Богиня

1

Хелън виждаше онова, което предположи е река Стикс, далече вляво. Ревящ буен водоем, изпълнен с айсберги. Никой с ума си не би се осмелил да го преплува. Чувствайки се закотвена на място, като заседнал в пясъка кораб, тя куцукаше наоколо в кръг. Един бърз оглед на хоризонта показа, че в голата безплодна равнина няма никой друг.

– Проклятие – изруга с пресекващ глас. Гласните й струни не бяха напълно заздравели. Преди по-малко от час Арес й беше прерязал гърлото и макар все още да я болеше, когато говореше, ругаенето я накара да се почувства по-добре. – Толкова типично.

Току-що беше дала обещание на приятеля си Зак. Умираше в ръцете й и тя се закле, че ще се погрижи той да пие от Реката на Радостта в отвъдния живот. Зак се беше пожертвал, за да й помогне, а в последните си мигове й беше подсказал как да убие Автомедонт и да спаси Лукас и Орион.

Хелън възнамеряваше да спази обещанието си към Зак, дори ако се налагаше да го отнесе до Елисейските полета и чак до бреговете на Реката на Радостта сама – въпреки счупените си ребра, нестабилния си крак и всичко останало. По някаква причина обаче обичайният й начин да се ориентира в Подземния свят не действаше. Обикновено всичко, което трябваше да направи, беше да каже на глас какво иска, и то просто се случваше.

Тя беше Търсачът в дълбините, една от извънредно малкото Потомци, които можеха да слизат в Подземния свят телом, а не само с духа си. Можеше дори да контролира пейзажа до известна степен, но, разбира се, точно когато се нуждаеше най-много от този талант, той й убягваше. Това бе толкова гръцко. Едно от нещата в положението й на Потомка, които предизвикваха най-голямо негодувание в Хелън, бе фактът, че в живота й имаше отблъскващо много ирония.

Хелън стисна разранените си устни в пристъп на безсилно раздразнение и извиси глас към празното небе:

– Казах – искам да се появя до духа на Зак!

– Аз владея душата на този покойник, племеннице.

Хелън се извърна рязко и видя Хадес, господар на Подземния свят, застанал на няколко крачки зад нея. Висок и неподвижен, той беше обгърнат в сенки, които се разпръснаха като пипала от мъгла, разхлабващи хватката си. Шлемът на Мрака и част от черната тога, която носеше, закриваха по-голямата част от лицето му, но тя успя смътно да различи пълните устни и квадратната брадичка. Останалата част от тогата му беше преметната през тялото, сякаш впоследствие му бе хрумнало да се поразкраси. Половината от гладката му гръд и яките му ръце и крака бяха голи. Хелън преглътна и се концентрира върху задачата да фокусира подутите си очи.

– Седни, моля. Преди да си паднала – каза той меко. Появиха се два обикновени, подплатени с възглавници сгъваеми стола и Хелън внимателно отпусна нараненото си тяло в единия, докато Хадес зае другия. – Още си ранена. Защо дойде тук, когато би трябвало да се изцеляваш?

– Трябва да упътя приятеля си към рая. Където му е мястото. – Гласът на Хелън потрепери от страх, макар че Хадес никога не я бе наранявал. За разлика от Арес, богът, който току-що я беше изтезавал, Хадес винаги бе относително мил. Но все пак той беше повелителят на мъртвите и сенките около него бяха изпълнени с шепотите на призраци.

– Какво те кара да мислиш, че знаеш къде е мястото за душата на Зак? – попита той.

– Той беше герой... Може би не в началото, когато още се държеше като истинско магаре, а накрая. Това е частта, която се брои, нали така? А героите отиват в Елисейските полета.

– Не поставях под въпрос храбростта на Зак – напомни й Хадес кротко. – Въпросът ми беше: какво прави теб достойна да съдиш душата му?

– Аз... ъъ? – изпелтечи Хелън, объркана. Тази нощ беше понесла твърде много удари по главата и не беше в настроение за урок по семантика. – Виж, не съм дошла тук да съдя никого. Дадох обещание и просто искам да го спазя.

– И въпреки това аз съм този, който взема решенията тук. Не ти.

Хелън нямаше какво да възрази на това. Това беше неговият свят. Всичко, което тя можеше да направи, бе да се взира умолително в него.

Меките устни на Хадес се извиха в хладна усмивка, сякаш обмисляше думите й.

– Начинът, по който се справи с освобождаването на Фурните, доказа, че си състрадателна. Добро начало – но се боя, че състраданието не е достатъчно, Хелън. Липсва ти разбиране.

– В такъв случай изпит ли беше това? Фурните? – В гласа на Хелън се промъкна обвинителна нотка, когато си припомни какво бяха преживели тя и Орион по време на последната й мисия в Подземния свят. Обзе я още по-голям гняв, когато си помисли през какво преминават самите Фурии. Ако онези три момичета бяха изтезавани в продължение на хиляди години, само за да докажат, че Хелън е състрадателен човек, тогава имаше нещо ужасно сбъркано във вселената.

– Изпит. – Прекрасната уста на Хадес се разкриви горчиво, изричайки думата, сякаш можеше да прочете мислите на Хелън и бе съгласен. – Ако животът е изпит, тогава кой според теб поставя оценките в него?

– Ти? – предположи тя.

– Все още не разбираш. – Той въздъхна. – Дори не разбираш какво е това. – Посочи с жест към земята наоколо, показвайки Подземния свят. – Или каква си. Наричат те Търсачът в дълбините, защото можеш да идваш тук, когато поискаш, но способността да влизаш в Подземния свят е най-малкото проявление на силата ти. Все още не разбираш достатъчно какво си самата ти, за да съдиш останалите.

– Помогни ми тогава. – Хадес изглеждаше толкова тъжен, толкова сломен от жребия си в живота. Тя внезапно изпита непреодолимо желание да види очите му и се наведе по-плътно към него. Опита да сведе глава, за да погледне под тъканта, криеща лицето му. – Искам да разбера.

Сенките отново се завихриха, скриха го и замърмориха съжаленията на мъртвите. Хелън се смрази. В ума й се появиха думите от пророчеството за тиранина – роден за горчивина. Тя се облегна назад.

– Повелителите на сенките – прошепна Хелън. – От теб ли вземат силата си?

– Някога отдавна една жена, позната като Фата Моргана от Тиванската династия, имаше същия талант, който притежаваш ти – онзи, който ти позволява да идваш в Подземния свят. Тя ми роди син на име Мордред и оттогава моето бреме преследва Тиванската династия. – Гласът му заглъхна, изпълнен с разкаяние, преди да се изправи и да й подаде ръка. Тя плъзна ръката си в неговата и му позволи да й помогне да се изправи. – Сега трябва да се връщаш. Идвай при мен толкова често, колкото искаш, племеннице, а аз ще положа всички усилия да те доведа до разбирането. – Хадес наклони глава настрани и се засмя почти незабележимо. Устните му се разтвориха, разкривайки триъгълни резци. – Именно затова позволих на теб и на онези със същия талант преди теб да влизат в царството ми – за да опознаете себе си. Но точно сега си твърде тежко ранена, за да си тук.

Светът се размести и Хелън почувства как неговата дълга цяла миля ръка я повдига и извежда от Подземния свят, и я поставя внимателно обратно на леглото й.

– Чакай! Ами Зак? – попита Хелън. Докато Хадес я пускаше, тя го чу да прошепва в ухото й:

– Зак ще пие от Реката на Радостта, кълна се в това. Почивай си сега, племеннице.

Хелън посегна да отмести сенките от лицето му, но Хадес вече я бе оставил. Тя потъна в дълбок унес, нараненото й тяло жадно всмука съня, докато се опитваше да се изцели.

След като Арес беше затворен в Тартар, а процепът в земята – запечатан, Дафна внимателно взе пребитото тяло на дъщеря си, докато Кастор отнесе Лукас, а Хектор отнесе Орион обратно в имението на семейство Делос. Дафна тичаше само от няколко мига, когато дъщеря й заспа в ръцете й. За миг се разтревожи. Нараняванията на Хелън бяха ужасни – някои от най-тежките, които Дафна бе виждала – но когато се ослуша за сърцето на Хелън, го чу да бие бавно, но равномерно.

Малко след зазоряване се добраха от пещерите в континенталната част на Масачузетс обратно до Нантъкет. На ранната утринна светлина Дафна понесе Хелън нагоре по стълбището на семейство Делос и надолу по коридора до първата попаднала й стая, която й се стори момичешка. Погледна със съжаление към красивата копринена кувертюра, която мръсната й, подгизнала от кръв дъщеря щеше да съсипе. Не че имаше значение. Тиванската династия разполагаше с достатъчно голямо състояние, за да я замени. Състояние, което отчасти някога бе принадлежало на Династията на Дафна и Хелън – Династията на Атрей.

Тантал можеше да крещи колкото си ще „свещена война“ и да повтаря високопарно как било „ред на Потомците“ да управляват, но никога не бе заблудил Главите на останалите Династии. Пречистването преди двайсетина години беше опит за постигане на безсмъртие, точно толкова, колкото и опит за заграбване на богатствата на останалите Династии.

Пророчеството, поставило началото на Пречистването, гласеше, че когато Четирите династии бъдат обединени в една чрез кръвопролитие, Атлантида ще се възроди отново. Точната формулировка, която Дафна бе запомнила, гласеше, че в новата Атлантида Потомците могат да намерят безсмъртие. В пророчеството всъщност не се казваше, че Потомците ще станат безсмъртни – то гласеше просто, че могат да намерят безсмъртие там. Дафна не бе достатъчно голяма оптимистка, за да смята, че безсмъртието е нещо сигурно. Тантал обаче беше и използва пророчеството да събере около себе си Стоте тавански братовчеди, за да избият всички останали Династии.

Ако питаха Дафна, цялата тази работа беше измислица, подправена със свещено звучене чрез множество загадъчни думи от последния Оракул – за която всички знаеха, че бе полудяла, след като направила първото си пророчество. Но действаше.

Множество Потомци зарязваха големите си имущества да бъдат плячкосани от Тиванската династия, за да се престорят на мъртви и да избегнат клането – като Дедал и Леда, родителите на Орион. Като самата Дафна. Но Дафна никога не се беше интересувала от парите. Но пък и никога не бе имала никакви морални скрупули да взема пари, когато имаше нужда от тях. Други Потомци, като Орион и родителите му, определено имаха скрупули по отношение на кражбата и през последните две десетилетия се бяха борили, докато Тиванската династия живееше в лукс. Спомняйки си това, Дафна положи Хелън на леглото и съсипа прекрасната покривка с лека усмивка.

Преди Дафна да успее да се обърне, за да вземе вода и марля да почисти бързо зарастващите рани на дъщеря си, Хелън изчезна и изсмукваща живота студенина зае мястото й. Дафна предположи, че Хелън се е спуснала в Подземния свят. Времето минаваше, Дафна чакаше, нервното й нетърпение растеше с всеки миг. Беше смятала, че пътуванията до Подземния свят са мигновени – че времето не минава. Изтече толкова много време, че Дафна започна да се пита дали не трябва да събуди останалите в къщата, но преди да предприеме нещо, Хелън се появи отново. Тялото й миришеше на сухия въздух на Подземния свят.

Зъбите на Дафна затракаха – не от студа, а от плашещите спомени, които мирисът на този въздух пробуди в нея. Беше се оказвала на косъм от смъртта вече толкова много пъти, че можеше да познае коя част от Подземния свят е посетила Хелън. Миризмата не бе достатъчно нагорещена, за да е от сухите земи, а по краката на Хелън беше полепнала влажна кал. Според предположението на Дафна това означаваше, че сигурно бе отишла до бреговете на самата река Стикс.

– Хелън? – изрече нежно Дафна. Приглади косата на дъщеря си и надникна към замръзналото й лице.

Хелън беше получила ужасни наранявания в битката си е Арес, но ако щеше да умира, Дафна знаеше, че щеше вече да е мъртва. Сигурно бе използвала способността си да слиза в Подземния свят умишлено, вероятно за да потърси току-що починалия си приятел – завистникът, който за свой лош късмет се бе оставил да бъде поробен от Автомедонт.

Неведнъж Дафна беше предприемала подобни пътувания, търсейки Аякс, но тя не притежаваше способността на дъщеря си да слиза в Подземния свят и да го напуска, когато пожелае. Беше й се наложило почти да умре, за да стигне там. След като Аякс бе убит, тя нямаше воля за живот, но знаеше, че самоубийството няма да я събере отново с изгубения й съпруг. Дафна трябваше да загине в битка, както беше загинал Аякс, иначе никога нямаше да се озове в същата част на Подземния свят. Героите отиваха в Елисейските полета. Самоубийците отиваха... кой знае къде? Тя се беше хвърляла във всяка достойна битка, която можа да намери. Издирваше укриващи се Потомци и дръзко защитаваше слабите и младите – точно както бе направила за Орион, когато той беше малко момче. Много пъти Дафна едва не бе загивала в битка и бе слизала до Подземния свят, винаги търсейки съпруга си край бреговете на река Стикс.

Но беше намирала единствено Хадес. Неумолимият, енигматичен Хадес, който отказваше да върне съпруга й към живота и да вземе нея на негово място, независимо колко много го умоляваше или се пазареше. Повелителят на мъртвите не сключваше сделки. Тя се надяваше, че Хелън не се е спуснала с надеждата, че може да възкреси мъртвия си приятел. Това беше безнадеждна мисия – поне засега. Но от близо две десетилетия Дафна полагаше усилия да промени това.

– Не мога да те видя – промърмори Хелън и пръстите й се сгънаха, сякаш се опитваше да улови нещо. Дафна веднага разбра. Тя също отчаяно бе искала да види Хадес и се беше опитала да смъкне Шлема на Мрака от главата му. В крайна сметка, след като Дафна се размина на косъм със смъртта достатъчно пъти, за да изплати всичките си кръвни дългове и да се освободи от Фурните, Хадес най-сетне й бе показал лицето си.

Именно разпознаването на Хадес беше задвижило плана й. Планът, който бе разбил сърцето на единствената й дъщеря, разделяйки я от любимия й.

– Съжалявам – каза Мат от прага, като стресна Дафна и я изтръгна от оплетените й мисли. Тя избърса влажното си лице и когато се обърна, видя, че в ръцете на Мат висеше Ариадна. Беше призрачно сивкава и почти в несвяст от опити да изцели Джери. – Искаше да спи в собствената си стая.

– Сигурна съм, че и двете ще се сместят – каза Дафна, посочвайки към широкото легло. – Не знаех къде другаде да заведа Хелън.

– Изглежда, че по всички мебели в къщата има някой ранен – каза Мат. Пренесе Ариадна и я положи внимателно до Хелън.

Силно момче, помисли си Дафна, загледана в него.

– И без друго ще е по-лесно да ги наглеждам заедно – каза Дафна, все още изучавайки Мат.

Тялото му се беше оформило добре и бе развил мускули, откакто го видя за последно. Все пак Ариадна не бе слабо и гъвкаво създание като Хелън, а Мат дори не дишаше тежко, след като я бе пренесъл по дългия коридор.

Ариадна измънка нещо неразбираемо на Мат преди той да се отдръпне, сбърчила лице в знак на протест, че си тръгва. Той спря, за да приглади косата й. Дафна можеше да усети уханието на любовта, което полъхна от него и изпълни стаята, като нещо сладко и вкусно, печащо се във фурна.

– Скоро ще се върна – прошепна той. Очите на Ариадна потрепнаха, а после застинаха неподвижно, когато потъна в дълбок сън. Той прокара устни по бузата й, открадвайки си мъничка целувка. Обърна се към Дафна и погледна Хелън. – Имаш ли нужда от нещо?

– Мога да се справя. Върви. Прави каквото трябва. – Той й отправи признателен поглед и тя го проследи как излиза от стаята – с изпънат гръб и изправени рамене в светлината на новото утро.

Като воин.

Хелън се видя как тича надолу по някакъв бряг към най-големия фар, който беше виждала.

Отначало беше странно. Как, за Бога, можеше да наблюдава себе си, сякаш гледа филм? Не го усещаше като сън. Никой сън не й се бе струвал толкова реален, нито толкова логичен. Все още без да разбира какво става, тя бързо се включи в драмата и просто я последва.

Хелън от съня носеше дълга прозирна рокля, придържана от богато избродиран колан. Ефирният й воал се беше измъкнал от иглите в косата й и се развяваше зад нея, докато тичаше. Изглеждаше изплашена. Когато гигантският фар се извиси по-близо, Хелън видя как превъплъщението й от съня разпозна фигура, застанала до един от ъглите на осмоъгълната основа. Видя проблясване на бронз, когато фигурата разкопча катарамите на врата и кръста си и остави предницата на бронята си да падне в пясъка. Тя се видя как извиква от щастие и се забързва.

След като смъкна половината си доспехи, високият, смугъл млад мъж се обърна при звука на гласа й и затича към нея, пресрещайки я на половината път. Двамата влюбени се сблъскаха и се притиснаха един към друг. Той я притисна към гърдите си и я целуна. Хелън се гледаше как обвива ръце около врата му и го целува в отговор, после се отдръпва, за да го целуне по лицето отново и отново на дузина различни места – сякаш искаше да покрие всяка частица от него. Умът на Хелън се зарея по-близо до преплетената двойка, вече знаейки кого целуваше другата Хелън.

Лукас. Бе странно облечен и носеше на кръста си меч. На краката си имаше сандали, а ръцете му бяха обвити с протрити кожени ленти и покрити с бронзови ръкавици, но наистина беше той. Дори смехът му, докато другата Хелън го задушаваше с целувки, беше същият.

– Липсваше ми – изплака другата Хелън.

– Една седмица е прекадено дълго време – съгласи се той тихо.

Думите не бяха английски, но въпреки това Хелън ги разбра. Смисълът отекна в ума й, точно както облекчението от това, че се е събрала отново с любимия си, отекна из тялото й – сякаш бе притиснато към неговото. Внезапно Хелън разбра, че това е нейното тяло – или някога бе било. Тя беше говорила този език и беше чувствала тази целувка преди. Това не беше сън. Струваше й се повече като спомен.

– Значи идваш с мен? – попита той настойчиво, като улови лицето й в ръцете си и я застави да го погледне. Очите му сияеха от надежда. – Ще го направиш?

Лицето на другата Хелън помръкна.

– Защо вечно говориш за утрешния ден? Не можем ли просто да се наслаждаваме на мига?

– Корабът ми потегля утре. – Той я пусна и се отдръпна, наскърбен.

– Парис...

– Ти си моя съпруга! – изкрещя той, като крачеше в кръг и яростно прокара ръка през косата си, точно както правеше Лукас, когато бе раздразнен. – Дадох златната ябълка на Афродита... Избрах любовта – избрах теб над всичко друго, което ми предложиха. А ти също каза, че ме желаеш.

– Желаех те. Още те желая. Но сестра ми не разбира от политика. Афродита не мислеше, че е важно да спомене как въпреки че пасеше овце в онзи ден, ти не беше овчарят, за какъвто те мислех, а принц от Троя. – Другата Хелън въздъхна раздразнено заради сестра си, а после поклати глава, предавайки се. – Златните ябълки и откраднатите следобеди нямат значение. Не мога да отида с теб в Троя.

Тя отново протегна ръка към него. За миг той изглеждаше, сякаш иска да се възпротиви, но не го стори. Взе ръката й и я притегли към себе си, сякаш не можеше да се насили да я отблъсне, дори когато беше ядосан.

– Тогава нека да избягаме. Да зарежем всичко. Ще спрем да бъдем царски особи и ще станем пастири.

– Няма нищо, което да желая повече – изрече тя с копнеж. – Но където и да отидем, аз пак ще бъда дъщеря на Зевс, а ти – син на Аполон.

– А ако имаме деца, в тях ще тече кръвта на двама олимпийци – каза той. Нетърпението правеше гласа му рязък. Очевидно беше чувал този довод вече много пъти. – Наистина ли вярваш, че това е достатъчно, за да създадем Тиранина? В пророчеството се казва нещо за смесване на кръвта на четири династии, които са потомци на боговете. Каквото и да означава това.

– Не разбирам никое от пророчествата, но хората се боят от всяко смесване на кръвта на боговете – каза тя. Внезапно гласът й се сниши. – Ще ни преследват до пределите на Земята.

Той прокара ръце по корема й, обгръщайки го закрилнически с длани.

– Може вече да си бременна, знаеш ли.

Тя възпря ръцете му. Лицето й беше тъжно и – само за миг – отчаяно.

– Това е най-лошото, което би могло да ни се случи.

– Или най-доброто.

– Парис, спри – каза твърдо Елена. – Боли ме дори като помисля за това.

Парис кимна и допря чело до нейното.

– А какво, ако приемният ти баща, владетелят на Спарта, се опита да те омъжи за някого от онези гръцки варвари като Менелай? Колко царе искат ръката ти сега? Десет ли са, или двайсет?

– Не ме е грижа. Ще откажа на всичките – каза другата Хелън. После се усмихна леко: – Едва ли някой може да ме принуди.

Парис се засмя и се вгледа в очите й:

– Не. Макар че бих искал да видя един-двама от тях да опитват. Чудя се дали гърците миришат по-добре, след като ги порази мълния. Със сигурност не биха могли да миришат по-лошо.

– Не бих убила никого с мълнията си – засмя се тя, като преплете ръце около врата му и притисна тялото си по-плътно към неговото. – Може би само да ги опърля мъничко.

– О, тогава недей, моля ти се! Опърлени гърци звучи, сякаш ще миришат далеч по-лошо, отколкото напълно опечени – каза Парис, чийто глас стана унил, докато й се усмихваше. Внезапно хуморът се изпари от погледа, който споделяха, и го замести тъга. – Как ще отплавам без теб на сутринта?

Другата Хелън нямаше отговор. Устните му намериха нейните и той прокара пръсти през косата й, като наклони главата й назад и пое тежестта й, когато тя му се предаде. Точно както правеше Лукас.

На Хелън той й липсваше до болка – дори в съня й. Болеше толкова много, че тя се събуди и се претърколи, изпъшквайки, когато случайно притисна твърде много зарастващите си кости.

– Хелън? – попита меко Дафна; гласът й бе на сантиметри от Хелън в тъмнината. – Имаш ли нужда от нещо?

– Не – отвърна Хелън и остави подутите си очи да се затворят отново. Сънят, който я посрещна, я накара да си пожелае да беше останала будна, въпреки нараняванията си.

Ужасена жена се бореше срещу огромен нокът, обвит около кръста й. Огромни крил е, обточени с пера, всяко от които – по-голямо от човек, удряха във въздуха, докато великанската птица я повличаше в нощното небе. Очертанията на Ню Йорк Сити се мярнаха покрай нея, докато жената се бореше.

Хелън видя как птицата накланя клюнестата си глава, за да погледне надолу към жената в ноктите си. За съвсем кратък миг заплашителното око на орела се окръгли, докато се оформи като мъжко. Имаше кехлибарени очи. В черните му зеници проблесна синя мълния. Орелът нададе крясък, смразявайки кръвта на Хелън, и изпрати тръпки по спящото й тяло.

Пред тях се издигна Емпайър Стейт Билдинг и Хелън не видя нищо повече.

Орион крещеше като обезумял.

При звука Хелън се изправи светкавично, изблъска майка си настрани, и затича. Втурна се надолу по тъмния коридор и на половината път през стаята – Лукас се мярна като размазано петно до нея, – а после двамата внезапно осъзнаха ситуацията и замръзнаха.

– Какво, по дяволите? – изрева Хектор от сгъваемото легло, поставено до това на Орион. Щракна ключа на една лампа.

Орион стоеше изправен върху дюшека си, по шорти, сочейки към дребничка, тъмна фигура, свита в тясната пролука между двете легла. Беше Касандра, сгушена на пода от твърдо дърво, само с една възглавница и тънко одеяло, на което да спи.

– Какво правиш тук долу? – креснаха няколко гласа към Касандра. Кастор, Палас и Дафна се бяха появили на прага зад Хелън и Лукас.

– Ти ме ухапа! – нададе вой Орион, все още мятайки се върху леглото, побеснял от гняв. Ноел, Кейт и Клеър, тичащи с човешко темпо, пристигнаха скоро и изпълниха стаята.

– Съжалявам! – изскимтя Касандра. – Но ти ме настъпи!

– Мислех те за котка, докато... за малко да ти отнеса главата! Можех да те убия! – гневно отвърна Орион, без да обръща внимание на многобройната публика. – Никога не се промъквай така при мен!

Внезапно Орион се хвана за гърдите и се преви надве от болка. Хектор скочи да го хване преди да падне – но не и преди всички да видят. Орион имаше на гърдите и корема две пресни рани от битката си с Автомедонт. Бяха пламтящо червени, но зарастваха бързо и след няколко дни щяха да изчезнат напълно, без да оставят белег. Това, което привлече вниманието на всички, обаче, не бяха новите рани, а дългите белези, които оскверняваха съвършеното му телосложение.

Единият прорязваше гърдите му, а другият – левия му хълбок. Когато се отпусна тежко върху Хектор, останал без сили, всички видяха най-ужасния белег на гърба му. Хелън се втренчи в призрачно бялата следа с цвят на кост, която се спускаше успоредно на гръбнака му. Изглеждаше, сякаш някой се беше опитал да го съсече от горе надолу. Тя почувства как Лукас хваща ръката й и се вкопчи в неговата.

– Всички вън! – излая Хектор, когато забеляза шокираната тишина и втренчените погледи. Накланяйки рамене, той се опита да скрие Орион с тялото си. – Ти също, малка напаст такава – каза той меко на Касандра, все още свита на пода.

– Не – възропта тя. Гъстата, черна плитка, която се виеше като змия надолу по гърба й, се разплиташе на буйни вълнисти кичури, а лицето й бе упорита маска от алабастрова кожа, тъмни очи и яркочервени устни. – Оставам тук. Той може да има нужда от мен.

Хектор кимна неохотно и положи отпадащото тяло на Орион обратно в леглото.

– Излизайте – каза през рамо на останалите, този път тихо. Всички се обърнаха да си вървят веднага.

Докато минаваха през вратата, Хелън и Лукас се наведоха един към друг, и двамата усещайки нараняванията си отново и нуждаещи се от опора сега, когато приливът на адреналин бе отминал. Вместо обаче да ги оставят да си помогнат един на друг, Палас хвана Лукас, а Дафна подкрепи Хелън, разделяйки ги.

– Знаеше ли за тези? – попита Лукас, преди да ги отведат в противоположни посоки.

– Не. Никога не съм го виждала без дрехи – отговори тя, твърде шокирана, за да се държи по друг начин, освен безцеремонно. Беше виждала Морфей в образа на Орион полугол, напомни си тя, но не и самия Орион. Лукас кимна, с лице, засенчено от безпокойство.

– Връщай се в леглото, Хелън – каза майка й строго и я принуди да се обърне.

Хелън позволи на майка си да я положи до отпуснатото тяло на Ариадна. Докато затваряше очи и се опитваше да заспи отново, чу Ноел и Кастор да си говорят в съседната стая. За миг Хелън се опита да блокира разговора и да им остави малко лично пространство, но настойчивите им гласове не биха позволили дори на простосмъртен с нормален слух да ги пренебрегне.

– Как е получил тези белези, Кае? – попита с треперещ глас Ноел. – Никога не съм виждала подобно нещо. А аз съм виждала много.

– Единственият начин някой Потомък да получи такъв белег е да се случи преди да навърши пълнолетие – каза Кастор, като се опитваше да не повишава глас.

– Но нашите момчета се биеха непрекъснато, когато бяха малки. Помниш ли как копието на Джейсън прикова Лукас към тавана онзи път? Дори тримата заедно нямат един белег – изсъска Ноел, твърде разстроена, за да схване намека на Кастор да пази тишина.

– Нашите момчета винаги са имали храна в изобилие и чисто място, за да се изцелят, след като се пребиеха помежду си.

– А Орион не е? Това ли искаш да кажеш? – Гласът на Ноел й изневери.

– Не. Вероятно не е.

Хелън чу шумолене на плат, последвано от дълбоки въздишки, сякаш Кастор притегляше Ноел до гърдите си.

– Тези белези означават, че Орион е бил много млад, когато са му причинили това. А след това сигурно е гладувал по време на изцеляването си, без някой, който да се грижи за него. Не си виждала тези белези върху тялото на Потомък никога преди, защото повечето не биха оцелели след това, което е нужно, за да ги получат.

Хелън стисна зъби и зарови лице във възглавницата, знаейки, че всички на горния етаж са чули острия разговор между Ноел и Кастор. Лицето й пламна, когато си помисли как всички вероятно преценяват Орион – съжалявайки изтормозеното и изоставено малко момче, което някога е бил.

Той заслужаваше нещо по-добро от това. Заслужаваше любов, не съжаление. Хелън знаеше също и че майка й я наблюдава, докато самата тя неуспешно се опитваше да не заплаче от съжаление за онова малко момче. Издърпа завивките над главата си.

Дафна я остави да се наплаче, докато не потъна обратно в дълбок сън.

Хелън видя другото си превъплъщение, обсипвано с ритници от гневна тълпа на прашна улица.

Роклята на другата Хелън беше разкъсана, покрита с прах, и изпоцапана с петна от развалената храна, с която я бяха замервали. Кръв течеше от една огромна рана на главата й, от устата й и от дланите й, които бе ожулила при многократните си падания на земята. Тълпата се събираше около нея, хората вдигаха нападали край пътя камъни, докато се приближаваха.

Рус мъж, два пъти по-възрастен и два пъти по-едър от нея, изтича напред, за да я заудря с юмруци – сякаш гневът му имаше нужда от по-непосредствен отдушник от това просто да метне камък. Изглежда трябваше да си послужи със собственото си тяло, за да я нарани и да се почувства удовлетворен.

– Обичах те повече от всички! Вторият ти баща те даде на мен! – изкрещя той, почти обезумял, докато я удряше. Очите му бяха изцъклени и бели пенести пръски слюнка хвърчаха от устата му. – Ще те бия, докато изкарам детето от теб, и пак ще те обичам!

Хелън чуваше как тълпата мърмори: „Убий я, Менелай!“ и „Тя може би носи в утробата си Тиранина! Не трябва да се опитваш да я щадиш!“.

Другата Хелън не се съпротивляваше, нито си послужи с мълнията си, за да се защити срещу Менелай. Хелън толкова много пъти видя как събарят превъплъщението й, че изгуби бройката, но всеки път другата се изправяше отново на крака. Чуваше глухия звук от юмруците му по гърба й и чуваше как мъжът сумти от усилието, но другата Хелън не викаше, нито го молеше да спре. Не издаваше нито звук, ако не се броеше запъхтяното й дишане, сякаш изкарвано от дробовете й с ударите му.

Хелън знаеше какво е усещането от тези юмруци, дори знаеше как мирише Менелай, докато я биеше. Помнеше го.

Накрая Менелай падна на колене, неспособен да я бие повече. Другата просто беше твърде силна, за да умре от неговата ръка, макар на Хелън да й бе ясно, че именно такова бе намерението й през цялото време.

Когато първият камък я удари, тя не се сниши, нито се опита да се прикрие. Последваха още камъни, удряйки я от всички страни, докато камъните на тълпата свършиха. Но другата Хелън все така не умираше. Сега изплашена, тълпата започна да се отдръпва.

Изпълнена с отвращение тишина се спусна, докато хората гледаха ужасното зрелище, което бяха създали. Все още жива, другата Хелън се гърчеше и мяташе сред натрупаните на купчина камъни, с кожа, размазана и разкъсана върху счупените кости. Започна да си тананика тихо – подобна на стенание мелодия, която си напяваше от отчаяние, за да отклони ума си от непоносимата болка, която изпитваше. Люлееше се напред-назад, нестабилна, сякаш е пияна. Не можеше да намери облекчение в никоя поза, но се полюшваше, докато си тананикаше, за да се утеши. Хелън помнеше болката. Прииска й се да не я помнеше.

Тълпата зашепна:

– Обезглавете я. Това е единственият начин. Няма да умре, освен ако не я обезглавим.

– Да, намерете меч – извика немощно другата Хелън; думите прозвучаха завадено в разбитата й уста. – Умолявам ви.

– Някой да прояви милост и да я убие! – извика отчаяно една жена и тълпата поде вика. – Меч! Трябва ни меч!

Млад мъж, почти още момче, излезе от тълпата със стичащи се по бледото му лице сълзи при вида на другата Хелън. Той извади меча си от ножницата, замахна с него високо и го стовари върху кървавата пихтия в краката си.

Тънка ръка отблъсна оръжието преди то да успее да нанесе удар.

Появи се жена, окъпана в златна светлина; образът й многократно се промени. Беше млада и стара, дебела и слаба, тъмнокожа и светла. В един миг тя беше всяка жена на света и всички те бяха красиви. Сякаш по избор образът й застина в този на жена, много приличаща на Хелън.

– Сестро! – патетично изпищя тя, вдигайки раненото момиче от отломките. Ридаейки, Афродита пое другата Хелън в обятията си, бършейки кръвта от лицето й с блещукащия си воал.

Тълпата се отдръпна назад, докато богинята плачеше; емоциите им бяха завладени от магията й. Хелън видя как лицата им се превръщат в маски от скръб, докато сърцата се късаха от мъка заедно с това на Афродита.

– Пусни ме – примоли се другата Хелън на богинята.

– Никога – зарече се Афродита. – По-скоро предпочитам да видя град, изгорен до основи, отколкото да те загубя. – Другата Хелън се опита да спори, но Афродита я накара да замълчи и се изправи, гушвайки я като бебе.

Богинята на любовта се обърна с лице към тълпата, гледайки гневно хората. Очите и устата й засияха, докато проклинаше всички с гръмовен глас:

– Изоставям това място. Никой мъж няма да изпитва желание и никоя жена няма да роди плод. Всички ще умрете необичани и бездетни.

Хелън чу молбите на тълпата под себе си, когато почувства как се издига във въздуха заедно с богинята. Бяха предпазливи, отначало объркани. Скоро молбите се превърнаха във вопли, когато хората в тълпата проумяха колко мрачно бе станало тяхното бъдеще с няколко думи от една разгневена богиня. Афродита литна над водата с обичната си сестра в обятията си, изоставяйки прокълнатото място.

Далече нататък на хоризонта се виждаше мачтата на голям кораб – троянски кораб, спомни си Хелън. Богинята полетя право към него, носейки двете Елени със себе си.

Мат се загледа към тъмния хоризонт. Вятърът откъм водата беше студен, а небето беше толкова пълно със звезди, че приличаше на град, полюшващ се надолу с главата във въздуха. Току-що беше оцелял след двата най-дълги дни в живота си, но не беше уморен. Не физически, във всеки случай. Мускулите не го боляха, а краката му не се влачеха. Всъщност никога не се бе чувствал по-добре.

Погледна надолу към древния кинжал в ръката си. Беше направен от бронз и макар да бе умопомрачително стар, още бе остър като бръснач и съвършено балансиран от основата до дръжката. Мат сложи скъпоценната вещ на дланта си я загледа как се отпуска в мускулите на ръката му, сякаш едното бе създадено за другото. Но кое за кое, помисли си той горчиво.

Кръвта на Зак беше отмита от ръбовете, но на Мат още му се струваше, че може да я види. Някой, когото беше познавал цял живот, бе умрял с този кинжал, забит в сърцето му, преди да го завещае на Мат. Но някога, много отдавна кинжалът бе принадлежал на друг, много по-славен господар.

Гърците вярваха, че душата на един герой е в доспехите му. „Илиада“ и „Одисея“ разказваха за воини, сражавали се до смърт заради доспехи. Някои дори си бяха навлекли позор, за да сложат ръка върху мечовете и ризниците на най-великите герои, за да поемат душите и уменията им. Великият Аякс, един от най-почитаните бойци по време на Троянската война, бе изпаднал в пристъп на буйство, за да завладее доспехите на Хектор. Когато се съвзел от лудостта, Аякс бил толкова ужасен от начина, по който опетнил доброто си име, че се нанизал на собствения си меч. Мат винаги се беше чудил на тази част в „Илиада“. Никога не би се сражавал заради доспехи, дори и ако това означаваше, че може да стане най-великият воин, когото светът е познавал. Не се интересуваше от слава.

Захвърли кинжала колкото можеше по-надалече в буйната вода. Оръжието летя от единия до другия край много време. Загледа го как се отдалечава от него невъзможно надалече и бързо. Много по-късно Мат чу слабия плясък, когато кинжалът падна във водата, въпреки рева на прибоя.

Беше извън границите на човешките възможности да хвърлиш нещо толкова надалече и двойно по-невъзможно – да го чуеш как пада с плясък. Мат винаги бе разчитал на логиката, за да решава проблемите си, а логиката му казваше нещо толкова невероятно, че вече не вършеше работа.

Тайно си бе пожелавал това. Но не така. Не и ако това бе ролята, която му бе определено да изиграе. Мат дори не разбираше... Защо той? Беше се научил да се бие, защото искаше да помогне на приятелите си, не защото искаше да нарани някого. Винаги беше искал само да защитава хората, които не можеха да се защитят сами. Не беше убиец. Изобщо не приличаше на първия притежател на кинжала.

Една вълна се разби в краката му, оставяйки след себе си на пясъка нещо ярко и проблясващо. Не му се налагаше да го вдига, за да разбере какво е. На три пъти бе мятал кинжала в океана и на три пъти той се бе връщал при него невъзможно бързо.

Сега Богините на Съдбата бяха приковали очи в него и Мат нямаше къде да се скрие.

Корабът имаше квадратни, бели платна. Над тях плющеше на вятъра върху най-високата мачта червен триъгълен флаг с изобразено върху него златно слънце. Безкрайни редици весла се подаваха от стените на кораба. Дори от въздуха Хелън можеше да чуе ритмичните глухи удари на литавра, отмерващи ритъма на гребците.

Водата не беше с мрачния тъмносин цвят на Атлантика, а бистра, зашеметяващо синя – същото сапфиреносиньо като очите на Лукас. Лазурносиньо, помисли си Хелън. Все още в съзнание, другата Хелън изстена в обятията на Афродита, когато богинята я отнесе на палубата на кораба.

Когато Афродита слезе на сушата, изплашени гласове нададоха вик. От командния мостик зад румпела излезе намръщен мъж. Хелън го позна начаса.

Хектор. Изглеждаше точно същият, с изключение на косата и стила на облеклото. Този Хектор носеше косата си по-дълга от онзи, когото Хелън познаваше в Нантъкет, и бе облечен в къса ленена дреха, завързана на кръста му с кожен колан. Кожени ленти бяха увити около ръцете му, а солиден златен орнамент висеше около врата му. Дори полугол изглеждаше като кралска особа.

– Еней – провикна се Хектор през рамо, докато се взираше невярващо надолу към кървавата пихтия в прегръдките на Афродита. Пълно копие на Орион, без обезобразяващия белег през голите гърди и гърба, той пристъпи напред и застана до дясното рамо на Хектор. – Слез и събуди братята ми.

– Побързай, сине мой – прошепна Афродита на Еней. – И донеси мед. – Той кимна почтително на майка си и се отдалечи, но погледът му се задържа върху другата Хелън, докато минаваше край нея. Лицето му беше изпито от скръб.

– Вода! – нареди рязко Хектор и множество крака веднага потеглиха да му се подчинят. Миг по-късно Парис дотича от помещението под палубата, с Джейсън само на крачка зад него. Подобно на другите древни версии на мъжете, които Хелън познаваше, Джейсън изглеждаше съвсем същият, с изключение на дрехите, които носеше.

Странен, сподавен вик се изтръгна от Парис, когато осъзна какво вижда, и той затича към другата Хелън с омекнали крака. Ръцете му трепереха, когато я взе от Афродита, лицето му пребледня като платно под плътния загар.

– Троил – обърна се Хектор към Джейсън, посочвайки с брадичка на най-младия си брат да вземе току-що донесеното ведро с вода. Другата Хелън немощно побутна Парис в гърдите, когато той се опита да поднесе вода към устните й.

– Какво се е случило, господарке? – обърна се Троил към Афродита, когато стана ясно, че Парис нямаше или не можеше да проговори.

– Менелай и неговият град се нахвърлиха върху нея, когато разбраха за бебето – отвърна богинята.

Парис рязко вдигна глава, с лице, застинало от неверие. Хектор и Еней си размениха кратък, отчаян поглед, а после двамата хвърлиха поглед надолу към Парис.

– Ти знаеше ли, братко? – попита внимателно Хектор.

– Надявах се – призна той с приглушен от вълнение глас. – Тя ме излъга.

Всички мъже с изключение на Парис кимнаха, сякаш можеха да разберат избора на Елена.

– Тиранинът. – Еней прошепна едва чуто думата, но беше очевидно, че всички си го мислеха. – Майко, откъде е разбрал Менелай, че Елена е бременна?

Афродита нежно допря връхчетата на пръстите си до рамото на своята полусестра.

– Елена изчака корабът ти да изчезне от хоризонта, а после сама каза на Менелай.

Парис започна да се тресе целият.

– Защо? – попита той другата Хелън, с висок от усилието да сдържи сълзите си глас. Другата Хелън прокара окървавената си ръка по гърдите на Парис, опитвайки се да го утеши.

– Съжалявам – прошепна тя и допря ръка до корема си. – Опитах се, но не можах. Не можах да убия двама ни сама.

Троил се облегна на брат си, поддържайки го изправен, докато всички гледаха Хелън със смесица от благоговение и слисване.

– Не тъжи, Парис. Бебето ти е живо – каза Афродита. – Тя ще порасне и ще изглежда точно като нашата прекрасна Елена, а когато дъщеря й порасне, ще изглежда точно като майка си – и така нататък, и така нататък, докато съществува родът. Погрижих се за това, така че дори след като моята наполовина смъртна сестра си отиде, мога винаги да погледна лицето, което обичам най-много на този свят.

Златното сияние на богинята стана по-ярко и тя погледна мъжете на Троя един по един, гласът й прие тембъра на тиха гръмотевица, тътнеща в далечината.

– Всички трябва да ми се закълнете, че ще защитавате сестра ми и детето й. Ако Елена и нейното поколение от дъщери умрат, на Земята няма да има нищо, което да обичам – каза тя, с очи, спиращи се извинително върху сина й, Еней, за миг, преди да го погледнат сурово. Той оброни глава с наранено изражение, а Афродита се обърна към Хектор: – Докато сестра ми и нейната поредица от дъщери съществуват, на света ще има любов. Давам клетва за това във водите на река Стикс. Но, Хекторе Троянски, сине на Аполон, оставиш ли сестра ми да умре, ще напусна този свят и ще отнеса със себе си самата любов.

Очите на Хектор се затвориха за миг, докато проумее колко чудовищно е заявеното от богинята. Когато ги отвори отново, в погледа му се четеше поражение. Какъв избор имаха? Хвърли поглед към братята си и към Еней, до един безмълвно съгласяващи се, че не могат да кажат „не“, въпреки неизбежните последствия.

– Кълнем се в това, Господарке – изрече Хектор тежко.

– Не, сестро. Недей. Менелай и Агамемнон са сключили договор с останалите гръцки царе. Ще дойдат в Троя с всичките си войници – изстена настойчиво другата Хелън.

– Да, ще дойдат. И ние ще се бием с тях – изрече Парис мрачно, сякаш вече се изправяше пред бойните кораби, които неизбежно щяха да доплават до бреговете им. Вдигна я и тя започна да се бори немощно в ръцете му.

– Пусни ме през борда и ме остави да се удавя – изрече умолително тя. – Моля те. Сложи край на това, преди да е започнало.

Парис не й отговори. Вдигайки я високо в ръцете си, за да я притисне към себе си, той я отнесе до койката си под палубата. Другата най-сетне изгуби съзнание и посещението на Хелън в този ужасен сън или видение, или каквото и да беше това, приключи рязко, когато тя се унесе отново в истински сън.