Богиня

14

Взряна в тялото на Хектор, което лежеше на пясъка, Хелън не можа да не си помисли:

– Предизвикателство! – изкрещя Лукас и плътният му глас прониза суматохата.

Боговете се оттеглиха в плътна групичка да се посъветват.

– Как е възможно това? – попита Посейдон. – Мисля, казахте, че Лицето го е отвела в своя свят.

– Отведе го – отговори Хермес отбранително. – Сигурно не го е направила...

– Чакайте – Зевс вдигна ръка да ги накара да замълчат, преди Хермес да успее да довърши. – Хеката тепърва трябва да реши.

Лукас стигна периферията на арената и влезе с решителни крачки в кръга, без да бъде спрян от бариерата, задържала всички други отвън. Каквато и стара магия да служеше за проверка на пригодността на човек, отправящ предизвикателство, тя беше приела Лукас. Боговете си размениха объркани погледи.

Хелън последва замаяно Лукас без да я е грижа за реакцията на боговете. Знаеше защо за Лукас бе възможно да влезе в кръга. Просто не знаеше защо би искал да го направи. Нямаше никаква логика. Мат беше убил застъпника й и сега от него се очакваше да я предизвика.

– Лукас, какво правиш? – попита тя; от страх дишането й се ускори. Той не отговори, дори не показа, че я е чул.

– Лукас е заместник на Хектор, Хелън. Негово право е да предизвика Мат, преди Мат да предизвика теб. – Гласът на Джейсън пресекваше. Хелън го погледна. По лицето му обилно се лееха сълзи за брат му. Тя сграбчи ръката му и я стисна.

– Мога ли да ги спра? – прошепна тя.

– Не. Това означава да си втори по важност след един застъпник.

Хелън знаеше, че е глупаво от нейна страна да не е осъзнавала това, но действително никога не й беше хрумвало, че, преди всичко, някой може да победи Хектор. И предполагаше, че ако това станеше, на нея се пада да се бие сама. Погледна умолително Орион и той сви безпомощно рамене.

Вътре в кръга Лукас се бе навел над тялото на Хектор. Мат се отдръпна почтително назад, докато Лукас затваряше очите на мъртвия си брат. Хелън чу как Палас и Ариадна плачат от другата страна на арената. Тя също плачеше, но по-важна за нея от собствената й скръб беше вината, която виждаше в Лукас.

– Още една секунда – прошепна Лукас на тялото на Хектор. От него неочаквано се изтръгна ридание, сякаш избягало без негово позволение. Груб и гневен звук.

Лукас вдигна Хектор и го отнесе при Орион и Джейсън, които чакаха досами бариерата. Докато той предаваше тялото на Хектор, Анди си проби със сила път в плътния кръг, който очакваше да приеме падналия герой.

– Събуди се! – заповяда Анди с онази пленяваща нотка в гласа, която караше нервните окончания да се изопнат, готови да се подчинят. Той не помръдна. Бузите й се обляха в ярка червенина, когато съсредоточи всяка частичка от силата си.

– Казах, събуди се! – повтори тя, като го сграбчи за раменете и го разтърси.

Гласът й на морска сирена отекна през дюните и водата. Пясък и пръски морска пяна подскочиха във въздуха, сякаш се опитваха да избягат от нея. Но Хектор все така не помръдваше. Когато Анди започна да крещи и да го нарича с всевъзможни обидни имена, задето я е изоставил, Кастор беше този, който най-сетне влезе в кръга и я извлече от тялото на Хектор.

– Достатъчно! Той е мъртъв и дори ти не можеш да го събудиш – каза Кастор, опитвайки се да я накара да го чуе. Тя нямаше силата на Потомка, но му се възпротиви за миг, преди да рухне.

Ноел се появи, за да я прегърне, докато плачеше. Но макар да утешаваше Анди, очите й бяха приковани върху Лукас, който тепърва трябваше да се бие. Той бе пъхнал ръка в десния си джоб, пръстите му нервно опипваха нещо, което държеше там.

– Лък и стрела – извика Лукас на Джейсън.

Удивен шепот се надигна сред зяпачите. Неколцина от боговете се разсмяха.

– Този не ни разочарова — каза Аполон развълнувано на богинята в доспехи. Хелън предположи, че тя е Атина. – Точно като миналия път е.

– Точно това ме безпокои — рязко отвърна Атина на Аполон. Проницателните й очи бяха насочени към Лукас.

– Защо той не избра меч? – Хелън попита Орион, пренебрегвайки боговете, докато се обзалагаха.

– Нямам представа – отговори Орион.

– Добре... колко стрели получава той?

– Само една.

Хелън рязко завъртя глава и се взря в Лукас, докато той стоеше спокойно в кръга.

– Тогава защо би избрал това оръжие? Няма никаква логика – настоя тя. Озадаченият поглед на Орион задълбочи страха й.

– Хайде, Люк – Джейсън вдигна ръце в жест на раздразнение, сякаш не знаеше какво очаква Лукас от него.

– Лък и стрела – повтори отчетливо Лукас.

Поруменял от гняв заради привидно самоубийствения избор на Лукас, Джейсън взе лък и една-единствена стрела от сандъка с оръжия, който чакаше в края на полесражението. Опъна лъка и се взря в дръжката на стрелата, за да ги провери, а после ги занесе на Лукас.

– Дори не носиш броня – каза му Джейсън с нисък рязък тон. – Да се самоубиеш ли се опитваш?

Веднага щом чу Джейсън да казва това, Хелън осъзна, че не беше взела предвид тази възможност. Ами ако на Лукас толкова му беше омръзнало от всичко, че искаше да умре?

Лукас взе оръжията си без да отговори на Джейсън и се отдалечи от периферията на ринга. Не се опита да каже нещо на баща си или майка си. Не прегърна Джейсън, нито произнесе прощална реч за това какво прави и защо. Дори не погледна Хелън, нито се опита да й даде да разбере, че всичко с него ще е наред. Просто взе оръжието си и се изправи срещу Мат, давайки знак, че е готов.

Но Хелън не беше.

– Почакай – каза тя; гласът й прозвуча глух и изострен от страх. – Не искаш наистина да умреш, нали? – попита тя трескаво. Когато погледна към гърдите му, всичко, което видя, беше безчувствена, безжизнена маса от равни части скръб и примирение. Изглеждаше й, сякаш на него не му пука особено дали ще загине, или не. И това бе именно нещото, което можеше да го убие.

Тя затича към невидимата бариера около арената, изпращайки оранжев огън, който премина през повърхността на куполообразната бариера. Дори и да можеше да намери начин да я пробие, знаеше, че е твърде късно.

Всичко се случи сякаш на забавен кадър. Лукас вдигна лъка си, а Мат – меча си, преди Хелън да успее да изкрещи. Когато тя се хвърли към бариерата и бе принудена да спре за втори път, Мат се устреми напред. И двете му длани бяха обвити около ефеса на меча му, а ръцете му – вдигнати над едното рамо, вдигнал високо острието, за да посече Лукас с един мощен удар. Лукас пусна стрелата си.

Мат спря рязко, с шокирано изражение. Стрелата стърчеше от лявата му ръка.

От долната заоблена като пета част на лявата му ръка.

Мат пусна меча си, а Лукас свали лъка. Взирайки се в ръката си за миг, Мат се усмихна и кимна.

– Не биваше да казвам това — отбеляза Мат, вдигайки поглед към Лукас, докато краката му се подгъваха и отслабваха. – Не биваше да казвам на Хектор думата пета. Трябваше да знам, че ще се досетиш.

Лукас пусна лъка си и пресрещна Мат, докато падаше, за да смекчи падането му. Почтително положи победения си враг на пясъка.

– Тя е твърде могъща – прошепна Мат, докато животът му гаснеше.

– Ще бъда там, за да я уравновесявам – обеща Лукас.

– По-лошо от Олимп – каза Мат с отслабващ глас. – Те поне бяха дванайсет.

– Ние не искаме да управляваме, Мат – каза му Лукас тихо, но напразно.

Мат вече бе мъртъв.

Лукас затвори очите му, точно както беше затворил тези на Хектор няколко минути по-рано. За миг единственият звук беше плачът на Ариадна. Тъмни сенки се простряха от Лукас като черна мъгла и Хелън чу ахвания навсякъде около себе си, докато тълпата изплашено шепнеше думите Повелител на сенките. Той се изправи и посочи с пръст Хелън.

– Не ме следвай – нареди.

Тъмнината се надипли около него като плащ и го скри. Преди Хелън изобщо да успее да схване казаното от него, Лукас се устреми в небето и изчезна.

Лукас се издигна нагоре в кипящите буреносни облаци, скрит в наметалото си от сенки. Познаваше Хелън достатъчно добре, за да знае, че като й заповяда да не го следва, я беше направил твърдо решена да стори точно това. Идеше му да се нарита. Би заложил единия си крак, че Хелън също притежава таланта на Повелител на сенките и може да вижда през тъмнината, но беше почти сигурен, че още не се е научила да го използва. Това беше единственото предимство на Лукас и когато се обърна назад и се увери, че Хелън не го следва, той се насочи право към къщата й.

От въздуха можеше да види, че къщата е чудодейно невредима, макар че вече от дни никой не се бе прибирал у дома. Синият насмолен брезент още покриваше прозореца на спалнята й от онзи път, когато Хелън без да иска беше хвърлила камък през него. Лукас се шмугна под брезента и влетя в стаята й.

Тя беше студена и празна и уханието на Хелън навсякъде наоколо му причини болка.

Отиде право при леглото й, все още измачкано и мръсно от онзи път, когато Орион и Хелън се бяха появили върху него, излизайки от Подземния свят – като при това се приземиха върху Лукас. Хвърляйки чаршафите и завивките на пода, той легна върху голия дюшек.

Пъхвайки ръка в десния преден джоб на джинсите си, измъкна последния от трите обола, които беше отмъкнал от „Гети“, и го пъхна под езика си.

Затвори очи и ги отвори отново.

– Знаеш ли, преследването на любим човек до Подземния свят никога не свършва добре, приятелю – въздъхна Морфей.

Лукас се надигна и седна до Бога на сънищата, извади обола изпод езика си и му го предложи.

– Моля те – примоли се той, подавайки заплащането на бога. – Моля те, пусни ме поне да говоря с Хадес.

– О, толкова си благороден – изпухтя Морфей, като удари с юмрук една от копринените си възглавници, за да покаже точно колко е подразнен. – Наистина ли си обмислил това? Мислиш ли, че Хелън би искала да го направиш?

– Разбира се, че не. Но това решение не го взима Хелън и да, премислил съм го – каза Лукас спокойно. – За мен там горе вече няма нищо.

Не разиграваше сцена на самосъжаление – това бе простата истина. След като Лукас беше отказал да я целуне във Всесвят, Хелън бе дала ясно да се разбере, че е избрала Орион, веднага щом се върнаха обратно на Земята. Тя не можеше да свали ръце от него и Лукас можеше да вини само себе си. Надали можеше чистосърдечно да очаква Хелън да му се врече във вярност, щом отказваше дори да я целуне. Винаги бе знаел, че Орион може да даде на Хелън онова, от което тя има нужда, и сега просто улесняваше нещата за нея и същевременно правеше себе си полезен.

Анди наистина обичаше Хектор. Всички обичаха Хектор. Сега Лукас бе излишен товар, Любовникът, на когото не бе позволено да обича. Тогава защо да не направи нещо добро с живота си?

– Просто искам да говоря с него – повтори Лукас.

– Добре – каза Морфей неохотно, като взе монетата му и се надигна от огромното си легло. – Ще те заведа при дървото.

Морфей поведе Лукас през множеството стаи на своя дворец на сънищата. Докато минаваха, невъзможно издължените, слаби, елфоподобни хора, които танцуваха в сияещите кръгове от гъби и преследваха ярките, дъгоцветни мехурчета, сякаш зовящи „последвай ме“, спряха да лудуват, за да се вгледат в тях.

Лукас можеше да ги чуе как ахват, докато минаваше. Стори му се, че чу неколцина да прошепват: „Ръката на Мрака“, но не можеше да е сигурен.

Отвън пред двореца прекосиха равнината, която граничеше с владенията на Хадес, и спряха в периферията на земята на Морфей. И двамата постояха за миг, загледани в дървото на кошмарите.

Беше толкова голямо, че сякаш заемаше цели акри по протежение на границата между страната на сънищата и земята на мъртвите. Назъбените клони се разпериха, сякаш са милион пръсти от кост, които посягаха нагоре и се опитваха да издращят самата чернота от нощното небе.

– Застани под клоните – поде Морфей.

– И не поглеждай нагоре – довърши Лукас вместо него, спомняйки си последното си идване при дървото.

– Опитай се да не си навлечеш проклятие или захвърляне в Тартар, или някоя друга подобна ужасия, става ли? – каза Морфей с истинска нежност.

– Благодаря ти, Морфей – отвърна Лукас искрено. – Длъжник съм ти.

– И двамата с Хелън – Морфей махна лениво с ръка. Обърна се и си тръгна, избледнявайки в размазаното петно на дразнещите окото светлини.

Лукас можеше да чуе как кошмарите се движат из клоните. Затаи дъх, когато чувство на лекота премина като тръпка през него. Застави се да мине под клоните; краката му замаршируваха напред със сковани малки крачки.

Изпита студен страх, в отговор на кошмарите, които не го заплашваха по обичайния начин. Дървото знаеше, че той не се страхува от умирането или болката, както се беше страхувал последния път, когато стоеше под тези клони. Онези неща вече не бяха това, от което се страхуваше истински. Този път, вместо нокти и зъби, стържещи по кората, Лукас чуваше познати гласове да шепнат над него.

Чу Мат. Чу Хектор. Чу леля си Пандора. Чу как Хелън стене: „Кървя“, отново и отново. Гласовете и силуетите на всички хора, които бе обичал и изгубил, висяха над него в клоните на дървото на кошмарите.

Изненада се, че излъчването и тонът на гласа на Мат са му толкова познати след едва няколко кратки месеца приятелство. Но пък те бяха делили нещо много повече от маси за обяд и задачи за домашно. Бяха споделили последния миг от живота на Мат и тъй като Лукас беше този, който го отне, щеше да носи част от Мат със себе си завинаги.

– Хадес? – повика го Лукас, заставяйки се да надвика звука от кошмара, в който Хелън плачеше. – Моля те, просто ме изслушай!

Кошмарите замлъкнаха и изчезнаха. Лукас вдигна поглед и видя как Хадес върви към него. Спря от своята страна на границата. Това беше първият път, в който изобщо виждаше повелителя на мъртвите, и въпреки това когато Хадес смъкна Шлема на Мрака и разкри лицето на Орион, Лукас не се изненада. Вече се бе досетил за връзката между Хадес и Орион.

Това, което не очакваше, беше да види Хадес, обвит в сенки, точно като сенките, които Лукас създаваше. Докато се взираше, Хадес пъхна под мишница шлема, който го правеше невидим. Мога да ставам невидим, помисли си Лукас.

Нещо прещрака в ума му. Беше толкова иронично, че му идваше да изкрещи.

– Здравей, сине – каза Хадес меко, потвърждавайки подозрението на Лукас.

– Как? – попита Лукас, макар да не беше сигурен, че иска да знае. – Майка ми ли...?

– Не – заяви Хадес твърдо. – Имах дете с една жена от Тиванската династия преди много стотици години. – Той замълча за миг, докато през лицето му премина разкаяно изражение, въпреки че това се беше случило толкова отдавна. – Кръвта на един бог не се разрежда – ние сме безсмъртни и такива са и нашите... ами, предполагам, че би могъл да ги наречеш нашите „гени“. Ти си мой и на Аполон, но виждам у теб повече от себе си, отколкото от него.

– Можеш ли да се стоплиш с мисъл?

– Не. Тази отличителна черта ти е от Аполон. Можеш да издържиш на всяка топлина, освен тази на Хелън. Тя може да стане по-гореща дори от слънцето.

– Забелязах – каза Лукас с лек печален смях.

– Но по-голямата част от талантите си ги имаш от мен. Сигурен съм, че намираш всичко това за обезпокоително.

– Ни най-малко – отвърна Лукас. – Всъщност улеснява положението. Сякаш така е трябвало да бъде.

– Върви си у дома, сине – каза Хадес мило. – Отсъствието ти предизвиква смут там, където той е най-ненужен.

– Как може някой да знае, че отсъствам? – попита Лукас, объркан. – Мислех, че в Подземния свят времето спира.

– Спира, освен ако не си с Морфей или с мен, в който случай времето минава както на Земята. Трябва да живеем във времето, за да въздействаме на животите.

Лукас премисли бързо това и кимна:

– Или ще бъдете впримчени в един вечен момент – и никой няма да открие когото и да е от двама ви.

– Много добре – каза Хадес замислено. – Дори Хелън не забеляза това, а тя е много умна. – Усмихна се на Лукас, сякаш беше доволен от него, преди да продължи: – Зная, че скърбиш за братовчед си, но не позволявам на хората да заменят себе си срещу починали любими близки. Сторя ли го, това би стоварило твърде много вина върху онези, които биха предпочели да живеят, вместо да се пожертват за мъртвите. Това ще навреди на повече хора от тези, на които ще помогне.

Той дори звучеше като Орион, само дето маниерът му на говорене беше малко по-официален. И двамата хранеха съчувствие към другите, което Лукас уважаваше.

– Това е напълно логично – призна Лукас. – И мисля, че си абсолютно прав. Но не съм дошъл тук, за да се разменя с Хектор. Дойдох тук, за да се сменя с теб.

– С мен? – повтори Хадес, изненадан за първи път от – предположи Лукас – цели хилядолетия.

– Знам, че не си избрал да бъдеш господар на мъртвите. Било ти е натрапено. Знам какво е чувството. Чувствам се, сякаш Богините на Съдбата се опитват да ме вкарат насила в ролята на Посейдон. Но аз ще отхвърля тази съдба чрез собствената си свободна воля в полза на друга.

Лукас пристъпи през границата и влезе в земята на Хадес, знаейки, че ако успее, може да не я напусне никога повече.

– Съживи Хектор и аз ще заема твоето място в Подземния свят за остатъка от вечността.

Хелън се взираше нагоре към Лукас, с лекота виждайки вътре в неговия облак от сенки. Знаеше, че може да го последва, но ако го стореше, щеше да е принудена да остави всички други незащитени. Орион и Джейсън бяха могъщи бойци, Дафна беше истинско чудовище, а Хелън бе наясно с достатъчно неща, за да подценява уменията на Кастор, но на страната на боговете имаше двайсет пъти повече бойци, отколкото на нейната. Почти всички от Римската династия и половината Атинска се бяха присъединили към нея и Орион, но това все още не беше достатъчно, за да победят и Стоте братовчеди, и мирмидонците. Хелън знаеше, че ако си тръгне, нейната страна няма да има шанс.

– Искаме да отдадем почит на мъртъвците си – провикна се Кастор през арената, чийто пясък още беше покрит с петна от кръвта на Хектор... и на Мат.

Хелън почувства как очите й се наливат със сълзи, а гърдите й се стоплят от надигащи се ридания. Двама души, които бе обичала силно, бяха мъртви. Не това беше планирала.

Докато боговете се съвещаваха с предводителите на простосмъртната си армия, решителността й се затвърди и смрази готовите да потекат сълзи. Знаеше, че ако си позволи да се поддаде на скръбта, няма да бъде от полза на никого. Нека Анди плаче за Хектор, нека Ариадна плаче за Мат. Хелън вече не разполагаше с лукса да скърби.

– Не можем да ви откажем правото да подготвите мъртъвците си за погребение – извика в отговор Тантал на Кастор. Емоциите им осветяваха телата им отвътре като мечове, които някой остри върху скали. – Но защитникът на Тиранина е изчезнал. – Тантал продължи с престорено невинен тон: – Как можете да докажете, че не е избягал, защото е получил смъртоносна рана от нашия застъпник?

– Нелепо! – изкрещя Орион. – Мат дори не докосна Лукас. Всички видяхме дуела.

Хелън се извърна рязко и погледна майка си.

– Какво става? – попита шепнешком.

– В опасност си – отвърна Дафна рязко, но нямаше шанс да обясни по-подробно, преди Тантал да продължи:

– Защитникът на Тиранина не е тук, за да докаже, че е невредим – Тантал мрачно поклати глава. – Представете живия си застъпник или предайте Тиранина.

– И кой ще ни застави да сторим това? – провикна се Орион в отговор. – Боговете не могат да се бият с нас.

– Моята армия ще го стори – отвърна Тантал спокойно.

Орион и антуражът му от предани членове на Атинската династия връхлетяха като рояк, струпвайки се между Хелън и батальона на Стоте братовчеди, които сякаш се материализираха от нищото около Тантал.

– Тиванската династия отива твърде далече! – изсъска някакъв роднина на Орион, когото Хелън не познаваше.

– Отново Тантал иска да заличи всяка друга Династия, започвайки с Атрей и Атина – каза друг, още по-дръзко. – А когато сме мъртви, боговете ще му позволят да ограби нашите Династии. Отново.

Хелън почувства нечия ръка на рамото си и хвърли поглед, за да види, че майка й я дърпа назад в редиците. Внезапно й се стори, че брегът е пълен със стотици мъже. Откъде се бяха взели всичките? – зачуди се замаяно Хелън.

– Застани зад тях – каза Дафна на Хелън с нисък глас. Поток въоръжени римляни сякаш се устреми напред, за да застане при атиняните на страната на Орион. – Назад, назад! – изръмжа Дафна в ухото на Хелън, докато влачеше дъщеря си далече от предните линии.

Бесният наплив от мъже в доспехи събори Хелън на земята. Дафна се изправи над дъщеря си с ръце, върху които припукваха мълнии. Сухият, застоял мирис на изгорял озон полъхваше навсякъде около нея, а лютивият пламък накара надигащата се вълна от войници около тях да се отдръпне, докато Дафна помагаше на Хелън да се изправи на крака.

– Кастор! – извика отчаяно Дафна, търсейки познато лице из тълпите трупащи се войници. – Подслон за Наследницата на Атрей!

Хелън обви ръце около обезумялата си майка и се извиси във въздуха, отнасяйки и двете далече от опасността на готовата да ги стъпче армия.

– Можеш да ме носиш? – попита Дафна, удивена. – Аякс не можеше да ме носи, когато летеше. – Усмихна се, изпитвайки тръпка на вълнение от усещането за летене, въпреки отчаяната ситуация.

– Баща ми е можел да лети? – попита Хелън, любопитна, че никой не й беше споменал това преди.

– О, да, можеше да лети.

Гласът на Дафна звънна нестройно в ухото на Хелън.

– Баща ми може да лети? – попита Хелън отново, като направи така, че да се издигнат по-високо над струпващите се армии на брега.

– Да – повтори Дафна, все още смеейки се на въодушевяващото усещане за безтегловност, което Хелън й даваше.

Хелън се присви при лъжата и усмивката на Дафна посърна.

– Сега си Търсач на истината, нали? – попита Дафна примирено, сякаш знаеше, че вече е загубила.

– Да – прошепна Хелън.

Меката като памук среда на нов облак лъхна с лека мъгла бузите на прегръщащите се майка и дъщеря. Пъстра слънчева светлина, нашарена от сенки, си проправи път през гъстите буреносни облаци, които Зевс бе призовал, и накара росата в еднаквите руси коси на Хелън и Дафна да се разтрой на мънички дъги. Два чифта кехлибарени очи се впиха едни в други, но синята мълния в белязания десен ирис на Хелън заискри, когато тя проговори.

– Аякс мой баща ли е? – попита Хелън с опасно монотонен глас, вече знаейки отговора – той беше точно пред нея вече от седмица, но едва сега беше сглобила парчетата в ума си.

Аякс изглеждаше като Хектор – те бяха един и същи герой в голямата пиеса на Богините на Съдбата, разделени от едно поколение. А Орион беше казал на Хелън, че главните герои от Троя биват заместени с ново бебе, когато умрат. Хектор беше заменил Аякс, когато Аякс бе умрял. Но Хектор беше с една година по-възрастен от Хелън, значи Аякс трябваше да е бил мъртъв от година, преди Хелън да бъде зачената.

– Отговори ми – каза заплашително Хелън; имаше нужда да го чуе от Дафна.

– Не – отвърна Дафна, с глух глас. – Баща ти е Джери.

Хелън се зачуди дали ако пусне майка си от тази височина, тя ще оцелее? Дафна погледна надолу, сякаш знаеше какво си мисли Хелън. Дишането й се ускори от паника.

– Затова ли го упояваше? За да му попречиш да се събуди и да ми каже истината?

– Нямаше да ти отнеме дълго време да се досетиш, че съм те излъгала, ако говориш с него. Знаех, че не е трайно решение, но ми трябваха само още няколко дни – отговори Дафна без нотка на извинение в гласа.

Носеха се напосоки по вятъра в продължение на няколко мига. Думите на Дафна се надбягваха в ума на Хелън, сякаш бяха твърде големи и твърде ужасни, за да спрат и да се уталожат някъде.

– Кажи ми защо не бива да те убия. – Гласът на Хелън бе напълно овладян.

– Защото не убих Джери, а можех – отвърна Дафна веднага. – Длъжница си ми за това.

– Защо? – Гласът на Хелън й изневери и те се устремиха в небето. – Защо излъга?

– Хелън... сега трябва да слезем – каза Дафна нервно, като се вкопчи по-плътно в Хелън. – Не ти е от полза да ме убиеш. Мисли ясно.

– Мисля ясно. Никога не си правила нищо, освен да ме нараняваш. Защо ми е да те оставя да живееш?

– Аз ти изпратих Орион.

– И защо направи това? – попита Хелън подозрително. – Сигурна съм, че си имала причина, която е обслужвала твоите цели, а не моите.

Дафна отвори уста да отговори и я затвори отново.

– Да не би току-що да си спомни, че вече не можеш да ме лъжеш и да реши да си държиш езика? – изпухтя Хелън.

– Точно така – отвърна Дафна с твърд поглед. – А ако наистина искаш отговори от мен, ще трябва да се приземиш. Ако ме убиеш сега, никога няма да узнаеш. Няма да кажа и дума повече, докато не ме върнеш в къщата на Кастор.

– Добре – каза Хелън, със стиснати от омраза устни. – Но не си мисли, че си в по-голяма безопасност на земята, отколкото тук горе.

Хелън ги поведе с неудобно бързо темпо към къщата на семейство Делос и почувства как Дафна се гърчи в ръцете й от страх. Когато още бяха на двайсет фута във въздуха, Хелън пусна Дафна и я остави да се стовари с трясък на моравата. Докато гледаше как майка й се претърколва на едното си рамо, за да не си счупи някой крак, Хелън осъзна, че се бе приземила точно на същото място първия път, когато Лукас я заведе да летят.

Лукас. Който не й беше братовчед. Всичко, през което бяха минали заедно, начинът, по който се бяха измъчвали и се бяха отблъсквали взаимно, се основаваше на една лъжа.

Хелън се стовари в тревата само на сантиметри от Дафна, като остави голяма бразда в задния двор на Ноел и обсипа Дафна с дъжд от пръст. Беше изпитвала такава омраза само към едно-единствено друго същество и го бе изпратила в Тартар. Докато Дафна се мъчеше да стане от неравната земя, опитвайки се да се махне от побеснялата си дъщеря, Хелън я сграбчи за края на якето й и я дръпна да се изправи, сякаш боравеше с кукла, а после я метна върху по-равен терен.

– Започвай да говориш – заповяда Хелън, докато вървеше бавно към майка си, която се мъчеше да се отдалечи от нея, придвижвайки се на ръце и колене. – Искам да знам всичко.

– Хелън! – извика Кастор и секунда по-късно я държеше за ръцете и се опитваше да я дръпне назад. – Какво се е случило? – попита той, задъхан от усилието да я овладее.

Хелън можеше лесно да надвие Кастор, но още докато обмисляше да направи точно това, той проговори в ухото й.

– Не си струва – каза той със съчувствен тон. – Каквото и да ти е направила, не си заслужава. Те искат да направим именно това, Хелън. Искат да се избием помежду си и тогава всичките им проблеми са решени. Помни това.

Тя наистина помнеше. Беше се случило в няколко от животите, които можеше да си припомни. Най-ужасните примери горяха най-ярко.

Помнеше когато Артур, защитникът на боговете, се бе сражавал с племенника си Мордред, защитникът на Авалон. Двама велики мъже се раниха смъртоносно един друг и двамата загинаха в една и съща битка. Авалон се разтвори в мъглите, а Камелот рухна, изгасявайки двете най-ярки светлини в една епоха на мрак. Единствените победители от тази битка бяха боговете.

Хелън се отпусна и кимна, за да даде на Кастор да разбере, че нямаше да убие майка си. Той я пусна и тя се обърна, за да види, че Ноел се е присъединила към съпруга си.

– Какво става? – попита Ноел, като погледна опустошения двор. – Моля те. Влез вътре и се успокой.

– Тя излъга. Не съм дъщеря на Аякс. А на Джери – каза Хелън с механичен глас. – Лукас и аз не сме братовчеди.

– Как така? – попита Ноел. Тя и Кастор си размениха объркани погледи. – Лукас я чу да казва...

– Че всички сме семейство – прекъсна я Хелън, проумявайки как го беше направила Дафна. – Точно това каза, дума по дума, пред Лукас. И технически е права. Всички богове имат родствена връзка, значи и ние също сме роднини – далечни. – Тя млъкна и преглътна, за да смекчи усещането за задушаване в гърлото си. – Аз съм тази, която каза на Лукас, че съм дъщеря на Аякс, когато с него бяхме насаме, а не тя.

Хелън направи пауза, спомняйки си как едва не се беше отдала на Лукас в оранжерията, точно преди да му каже голямата лъжа на майка си. Спомни си как Лукас я беше целувал, сякаш можеше да я вдиша през кожата си. Как беше дърпал дрехите й, докато я насочваше толкова внимателно надолу към земята. Все още можеше да го почувства, да види формата на едрите му рамене над нея и знаеше, че моментът, когато го бе отблъснала от себе си, беше моментът, решил целия й живот.

Лукас. Домът й. Имението, за което бе платила милион пъти, но в което още не беше живяла.

На нея и Лукас им беше предопределено да бъдат заедно. Трябваше да са заедно тази нощ, но вместо това тя беше отблъснала най-големия дар в живота си заради майка си. Омразата я порази като спазъм и Хелън се зарея някъде между гаденето и болката.

– Вярвах го, затова Лукас чу истината, въпреки че това е лъжа. – тя довърши с нисък глас, опитвайки се да овладее почти физическата нужда да удари майка си с юмрук.

– Баща ми някога ми причиняваше това – призна Кастор, сякаш разбираше какво чувства Хелън. – Караше ме да повярвам на някоя лъжа, после ме изпращаше да кажа на Тантал, така че всичко, което брат ми чуваше, беше истината – истината, както я разбирах аз. Това е единственият начин да заблудиш един Търсач на истината. Да направиш хората, които ти имат най-голямо доверие, на глупаци.

– Аякс ми каза, че Парис имал навика да прави това с всички ви, за да избегне таланта на Тантал – прошепна Дафна. – Откъде мислиш, че взех идеята? – Тя и Кастор се спогледаха, припомняйки си нещо, което явно и двамата помнеха.

– Е, свършиха ти будалите, майко – каза Хелън язвително. – Ставай.

– Хелън – каза Кастор, опитвайки се да й напомни да запази спокойствие. Хелън не му обърна внимание и задържа растящата си ярост съсредоточена върху майка си.

– Стани и ми кажи защо ми причини това.

Дафна вдигна поглед към нея, но преди Хелън да успее да получи отговор, всички чуха суматоха и раздвижване, които идваха от вътрешността на къщата на Делос – ахвания и викове.

– Всички, влизайте тук вътре! – изкрещя Джейсън към тях. – Той е жив! Хектор е жив!

– Не може да бъде – каза Дафна, като скочи. Всички изтичаха вътре.

Хектор беше положен върху кухненската маса, доспехите и по-голямата част от дрехите му бяха свалени. Около него имаше купи с окървавена вода, а до него лежеше гъба, покрита с червени петна. Джейсън вече беше започнал да почиства брат си в подготовка за погребалната клада. Но Хектор определено не беше мъртъв. Вече не.

Беше блед и отпаднал от загубата на кръв. Устните му бяха сини, а ръцете му се тресяха ужасно, когато се надигна до седнало положение и се вкопчи в раменете на Джейсън, опитвайки се да заговори. Нещо издрънча по зъбите му и като направи гримаса, той изплю златна монета. Оболът, който баща му беше сложил под езика му, за да плати на Лодкаря. Хектор си даде един миг, за да се взре в яркия диск в ръката си, съзерцавайки това, което при Потомците беше еквивалентът на собствения му надгробен камък.

– Е, това се казва изненада – промърмори той. Даде обола на Анди. – За по-късно – каза й дрезгаво, със слаб глас.

– Много, много по-късно. Не го прави пак – сгълча го тя; радостта разкрасяваше подпухналото й, покрито със следи от сълзи лице.

– Правилно.

Цялото тяло на Хектор внезапно потрепери, докато се опитваше да остане седнал.

– Трябва му кръв – каза Джейсън, разтревожен, докато подкрепяше брат си и го слагаше да легне отново на масата. Джейсън повдигна длани и те засияха. Постави ръце над Хектор и започна да го изцелява, но Хектор го спря.

– Чакай, Джейс – каза Хектор с глас, съвсем малко по-висок от шепот. – Още не ме пращай в безсъзнание. Къде е Хелън?

– Тук съм – Хелън пристъпи напред от мястото си зад Ноел, за да може Хектор да я види. – Какво има?

– Иди в Подземния свят. Сега. Опитай се да разубедиш Хадес – каза той; слабият му глас стана настойчив.

– За кое? – попита тя.

– За размяната. Не позволявай Люк да остане там долу заради мен – той сграбчи ръката й и я разтърси, сякаш за да я събуди. – Люк е разменил себе си.

– Невъзможно! – изпищя Дафна, стряскайки всички с ожесточеността си. – Хадес не позволява на хората да се разменят един за друг. Опитвах дузина пъти.

– Люк не се е разменил с мен – изрече задавено Хектор. Очите му се завъртяха в орбитите от усилието да остане в съзнание.

– Шттт, недей – Ноел пристъпи напред да положи успокояващо ръка върху рамото на Хектор. – Джейсън. Изпрати го в безсъзнание, преди да се убие отново.

– Разменил се е с Хадес – каза Хектор, говорейки едновременно с Ноел. Дръпна Хелън за ръката, докато лицето й вече беше само на сантиметри от неговото. – Лукас е заел мястото на Хадес като повелител на мъртвите.