Богиня

15

Хелън знаеше, че майка и многократно изрича нещо, но на обърканият й ум му отне един миг да го разбере наистина.

– Трябваше да е Орион – продължаваше да си мърмори Дафна. Когато очите й срещнаха тези на Хелън, сякаш се опитваше да обясни постъпката си, изглеждаше, сякаш бе готова да рухне. – Искам да кажа – Орион е Хадес. Изглеждат съвсем еднакво, нали? Орион е единственият, освен теб, който може да посещава Подземния свят. Той е Земетръсец и може „да превърне всички градове на простосмъртните в руини“, затова си мислех, че той е Тиранинът – всички мислехме. Всички мислехме, че се предполага Тиранинът да замести Хадес. Всички знаци сочеха натам. Винаги се е предполагало, че ще е Орион.

Сякаш призован от Дафна, повтаряща многократно името му, Орион се появи на кухненската врата с Касандра до него.

– Кастор – каза Орион, като влезе забързано. – Боговете настояват да представим Лукас, или Тантал ще изпрати армията си срещу нас. А мирмидонците искат да убият Хелън със или без предводителството на Мат. Знам, че си в траур – всички сме, – но имам нужда от теб на предните линии.

– Той е жив! – извика Касандра, преди баща й да успее да отговори, и изтича при Хектор.

– Дръпни се назад, Кае – каза Джейсън предупредително, докато ръцете му сияеха в синьо. – Остави ме да работя по него.

– Как? – попита Орион. с поглед, прикован към гърдите на Хектор, които видимо се повдигаха и спускаха, докато той си поемаше дъх. – Сърцето му беше разсечено на две. Беше мъртъв.

– Размяна – отговори Ноел. Беше толкова раздвоена между това да се чувства щастлива, че Хектор е жив, и съкрушена от онова, което Лукас бе сторил, че не можа да довърши.

– Лукас се съгласил да заеме мястото на Хадес в Подземния свят, за да върне Хектор обратно – довърши Анди вместо нея.

– Защо? – попита Касандра с умолително изражение. – Нима мисли, че го обичаме по-малко, отколкото обичаме Хектор?

Орион погледна Хелън.

– Направил го е, защото мисли, че сме заедно. Лукас мисли, че ние...

– Знам – прошепна Хелън, опитвайки се отчаяно да измисли изход от положението. – Трябва да сляза и да му кажа, че не е вярно.

– Хелън, толкова съжалявам – каза Дафна, с очи, разширени от паника. – Трябва да ми повярваш. Ако знаех, че ще бъде Лукас, щях да оставя двама ви на мира. Трябва да обясниш това на Лукас – да го накараш да разбере, че въпросът не е бил в това, че не го харесвам. Моля те.

– За какво говориш? – попита Хелън с чувство на прималяване в стомаха. – Майко, какво си направила?

– Затова излъгах – каза тя бързо и тихо, сякаш се опитваше да профучи покрай въпроса. – Ако Орион щеше да стане новият повелител на мъртвите, защо не би искал да върне живота на бащата на единствената си истинска любов?

– Какво? – каза Хелън, объркана.

– Вече дузина пъти едва не умрях. Всеки път, щом слизах до река Стикс, умолявах Хадес, но защо му е да ме слуша? Единствената ми надежда беше пророчеството, което гласеше, че ще дойде Потомък да го замести – каза тя с отчаяна светлина в очите. – Кой друг можеше да е бил, освен Орион? Та Орион е двойник на Хадес! – Тя огледа умолително всички.

– А ако заместех Хадес? – попита Орион с ужасено изражение на лицето.

– Все така щеше да трябва да ми дадеш каквото искам, а макар че държиш на мен, нямаше гаранция. Трябваше да се запитам: какво би накарало мен да направя всичко? Любовта, очевидно. Ако се влюбеше в някое момиче, а това момиче мислеше, че е загубило баща си, защо да не възкресиш баща й?

Хелън потръпна, сякаш някой ходеше по гроба й.

– Не се предполагаше тя да се влюби в Лукас – Дафна се обърна ожесточено срещу Хелън и противно на логиката обвинително насочи пръст към нея. – Трябваше да срещнеш първо Орион и да се влюбиш в него. Щеше да е съвършено. Ти щеше да имаш Орион, а аз щях да получа Аякс и никой нямаше да пострада. Опитах се да те държа далече от Лукас. Опитах се да те махна от острова в мига, щом видях връзката, която имахте двамата.

Хелън помнеше. Когато семейство Делос се преместиха в Нантъкет, майка й, преобразена като по-възрастна жена, многократно се беше опитала да я отвлече, за да я отведе от тях. Дафна беше казала на Хелън, че това било, за да я предпази от семейство Делос, така че да не я убият, но майка й винаги бе знаела, че Хелън носи пояса на Афродита и е неуязвима за оръжия. Знаеше също и че Хелън е по-силна от всички тях, взети заедно, и не е нужно да бъде спасявана. Истинската цел на Дафна бе да се опита да държи Хелън далече от Лукас.

– Планирах да срещнеш първо Орион. Мислех си, че имам повече време – ти дори още нямаше седемнайсет, а единственото момче, което някога бе целувала, беше Мат. Мислех си, че имам повече време – повтори тя, сякаш именно за това съжаляваше най-много.

Хелън наполовина рухна, наполовина седна на пейката, която бе избутана назад от кухненската маса, и заби поглед в пода.

– Откога ме наблюдаваш? – попита тя, замаяна.

– През целия ти живот. Винаги с различно лице, но никога не съм те оставяла задълго, Хелън – Дафна падна на колене пред дъщеря си и хвана ръцете й. – Един ден бях туристката, която поиска да те снима, друг ден – клиентката в Новинарския магазин, която си побъбри с теб, задавайки въпроси за деня ти в училище. Веднъж бях дори ученичката, дошла на разменни начала за един месец. Помниш ли Ингрид? Научи всички клюки, а после изчезна? Това бях все аз. Никога не съм те оставяла задълго.

Пред очите на Хелън светкавично се мярнаха лица. Десетки хора, които бяха подхващали разговори с нея през годините, сега до един бяха за нея Дафна, и тя изпита зловещото чувство, че по-голямата част от живота й е била режисирана. Вдигна поглед към Орион и видя същото слисано изражение на лицето му.

Но въпреки шока Хелън си даваше сметка, че Дафна не е била толкова далече от целта. Орион беше единственият, с когото Хелън наистина бе обмисляла да бъде, ако не се броеше Лукас. И знаеше, че Орион би направил всичко за нея – дори да възкреси мъртвия „баща“, когото тя никога не бе имала шанс да опознае, – ако имаше власт да го стори.

Планът на майка й, колкото и безумен да изглеждаше, може би щеше наистина да проработи. С изключение на факта, че не проработи, а междувременно, бе разбил сърцата на всички тях.

– Ти си луда – прошепна Хелън.

– Не. Само готова да направя всичко за мъжа, когото обичам.

Хелън видя как Анди, Ноел и Касандра до една се сепнаха при това признание, сякаш беше твърде съкровено и неудобно.

– Значи в такъв случай всички имаме нещо общо – каза Хелън спокойно, докато се изправяше.

Погледна Орион. Лукас се беше разменил, но размяната не беше честна, защото го бяха изиграли. Към кого можеше да се обърне тя, ако искаше да възрази на размяната? Кой щеше изобщо да изслуша молбата й в Подземния свят? Дойде й една идея – само се надяваше, че ще се получи.

– Стой плътно до Касандра – каза тя на Орион. – Дори ако Богините на Съдбата могат да ме виждат в Подземния свят, няма да могат да говорят чрез нея и може би мога да се справя с това.

Той кимна разбиращо.

– Помоли Лукас да ми даде Аякс. Моля те, Хелън. Умолявам те! – изхълца Дафна, като сграбчи Хелън за ръката. Всичките й планове бяха провалени, но тя все още се опитваше да си го върне. Хелън се запита дали самата тя щеше да се държи различно, ако ставаше дума за Лукас. Можеше само да се надява, че щеше, но се съмняваше.

Грубо издърпа ръка от майка си и изчезна в облаче от въздух, толкова студен, че остави кръгче скреж върху кухненския под на Ноел.

Бодливата кора от скреж едва бе започнала да се топи, когато Дафна осъзна какво трябваше да направи и се втурна към кухненската врата.

– Къде отиваш? – попита настойчиво Орион, като й препречи пътя, за да я спре.

– Да разбера какво става в другия лагер и да се опитам да откупя на Хелън малко време, за да си върне Лукас. – Тя се промъкна покрай него, за да изтича навън.

Чу Кастор да казва: „Нека върви“ и продължи безпрепятствено към брега.

Докато тичаше към предните линии, промени външността си, за да се прикрие. Спомняйки си, че на страната на Тантал има мирмидонци, промени и миризмата на тялото си.

Превали билото на високо възвишение и погледна надолу да проучи ситуацията. Твърде много хора се трупаха на брега – стотици мъже и жени. Когато погледна по-внимателно, Дафна осъзна, че към строя се присъединяват не само Потомци. Обикновени простосмъртни се стичаха от центъра на града и от всевъзможни плавателни съдове, събиращи се по водата, за да попълнят редиците на боговете.

Някои от войниците на боговете дори започваха да нападат във фланг войниците на Орион на юг и на запад. Нататък по водата Дафна видя всевъзможни плавателни съдове да пристигат на брега. Яхти, рибарски лодки, дори малки гребни лодки се присъединяваха към Тантал, за да се бият на страната на Олимп. Разбира се, повечето нови завербувани войници бяха напълно смъртни, и десетки от тях можеха лесно да бъдат покосени от шепа Потомци в доспехи, но загубата на живот щеше да бъде зашеметяваща. Защо един обикновен простосмъртен дори би помислил да се бие в тази война? Не звучеше смислено.

Дафна се приближи и забеляза, че всички простосмъртни се движат сковано и неестествено. Когато дойде още по-близо, видя отворени очи и мъртвешки изражения по лицата на всички. Дафна се присви от ужас. Сякаш всички бяха зомбита.

Или хипнотизирани.

– Хипнос – промърмори Дафна на себе си. Хипнос, богът на подобното на транс състояние, в което хората можеха да бъдат лесно контролирани, очевидно сътрудничеше на Олимпийците.

Не я изненада, че Олимпийците караха малките богове като Хипнос да помагат на Дванайсетте. Малките богове не можеха да се бият с простосмъртните и да ги убиват, но все пак можеха да използват талантите си, за да помогнат на Олимп да спечели. Сега, когато Олимп беше отворен, на малките богове щеше да им се наложи да си имат работа с Олимпийците до края на вечността, освен ако Хелън не успееше да ги прати всичките в Тартар. Хелън беше успяла да го направи с Арес, но Дафна можеше да види, че малките богове не бяха толкова сигурни, че може да го постигне със Зевс. Презастраховаха се, подкрепяйки Олимп.

Армията от хипнотизирани човеци, пристигаща по суша и по море, беше само началото. Дафна прехвърли през мислите си всички различни маловажни божества и разбра, че още по-големи ужаси очакваха верните защитници на Хелън. На света бяха останали истински чудовища. Дафна беше виждала някои от тях през живота си и знаеше, че Зевс не би се поколебал да ги пусне на свобода.

Тя изтича със спринт покрай хипнотизираните тълпи, движейки се толкова бързо, че замаяните им очи не можеха да я видят дори посред бял ден. Трябваше да узнае дали боговете планират война с митични измерения, и ако беше така, трябваше да намери начин или да я забави, или поне да предупреди Хелън за онова, което се задаваше.

Променяйки лицето си, за да заприлича на една от стоте братовчеди, Дафна закрачи през скоростно разрастващия се лагер, търсейки из палатките възможно най-бързо единствените хора, от които можеше да поиска информация. Най-накрая чу познатия глас, който търсеше, и се втурна към него.

– Боговете са невероятно доволни, че и Хектор, и Мат са мъртви – каза Клеър с глас, натежал от горчивина. Дафна се промъкна по-близо до палатката и се заслуша.

– Те искат това. Искат да се избиваме помежду си, докато всички сме мъртви – подсмъркна Ариадна. – Това не може да е правилно. Мат не може да е знаел за тази част. Сякаш на боговете им доставя удоволствие да гледат как хора, които се обичат, се бият помежду си до смърт.

– Всичко това е погрешно. Трябва да вървим, Ари. Веднага – прошепна Клеър уплашено. – Мат беше заблуден от боговете. И ние също.

Дафна беше чула достатъчно. Влезе забързано през предното платнище на палатката и видя двете момичета да я гледат, Удивени. Остави лицето си да си върне истинския вид.

– Мога да измъкна Клеър оттук – каза тя бързо, когато и Двете ахнаха, щом разкри самоличността си. Дафна пренебрегва протестите им и заговори, без да ги слуша: – За тях Клеър е само една простосмъртна, а не заплаха. Но, Ариадна, съжалявам. Ти си лечител, което те прави препалено ценна. Не могат да си позволят до те оставят да заемеш страната на Хелън, затова трябва да останеш тук.

– Защо трябва да ти имаме доверие? – попита Клеър с отвратено изражение на лицето. – Ти упояваше господин Хамилтън!

– О, точно така, забравих. Защото никоя от вас никога не е предавала хората, които обичате. – Студените думи на Дафна накараха Клеър и Ариадна да се отдръпнат.

– Не е така – каза Ариадна приглушено. Дафна я пренебрегна, знаейки, че всичко, което Ариадна кажеше от този момент нататък, щеше да е само оправдание за поведението й, а не разрешение на проблема.

– Какво научихте, за да подпомогнете каузата на Хелън, откакто се присъединихте към грешната страна? – попита Дафна нетърпеливо.

Клеър и Ариадна се спогледаха, съвещавайки се с поглед. Клеър проговори първа.

– Много – призна тя. – Но не мисля, че би трябвало да ти казвам нещо от това.

– Не бих очаквала да ми се довериш, Клеър. Но ако те заведа при Орион, би ли казала на него какво си научила? – Дафна протегна печално ръце.

– Да – Клеър кимна решително с глава. – А Ариадна?

– Не се безпокой за мен, Клеър. Баща ми е тук с мен. Кажи на Джейсън... – Ариадна направи пауза, когато в очите й отново избиха сълзи. – Не знам. Измисли нещо вместо мен.

– Добре – отвърна Клеър със съкрушено свиване на рамене. – Но се съмнявам, че ще ме изслуша отново някога.

Двете момичета се прегърнаха, шепнейки си насърчителни думи, а после Клеър се обърна и погледна спокойно Дафна, толкова решителна, колкото я помнеше Дафна от бебе.

– Имаш ли нужда да направя нещо, за да придам убедителност на тази история? – попита.

– Само изглеждай като пленница – отвърна Дафна, като сграбчи Клеър за врата и я изблъска грубо от палатката.

Дафна мигновено промени лицето си, за да заприлича на едно от момичетата от Римската династия – една от малцината от Династията, обърнали се срещу Орион, спомни си тя – и разигра малко представление, за да покаже, че е взела Клеър за заложник, докато я влачеше през лагера.

Мирмидонците забелязаха веднага, както винаги.

– Защо я тормозиш? – попита онзи, когото наричаха Теламон. – Тя беше вярна на господаря ми чак до края.

– Чак до края и само дотам, изглежда. След смъртта на вашия господар сърцето й показва признаци на съмнение – отговори Дафна, вторачена в гърдите на Клеър, сякаш притежаваше таланта на Римската династия да отгатва емоциите. – Попитайте когото и да е друг от Римската династия. Това момиче изпитва съмнение. Вече не е отдадена на мисията да убие Тиранина.

– Тогава трябва да умре – Теламон тъжно кимна с глава. Клеър потрепери под ръцете на Дафна, но не се опита да избяга.

Дафна често си бе пожелавала да има дъщеря, която не й напомняше толкова много за нея самата. Клеър беше всичко, което едно момиче би трябвало да бъде. Умна, силна, смела и нямаше проклетото Лице.

– Това не е необходимо – отвърна Дафна равнодушно, придърпвайки Клеър плътно към себе си, така че мирмидонецът изобщо да не си въобразява, че би могъл да я отвлече. – Тя още е от полза. Просто ще я отведа при Хипнос и ще го накарам да промени ума й.

Теламон скептично хвърли поглед надолу към Клеър. Всичко, което видя, бе едно кльощаво простосмъртно момиче, което дори един не твърде силен Потомък с лекота би могъл да прекърши надве.

– Цял живот е била най-добрата приятелка на Тиранина – каза Дафна изкусително. – Може би знае плана на врага.

Изражението на Теламон се промени и той даде съгласието си с кимване.

– Заведи я при Хипнос тогава – каза. – Той е на кея, където спират фериботите, в центъра на града, вербува простосмъртните от континенталната част, щом пристигнат.

Дафна и Клеър забързаха през лагера. Той беше набъбнал до изключителни размери. Клеър се огледа наоколо, зашеметена от рязкото увеличаване на обитателите. Навсякъде надолу по брега бяха изникнали палатки. Звуците на звънтящи доспехи и мирисът на лагерни огньове висяха в мъгливия морски въздух. Буреносните облаци на Зевс затъмняваха следобедното небе, а Посейдон караше океана да кипи, изпращайки гневни вълни, които се разбиваха в пясъка.

– Но са минали само няколко часа – промърмори Клеър, удивена.

– Те са богове, Клеър. Вършат нещата бързо.

Клеър проточи шия и загледа как един от хипнотизираните „наемници“ минава покрай тях с празни очи.

– Познавам го – прошепна тя трескаво, като почти посочи облеченото изцяло в кожа момче. – В горните класове на моята гимназия е.

– Е, ако оживее, съмнявам се, че ще помни нещо от това. – Дафна застави Клеър да продължи да върви, както би направила с истински пленник.

– Родителите ми – каза Клеър с изтънял глас.

– Най-добрият начин да ги предпазим сега е да помогнем на Хелън – каза Дафна.

– Исках да спра това – Клеър посочи към растящата армия.

– Знам – отвърна Дафна, като я накара да замълчи с леко разтърсване.

Край тях се стрелна Хермес с очи и уши, отворени за информация, която можеше да занесе на Зевс. За момент погледът му се спря върху Клеър, но той извърна очи и профуча покрай тях. Дафна и Клеър стигнаха ничията земя между двата лагера и се хвърлиха в спринт към палатката на Орион.

На половината път дотам небето притъмня като сянка, минаваща през слънцето. Дафна вдигна поглед и видя бурята от мирмидонски стрели, описващи високи дъги, за да уцелят мишена в небето.

– Мърдай, мърдай, мърдай! – излая Дафна на Клеър, пришпорвайки я напред. Стрелите достигнаха най-високата си точка – и започнаха смъртоносно падане обратно към Земята.

Когато се спусна под земята, Хелън очакваше да се озове на някое от многобройните места в Подземния свят, които й бяха станали познати. Очакваше да се появи на безкрайния бряг, който никога не водеше до океан или в костницата на Ледените гиганти, където Цербер преследваше нея и Орион, или дори в зловещите Поля на Асфодел, където гладните призраци се хранеха с белите цветове на асфоделите. Вместо това обаче се озова в голяма зала, която не беше виждала никога преди.

Черни мраморни подове, украсени с дорийски колони, се простираха нататък като тъмна, вкаменена гора, стигаща нагоре и назад до привидно безкрайно пространство. Гигантски месингови мангали, два пъти по-високи от нея, потрепваха със златистия огън на чисто горящо масло, ароматизирано с жасмин и амбра. Въздухът бе сух като в пустиня. Скъпоценни камъни, инкрустирани в декоративните бразди на всяка колона, поемаха светлината. Пречупваха я около Хелън, така че накъдето и да погледнеше, имаше миниатюрни дъги – нощни дъги, създадени без слънце и без дъжд.

Бе имало и един друг път, когато Хелън беше виждала въздуха да искри така навсякъде около нея. Беше когато Лукас я направи невидима.

– Лукас? – извика Хелън; гласът й се разлетя на късчета надолу по множеството проходи от колони, в това, което – тя можеше само да предполага – беше дворецът на Хадес.

– Тук съм – отговори Лукас.

Хелън затича към гласа му. Обувките й удряха силно по земята, звукът отекваше звънко във всички посоки през вкаменената гора от колони. Стигна началото на залата и спря с буксуване пред огромен бял мраморен трон върху надигнат подиум. Бе издялан така, че да изглежда като стотици скелети, сгърчени в агония да поддържат човека, завладял трона. Тя спря.

Лукас седеше на трона на смъртта, черни сенки се стичаха от него като капки катран. Хелън потърси сърцето му и видя единствено тъмнина.

– О, Лукас – каза тя, с глас, висок и пресеклив от неверие. – Какво си направил?

– Единственото полезно нещо, което ми оставаше да направя.

– Обикновено си прав – тя сви юмруци в пристъп на безсилие. – Този път обаче толкова много грешиш.

– Хектор е този, от когото всички имат нужда в живота си. Не аз.

– Аз се нуждая от теб.

– Имаш си Орион.

– Нямам Орион. Ние сме просто приятели.

– Хелън. – Той въздъхна уморено, сякаш не искаше да чува това.

– Знам, че господарят на мъртвите трябва да е способен да съди сърцата. Тогава съди моето – тя пристъпи решително напред и се изкачи по стъпалата, които водеха до трона му. – Погледни ме, Лукас. Лъжа ли?

Той се вгледа изучаващо в нея, когато тя се приближи, и в очите му започна да се прокрадва съмнение.

– Не съм с Орион – продължи Хелън, като изкачваше бавно стъпалата към трона му. – Никога не съм била истински с него и сега съм сигурна, че никога няма да бъда, и знаеш ли защо? Защото ми е невъзможно да обичам някого така, както обичам теб – а наистина опитах с Орион.

– Сигурен съм, че си опитала – каза Лукас, опитвайки се да прозвучи осъдително, но в гласа му имаше нотка на смях.

– Не се получи. Сякаш имам вградено възпиращо устройство в главата. Не мога дори да флиртувам с друго момче, без да чуя този глупав глас, който ми казва, че съм идиотка и прецаквам всичко. – Хелън изкачи още няколко стъпала и цялата шеговитост изчезна от тона й. – Ти си единственият, когото някога ще обичам. Единственият, когото съм способна да обичам напълно. Ти си предопределен за мен.

Той извърна поглед и преглътна:

– Значи се обичаме. И какво? Това не променя факта, че не можем да бъдем заедно.

Гласът му звучеше убедително, но още докато говореше, колебливото изражение на лицето му започна да се задълбочава, сякаш вече не вярваше истински онова, което изричаше. Сякаш не разбираше напълно защо не можеха да бъдат заедно.

Хелън изкачи с усилие последните няколко стъпала. Тежестта на това, което се готвеше да му каже, внезапно я притисна, забавяйки крачките й.

Знаеше какво е чувството сърцето й да е разбито. Лукас й бе причинил това веднъж. Не беше толкова просто и прямо – като едно-единствено пробождане, толкова болезнено, че ти се иска просто да те убие, по дяволите. Това, което чувстваше сега, бе толкова остро и мъчително, че накъдето и да обръщаше мислено ситуацията, намираше нов начин да бъде наранена.

Прекоси подиума до мястото, където Лукас седеше на трона си, и се покатери в скута му. Той се вцепени от изненада, когато тя се отпусна, облягайки се на него, но беше толкова смутен от тъгата й, че инстинктивно я притегли към себе си. Тя не можеше да се застави да го изрече гласно, затова обви ръце около врата му, приближи устни до ухото му и му прошепна цялата истина.

Хелън почувства как по кожата му избиват тръпки от вълнение, докато му разказваше за отчаяния план на Дафна да възкреси Аякс от мъртвите. Не беше съвсем сигурна какво е казала. Просто остави цялата ужасна бъркотия да се излее като водопад от устата й и да се влее в ухото му. Няколко пъти почувства как той се присвива ужасено и дъхът излиза бързо от гърдите му, слисан, когато осъзнаеше някое ново разкритие. Накрая, когато тя започна да говори за поведението си към Дафна на брега и изрече думата „Щит“, Лукас се дръпна назад и допря пръст до устните й.

– Не ми казвай нищо повече – прошепна той. Разбра, че когато тя се отделеше от Орион, всяка надежда да спаси плана си за победа над боговете беше в опасност. – Дори не си го мисли тук. Трябва да се върнеш незабавно при Орион.

– Никъде не отивам без теб.

– Трябва да се върнеш, Хелън – каза той твърдо, но вместо да я отблъсне, само я прегърна по-здраво. – Аз трябва да остана тук. Дадох клетва. – Той изрече задавено думата, осъзнавайки чудовищността на грешката си.

– Но, Лукас, боговете използват отсъствието ти, за да твърдят, че си мъртъв и че всъщност не си спечелил двубоя. Тук не става въпрос само за теб и мен. Трябва да се върнеш и да се покажеш на боговете или те ще изпратят армията на Тантал срещу нас.

– Малкият ми брат ще изпрати армията си срещу вас, каквото и да направите, племеннице. Ако Лукас се върне на бойното поле и докаже, че е жив, Зевс просто ще намери друг повод да атакува – изрече печалният глас на Хадес. Хелън се надигна от скута на Лукас и двамата застанаха един до друг, хванати за ръце, докато Хадес се приближаваше от стълбите.

– Ти знаеше ли? – Хелън попита Хадес. – За Дафна? Знаеше ли какво прави тя?

– Виждам много, но не виждам всичко – Хадес поклати глава. – Никое създание не е всезнаещо. Дори Богините на Съдбата могат да бъдат блокирани от Немезида.

– Имам нужда от него – прошепна тя, като стисна ръката на Лукас.

– И аз му го казах, няколко пъти, но той не желаеше да ме слуша – отвърна Хадес, като извърна поглед. – Независимо колко много съчувствам и на двама ви, не мога да го освободя. Той даде клетва, такава, която обвързва и мен.

– Не е имал право да даде такава клетва. Той не е годен за твой наследник. – Хелън се отдели от Лукас и повиши глас: – Призовавам Евменидите да бъдат свидетелки на твърдението Ми. Лукас не е годен да управлява мъртвите.

– Умно момиче – каза Хадес със замислен тон, сякаш тактиката на Хелън не му беше хрумнала.

Когато трите момичета, които някога бяха Фурните, се плъзнаха от тъмнината зад трона, Хадес се усмихна на Хелън сякаш се гордееше с нея. Трите бивши Фурии, сега познати като Евменидите или Милостивите, бяха като свръхестествени адвокати на защитата за Подземния свят и бяха много задължени на Хелън.

Евменидите се подредиха вдясно от трона на Лукас, докато Хадес застана вляво. Най-малката се усмихна на Хелън, която се усмихна в отговор, устоявайки на порива да й помаха приятелски.

Най-малката придаде на лицето си напълно неподвижно изражение и извърна очи. Евменидите може и да дължаха на Хелън освобождаването си от страданията, които понасяха в ролята си на Фурии, но сега Хелън виждаше, че щяха да направят каквото е правилно, независимо от какво имаше нужда тя.

– Нека мъртвите влязат и отсъдят – изрекоха Евменидите като една.

Във въздуха се понесоха призрачни въздишки, когато невидими присъствия се притиснаха към Хелън и Лукас, насочвайки ги в една и в друга посока, докато минаваха. След броени мигове залата се напълни със стотици, после хиляди, после милиарди мъртви души, струпани чак до непрогледната тъмнина на тавана и изтикани в най-далечния ъгъл.

– Нека бъдат оповестени качествата на кандидата – каза водачката на Евменидите, като излезе и махна с бледа ръка в посоката на Лукас. – Преди всичко, той е интелигентен. Доказателство за това – той е единственият молител, който предлага на повелителя на мъртвите именно това, което той желае, като предлага себе си като заместник на Хадес. По отношение на интелигентността кандидатът е най-добрият, когото сме виждали някога.

Хелън прехапа устна и се намръщи. Разбира се, Лукас бе най-умният човек, когото беше срещала някога. Достатъчно умен, за да се справи с властта като господар на объркващо място като Подземния свят.

– Той има власт над сенките и може да прави себе си невидим, когато пожелае. Може да върви незабелязан сред живите като Хадес – каза онази, която Хелън винаги бе възприемала като „хленчещата“. Хелън отново нямаше как да я опровергае.

Въздухът запращя тихо, като звук от горящи листа, докато мъртвите се съвещаваха.

– Той е Търсач на истината и може да съди сърцата, както трябва да прави господарят на мъртвите – каза най-малката от Евменидите, сякаш съжаляваше да добави гласа си към твърденията срещу Лукас. – И е безсмъртен.

– Не, не е – възрази Хелън веднага.

– Факт. Той не може да се разболее, да остарее, да бъде убит от която и да било природна стихия или от каквото и да е оръжие – напомни водачката на мъртвите съдници, като посредник в дебат. – Той носи в себе си светлината на безсмъртен. Мъртвите могат да я видят.

Хелън чу Лукас да ахва и почувства как се обръща към нея, канещ се да зададе милион въпроси. Тя протегна ръка да му попречи да каже каквото и да било и продължи:

– Разбирам. И сте прави. Той не може да бъде убит от външен източник – отвърна тя с кимване. – Но въпреки това Лукас може да умре. Доказателството за това беше дадено, когато Хеката го пусна да влезе в огнения обръч, за да се бие с Мат. Нямаше да може да се бие с Мат, ако беше безсмъртен.

– Хелън говори истината – каза Хадес, впечатлявайки Хелън с честността си, макар тя да знаеше, че справедливостта е едно от нещата, на които той държи най-много. – Хеката никога не би позволила един безсмъртен да се бие в смъртоносна схватка с простосмъртен. Трябва да има нещо, което може да убие Лукас.

Евменидите заговориха тихо помежду си. Най-накрая, хленчещата повиши глас:

– Ако това е номер и той може да бъде убит единствено от нещо невероятно, като например меч, изработен от измислен метал, който не съществува, тогава ще го смятаме за безсмъртен.

– Настояваме да узнаем какво може да го убие – каза водачката.

– Собствената му воля – каза Хелън. – Ако не иска да живее повече, той ще умре. Това е негов избор. Никога не бих му го отнела. – Тя се обърна към Лукас, за да се увери, че това го устройва, но лицето му бе непроницаемо. Тя се обърна отново към тълпите от мъртъвци и продължи: – Ако иска да умре, той ще умре, а ако го направите повелител на мъртвите, каква е гаранцията, че някой ден няма да му втръсне от всичко това и няма просто да се остави да умре, оставяйки ви без предводител?

Мъртвите се раздвижиха неспокойно наоколо и въздухът закипя. Хелън видя как най-малката Евменида накланя глава, сякаш се вслушва в някакъв глас в ухото си.

– Мъртвите отсъждат, че той е твърде почтен, за да наруши клетвата си, сега или когато и да било – каза тя. – Хадес може да види, че сърцето му притежава отдадеността, която им е нужна, и те вярват, че кандидатът няма да позволи да умре и да ги остави на Хаоса.

– Но как можете да сте сигурни? Той не иска това – каза умолително Хелън.

– Нито пък Хадес го е искал. Но кандидатът избра това, което е повече от стореното от Хадес – каза водачката на Евменидите. Погледна Хелън извинително за миг, а после продължи стоически: – Кандидатът не е бил принуден или подкупен по никакъв начин. Хадес положи всички усилия да го разубеди и Да го накара да се върне на светло, но той не пожела. По своя воля и с пълно съзнание за постъпките си избра да бъде Ръката на Мрака. Кандидатът отрича ли това?

– Не – Лукас наведе глава. – Не го отричам.

Хелън знаеше, че Лукас не би казал, че е подведен, макар че беше, защото е твърде почтен, за да бяга от отговорността си. Хелън се сети за онзи път, когато Лукас я бе заварил да се носи на ръба на пространството и я беше дръпнал обратно към Земята. Вяха разрешили ужасния си спор на платформата на покрива й и тя го беше попитала дали Кастор го е накарал да я отблъсне, но Лукас отказа да припише вината на баща си. Каза само, че било по негов избор.

Тя го обикна още повече заради чувството му за отговорност. Което само подсили решимостта й да говори най-лошото за него – независимо дали го вярваше или не. Само се надяваше предчувствието й за онова, което Персефона беше казала на Хелоуин, да е вярно.

– Той е интелигентен и лоялен, и има силно чувство за справедливост. Има всичките таланти на Хадес. Но му липсва най-важното качество – обърна се Хелън на висок глас към всички души, които можеха да я чуят. – Орион и аз бяхме онези, които издържаха изпитанието на Фуриите. Освободихме ги със състрадание и мъртвите отсъдиха, че сме достойни да управляваме. Лукас никога не е минавал тази проверка.

Хелън направи пауза и си пое дълбоко дъх, защото знаеше, че това, което се готвеше да каже, ще нарани Лукас и вероятно ще промени начина, по който той гледа на нея. Независимо от това, знаеше, че вариантите й се бяха изчерпали и трябваше да го направи.

– Лукас не е годен да бъде господар на мъртвите, защото не е доказал пред никого, че е състрадателен човек – каза Хелън високо.

Главата на Лукас рязко се извърна и погледна Хелън изненадано. Тя не отвърна на погледа му, макар да чувстваше, че той се взира в нея. Евменидите спряха, за да поговорят тихо помежду си. През цялото време Лукас се взираше в Хелън, но тя отказваше да го погледне в отговор.

– Той се смени с братовчед си – възрази водачката на Евменидите. – За това е нужно състрадание.

– Това беше вина – каза Хелън, обръщайки се нарочно към Хадес, за да може той да прочете истината в нея. – Когато Хектор умря, видях вина, скръб и примирение със съдбата в сърцето на Лукас. Това бяха емоциите, които му дадоха готовност да се размени. Не състраданието. Ако състраданието е това, което мъртвите ценят повече от всички други качества, тогава Лукас не е годен да управлява тук.

Мъртвите започнаха да се съвещават; шумоленето и хриптенето на гласовете им напомни на Хелън за звука на вятър в поле с висока блатна трева. Беше й непоносимо да погледне Лукас. Просто се надяваше, че ще й прости за това някой ден. Вместо това тя хвърли поглед към Хадес, който я наблюдаваше с лека усмивка на лицето. Искаше да му каже, че съжалява, задето е действала така против него, но знаеше, че не се налага. Той можеше да прочете съжалението в сърцето й.

Водачката на Евменидите наклони глава настрани, слушайки присъдата на мъртвите.

– Кандидатът бе сметнат за недостоен – отсъди тя и Хелън рухна от облекчение. Но Евменидите не бяха приключили. – Въпреки това, той все пак трябва да изпълни клетвата си.

– Какво означава това? – попита Хелън духовете във въздуха, макар че не можеше да разбере шушнещия им говор.

– Означава, че някой ден Ръката на Мрака трябва да замести Хадес – отвърна най-малката Евменида. – Не може да управлява, докато не бъде сметнат за достоен, но някой ден трябва да се предложи да бъде поставен на изпитание от мъртвите и ако го издържи, да заеме мястото на Хадес в Подземния свят.

Хелън не можеше да говори. Блъскаше си ума за причина да възрази, нещо, което щеше да обезсили клетвата на Лукас, но не й хрумна нищо.

– Хелън – прошепна Лукас в ухото й. – Да вървим. Всичко е наред.

– Не, не е! – изсъска му в отговор тя. – Това означава, че всеки момент може да бъдеш призован тук долу. Няма да знаем кога или как, но някой ден мъртвите ще те призоват и ще трябва да отидеш в Хадес.

Лукас се засмя меко и поклати глава:

– Това е животът, Хелън. Пред това се изправят всички. То просто означава, че ще трябва да живея всеки ден така, сякаш може да е последният ми ден на Земята. Мога да се справя с това. – Той погледна през рамо към Хадес, с очи, блеснали с онази вътрешна светлина, която Хелън не беше виждала у него от седмици. – Благодаря.

– Трябва да вървите. Веднага – каза Хадес сериозно. – Двамата сте нужни обратно на Земята. И, Хелън? Не позволявай на Зевс да спечели. Независимо какво трябва да направиш, за да го спреш – направи го.

Тя въздъхна и кимна, знаейки какво има предвид Хадес, но несигурна дали е достатъчно силна да го изпълни докрай сега, когато знаеше, че Лукас ще трябва да служи на Хадес някой ден. Можеше ли да се изправи пред дългото бъдеще, знаейки, че ако иска да бъде с Лукас, ще е принудена да го стори в царството на Хадес? Като Персефона ли щеше да свърши?

– Благодаря ти отново, чичо – каза тя. – Предай обичта ми на своята царица.