Богиня

Епилог

„Пейтриътс“ спечелиха и бащата на Хелън беше в страхотно настроение през цялата вечер. Кейт накара Лукас и Хелън да ядат твърде много на вечеря, настоявайки, че тъй като до Коледа остават само три дни, така или иначе няма смисъл от опити да се хранят здравословно, докато не мине Нова година. Кейт още не се беше нанесла официално, но беше там почти всеки ден. Джери и Кейт чакаха да мине сватбата през май, за да заживеят официално заедно. За Хелън това беше съвършената за неделя вечер „вечеря с гаджето“, каквато си мислеше, че никога няма да има. Дори бяха поспорили за политика.

Останаха будни до късно, като просто се мотаеха. Нямаха училище на другата сутрин – не защото гимназията още търпеше основен ремонт (което наистина беше така), а защото бяха в зимна ваканция. Въпреки факта, че гимназията бе полусрутена, учениците караха обичайните си занятия, като се промъкваха покрай отломките и седяха с якета в студените като фризери класни стаи, без да пропускат твърде много дни, защото Китоловците са си такива, упорити. Клубът по драма дори беше започнал да репетира отново „Сън в лятна нощ“, макар че трябваше да го правят при минусови температури и на съвсем не навяващия летни мисли паркинг, защото училищният салон вече не съществуваше. Шоуто трябваше да продължи. Хърги щеше да се гордее.

Все още цареше объркване относно това какво точно се бе случило. През изминалия месец и половина всички на Нантъкет обикаляха наоколо, чешейки се замислено по главите заради „приливната вълна“, която беше подкопала брега, убила дванайсет души, извадили лош късмет, и ранила много повече, толкова скоро след безредиците на Хелоуин. Това беше единствената тема за разговор в Новинарския магазин и в „Кейковете на Кейт“. Всеки път щом някой клиент попиташе Хелън какво си спомня за онзи ден, тя казваше, че била твърде навътре на континенталната част на острова, за да види наистина вълната и че се радвала заради това. После забързано тръгваше да им донесе още кафе.

Някои хора помнеха Кракена, но биваха бавно убеждавани да забравят така наречените си халюцинации. Когато някой започнеше войнствено да настоява какво е видял, семейство Делос се погрижваха Анди да се срещне с въпросните хора за малък „разговор“. Силите й като сирена вършеха добра работа, когато ставаше въпрос да се погрижат никой да не се паникьоса и да разкаже някаква история на репортерите, които бяха започнали да се мотаят из Нантъкет. Хелън беше натоварила Хипнос със задачата да помогне с възстановяването на най-тежките случаи – да ги хипнотизира и да ги накара да си спомнят отново цялото събитие като нещо друго. При повечето се получи, но винаги щеше да има истории за гигантската сепия, която бе нападнала остров Нантъкет. Родил се беше нов мит и Хелън се питаше дали именно така се бяха зародили повечето.

Подобно на Хипнос, другите дребни божества нямаха търпение да спечелят доверието на Хелън. Бяха направили погрешен залог, вземайки страната на Олимп, и сега правеха всичко, каквото поискаше от тях, за да й се реваншират – започвайки с разчистването на бъркотията, която битката беше оставила след себе си, и с помагането в скалъпване на правдоподобна лъжа за приливната вълна. Хелън не можеше да върне живота на онези дванайсет души; просто се радваше, че жертвите сред простосмъртните са толкова малко.

Потомците не бяха имали такъв късмет. Всяка Династия бе претърпяла жестоки загуби, но главно Тиванската. Сега Кастор беше неин Глава и налице бяха мнозина поддръжници, които шушукаха, че винаги е трябвало да бъде такъв, независимо кой от братята Делос е роден пръв. Дедал някак беше успял да се измъкне с приказки от събарянето си от власт. Беше произнесъл страхотна реч, беше се съгласил да подели предводителството с Орион и неговата Династия му беше простила. Всички Династии щяха да се възстановят, както и армията от създанията на Посейдон, за нещастие. Хелън знаеше, че някой ден Потомците щяха отново да са принудени да се справят с тази заплаха. Посейдон и другите Олимпийци не можеха да прокълнат приятелите и семейството й, но все още можеха да намерят начини да действат против тях. На Потомците щеше да им се наложи винаги да са готови за това.

Точно както тя трябваше да е готова да изпълни в замяна онези три задачи, които обеща на Хеката. Надяваше се титанката да не поиска да извърши нещо неморално. Но дори и да го направеше, някой ден Хеката щеше да си поиска дължимото и Хелън щеше да е принудена да плати, независимо какво се искаше от нея. Тя не се тревожеше толкова от собствения си дълг, колкото от този на Лукас.

И двамата болезнено си даваха сметка за факта, че Лукас все още може всеки момент да бъде призован да служи в Подземния свят. Беше настоял Хелън да остане на Земята, докато той отиде в царството на Хадес, което тя смяташе за нелепа идея. Това беше недовършен спор, но Хелън бе почти сигурна, че ще спечели. Нямаше начин някога да живее отново без него, а знаеше, че и той не може да живее без нея. Смяташе, че след още едно-две столетия той ще отстъпи.

За разлика от мирмидонците. Бяха останали само трима, за което Хелън беше признателна. Знаеше, че ще я преследват вечно, винаги търсейки начин да се отърват от нея. Хектор бдеше над семейството като ястреб и беше нащрек за мирмидонците. Хелън изпитваше тайното подозрение, че така му харесва. Той винаги беше най-щастлив, когато близо до него имаше някой, нуждаещ се от закрила.

Единствената, която Хектор не можа да спаси, беше Ариадна. Тя бе съкрушена заради Мат и започваше да се отдръпва от семейството. Хелън минаваше да я види всеки ден, но знаеше, че няма решение. Ариадна щеше винаги да тъгува за него. Това бе общото между нея и Хелън.

Отношенията между Лукас и Орион още бяха малко поразклатени, въпреки факта, че Орион не правеше кой знае какво, освен да държи ръката на Касандра. Хелън знаеше от опит, че Орион ще чака толкова дълго, колкото трябва Касандра да е готова за нещо повече, но Лукас още държеше под око положението. Хелън предполагаше, че един голям брат винаги си е голям брат, особено когато онзи, който следваше малката му сестра като кученце, е истински Адонис, като Орион. В крайна сметка Лукас щеше да се съвземе. Касандра и Орион бяха пълна противоположност в много отношения, но очевидно се обожаваха взаимно все повече и повече с всеки изминал ден. Хелън не можеше да се сети за двама души, които заслужаваха щастие повече от тях.

Освен може би Дафна.

Знаеше, че Дафна бе направила някои ужасни неща; повечето от тях – на дъщеря си, но Хелън не изпитваше гняв, когато мислеше за нея. Изпитваше тъга. Истински се надяваше Хадес да изпълни желанието на майка й и да я събере отново с Аякс в Елисейските полета. Беше си го спечелила, в крайна сметка. Накрая майката, която Хелън смяташе за проклета вещица, се беше оказала истинска героиня.

Последен от списъка с безконечните тревоги на Хелън беше Зевс. Все още можеше да го почувства във Всесвят, когато насочеше натам концентрацията си, което правеше по няколко пъти на ден, просто за да се увери.

Всесвят. Загубата му още й причиняваше безумна болка. Беше сварила Зевс неподготвен, когато го измами, но не си правеше илюзии какво щеше да стане, ако се опиташе да се върне във Всесвят. Зевс щеше да е готов за нея и щеше да я изпрати в Тартар, преди да е направила и три крачки. Това не й пречеше да си мечтае за Всесвят всяка нощ. Затвореше ли очи, усещаше уханието на дивите цветя и чуваше вятъра.

– Хелън – прошепна Лукас, събуждайки я. Главата й беше в скута му, а ръката му я галеше по косата. – Трябва да вървя.

Тя се надигна да седне на канапето и кимна, като разтриваше челото си и се опитваше да пропъди съня. Лукас присви очи, гледайки я изучаващо.

– Добре ли си? – попита нежно. – Пак ли Всесвят?

– Винаги – призна тя, загледана надолу към ръцете си.

– Хелън! Идвай горе, веднага! – провикна се нетърпеливо баща й надолу. – Време е Лукас да си върви у дома.

Хелън и Лукас се ухилиха един на друг и се изправиха. И двамата смятаха, че е възхитително, когато Джери почне да се държи твърде покровителствено.

– Връщам се веднага – прошепна Лукас в ухото й, като допря леко устни до чувствителната кожа на челюстта й, преди бързо да се отдръпне.

– Обади се – прошепна Хелън, когато той тръгна към вратата.

– Лека нощ, господин Хамилтън – провикна се Лукас към горния етаж, докато си тръгваше.

– Лека нощ, Лукас – отвърна Джери сприхаво.

Около час по-късно Хелън чу потропване по прозореца, който господин Танис най-сетне беше поправил, и забърза да го отвори. Лукас влетя безмълвно в спалнята й, посипан със сняг. Тя започна да го целува още преди да е успял да се приземи, като насочи безтегловното му тяло към леглото си и го дръпна върху себе си.

– Почакай за секунда – каза Лукас с топла усмивка. Вдигна опакован подарък и й го връчи. – Не можех да чакам до Коледа.

Тя смъкна опаковката възможно най-тихо, докато и двамата се ослушваха за звука от събуждането на баща й, и намери рамкирана снимка на едно-единствено бяло цвете. Когато погледна по-внимателно, видя, че всъщност беше изсушено диво цвете, притиснато и поставено зад стъкло.

Сълзи изпълниха очите й. Това беше единственото нещо от нейния свят, което съществуваше в този – единственото, което имаше за спомен от Всесвят.

– Благодаря ти – прошепна Хелън, притискайки рамката към гърдите си.

Лукас кимна, избърсвайки сълзите й. Измъкна картината от ръцете й и я постави на масичката до леглото й, преди да се изправи.

– Къде ти е банският костюм? – попита той, като потриваше развълнувано ръце.

– З-защо? – отвърна Хелън, объркана. Навън беше минус шест градуса. И валеше сняг. Тя беше безсмъртна, а не луда.

– Защото ще ти трябва, когато стигнем в Пуерто Рико. Ще е тъмно още няколко часа, но можем, да поплуваме, да наблюдаваме изгрева и да се върнем преди баща ти да се събуди.

Хелън скочи от леглото и се втурна към дрешника си. Измъкна червен бански костюм на точки и го развя във въздуха като знаме, преди да грабне палтото си и да натъпче банския в джоба.

– Ще живеем всеки ден така, сякаш е последният ни ден заедно на земята – каза тя, започвайки изпълнението на новия им девиз, като изскочи навън през прозореца.

– Цяла вечност, ако може да ни се размине – довърши Лукас и радостно я последва.