Богиня

12

След като Хелън свърши с обясненията, последва продължително мълчание. Няколко погледа се размениха около кухненската маса на семейство Делос, където седяха всички.

– Колко Създатели на светове е имало? – попита Кастор, най-сетне спокоен.

– Не много. Хадес, Морфей, Зевс и Фуриите си имат собствени земи. Други Потомци в историята са притежавали таланта, но мога да си спомня само двама.

– Да си спомниш? Как можеш да помниш другите Създатели на светове, ако са живели отдавна? – попита Орион.

– Ами нали знаеш как докоснах няколко капки вода от онази река? – Хелън му се усмихна и Орион кимна, усмихвайки се заедно с нея при споменаването на приключението им на Хелоуин. Поне Орион още беше на нейна страна. – Когато си върнах паметта, получих не само спомените си. Получих и спомените на други жени. Един от тях беше на Елена от Троя.

Хектор промърмори цветиста ругатня.

– Животът й е бил гаден, между другото. – Хелън погледна Кастор. – Ти беше Приам, царят на Троя. Брат ти Тантал... той определено беше Менелай. А ти беше Агамемнон – каза тя на Палас.

Хектор и Орион се спогледаха и се разсмяха.

– Ти беше великият Хектор, а ти беше Еней, неговият пръв приятел и военачалник – Хелън сви рамене и ги погледна. – Но вие вече знаехте това.

– Да, може да се каже, че знаехме – призна Орион и се ухили.

– Чакайте – Клеър вдигна ръка. – Не беше ли именно Елена от Троя тази, която предала града, който я закрилял, и оставила гърците да избият приятелите и близките й?

Слабият смях, който Клеър добави накрая, не направи въпроса й забавен. Хелън не можеше да повярва на обвинението в гласа на Клеър и погледна надолу към сърцето й. То беше изпълнено със страх.

– Това е ужасно. Построила си свят – промълви Касандра, изплувайки от собствените си мисли, за да се присъедини към разговора с няколко минути закъснение. – Зевс ще се бие с теб. Трябва да се бие с теб или да рискува да бъде съборен от власт. Именно това са искали Богините на Съдбата през цялото време. Искат децата да победят родителите.

– Да – призна Хелън. – И докато Потомците не свалят от власт боговете, ще сме заклещени в един и същи цикъл, повтаряйки грешките на предците си с всяко ново поколение, докато Богините на Съдбата получат каквото искат.

– Аполон каза нещо подобно – каза Хектор, кимвайки в знак на съгласие. – А след като е прекарал няколко хиляди години затворен на Олимп, изглежда готов за битка.

Няколко души зададоха въпроси на Хелън едновременно, но когато започнаха да обсъждат добрите страни на битката и избягването на такава, тя почувства как Лукас се събужда във Всесвят и бе доволна да насочи вниманието си към него. Тревожеше се за нея. Тя направи така, че на възглавницата до него да се появи бележка, обясняваща къде е и какво разказва на семейството му.

– Чакай – едно нещо? – попита той гласно, преди да прочете бележката.

Странно – Хелън не го чу да го изрича. Почувства думите да се появяват в ума й, прикрепени към някаква същност, която тя разбираше като Лукас. Беше като някакво причудливо второ сетиво, много по-изострено от истинския слух, и тя знаеше, че може да го изключи, ако й се наложи. Но не искаше. Искаше да прекара колкото може повече време, чувствайки Лукас в света си, в ума си, по този начин.

– Каквото поискаш – отвърна Хелън, поставяйки думата внимателно в мислите му, за да не се изплаши той от някакъв гръмлив глас в небето или нещо твърде напомнящо за Стария завет.

– Можеш ли да го направиш, ами, малко по-топъл? Каква е тая работа с вас, момичетата от Нова Англия, и снега, във всеки случай? Израснал съм в Кадис. Обичам слънце.

Хелън се засмя гласно и си представи топло място за Лукас.

– Хелън? – попита Орион, докосвайки ръката й, за да върне мислите й обратно долу на Земята. Тя го погледна и видя, че странното й поведение го бе стреснало. Беше изплашен от нея. Всички бяха – особено Клеър. Точно сега Клеър я гледаше, сякаш Хелън току-що бе прегазила нечие куче. Знаеше, че трябва да седне и да си поговори с Клеър, но все още не искаше да отделя време да се обяснява. Беше твърде нетърпелива да се върне при Лукас и собствения им личен рай.

– Трябва да тръгвам – тя сви извинително рамене. Обърна се към Орион и посочи към него. – Не отивай никъде, ясно?

– Няма да мърдам оттук – обеща той.

Тя стана от масата и се отдръпна, за да не смрази всички, когато отваряше портал. Погледна Ноел:

– Ще се върна с Лукас скоро. Обещавам.

После се изпари.

Някъде между Земята и Всесвят Хелън отвори очи. Беше минавала през процеса на разглеждането на спомените, които беше наследила от река Лета достатъчно пъти, за да знае кога го правеше отново. И го правеше пак.

Само че този път, когато се събуди с голото тяло на Парис, преплетено с нейното, не гледаше сцената като някакво призрачно трето лице в стаята. Чувстваше се, сякаш това се случва на нея. И от всички спомени, които беше съживила, този болеше най-много.

Беше нощта, в която Троя падна.

Хелън се присъедини към спомена, докато Парис се унасяше в дълбок сън малко след като бяха правили любов за последен път. Тя почувства как тялото му натежава, ставите му се отпускат и забеляза как мазолестата му ръка се сви в юмрук. Отчаяно искаше да остане, да го прегърне и да го гледа. Но не можеше. Беше се уговорила с Одисей и трябваше да се измъкне тайно веднага щом можеше, за да изпълни коварната му повеля.

Вече беше изплакала всичките си сълзи за Парис. Единственото, което оставаше сега, бе да защити дъщеря им и да се погрижи нещо от Парис да остане, когато всичко свърши.

Одисей я беше убедил бавно. Беше обяснил, че безсмъртните не могат да се бият с простосмъртните до смърт. Хеката, единствената титанка, по-могъща от Зевс, забранила това. Но тази „техническа подробност“ не възпираше боговете. Те и без друго бяха забележително добри в това да правят така, че полу-боговете да се избиват помежду си. През годините бе гледала как героите един след друг загиват в единоборство, всеки от тях – подстрекаван от божествения си родител, и виждаше, че Одисей трябва да е прав.

Сега Хелън разбираше, че боговете нарочно продължават войната, и бе съгласна, че освен ако едната страна не победеше скоро, всички полубогове щяха да бъдат изтребени. Което, както бе посочил Одисей, беше точно каквото искаха боговете, и то не само заради зрелището. Афродита бе казала на Хелън, че боговете обичат да гледат и да залагат чии потомци кого ще победят. Но това, което боговете наистина искаха, беше най-голямата заплаха властта им да бъде премахната.

Богините на Съдбата открито заявяваха, че боговете ще бъдат погубени от ръцете на децата си. Касандра беше направила почти неразбираемото пророчество за Династиите, или родовете, които дори още не съществуваха, и как „децата ще съборят от власт родителите си“ преди десет години, в самото начало на войната. Всички го бяха чули – както боговете, така и полубоговете. Но в този случай боговете имаха предимство. Единствено боговете знаеха, че Касандра казва истината. Полубоговете смятаха, че е луда.

Хелън знаеше, че не е. Сестра й, Афродита, й беше казала за проклятието на Аполон. Когато войната започвала, Касандра отхвърлила любовните подмятания на Аполон и той я проклел винаги да предрича вярно, но никога да не й вярват. Хелън не можеше да се сети за по-мъчително проклятие – да знаеш какви ужаси крие бъдещето, но никога да не можеш да отклониш любимите си хора от унищожението.

Беше гледала през годините как Касандра крещи на семейството си. Беше се опитвала да им каже, че Елена ще предаде всички тях и ще остави града да падне, но никой не й вярваше. Колкото повече крещеше, толкова по-луда изглеждаше. А докато боговете се смееха, все повече и повече полубогове умираха.

Но Касандра беше права. Елена щеше да предаде семейството си. Щеше да пусне гърците да влязат в Троя и те щяха да я изгорят до основи.

Почувства как главата на съпруга й се изхлузва от рамото й, докато той пада от нейните обятия в тези на Морфей, и разбра, че това е единственият й шанс. Внимателно измъкна хълбоците си изпод неговите и се плъзна незабелязано от леглото, когато той се претърколи на една страна.

Знаеше, че той ще умре.

За малко не го събуди, отчаяно копнееща да му каже всичко.

Помисли си за дъщеря им и разбра, че Парис не може да бъде спасен. Това беше сделката, която сключи с Одисей – цяла Троя за живота на дъщеря си.

Твърде висока цена, но не изцяло егоистична. Гърците не й повярваха, когато се опита да ги вразуми. Отказаха да прекратят преследването си срещу малкото момиче, което можеше да е, а можеше и да не е Тиранинът. Хелън се беше опитала да им каже, че ако Атланта умре, цялата любов в света ще умре заедно с нея. Те приеха молбите й като отчаян опит на една майка да спаси единственото си дете, но нещата не стояха изцяло така. Ако Атланта умреше, Лицето щеше да умре с нея и Афродита щеше да накаже всички тях.

Любовта на Елена към Парис и останалите от семейството му, колкото и дълбока да бе, не можеше да се сравнява с това. Просто се надяваше, че Одисей ще успее да спази своята част от сделката. Ако не затвореше боговете, както обеща, че ще стори, тогава всичко това щеше да е напразно. Те щяха просто да изчакат в продължение на едно-две поколения и да започнат нова война, за да избият всички полубогове. Странно – Елена имаше доверие на Одисей за това. Беше чула плана му и колкото и безумно да звучеше, тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че ако изобщо има някой, способен да намери начин да измами боговете, това ще да е той.

Елена се надвеси над съпруга си и леко прокара устни по голото му рамо за сбогом. Може би някой ден щеше да го намери край река Стикс. Там можеха да отмият всичките си ужасни спомени и да навлязат в нов живот заедно, живот, непокварен от мръсните отпечатъци на дузина богове и дузина царе.

Такава прекрасна мисъл. Елена се зарече, че е готова да изживее сто живота, пълни с лишения, заради един живот – един истински живот – с Парис. Можеха да бъдат овчари, точно както си бяха мечтали някога, толкова отдавна, когато се срещнаха при големия фар. Беше готова всъщност да бъде всякаква – търговка или фермерка, каквато и да е, стига да им е позволено да живеят живота си и да се обичат свободно. Тя се облече бързо, представяйки си как се грижи за магазин някъде край морето, надявайки се, че някой ден тази мечта ще се сбъдне.

Беше още рано, час-два след залез-слънце, когато Елена се измъкна крадешком от двореца, поемайки по обичайния си път надолу до кухните. Докато се промъкваше през билковата си градина на път към стената, видя Еней да се изкачва по хълма към светилището на Оракула. Елена спря колебливо. Вече никой не посещаваше Оракула, освен ако не е повикан. Защо ли Касандра търсеше Еней тази нощ... именно тази нощ? – зачуди се.

Не можеше да го последва точно сега, но осъзна, че е късмет, дето вниманието му бе отвлечено. От всички тях единствено Еней не чувстваше въздействието на Пояса на Афродита. Той беше син на Афродита и не можеше да бъде повлиян. Тя осъзна, че това е нещо повече от късмет. Елена отново изпита потискащото чувство, че е само пионка на Богините на Съдбата. Еней беше единственият, наистина единственият, който можеше да й попречи да постигне целта си, а лично Оракулът се бе намесила, за да го отстрани от поста му на стената. Значи всичко бе решено. Троя беше обречена.

След още миг Елена се катереше по стъпалата към малката кула. Войниците, които стояха на пост там, се разделиха да й направят път и се поклониха. Елена погледна над стената, надолу към големия дървен кон, който гърците бяха оставили на брега.

– Внесете го – заповяда тя.

– Принцесо, разрешавате ли да говоря? – попита командирът. Хелън мразеше да я наричат така, но тъй като технически това беше титлата й тук, в Троя, нямаше избор, освен да я приеме. Кимна, за да позволи на войника да продължи. – Военачалникът Еней нареди да оставим коня. Смята, че това е измама.

– Как може да е измама? – попита тя невинно. – Гърците си отидоха. Отплаваха. Троя спечели войната.

Мъжете се спогледаха, без да знаят какво да правят. Един млад войник, който вероятно не помнеше кой знае колко събития преди войната, проговори колебливо:

– Извинете ме, принцесо. Но дойката на братовчед ми каза, че съпругът й, рибарят, видял всички гръцки кораби, струпани точно по-нагоре по брега.

– Е, сигурна съм, че съпругът на дойката на братовчед ти разбира много повече от политика и военно дело, отколкото аз – каза Елена наперено и останалите войници се разсмяха, когато младият мъж се изчерви и заби поглед в краката си. – Но мисля, че е безопасно да предположим, че гигантският дървен кон е дар за Посейдон. Гърците се опитват да си осигурят безопасно плаване през морето. Ако вземем коня, тогава отнемаме техния дар и може би Посейдон ще разбие няколко гръцки кораба, преди да успеят да се приберат у дома. Как ви звучи това?

Повечето мъже заликуваха при бодрия тон на Елена, но неколцина все още изглеждаха смутени. Времето изтичаше и тя знаеше, че няма избор. Докато си служеше с Пояса на Афродита, за да убеди последните войници, Елена изпита за пръв път истинска омраза. Към самата себе си.

– Внесете го – повтори тя и всички мъже на стената се раздвижиха със замаяни лица и безизразни очи да изпълнят заповедите й.

Докато дърпаха голямата порта, за да я отворят за пръв път от повече от десетилетие, Елена припряно слезе от стената и си проправи път през града към светилището на Оракула. Ако Еней се върнеше на поста си сега, щеше да провали цялото начинание. Трябваше да се погрижи той да остане зает и далече от портата, или щеше да е принудена да направи нещо драстично.

Не можеше да го убие преди зазоряване. Сделката, която Одисей бе сключил със Зевс, гласеше, че Одисей може да отвори голямата порта на Троя и да вкара цялата гръцка армия в града за една нощ, без да убие нито един човек, преди да изгрее слънцето. После, призори, докато техният град още спеше, гърците щяха да избият гражданите на Троя в леглата им. В замяна на бърз край на войната, която настройваше всички богове един срещу друг, Зевс се бе заклел, че боговете няма да се върнат на Земята, освен ако Потомците не се сплотят и не застрашат господството му.

Елена трябваше да се постарае да не убие никого, докато постигне своята част от сделката. Това обаче не означаваше, че не може да осакати Еней и да го възпре.

Тялото й потрепери, когато стисна кинжала си. Не искаше да наранява Еней, който винаги беше бил добър и верен, но щеше да направи нужното. По ръцете й вече имаше толкова много невинна кръв, че добавянето на неговата и без друго нямаше да има значение. За миг Елена си помисли за Астианакс, невръстния син на Хектор и Андромаха, и очите й се напълниха със сълзи.

Всички жени, включително Елена, щяха да бъдат пощадени – в известен смисъл. Щяха да бъдат поделени между гръцките царе като военна плячка. Елена трябваше да отиде при Менелай. Тя потръпна, потискайки спомена за това как се бе опитал да я пребие до смърт и разбра, че щеше да се изправя пред това отново и отново през идните години. Сега той беше импотентен, поразен от проклятието на Афродита върху неговия град, и щеше да е твърдо решен да си изкарва яда върху Елена, докогато успееше да преживява жестокостта му.

Елена смяташе, че това е справедливо. Жените щяха да бъдат набързо омъжени за гръцките царе, но с изключение на Атланта, всички деца на Троя щяха да умрат тази нощ. В сравнение с това, нейните страдания бяха дребни.

Одисей отказа да отстъпи по въпроса за децата, независимо колко много Елена бе умолявала за живота им. Гърците нямаше да рискуват бебетата да пораснат и да станат мъже, които да ги преследват, за да отмъстят за смъртта на бащите си.

Оракулът ги предупреди, че гърците могат да избият всички деца на Троя, но правилото „кръв за кръв“ пак щеше да е съдбата на полубога. Касандра предрече, че Фуриите няма да търпят избиването на деца и сродници и че щяха да накажат всички полубогове заради избиването на невинни. Но разбира се никой не й повярва.

Елена задържа кинжала си в ножницата, докато й потрябваше, и се заизкачва по стръмния каменист хълм към светилището, където Касандра живееше в усамотение. Много пъти през годините Елена се бе взирала нагоре към блестящите колони на скъпия затвор на Касандра и си беше мислила, че малката сестра на съпруга й прилича на луната. Беше по-високо от всеки от тях, отдалечена и толкова самотна.

Няколко стъпки по-нататък Елена чу няколко непогрешими звука. Невъзможно, помисли си тя, когато чу двата гласа да надават вик в едно.

Елена започна да се стрелка от колона към колона и си проправи път през гората от мрамор във вътрешността на храма, докато беше достатъчно близо до вътрешното светилище, за да потвърди със собствените си очи онова, което ушите й вече й бяха подсказали.

Еней и Касандра бяха любовници. А от изненаданото изражение върху лицето на Еней, докато лежеше до Касандра, все още задъхан, Елена разбра, че тяхната интимност е ново развитие на нещата.

Еней се надигна и седна в купчината захвърлени дрехи и разкъсани драперии, които им бяха служили като легло, и прокара ръка по потното си лице, сякаш нямаше представа какво да е следващото му действие. Огледа се наоколо към преобърнатата амфора, раздраните завеси и всеобщия безпорядък, който тяхното сливане бе предизвикало във вече осквернения храм, а после надолу към Касандра, напълно зашеметена.

– Причиних ли ти болка? – попита я настойчиво.

Хелън бе удивена, че свиреп воин като Еней, прекарал последните десет години от живота си, проливайки реки от гръцка кръв, може да има такива нежни емоции. Беше по-загрижен за благополучието на Касандра, отколкото за факта, че току-що бе извършил престъпление, което се наказваше със смърт.

Оракулът беше неприкосновен. Хелън не можеше да повярва, че Богините на Съдбата изобщо бяха допуснали този съюз. Доколкото разбираше, самата съдба се намесваше и пречеше на Оракулите да намират интимна близост с мъже. Оракулите можеше да опитат, но мъжът, когото пожелаваха, неизбежно биваше сполитан от фатална злополука, биваше откарван в далечна земя и никога не се връщаше, или се случваше друго съкрушително злощастие, преди тази любов да може да бъде консумирана. Каквато и да бе причината, тук нещата очевидно не стояха така. Богините на Съдбата или не искаха, или не можеха да попречат на Еней.

Касандра се усмихна и вдигна ръка да докосне красивата уста на любимия си с върховете на пръстите си.

– Чувала съм, че това трябва да се очаква първия път. Струваше си хилядократно – каза тя тихо.

Той взе ръката й в своята и я обърна, за да целуне центъра на дланта й.

– Въпреки това съжалявам – прошепна той и постави мъничката й ръка върху яките мускули, които криеха чувствителното му сърце.

Касандра се вгледа в него замаяно, с плувнали в сълзи очи. Еней я взе на ръце, придърпа я на скута си и я целуна. Касандра се отпусна блажено за миг в обятията му, но после сякаш събра смелост. Отдръпна се от целувката му и поклати глава.

– Трябва да си вървиш – изрече завалено тя, опивайки се от него. – Сега, преди някой да ни открие.

– Никъде не отивам – отговори Еней с нисък смях. – Няма да те опозоря, като избягам, за да спася собствената си кожа.

Еней се раздвижи, за да може Касандра да го възседне удобно и все пак да може да вижда всяка промяна на изражението му, докато й се вричаше.

– Свободен съм да се оженя повторно – каза той, като се усмихваше меко. – Жена ми умря при раждане преди години и траурът ми отдавна приключи. Брат ти може и да поиска да ме убие заради това, което ти сторих, но имам пълно право да поискам ръката ти, преди да се стигне до там.

Касандра се отдръпна леко от Еней, като го побутна назад, за да могат и двамата да виждат по-ясно.

– Аз не съм просто сестра на брат си, а това не е някаква глупава забежка, която може да се поправи с прибързана женитба – каза Касандра, сякаш на него изцяло му убягваше същността. – Аз съм Касандра от Троя и съсъд на Съдбата. Ти оскверни този съд, Еней. Наказанието за теб е безспорно. – Касандра му говореше сурово, опитвайки се да го накара да разбере какво е заложено на карта. – Трябва да бягаш. Тази нощ. Сега. Или ще умреш.

– Няма да те оставя, Касандра. Ще рискувам, ще се оставя на милостта на Парис. Ако трябва, ще го помоля да ти позволи да бъдеш моя съпруга. Но няма да бягам. – Измъчено изражение премина по лицето му, когато му хрумна една тревожна мисъл: – Не искаш ли да бъдеш моя съпруга? Мислех си... след като ми се отдаде... че ме обичаш.

Касандра оброни глава в ръцете си. Еней се опита да я успокои. Милваше я, прегръщаше я и я убеждаваше да го погледне. Когато тя най-сетне срещна отново погледа му, пронизващите й сини очи потънаха дълбоко в неговите яркозелени и тя заговори убедително като самата съдба.

– Не бих могла да те обичам повече, ако дойдеше при мен със слънцето в дясната си ръка и небесните звезди – в лявата – каза му тя, с глас, звучащ безвъзвратно като погребален напев. – Мога да живея сто живота и никога да не пожелая по-съвършен мъж от теб. Обикнах те от мига, в който те видях, и за свое нещастие знам със сигурност, че никога няма да обичам някого или нещо толкова много, колкото обичам теб.

Сърцето на Елена подскочи в гърлото й. Сниши се зад колоната, която я прикриваше, и притисна ръка върху устата си, за да попречи на сърцето си и на задавения звук, който го последва, да изскочи навън. Касандра знаеше, че Троя ще падне същата тази нощ. Беше прелъстила Еней нарочно, за да го принуди да избяга. Това бе отчаян опит да спаси живота му.

Касандра бе рискувала да разгневи Богините на Съдбата, за да спаси мъжа, когото обичаше, но вместо това планът й се беше преобърнал и бе погълнал сам себе си като змия, която изяжда собствената си опашка. С любовта си към Еней Касандра не го бе накарала да поиска да избяга от Троя, както планираше, а му бе вдъхнала непоклатимо желание да остане. Въпреки цялата си ясновидска способност, онова, което Касандра не бе взела предвид, беше че Еней може да се влюби лудо в нея. Но това се беше случило. И сега тя трябваше да промени решението му или да го гледа как умира, погубен от гърците.

– Знам, че Парис ще подкрепи женитбата ни – каза Еней развълнувано. – Ще трябва да напуснеш високия си пост в храма, разбира се, но това няма да е толкова лошо, нали?

– Ще бъде истински рай – призна Касандра печално. Слезе от скута му, намери хитона си в купчината и го облече, докато говореше. – Но имаш да се боиш от повече неща, не само от брат ми. Всички имаме.

– Отново ли говориш за падането на Троя? – попита той с предпазливо изражение. Напрегна се, сякаш се готвеше Касандра да почне да нарежда.

– Не. Няма да говоря за него никога повече – каза Касандра тихо и Еней се отпусна. – Говоря за друг въпрос, който няма нищо общо с пророкуването.

Значи може да й повярва, помисли си Елена, опитвайки се да проумее стратегията на Касандра. Проклятието над нея гласи, че няма да вярват на пророчествата й, а не на други истини, които може да знае.

– Трябва да напуснеш Троя, преди да изгрее слънцето или Аполон ще види, че си станал мой любовник.

– Това с какво засяга Аполон? – попита Еней предпазливо.

– Отблъснах го преди години. Единствената причина да съм още жива е, че дори той се бои от Богините на Съдбата, а те първи предявиха претенции към мен. – Гласът на Касандра потрепери, когато видя ужасеното изражение върху лицето на Еней, но въпреки това продължи: – Аполон идва със слънцето. Ако види, че съм ти се отдала, ще прокълне теб, сина ти и баща ти.

Еней се взря в Касандра, лицето му пребледня в светлината на факлите.

– Съжалявам. – Тя посегна към него, но Еней отхвърли ръцете й и се отблъсна от нея.

– Защо? – попита я отчаяно. – Защо ми причини това?

– Съжалявам – повтори тя. Той се изправи, потърси хитона си и гневно го завърза.

– Бях готов да умра за теб, ако това е наказанието ми, но синът ми и баща ми нямат нищо общо с това. Трябваше да ми кажеш. – Гласът му потрепери; чувстваше се предаден. – Ти прокле семейството ми завинаги.

– Не – каза Касандра и изтри припряно сълзите от бузата си. – Ако си тръгнеш сега, вземеш баща си и сина си и се измъкнеш от Троя преди разсъмване, Аполон няма да те преследва.

– Разбира се, че ще го направи! – изкрещя Еней, най-сетне повишавайки й тон.

– Не, няма да може да те докосне никога повече, кълна се в това! – изкрещя в отговор тя. Това накара Еней да се поколебае. Оракулите не се кълняха току-така. – Малко след зазоряване Аполон ще бъде заставен да остане на Олимп от клетва, която Зевс е дал в името на река Стикс. Зевс смяташе, че за полубоговете ще е невъзможно да изпълнят своята част от уговорката, но на разсъмване това ще може да стане. Нерушимата клетва на Зевс задължава него и Дванайсетте да останат затворени на Олимп в продължение на много поколения.

– А какво е невъзможното нещо, което полубоговете ще са постигнали до разсъмване? – попита Еней, сякаш започваше да се убеждава.

– Няма да ми повярваш. – Касандра въздъхна, сякаш Атлас току-що бе прехвърлил товара си на раменете й. После се засмя и промърмори полугласно: – Гигантски дървен кон. Нелепо.

– Какво за коня? – попита Еней; гласът му се сниши опасно. – Онзи пред голямата порта ли?

– Вече е твърде късно – тя поклати глава. – Вземи сина си. Вземи баща си. Напусни Троя. Ако останеш, Аполон ще накаже всички ни.

Раменете на Еней се смалиха, а нараненото изражение на лицето му го правеше да изглежда толкова млад, колкото беше, когато Елена го срещна за първи път преди десетилетие.

– Наистина ти повярвах, когато каза, че ме обичаш – прошепна той.

– Може би някой ден ще си спомниш за тази нощ и ще го повярваш отново. – Касандра наведе глава и Еней я остави.

Анди се събуди много преди разсъмване. Беше сама в леглото на Ариадна за пръв път, откакто семейство Делос я бяха приели, и й се струваше твърде странно. Бе свикнала с хъркането на Ариадна и неспокойното мятане на Хелън насам-натам. Само след няколко дни започна да й се струва, че трите са израснали, трупайки се една върху друга, и сега стаята й се струваше твърде тиха, за да спи.

Не помагаше и това, че всеки път, щом затвореше очи, единственото, което можеше да си представи, бе как Хектор се надига от водата, за да й се притече на помощ, мокър до кости, с голи гърди и не точно приспиващ. Отказвайки се от мисълта за още почивка, Анди преметна крака извън леглото и намачка късата си тъмна коса с пръсти, докато отзад щръкна на шипове. Реши да слезе долу да види с какво да помогне на Ноел и Кейт да приготвят огромната закуска, която щяха да поднесат преди утринния двубой на Дедал и Фаон.

Ноел не очакваше Анди да върши домакински задължения, но Анди настоя. Цял живот се грижеше за себе си и не й беше удобно да седи бездейно, докато други хора я обслужват. Ако щеше да бъде закриляна от това семейство, смяташе, че най-малкото, което може да направи, бе да помогне в домакинството. Плюс това в кухнята имаше мляко и сладки – и то сладките на Кейт. Анди може и да не беше в Нантъкет от много отдавна, но вече бе научила, че Кейт пече от онези сладки, заради които на човек му се приискваше да се измъкне от леглото.

Промъквайки се в кухнята, видя едър, тъмен силует да седи на масата и ахна изненадано.

– Не мислиш да се опиташ пак да излезеш да плуваш, нали? – попита Хектор тихо.

– Не – прошепна Анди, като придърпа презрамката на нощницата си. Ариадна беше малко по-едра от нея и повечето дрехи, които Анди бе взела назаем, изглежда се смъкваха от рамото й по непреднамерено прелъстителен начин. – Не можах да спя.

– Знам – каза той, като я наблюдаваше. – Чух.

– Как си могъл... – поде Анди, но млъкна рязко, когато видя проблясването на усмивката му в тъмното. Разбира се, че можеше да я чуе как се мята и обръща в леглото. Той беше Потомък. Вероятно можеше да я чуе как изрича като въздишка проклетото му име в съня си. От тази мисъл й се прииска да се обърне и да избяга обратно горе, но вместо това остана като вкопана на място, взирайки се в силуета му, докато очите й се приспособиха към тъмнината.

– Вземи си чаша. – Хектор посочи към бутилката мляко и чинията със сладки пред себе си.

– Аха, сладките на Кейт. Изпреварил си ме – засмя се Анди. Взе си чаша и се настани до Хектор на пейката. Той беше само по чифт износени памучни панталони, отстрани на които с избелели букви пишеше „Реал Мадрид“. – Никога ли не носиш риза? – попита тя. Опитваше се да се пошегува, но гласът й прозвуча треперливо и задъхано, и не успя да постигне ефекта „хладнокръвно момиче“, към който се стремеше.

– Не и в леглото. – Той се усмихна и взе чашата й да я напълни. Анди загледа как мускулите на ръката му се свиват и отпускат, докато наливаше. Ръцете му я пленяваха. Харесваше й как той държи предметите така уверено и сигурно. Ръцете на Анди потрепваха леко, когато се движеше – нещо, за което винеше „наследството“ си от рода на сирените. Но когато ръцете на Хектор докоснеха нещо, те поемаха контрол над него.

Анди загриза една сладка и откри, че се удивлява на разликата помежду им. Хектор беше безапелационно мъжествен във всичко, което правеше, и дори само това да седи до него я караше да се чувства по-женствена. В ума й женствеността беше нещо, обичайно приравнявано със слабостта, но сега, когато бе близо до Хектор, Анди осъзна, че наистина да се чувства като жена бе кажи-речи най-вдъхващото сила усещане, което някога е изпитвала.

– Обичаш ли футбол? – попита тя и посочи логото върху панталона му.

– Обичам Мадрид – отвърна той. – Семейството ми прекара няколко години в Испания. Много би ми харесало да се върна някой ден.

– Испания ми хареса, но мисля, че предпочитам Скандинавия. Плувал ли си някога във фиорд? – Той поклати глава. – Ледът сияе в млечносиньо под водата. Това е... – Тя млъкна, без да довърши и се усмихна свенливо. – Може би можем да го направим заедно някой ден.

Мълчанието се простря между тях, докато се взираха един в друг. Тя чуваше пулса си да блъска в ушите и знаеше, че и Хектор го чува.

– Много ли пътуваше като дете? – попита той накрая.

– Когато бях малка. Преди майка ми, аа... да тръгне по собствен път. – Анди сведе поглед към чашата си. – Сирените не отглеждат деца като човеците. Майка ми се задържа много по-дълго, отколкото биха останали повечето. Наистина положи големи усилия с мен.

– Кога тръгна по собствения си път? – попита Хектор, използвайки същия израз.

– Когато станах на седем, ме остави в пансион. – Видя как Хектор трепна. – Ау. Изречено на глас, звучи просто ужасно, нали?

– Да – засмя се той тихо. – Това сигурно е шок за теб. Внезапно да си част от голямото ми, откачено семейство.

– Не, харесва ми – отвърна Анди веднага, осъзнавайки факта, че я беше включил в семейството си. – Всъщност страшно ми харесва.

Сякаш някакъв топъл мехур се издуваше в нея, запълвайки кътчета, които тя дори не знаеше, че притежава и внезапно изпита силно желание да докосне Хектор. Наведе се по-близо до него, надявайки се, че ако го подкани да се приближи, той ще свърши останалото.

– Анди, ти си гостенка в къщата ми. Има правила за това – прошепна Хектор умолително. Тя вдигна поглед към лицето му, възпряна от тона му. – Не си прекарала много време в близост до мъже, нали? – Всъщност не беше въпрос, но въпреки това тя поклати глава в отговор. – Оправи си нощницата – каза той меко.

Анди подхвана смъкналата си презрамка с върховете на пръстите си и я плъзна обратно на рамото си. Харесваше начина, по който очите на Хектор следяха всяко нейно движение, сякаш се опитваше да прочете нещо, написано върху кожата й.

– Ела – каза той с изпълнен с разкаяние тон, като се изправи и я хвана за ръката. Отведе я обратно горе до стаята на сестра си, като спря пред вратата.

– Съжалявам – каза тя, усещайки, че е сбъркала нещо.

– Дори не знаеш за какво се извиняваш, нали? – попита Хектор с развеселено пламъче в очите.

– Нямам представа – призна тя, чувствайки се леко глупаво.

Той се наведе плътно към нея и леко докосна бузата й с устни. Анди почувства как от мястото, където я бе целунал, се надигна тръпка, като леки вълнички, разпростиращи се по повърхността на езеро.

– Ще ти покажа по-късно – обеща той с леко треперещ глас. Хектор отвори вратата към спалнята на Ариадна и побутна много обърканата Анди през нея.

Хелън седна в леглото. Звукът от плискащи се вълни я посрещна, а чист морски въздух, подсладен с уханието на тропически цветя, я обгърна в живителна топлина.

Прокара длани по колосания чаршаф под себе си и вдлъбнатината до нея, която още имаше мириса на Лукас. Преметна босите си крака настрани, разделяйки тънката прозрачна преграда на мрежата против комари, която висеше над широкото, бяло легло. Подът от тиково дърво беше лъскав и хладен под краката й. Вятърна камбанка от мидени черупки оповести къде е входът на колибата и Хелън тръгна с леки боси стъпки към него.

Отвън искряща синьо-зелена вода криеше оживени коралови рифове. Отвъд водната шир невъзможно стръмни и зелени острови стърчаха от ослепителната синя вода като лакти на великани.

Хелън заобиколи верандата, която обгръщаше цялата постройка, и видя, че малкото им бунгало е издигнато върху подпори насред водата на плиткото скалисто заливче. Намери Лукас – бе излязъл за утринно плуване.

Хелън седна на верандата до една скептична морска костенурка и загледа как Лукас се мотае заедно с една лимонова акула. Знаеше, че животните тук не са домашни любимци, защото това беше нейно дело.

Морската костенурка не смяташе да рискува да влезе във водата със създание, което има толкова много зъби като една лимонова акула. Хелън не я винеше. Уважението към силата на другите животни бе нещо, с което тя не смяташе да се шегува, дори не и в рая. Защо изобщо да имаш акула, ако не е опасно? Къде е тръпката в това?

Лукас изглежда бе наясно с факта, че лимоновата акула не е играчка, и я посрещна във водата с цялото уважение, което създанието заслужаваше. Но се стрелкаха под водата почти сякаш играеха на гоненица.

Това напомни на Хелън как Лукас се движеше по ринга, когато двамата с Хектор си партнираха в схватки. Реши, че Лукас прави именно това. Усъвършенстваше рефлексите си и подобряваше бойните си умения със създание, с което никога преди не бе имал шанс да влезе в схватка. Може би лимоновата акула правеше същото.

Лукас забеляза Хелън да го наблюдава. Той се понесе плавно под водата, насочвайки се към нея, с ръце, разперени като криле. Стомахът на Хелън се присви и тя му се усмихна, удивена, че той все още може да предизвика у нея тази реакция след всичко, което бяха преживели. Цели животи, които можеше да си спомни – някои, продължили само няколко кратки години, и други, продължили десетилетия – а той все още я караше да тръпне от вълнение като момиче, което никога не е било целувано.

Той се измъкна и седна до нея, с капеща от тялото му вода, наслаждаващ се на току-що изгряващата слънчева светлина.

– Винаги съм искал да направя това – да остана под водата, без да има нужда да си поема дъх – каза той, толкова развълнуван, че гласът му звучеше висок и момчешки. – Хектор и Джейсън може и да са ми завиждали, когато летях, но аз умирах по малко всеки път, когато скачаха във водата заедно и изчезваха за часове. Не можех да ги последвам.

Хелън чу в тона му да се промъква тъжна нотка и осъзна, че той сигурно винаги е бил леко изолиран от братовчедите си. Не можеше да ги взима да летят с него, а те не можеха да го вземат под водата с тях.

Хелън знаеше, че Лукас завижда на Хектор и Джейсън не за това, което можеха да правят. Завиждаше им, че споделят взаимно талантите си, а той не можеше да сподели своя с никого – докато не се появи Хелън.

Лукас се загледа към леко гънещите се вълни, замислен:

– Такъв ли съм отсега нататък? – попита той. – Ще мога ли да дишам под вода обратно на Земята?

– Да – отвърна Хелън тихо. – В царството си Хадес прави така, че никой да няма никакви специални сили – освен него, разбира се. Така не дава таланти на хора, които не са родени с тях. Хадес е много умен. Избягва целия въпрос за даването на твърде много власт, като отнема временно всичките ти сили, когато си при него.

– Ти не направи това – каза Лукас тихо.

– Не можех. Трябваше да те излекувам. А сега просто искам да ти доставя удоволствие – призна Хелън. – Искам да се насладиш на всичко, което имам да ти дам. Но за да направя възможно да дишаш тук под водата, трябваше да променя трайно тялото ти. Именно затова не знам колко Потомци е редно да доведа тук. Искам всички да видят това, но ако...

– Без да искаш, да създадеш армия от Потомци, които имат множество таланти, каквито дори Олимпийците не притежават? – довърши Лукас вместо нея. – Това е важен въпрос за обмисляне.

– Неограничена власт.

Лукас помисли още малко:

– Защо Зевс не е направил това? Да даде на себе си и всички Олимпийци толкова много различни таланти, за колкото може да се сети?

– Не знам. Не мисля, че си пада по споделянето на властта – предположи Хелън. – Би могло да е също и защото, подобно на Хадес, е решил да постанови определени правила за света си, които го възпират да раздава сили. Но не знам как стоят нещата с Олимп. Никога не съм била там.

– Чувам, че има много пиршества – каза Лукас шеговито. – Амброзия, божествен нектар, нимфи. Много нимфи.

– Дръж ги сити и щастливи, за да не се разбунтуват – Хелън кимна и се усмихна. Закискаха се заедно, споглеждайки се. Лукас взе ръката й и извърна поглед.

Огледа хоризонта, обхождайки бързо ослепителната гледка, сякаш се опитваше да я запамети. Обърна се отново към нея и стана сериозен:

– Как е семейството?

– Разтревожено. Добре е да се връщаме — отвърна тя неохотно. — Тук времето тече точно както и на Земята и те ме чакат да се върна с теб.

Макар че Хелън с радост би прекарала вечността в това бунгало над водата заедно с Лукас, имаше повече от една причина да се върне на Земята. Трябваше да се върне при Орион, нейният Щит, за да не могат Богините на Съдбата да я виждат, докато се опитва да измисли начин да спре една война с боговете. Знаеше, че няма много време. Сега, когато бе създала свой собствен свят, Зевс щеше да я преследва, а тя дори не можеше да започне да прави план, без да се погрижи Богините на Съдбата да не могат да я виждат.

Гореше от нетърпение да разкаже на Лукас за всичко това, но знаеше, че не може. Дори в нейния Всесвят Богините на Съдбата все още можеха да я виждат, а ако Богините на Съдбата мислеха, че тя се опитва да ги измами, щяха да намерят начин да я държат далече от Орион. Може и да знаеха вече какво планира, независимо дали го изрича на глас, или не, но тя смяташе, че изричането определено щеше да обрече всичко на провал. Трябваше да почака, докато се събере отново с Орион, за да каже на всички плана си.

– Мога да почувствам, че си нервна – каза Лукас с благосклонна усмивка. – Но преди да тръгнем, може ли да помоля за една услуга?

– Каквото поискаш.

– Не води никой друг тук, в това скалисто заливче, става ли? Нека това място да си бъде наше.

– Завинаги и до края на вечността – обеща тя.