила за тези неща. Ти вече си моят избран защитник – каза Хелън. – И си смъртен, следователно Зевс също трябва да избере смъртен защитник.

– Откъде научи всичко това? – Зевс попита Хелън с присвити очи.

– Една рекичка ми каза – отговори тя, вътрешно въздишайки от облекчение, че предадените й от троянската Елена спомени са правилни.

Хелън видя Хектор да се отпуска и да се усмихва. Лукас и Джейсън отстъпиха назад, най-накрая уверени, че Хелън и Орион знаят какво правят.

Повечето от останалите Потомци също се отпуснаха. Макар другите Династии да не познаваха Хектор лично, всички бяха чували за репутацията му. Той бе убил Креон, Повелителя на сенките, с голи ръце. Що се отнасяше до тях, това бе достатъчно доказателство за уменията му в единоборство.

Наистина нямаше Потомък, който би могъл да се мери с Хектор, освен може би самата Хелън. Той беше съвършеният герой. Най-голямата физическа заплаха беше Дафна, а тя обожаваше Хектор. Независимо какви са мотивите на Дафна – а Хелън открито признаваше пред себе си, че няма представа какви може да са те – Хелън усещаше, че майка й никога не би убила Хектор. Напомняше й твърде много за Аякс.

Поне на това залагаха Орион и Хелън. Никой от тях не се сещаше за Потомък, който може да победи Хектор, затова се надяваха, че броят на жертвите за деня ще приключи на две – Фаон и някое друго бедно създание, евентуално от Стоте братовчеди или от някое далечно странично разклонение на Атинската династия.

Всички тези припрени планове, които тя и Орион бяха направили, би трябвало да успокоят Хелън, но не стана така. Когато погледна назад към Зевс, усмивката му беше станала по-широка.

Хелън забеляза някакво раздвижване около тях, сякаш пясъчните дюни оживяваха. Миг по-късно дюните се покриха със странни мъже, облечени в архаични доспехи. Някои имаха лъскави червени очи, а други бяха с твърда, подобна на броня кожа или щипци вместо ръце. Мирмидонци. Спомни си как Автомедонт уби Зак и по върховете на пръстите й запукаха гневни мълнии.

– Мислиш ли, че можеш да нападнеш мирмидонец? – попита Хелън като странична реплика към Хектор, осъзнавайки, че тя и Орион не бяха взели предвид това.

– Готов съм – уверено прошепна той в отговор. Хелън премести поглед от Хектор към Лукас, който присви устни и кимна, безмълвно потвърждавайки, че също смята, че Хектор може да се справи.

– Аз също избрах застъпник, Хелън – обяви Зевс. В очите му проблясваше триумф. – Ахил, за да може да се мери с твоя Хектор.

Мирмидонците се разделиха и пуснаха един-единствен воин да мине през редиците им, за да застане срещу Хектор. Хелън познаваше този воин – походката му, подстрижката, дори тениската, която носеше, въпреки че в този момент по-голямата част от нея беше покрита от странна броня. Той имаше тази тениска вече от две години и Хелън знаеше, че му е любимата. Всичко у него бе познато на Хелън, с изключение на тази новопридобита сила, която можеше да долови в него сега.

– Мат? – изкрещя невярващо Хелън. – Защо, по дяволите, се мотаеш с шайка мирмидонци?

Той хвърли поглед към нея и бързо насочи вниманието си към Хектор.

– Не искам теб – каза Мат на Хектор. – Има само един живот, който искам да отнема, и той никога не е бил твоят. Дойдох да убия Тиранина.

– Мат – каза Лукас спокойно, докато Хектор и Мат се гледаха упорито. – Няма Тиранин.

– 0, да, има – отвърна Мат рязко. Погледна Хелън.

Бяха приятели още от времето, когато бяха твърде малки да стоят прави, и тя никога не беше виждала лицето му такова. Сякаш я мразеше.

– Тя може и да не прави нищо, за да ти навреди сега, Лукас – продължи той. – Но абсолютната власт покварява абсолютно, а никога не е имало създание, по-могъщо от Хелън.

Хелън почувства замайване и леко гадене. Знаеше, че той е прав.

– Хелън? Тиранинът? – Орион нададе слисан смях.

Тантал, Дедал и Палас до един се отдалечиха от Хелън и заеха позиция зад Мат.

– Татко – изсъска Орион, но после бързо затвори уста. Хелън видя как очите му стават сурови и твърди, и можеше да види в сърцето му, че Орион се упреква, задето не е предвидил това.

Хелън погледна Хектор и го видя да се взира в баща си, Палас. В очите му имаше истинска обида, но не и вина. Бяха толкова различни, че за никого от двамата не бе изненада да открие, че другият е от противоположната страна на войната.

Кастор застана решително зад Лукас, гледайки гневно към братята си. Хелън почувства как Дафна заема позиция зад нея и Орион.

Още Потомци се раздвижиха в периферията на групата. Напрегнати, водени шепнешком спорове пламваха, а после се уталожваха, докато отделни членове се отделяха от своите Династии и решаваха сами коя страна предпочитат – на Хелън или на бога. Оформиха се две ясно различими страни. Мат извиси глас, за да го чуят всички.

– Пророчеството гласи, че Тиранинът е съсъдът, в който се е смесила кръвта на Четирите династии. Кажи ми, Орион, с колко сили се сдоби Хелън, когато сключи кръвна връзка с теб и Лукас? – попита Мат. – Почти всичките, нали? Това разбрахме.

Мат посочи към Клеър и Ариадна и те пристъпиха, за да застанат до него. Хелън почувства как стомахът й се плъзва надолу, сякаш е на скоростно влакче в увеселителен парк. Не можеше да диша.

Да загуби Мат беше достатъчно силен удар, но да загуби Клеър беше немислимо. Нейната Гигълс. Най-добрата й приятелка в целия свят, а беше избрала другата страна. Хелън знаеше, че Клеър храни съмнения. Трябваше да се опита да поговори с нея, вместо да пази тайни, но вместо това бе позволила пропастта между тях да става все по-голяма и по-голяма. И целият онзи страх, който видя в сърцето на Клеър, беше взел връх.

Хелън чу Джейсън да прошепва полугласно името на Клеър и когато хвърли поглед към него, изглеждаше сякаш той умира вътрешно. В паметта на Хелън проблесна кратък спомен за Троил, чиято съпруга, Кресида, го бе предала, избирайки гръцки любовник вместо него. Хелън можеше да прозре в сърцето на Клеър и беше очевидно колко раздвоена е тя. Но когато Хелън погледна към сърцето на Мат, там нямаше противоречие. Той вярваше, че това, което върши, е правилно.

– Мат, как можеш да направиш това? – попита Хелън, стараейки се с всички сили да не се разплаче.

– Защото можеш да контролираш земята, морето и небето – каза Мат, докато още и още Потомци идваха на негова страна. – Можеш да призоваваш мълнии, да манипулираш гравитацията и да измъкваш мечовете от ръцете на цяла армия, като създадеш магнитно поле. Можеш да контролираш сърцата, а сега научавам, че дори си създала свой собствен свят. Хелън, има ли сила, която не можеш да владееш – освен може би себе си? Едва не уби Лукас, когато емоциите ти бяха извън контрол, а от това, което видях, с течение на времето поведението ти става по-нестабилно, а не по-овладяно. – Хелън извърна поглед и издаде раздразнен звук, но Мат продължи: – Най-важното: моля те, обясни ми – ако можеш да създадеш свой собствен свят – съвършен свят, който контролираш изцяло – какво ще те спре да разрушиш този, ако не правим точно каквото нареждаш?

Мълчание.

Всичко, което Хелън можеше да чуе, бяха вълни и чайки. Мат би се сетил пръв за това. Винаги е бил толкова дяволски умен.

– Помниш ли заключителния бал в първи курс? – попита той. Пристъпи несигурно от крак на крак, с тъжни очи.

– Да – Хелън сви рамене. – Една групичка от нас прекара нощта, разговаряйки около огъня, кажи-речи на пет минути по-надолу по брега.

– Помниш ли как Зак ни попита, ако можем да построим машина на времето, дали бихме я използвали да се върнем и да убием Хитлер, когато е още бебе?

– Да – отвърна Хелън; гласът й прозвуча като грачене. – Помня. Значи, предполагам, че ме мислиш за Хитлер.

– Не. Мисля, че си Тиранинът – каза Мат. – Имаш потенциала да станеш много по-лоша.

– Дъщеря ми не може да е Тиранинът. Чуйте ме! – възкликна пламенно Дафна, като ръкомахаше, за да привлече вниманието на всички.

Това беше първият път, в който Дафна се застъпваше за нея, и макар Хелън още да беше бясна на майка си заради онова, което бе причинила на Джери, се почувства трогната.

– Предполага се, че Тиранинът ще замести Хадес. Предполага се да стане Потомъкът – повелител на мъртвите. На Хелън е предопределено да владее небето и да замести Зевс, което именно е причината той да изпрати защитник да я предизвика. Дафна посочи обвинително към Зевс и спечели на своя страна няколко души, които й повярваха. – Помислете си за това.

На Зевс му предстои да бъде победен от Потомък с повече сили, отколкото има той, и той се опитва да ни настрои срещу нея, за да я убием вместо него. Тя е могъща, да, но Хелън не може да е Тиранинът.

– Къде е написано, че Тиранинът трябва да заеме мястото на Хадес? – попита Мат с плашещо спокоен глас. – Предполага се тримата главни богове да бъдат заместени от трима Потомци – това знаем от пророчеството. Винаги сме предполагали, че Тиранинът ще управлява царството на Хадес, но Тиранинът също така лесно би могъл да владее небето.

Дафна се поколеба. Цялата енергичност напусна аргументите й и по лицето й премина изплашено изражение.

– Съжалявам – прошепна Дафна на Хелън.

– Няма нищо, мамо. Вече от няколко дни подозирах това. Роден в горчивина? – попита тя, внимателно напомняйки на майка си за пророчеството. – Има ли на света някой с по-горчив нрав от теб?

– Не, ти не разбираш – продължи Дафна, а после спря, когато Хелън пристъпи напред и се осмели да стъпи върху чертата в пясъка, оформила се между двете страни.

– Мат е прав. Аз съм Тиранинът. Или се предполага да съм, ако Богините на Съдбата постигнат своето. Но трябва да ми се довериш. Ще се погрижа това да не се случи.

– Знам, че ще опиташ – Мат въздъхна тежко. – Ще възнамеряваш да вършиш само добри неща със силите си и в началото ще поправяш несправедливостите и ще защитаваш слабите. Знам, че ще го правиш. Но всичко трябва да се обърка в крайна сметка. Никой единствен човек, независимо колко е добронамерен, не е предопределен да управлява еднолично света.

Хелън можеше да види електрическия заряд в него, който беше забелязала преди, онова, което го превръщаше в нещо повече от Мат. Беше различен, по-силен и изпълнен с непозната магия, но въпреки това Хелън знаеше, че той прави същите онези избори, всичките до един, които би направил преди година. Той още си беше Мат – истински морален компас – и, както обикновено, беше прав.

– Винаги си мразил хулиганите. А предполагам, че сега аз съм най-големият хулиган в квартала, а? – Хелън се усмихна мило. Мат се усмихна заедно с нея. Никой от тях не искаше това да се случва.

– Всички спрете – заповяда Клеър нервно, като се втурна да застане между отделните групи, сякаш можеше да измисли мост между двете. – Лени – може би има начин да върнеш някои от тези сили обратно? Има ли нещо, което можеш да направиш, за да... не знам, просто да си бъдеш отново ти, за да не се налага да обезумяваме?

– Съжалявам, Гиг – отвърна Хелън, знаейки, че наранява най-добрата си приятелка повече от когато и да било преди. – Това съм аз. Винаги съм била.

Очите на Клеър се напълниха със сълзи. Но Хелън знаеше, че независимо колко много обичаше всички хора, застанали от другата страна на въображаемата стена, издигаща се между двете фракции, Клеър щеше да направи каквото смяташе за правилно.

Когато тя зае отново мястото си зад Мат, Хелън не я винеше. Всъщност възхити се на Клеър заради силата и смелостта й, макар че постъпката й адски я жегна.

Искаше й се да може да изкрещи плана си, да каже на приятелите и семейството си защо прави това, но не можеше. Богините на Съдбата може и да не можеха да я чуват, докато беше с Орион, но Зевс със сигурност можеше, и макар че Богините на Съдбата бяха най-големият й враг, Зевс беше този, когото трябваше да намери начин да затвори в тъмница. Докато не направеше това, Хелън не можеше да върне дори частичка от силата си, или знаеше, че няма да е достатъчно силна да се бие с него. И тогава Зевс щеше да намери начин да ги избие всичките.

Подобно на Елена от Троя преди нея, Хелън Хамилтън знаеше, че с радост би играла ролята на „лошия“ и би накарала всички да я мразят, преди да позволи всичките й любими хора да умрат. Спомни си как веднъж Ариадна й каза, че за една Потомка, да нарече дъщеря си Елена е все едно християнка да кръсти детето си Юда. Подобно на всички други Елени преди нея, Хелън Хамилтън беше решила, че да бъде Юда за семейството си си струваше — стига те да оцелееха.

– Съжалявам, Клеър – каза тя, опитвайки се напразно да слее ума си с този на приятелката си и да я накара да разбере, без да казва нищо. – Но няма да се откажа от силите си.

— И това е окончателно — каза Мат, истински натъжен. – Тя никога повече няма да бъде нашата „Лени“, Клеър. Тя направи своя избор – властта пред нас.

Мат наклони глава през рамо и издаде нечовешки цвърчащ звук. Хелън го разпозна. Автомедонт си бе послужил с него, за да даде заповед на войниците си, когато атакува Хелън, Хектор и Клеър в гората пред трасето на едно състезание по бягане.

Мирмидонците реагираха на заповедта на Мат, като се дръпнаха назад и образуваха полукръг от своята страна на „стената“. Един от тях излезе напред и прибра тялото на Фаон, а втора група дойде напред и измете пясъка. Бяха бързи и сръчни като армия от мравки и след броени секунди ново полесражение бе разчистено в границите на импровизираната арена на брега.

В кръга беше внесен жертвен дар. Тиква.

– Какво става? – обърна се Хелън към Орион, докато спомените как готви с баща си, превръщайки тикви в палачинки, пай и ледени близалки, се трупаха в ума й.

– Това е един от нейните символи. Силата на Хеката покрива множество различни неща – прошепна Орион в отговор на недовършения й въпрос. – Порталите, кръстопътищата, границите, размените и сделките са важните от тях, което е причината тя да изпълнява ролята на съдия при двубоите – които са си един вид сделка, ако се замислиш. Но тя е също и богинята-магьосница. Нещо, свързано с Макбет и продаването на душата. Тиквата е един от нейните символи, защото тя е първата магьосница.

Хелън се взираше в тази глупава тиква, напълно убедена, че Богините на Съдбата се късат от смях. Обожаваше тикви. От всички спомени от многобройни животи, на които беше изложена напоследък, най-любими й бяха спомените, които си бе създала в Нантъкет. Джери й беше дал най-хубавия живот, който бе имала във всичките си многобройни съществувания. Дафна бе имала право, когато каза, че Хелън би трябвало да й благодари, задето я е накарала да си мисли, че Джери й е баща.

С един поглед към онази проклета тиква, тя разбра, че би заменила всичките ония свързани с Потомците глупости, всичките си удивителни сили, за още една вечер на бейзбол и сладолед с баща си. Само една вечер, в която Лукас да се отбие за малко паста, да се храни смутено пред твърде закрилнически настроения й баща, а после всички да гледат спорт и да спорят за политика като всички останали в Масачузетс. Но тази съвършена вечер никога нямаше да се случи.

Хелън никога повече нямаше да е обикновена ученичка.

С ярък проблясък странен оранжев огън избухна около границите на арената. Хеката не се появи отново, но присъствието й си личеше в жуженето на силата, която заобикаляше кръга. Тиквата изчезна. Огънят угасна. Предизвикателството беше отправено.

Хората в тълпата зад Хелън зашепнаха трескаво помежду си. Буреносни облаци се появиха от водата, а в далечината проблесна мълния. Зевс и Олимпийците се подредиха така, че да имат най-добрия изглед. Наслаждаваха се на това.

Хелън се опита да излезе на арената и откри, че не може. Проблясна оранжев огън. Всеки обикновен човек щеше да е обгорен от него, но Хелън просто отстъпи няколко крачки назад. Мат отиде на мястото си, на десет стъпки от чертата в пясъка в средата на разчистения овал. Измъкна от ножницата меча си – солидно, зловещо на вид оръжие, от което дишането на Хелън се ускори. Тя отново се опита да влезе в кръга, само за да открие невидима бариера, която я спираше. Хелън се опита да използва таланта си да създаде портал, за да влезе в ринга, но не се случи нищо. Ако искаше, Хеката можеше да попречи дори на един Създател на светове да пресече някоя граница. Хелън спря, за да обмисли това.

– Какво правиш, глупаче? – попита я Хектор с полунасмешлива нотка в гласа. Докато тя се бе отдавала на спомени за тиквени палачинки и бе размишлявала върху силата на Хеката, Лукас, Джейсън и Орион бяха заети да прикрепват доспехи върху тялото на Хектор част по част, в нещо, което й изглеждаше като някакъв ритуал.

– Какво искаш да кажеш с това, „какво правя“? – попита Хелън – смутена, както обикновено, когато Хектор се шегуваше с нея. – Той не иска да се бие с теб, каза, че иска само мен.

Хектор се засмя по-силно на мелодраматичния й тон.

– Няма да ми отмъкнеш славата, принцесо.

Наистина мразеше, когато той я наричаше така.

– Не ме наричай...

– Той е твоят защитник, Хелън! – изсъска Лукас и тонът му не беше закачлив като на Хектор.

Хелън погледна Лукас. Страхът и безсилието в очите му я накараха да млъкне незабавно. Знаеше, че Лукас й е ядосан, задето не предаде Всесвят, когато Зевс го поиска. Искаше да му изкрещи, че има план, по дяволите, но, разбира се, не смееше да направи това.

– Ти даде клетва и за нас това не бяха просто думи – продължи Лукас. – Не можеш да излезеш на тази арена. Сега само Хектор може да посрещне този, който ти е отправил предизвикателство.

– Ч-чакайте – изрече Хелън със запъване; езикът й натежа в устата от страх, когато първата част от плана й се провали. – Мат каза, че не иска Хектор, иска само мен. Значи това е моята битка.

– Не, не е – каза Хектор сериозно. Всичките му непринудени шеги се бяха изпарили и Хелън чуваше у него единствено гласа на древен герой.

За миг тя видя Хектор, застанал на висока стена, да гледа как Ахил, полуобезумял от скръб заради смъртта на Патрокъл, шиба конете на колесницата си до кръв, докато призовава Хектор да се срещне с него в единоборство. Мат не изглеждаше като Ахил, но имаше същото присъствие, същата сила. Хелън не знаеше как се беше случило, но по някакъв начин Мат бе станал Ахил, Воинът.

– Това винаги е била моята битка – каза Хектор тихо.

– Не го прави – прошепна тя; гласът й изневери, когато си спомни какво се бе случило последния път.

– Не го прави! – отекна друг, много по-рязък глас.

Хелън се обърна и видя Анди да си пробива път през смутената тълпа. Лицето й бе шокирано, сякаш не можеше да повярва какво изрича и върши, но изглежда не можеше да се спре.

Анди си проправи път през суматохата и застана на сантиметри от Хектор, умолявайки го с очи:

– Не се бий с него.

– Изкушаващо – каза той, усмихвайки се надолу към прекрасното й и напълно объркано лице. – Но кой ще бъда, ако не го сторя? Няма да съм аз, това е сигурно. Знаеш, че трябва да направя това, Анди.

– Обичам те – изрече припряно тя, напълно ужасена, че изрича нещо толкова мекушаво пред огромна тълпа като тази.

– Е, крайно време е – отвърна Хектор саркастично.

За миг изглеждаше, сякаш Анди ще го удари с юмрук, затова Хектор постъпи благоразумно и я целуна. Когато най-накрая се отдръпна, го стори неохотно.

– Ще запазиш ли тази мисъл? – попита я той с уязвимо изражение. Анди кимна бавно и го пусна.

Хектор се обърна към Лукас, Джейсън и Орион, като протегна ръка за меча си. Лукас му го подаде с потъмняло от безсилие лице. Като прегърна братята си един по един, Хектор излезе на ринга сам.

Хелън отиде при Лукас, умолявайки с нисък глас:

– Нищо ли не можем да направим, за да спрем това? Мисли, Лукас.

– Нищо. Само един от тях може да излезе от този кръг жив – отвърна той гневно. – Надявам се, че знаеш какво правиш.

Не знаеше. Хелън нямаше представа дали планът й ще проработи. Единственото, което знаеше, беше че трябваше да се опита да промени нещата, и единственият й шанс беше да се държи близо до своя Щит, докато измисли какво да направи. Отстъпи назад, докато се облегна на Орион, за да се закрепи. Лукас преглътна тежко и извърна поглед.

– Наранен е – прошепна Орион в ухото й. – Мисли си, че избираш мен вместо него.

Хелън знаеше това. Знаеше също и че всяка секунда, в която се държи за Орион, наранява Лукас все повече и повече. Но точно в този момент не можеше да направи нищо по въпроса.

– Просто ми помогни да измисля начин да спася Хектор – прошепна Хелън в отговор.

– Не мога – отвърна Орион. Обви ръце около Хелън и стисна, повече за да успокои себе си, отколкото нея. Тя остана близо до него, надявайки се, че присъствието на Орион предпазва от Богините на Съдбата не само нея, а и Хектор.

– Този път може да е различно – каза тя, изпитвайки оптимизъм, докато гледаше как Хектор и Мат застават един срещу друг. Снижи глас до най-ниския шепот и притисна устни към ухото на Орион, за да е сигурна, че боговете не чуват: – Когато ти си наблизо, Богините на Съдбата не могат да го използват.

Орион кимна и когато се дръпна назад и погледна Хелън, в очите му имаше предпазлив оптимизъм.

Първите удари дойдоха толкова бързо, че Хелън едва ги видя. Макар че се беше била с Хектор много пъти, и макар той да я бе обучавал още от началото, тя все още не можеше да повярва, че толкова едър човек може да се движи толкова грациозно и толкова бързо.

Но този нов, зареден със свръхсили Мат бе също толкова бърз. Той парираше ослепителните удари на Хектор, въртеше сей запазваше равновесие, макар противникът му да се опитваше да използва по-едрото си телосложение, за да настъпва ида подсилва ъгъла на нападение. Вместо да бъде хванат като в капан под дъжда от насочените надолу удари на Хектор, Мат оставяше разстояние помежду им, без да губи опора върху пясъка.

Хелън почувства как Лукас, Орион и Джейсън едновременно си поеха рязко дъх, когато видяха Мат да се стрелва навътре и да пролива първата кръв.

– Хектор! – изпищя Ариадна.

Хектор отстъпи заднешком от Мат, като свали острието на меча си и докосна ребрата си. Когато отмести ръка, тя беше алена. Той погледна през арената към сестра си и баща си, които стояха заедно с Тантал. Бяха се обърнали против него.

В мига, щом Хектор я погледна, Ариадна изтича до периферията на кръга, почти танцувайки на пръсти по магически запечатания край, сякаш се опитваше да се хвърли вътре и да спре тази схватка. Хектор се усмихна на сестра си.

– Всичко е наред, Ари – каза той, прощавайки й. – Разбирам.

Хектор отново погледна мрачно Мат, вече давайки си сметка, че е срещнал равностоен противник. Не губеше никакво време, финтираше и се въртеше покрай Мат, нанасяйки разсичащ удар към петата му. От Ахилесовата пета на Мат обилно рукна кръв, но той не умря. Отдалечи се с куцукане от Хектор и зае позиция от другата страна на арената.

– Грешната пета, приятел – каза съчувствено Мат, докато раната се затваряше незабавно.

– Струваше си да пробвам – Хектор сви рамене, а после отново се хвърли в атака с безразсъдна невъздържаност.

Потомците се изцеряваха бързо, но на Мат му трябваха само секунди, докато кожата се запечата отново, сякаш нищо не се бе случило. След като видя това, Хектор разбра, че единственият му шанс да победи Мат е да намери единственото му слабо място. Мат трябваше да има такова. Трябваше да е поне отчасти смъртен, иначе Хеката нямаше да допусне той да участва в този двубой, но имаше много телесни части, от които да избира. Хектор пробва първо другата пета, но този път Мат се възстанови по-бързо.

— Отсечи му главата! – изкрещя Дафна, с очи, разширени от страх за Хектор сега, когато пробождането и на двете пети на Ахил не бе свършило работа.

— Сърцето му! Удари го в сърцето! — изкрещя Орион.

Веднага щом тези първи две идеи бяха предложени, Потомците до Хелън започнаха да подвикват предложения във вихрушка от гласове. Хектор продължаваше да се бие, като прободе сърцето и черния дроб на Мат и дори се опита да му отсече главата, но никое от тези неща не се оказа правилно. Мат усещаше нараняването, но се изцеряваше мигом, а през цялото време Хектор получаваше рана след рана и не оздравяваше толкова бързо. С всяка яростна размяна на удари Хектор бе този, който отслабваше.

Боговете наблюдаваха с възхитено изражение. Ясно беше, че от повече от три хиляди години насам не са виждали по-добра битка от тази. Поглъщаха жадно всяка минута от болката на Хектор и Мат, сякаш ликуваха след тъчдаун във футболен мач. За тях това беше спорт.

Неспособна да понесе да гледа кръвожадните богове, Хелън хвърли поглед към Лукас за утеха. Той дори вече не гледаше двубоя. Гледаше безизразно към пясъка, блъскайки ума си да се досети за онази част от тялото, която Мат би избрал за свое единствено слабо място. Тя го виждаше как си говори сам, трескаво опитващ се да намери начин да разбере. Стори й се, че чу Лукас да си повтаря думата „пета“ отново и отново.

Лукас повдигна глава и погледна Хелън в очите със светнало от надежда лице.

Беше го проумял.

В същия този миг Хелън и Лукас чуха Хектор да крещи. Главите им рязко се завъртяха навреме да видят как Хектор рухва на колене. Мечът на Мат беше забит в гърдите му чак до дръжката.

Множество гласове изпищяха едновременно и телата от двете страни на кръга на арената се устремиха към невидимата барикада като вълна, докато любящи членове от двете фракции се опитваха да се втурнат на арената и да се притекат на помощ на Хектор. Но магията на полесражението пречеше на когото и да било да се намеси.

Мат стоеше над Хектор с треперещи устни и разкаяно прегърбени рамене. Почти обезумяла, Ариадна крещеше ужасни обиди на Мат, докато Клеър се опитваше да я удържи.

Хектор падна на хълбок, все още стиснал плътното острие, което го беше пронизало право в сърцето. Удари се в земята и главата му се извърна нагоре, с очи, взиращи се право към обвитото в облаци слънце. Пое си мъчително дъх, после още един, а след това не вдиша повече. Устата му сякаш се усмихна на небето, но очите му, които винаги бяха толкова пламенни и пълни с живот, пресъхнаха.

Хектор беше мъртъв.