Богиня

11

Около половин час след като Тантал, Дедал и Палас напуснаха лагера му, Мат отново чу сигнала за тревога. Отвън се чу суматоха, шум от борба и мигове по-късно Теламон беше на входа на палатката със съобщение.

– Една Потомка беше открита да се промъква по брега, и заловена – съобщи му Теламон. – Щях да я пратя обратно при нейната Династия, само че... това е тя, господарю.

– Всичко е наред – Мат кимна с глава. – Доведи я вътре.

Ариадна бе въведена в палатката; двама мирмидонци я държаха от двете страни. Косата й беше разчорлена, а лицето – зачервено от напрежение. Очевидно се бе съпротивлявала, но не бе в състояние да се мери дори само с един от войниците на Мат, камо ли пък с цял отряд.

– Пуснете я и ни оставете. – Стражите се подчиниха безмълвно. Той се обърна към Ариадна: – Как ни откри?

– Последвах баща си. Държеше се странно тази вечер – прошепна тя. Ариадна застана възможно най-далече от него и разтри ръцете си, там, където я бяха държали стражите.

— Нараниха ли те? – попита той тихо. Тя пренебрегна въпроса му.

— Как може да си той! Ти не си Потомък.

– И Ахил не е бил.

Тя отпусна лице в дланите си и разтърка очи:

— Не – каза тя, повдигайки внезапно глава. – Не, не вярвам на нищо от това. Не мога.

Тя побягна към изхода, но Мат се движеше по-бързо, отколкото тя някога би могла, и стигна там преди нея. Хвана я за китката, за да й попречи да си тръгне. Тя се втренчи в него шокирано.

– Повярвай го. – Чувстваше кожата й мека и топла в ръката си. Пусна я и се извърна. Знаеше, че така е по-добре, макар да не го чувстваше така. – Върви си вкъщи. Моите войници няма да те спрат.

Тя не си тръгна.

Мат я чу да прекосява разстоянието до него и се обърна, вече клатейки глава:

– Недей.

Въпреки това тя го целуна. Той знаеше, че от него се очаква да спре това. Тя може и да знаеше историята дума по дума, но в действителност не помнеше завършека така, както той. Той точно се готвеше да се отдръпне и да я изпрати у дома при братята й, когато тя притисна палец към онази вдлъбнатина с форма на подкова под адамовата му ябълка, докато го целуваше. Точно както правеше някога преди стотици животи.

Докато я вдигаше и я носеше към леглото си, Мат се удиви колко простичък жест беше това. Наистина – глупав навик, който тя имаше – да докосва гърлото му с палец. Но щом тя направеше това, Мат вече не го беше грижа кого трябва да убие.

– Попей ми – примоли се Хелън. Повдигна глава от гърдите на Лукас и го погледна настойчиво.

– Точно сега? Без акомпанимент? – Лукас, легнал по гръб, погледна нагоре към тавана на малката им колиба в гората и леко се изчерви.

– Да, моля те? Наистина искам да послушам музика, но да е нещо от теб, а не родено от въображението ми.

Тя се изтърколи от него. Камъните пред огнището бяха приятни и топли под одеялото им въпреки снежната буря, която бушуваше пред колибата. Хелън грабна чашата си с чай от горещите каменни плочи пред огъня и я предложи на Лукас.

– За гърлото ти, ако е прегракнало и се опасяваш, че ще пееш лошо – тя се ухили предизвикателно.

– Гърлото ми си е добре – той я побутна закачливо с крак. Внезапно се надигна и седна. – Ще ти попея. Но съм много по-добър китарист, отколкото певец.

– Наистина? – Хелън взе ръцете му и ги повдигна, като ги оглеждаше. Бяха загрубели, като на боец, но въпреки това чувствителни, като на художник. Точно както всичко друго у него, ръцете му бяха съвършената смесица от противоположности. Тя прокара пръст по мазолите върху възглавничките на пръстите му, забелязвайки ги за първи път. – Защо не си ми свирил никога преди?

– Защо не съм те извеждал на среща никога преди? – попита той с горчиво-сладка усмивка. – Има много неща, които съм мислил да направя с теб, но не съм.

Хелън се наклони по-близо до него. Само да диша въздуха му или да чувства телесната му топлина... каквото и да е, за да поеме още мъничко от него, без наистина да го целуне и да наруши крехкото разбирателство, до което бяха стигнали.

– Как се научи? – попита тихо, малко засрамена, че не знае това.

– Татко ме научи. – Лукас направи пауза, със спокойно, но тъжно изражение. – Научи ме на класическа испанска китара, защото живяхме в Испания толкова дълго, и на американското дърпане на струните с пръсти. Всъщност не съм свирил изобщо, откакто напуснахме Кадис. — По лицето му отново се прокрадна онова леко тъжно изражение. – По-добър е от мен... но все пак съм доста добър.

Вече от дълго време Хелън приемаше за даденост, че тя и Лукас са толкова близки, колкото е кожата до костите, че у него нямаше нищо, което тя да не познава. Но ето я сега, научаваща нещо ново и важно за същността му. Баща му не го беше научил само да размахва меч. Хелън можеше да си представи часовете, които двамата бяха прекарали заедно, обсъждайки изкуството, което обичаха толкова много и на което имаха толкова малък шанс да се наслаждават.

– Сигурна съм. – Хелън отчаяно искаше да го чуе как свири сега. Със силата на въображението си му призова китара – най-хубавата китара, която можа да измисли. – Тази ще свърши ли работа?

Лукас взе инструмента и го завъртя в ръцете си, като се мръщеше.

– Става. – Засмя се на нараненото изражение, с което го погледна Хелън. – Шегувам се! Прекрасна е.

Тя го плесна по бедрото.

– Посвири ми!

Лукас взе в ръце китарата, подготвяйки се да засвири, и спря.

– Знаеш ли какво не спирам да се чудя?

– Какво? – попита Хелън с престорено раздразнен тон, сякаш мислеше, че той се бави нарочно.

– Как можеш да правиш това? – попита той сериозно. – Откъде знаеш как да правиш въртележки и снежни бури, и китари?

– Упражнявала съм се много – отвърна Хелън тихо. Наведе се по-плътно към Лукас и го погледна внимателно. – В Подземния свят. През цялото това време, в което се лутах там, ами... тогава не го проумявах, но Хадес всъщност ме е учел да строя светове.

– Наистина? И предполагам, че го е правел просто ей така, от добро сърце? – попита Лукас скептично.

– Ами, да. Всъщност мисля, че има много общо с това – отвърна тя. – Той е наистина състрадателен тип. Бог. Какъвто и да е.

– И как точно те учеше Хадес? – продължи Лукас, оставяйки китарата настрана.

– По трудния начин – отвърна Хелън, като завъртя очи при спомена за всичките си изпитания в Подземния свят и всички адски клопки, на които се беше натъкнала. Дървото, което я хвана в плен, ръждясващият град, первазът на голямата къща, в който се беше вкопчила – всички места, за които Хелън си мислеше, че са хитроумно измислени от Хадес, за да я изтезава, всъщност бяха родени от собствения й ум. Тя беше създала собствения си ад, а сега, когато се бе научила да контролира страха си, знаеше как да си създаде собствен рай.

– Какво искаш да кажеш с „по трудния начин“? – попита той, докато изучаваше вглъбеното й изражение. Очите му бяха гневно присвити.

– Не, не, не ми е направил нищо. Аз сама си причиних всичко. – Лукас не изглеждаше доволен и от този отговор. – Нека да започна отначало. „Слизане в дълбините“ всъщност не е правилното название за таланта, който имам. Аз съм Създател на светове, Лукас. – Хелън разпери ръце и посочи към стаята около тях. – Създаването на светове се бърка със Слизането в дълбините, защото Хадес е позволявал на всички Създатели на светове, не само на мен, да слизат в неговото царство, за да се научат да строят сами.

– Защо му е да го прави?

Хелън направи пауза, мислейки си за мисията да освободи Фурните и колко много беше научила междувременно.

– Предполагам, защото иска наистина да обмислим внимателно в какъв свят искаме да живеем – основан на справедливост и съчувствие към другите, или такъв, който служи само на прищявките на създателя. Хей, току-що проумях това – тя погледна Лукас и се усмихна. – Винаги ми помагаш да проумявам нещата.

– Затова съм тук — той й се усмихна в отговор преди отново да стане сериозен. – Но можеше да научиш тези уроци, без да се налага да минаваш през ада. Хелън, помня колко зле ти ставаше. Как се връщаше от Подземния свят, покрита с кал и листа, и понякога – кръв. Трябваше ли той да прави всичко толкова трудно?

– Да, трябваше — каза Хелън, а после млъкна отново, питайки се дали иска Лукас да узнае следващото нещо, което току-що й бе хрумнало.

– Хелън? – той повдигна вежда към нея. — Какво не ми казваш?

Тя знаеше, че не може да го скрие от него задълго, а и без друго мразеше да крие от него разни неща, затова му каза.

– Хадес трябваше да го направи трудно, така че да закоравея. Защото в мига щом една Създателка на светове наистина построи свят, тя трябва да бъде достатъчно силна, за да го защити.

Хелън почувства как изражението на Лукас се промени.

– Да го защити от кого? — попита той с нисък глас.

– Мисля, че от боговете. „Претенденти“ бе всичко, което Хадес каза, затова предполагам, че е имало повече от един през годините. Виж, няма да те лъжа. Фата Моргана построила Авалон и той изчезнал в мъглите, когато тя изгубила битката си. Атлантида потънала в морето, когато Атланта изгубила своята битка. Това са единствените известни за мен Потомци, които са били Създатели на светове, и двете изгубили. Шансовете не са на моя страна.

– Майната им на шансовете – Лукас махна пренебрежително с ръка. – Не това ме притеснява. – Очите му се стрелкаха бързо наоколо, докато мислеше. – Това, което искам да знам, е кой ще те предизвика и защо Хадес си прави труда да те подготви да отвърнеш на удара? Какво иска в действителност?

Хелън сви рамене:

– Не знам. Бих могла да попитам, но се съмнявам, че ще ми каже по начин, който бих разбрала. Хадес не дава лесни отговори.

– Бас държа – промърмори Лукас, все още мислейки.

Хелън посегна към китарата и бавно я тикна в ръцете му.

– Това намек ли е?

– Ужасно дебел намек. – Хелън му се ухили.

Лукас подръпна няколко струни и направи гримаса, като пробваше ту една, ту друга тоналност.

– Връзва се. Толкова си лишена от способността да различаваш тоновете, че даже и съвършено конструираните ти китари се грешно настроени. – Тялото на Хелън се присви от спазъм, когато се засмя на измъченото изражение върху лицето на Лукас. – И струните на тази китара са като за левичар. Не съм Мат, знаеш.

– Хайде, дай да я оправя. – Хелън се съсредоточи и всички струни се преподредиха. Лукас подръпна струните на китарата и завъртя очи, когато тя издаде комичен остър звук.

– Пак не е настроена.

– Нарочно го направи – тя сграбчи палеца на крака му и го стисна. – Просто свирú!

– Да, Ваша Божественост.

Както бе легнала на една страна, с топлия огън в краката й, смехът на Хелън замря, когато Лукас внезапно премина от настройване към свирене.

Беше като цял оркестър, събран в един инструмент.

Той свиреше с две ръце – не с едната ръка, подръпваща струните, а другата – придържаща ги, – а с двете ръце – звучеше, сякаш свири повече от една китара. Понякога той удряше струните, за да наподоби звук на арфа, а друг път удряше корпуса на китарата като барабан, за да добави басов звук и да държи ритъма. Беше най-запленяващото нещо, което Хелън някога бе гледала, сякаш Лукас имаше в главата си дузина гласове, всичките пеещи една и съща песен, и беше измислил как да ги накара да прозвучат изпод десетте му пръста.

Хелън погледна лицето му и разбра защо той обича това. Беше като да мисли вместо него, само че това беше загадка, която той можеше да сподели с нея, докато я разрешава.

Идвайки в нейния свят, беше влязъл в главата й. А тя бе влязла в неговия, когато най-сетне го чу да свири.

Истински рай.

– Къде беше? — сгълча го Хелън.

– Чаках, изоставен и сломен, завръщането ти – отговори Морфей провлачено, а сребърните му очи се разтопиха в нейните.

Тя се засмя и стисна ръката му. Хелън и Лукас бяха заспали пред огъня и тя се беше събудила в земите на сенките, легнала по гръб, рамо до рамо с бога на сънищата. Лицата им бяха обърнати едно към друго, а ръцете им – здраво преплетени.

– Малък хитрец такъв. Как разбра, че се нуждая от помощта ти?

– Ти сама се доведе тук. Не мога да те накарам да дойдеш, всичко, което мога да направя, е да оставя тази врата отворена за теб.

– Това ли направи? – попита Хелън, мислейки си за различните граници, които Хадес бе създал за своя свят, а Морфей бе създал за своя. Хадес оставяше вратата отворена за мъртвите, а Морфей я оставяше отворена за сънуващите умове.

Хелън обърна глава и погледна нагоре в нощното небе на Морфеевия Дворец на сънищата. Главата й бе сгушена в мастилено тъмни копринени възглавници, а странните насочващи светлини, които приличаха на пламък от свещ в сапунен мехур, танцуваха над нея и домакина й, сякаш искаха да си играят.

– Границите на нашите светове отделни ли са от самия свят?

– Предполагам. Умовете идват и си отиват, разрошвайки косата ми с полъха, докато влизат и излизат от земята ми, но не я контролират, щом се озоват тук. Аз създавам сънищата – отвърна Морфей.

– Но в царството на Хадес е обратното – отбеляза Хелън, на косъм от разбирането. – Границите са трудни за пресичане – обикновено трябва да се убиеш, за да го направиш, но влезеш ли веднъж в неговия свят, сам си създаваш съществуването. Или поне аз си го създавах, когато бях там.

– Никога не съм мислил за това по този начин, но да, бих казал, че границите са отделно от света. Те следват различен набор от правила, но все още са контролирани от създателя. – После той я изгледа с присвити очи. – Какво тревожи моята Красавица толкова много, че трябва да дойде при мен да си говорим за философия?

– Имам нужда от помощта ти. Кой ще ме предизвика сега, когато построих моя свят, Морфей?

– Олимп. Най-вече Зевс. В миналото дребните божества предизвикаха някои от другите Създатели на светове, докато олимпийците бяха впримчени от клетвата на Зевс. – Морфей се засмя. – Одисей наистина беше хитрец.

– Но защо изобщо трябва да се бием? Защо не може Зевс да си задържи Олимп, а аз ще си задържа Всесвят и да смятаме въпроса за уреден?

– Великият цикъл, разбира се.

– 0, да. Великият цикъл. – Хелън завъртя очи и го погледна отново. – Какво, по дяволите, е това?

Морфей се засмя, надигна се и седна.

– Децата трябва да надвият родителите си, както боговете сторили с титаните, а Титаните – със своите родители, Гея и Уран. Богините на Съдбата ще направят така, че това пак да се случи. Ред е на Потомците да надвият боговете.

– А Зевс иска да ми попречи да го съборя от власт.

– Разбира се. Ако Потомците победят Олимп, Дванайсетте ще прекарат вечността в Тартар като титаните. Не е приятно.

– Не, изобщо не е приятно – съгласи се Хелън. – Но защо избират мен? Какво му е толкова важното на това, че съм Създателка на светове?

– Защото можеш да вземеш Потомците в твоя Всесвят и да направиш всички тях безсмъртни, ако го пожелаеш. А като Създателка на светове, ти си също и единствената от вида си, която може да отвори порталите към Тартар и да изпрати Дванайсетте там – но бъди нащрек, Хелън. Зевс също е Създател на светове. Той също може да те изпрати в Тартар, както изпрати титаните.

Хелън спря за миг, за да помисли. Ако тя направеше всички Потомци безсмъртни и те се опълчеха на Олимп, това щеше да е цяла армия срещу шепа противници. Нямаше начин Олимп да победи.

– Тогава как стоят нещата с теб и Хадес? Всеки от вас може да предизвика Зевс, но той е оставил и двама ви на спокойствие. Как избягнахте битка?

– Аз никога не напускам владенията си, а за Зевс ще е истинско самоубийство да се опита да се бие с мен тук, където единствен аз съм бог.

– А Хадес?

– Хадес също рядко напуска земята си, а когато го стори, неговият Шлем на Мрака го прави невидим както за човеците, така и за боговете. – Хелън си спомни как Ерида мина право покрай нея и Лукас, когато той беше направил двама им невидими в коридора в училище, точно преди безредиците. Преди да успее да се замисли твърде дълбоко за тази връзка, Морфей продължи: – По-важното – Зевс се нуждае от големия си брат Хадес. Мъртвите трябва да имат собствена страна, а последното, което Зевс иска, е да е принуден да се занимава с мъртвите.

– Тогава какво се очаква да направя? – попита Хелън умолително.

– Да се биеш. Или да се скриеш в твоя Всесвят, където Зевс не може да те докосне. – Морфей й се усмихна топло. – Предлагам второто, макар да знам, че няма да ме послушаш. Не си от тези, които се крият.

– Не мога да остана във Всесвят. Не мога да оставя Земята на боговете. Те напълно ще я унищожат. Но може би има начин да се избегне напълно битката? – попита Хелън. Съмняваше се, но не вредеше поне да се опита да възпре избухването на ужасяваща война, в която вероятно щяха да загинат много хора.

– Можеш ли да избегнеш съдбата си? Мнозина са се опитвали да я надхитрят, като Едип, но успял ли е някой някога да се измъкне от нея в крайна сметка? – попита на свой ред Морфей.

– Да. Свободната воля съществува – отвърна Хелън, размишлявайки, докато й хрумна една идея. – Нужен ти е само Щит.

Морфей я погледна въпросително, без да я разбира. Тя поклати глава и смени темата:

– Защо ти и Хадес ми помагате?

– Аз съм богът на сънищата, но дори аз не бих и сънувал да говоря от името на Хадес – отвърна Морфей с дяволито изражение в очите. – Но ако трябва да предположа, бих казал, че е защото той знае колко склонен към разрушения е малкият му брат. Хадес, за разлика от повечето други богове, е загрижен за простосмъртните и не иска да ги види във война. Вероятно защото трябва да се грижи за душите им, когато умрат. Налагало му се е да съди милиони души и това му е дало силно чувство за справедливост. Да те остави да се биеш със Зевс, без да си обучена, е нещо, което би сметнал за несправедливо.

Хелън се намръщи. Спомни си как веднъж попита Орион кое е по-важно за него от вечната радост. Той беше казал, че е справедливостта – още една черта, която Орион споделяше с Хадес.

– А ти? – попита Хелън, отпъждайки тази мисъл.

– Имам много по-прост, много по-себичен мотив. Помагам ти, защото те обичам и не мога да понеса да те загубя. Не знаеше ли това?

– И? – попита тя, като повдигна цинично вежда.

– И не вярвам, че имам за какво да се боя от теб. Не мисля, че някога би опитала да ме пратиш в Тартар.

– Никога. Не бих искала да живея в свят без сънища. Дори не и мой собствен – Хелън посегна да го погали по лъскавата черна коса. – Наистина ми липсваше. Всеки път, щом затворя очи напоследък, ми се струва, че съм твърде заета, за да сънувам.

– Но аз ти изпращах сънища – главно за да ти съобщавам за делата на боговете на Земята.

– Какво искаш да кажеш? – попита Хелън. Досети се бързо: — Всички онези сънища за орли, които отнасят жени, и делфини и жребци, които нападат хора. Това беше ужасно, Морфей.

– Съжалявам, Красавице. Не исках да те плаша. Просто не можех да допусна онази бедна сирена да получава още внимание от онзи самонадеян тип Аполон, без да се опитам да направя нещо по въпроса. – Морфей нервно разбухна една възглавница. – Изключително съм признателен, че отидохте да я приберете. Мразя да пращам кошмари на някого, но понякога просто се налага, за да предупредя хората. Прощаваш ли ми?

– Разбира се – отвърна Хелън, като се надигна и седна.

Спомни си как Орион й каза веднъж, че му бил изпратен сън за поле, пълно с кости на Потомци. Беше го изтълкувал като предупреждение за унищожението на Потомците. Очевидно е бил прав. През тялото на Хелън премина тръпка и Морфей сложи ръка на рамото й, разтревожен от страданието й.

– Знаеш ли, ти всъщност си много мекушав – каза му тя.

– Знам. Би трябвало да се опитам да бъда по-ужасен и да пораждам по-голямо уважение и страх, и треперене, и всички тези неща. Но все забравям. – Той се нацупи сладко. Хелън му се усмихна топло, после се умълча.

– Какво има? – попита Морфей.

– Имам нужда от помощта ти. – Хелън погледна приятеля си, надявайки се, че той знае какво да направи. – Трябва да намеря начин да премахна проклятието на Афродита от рода си.

– Може ли да попитам защо? – попита Морфей, като наклони любопитно глава.

Хелън имаше готов отговор – защото искаше да може да бъде с Лукас, въпреки че й е братовчед. Но преди да успее да изрече думите, осъзна, че става дума за нещо много повече от това.

– Не искам да дължа дете на нея или на когото и да е друг – каза тя. – Ако някога имам бебе, това ще бъде моят избор, а не нечий друг.

– Ах. – Морфей я изгледа тъжно. – Не ми е известна сила, която може да премахне проклятие на богиня. Но ако не искаш да имаш дете, недей. Всичко, което трябва да направиш, е да живееш вечно и Лицето ще съществува винаги. – Морфей се засмя меко. – Мисля, че това е била първоначалната цел на Афродита, нали?

Хелън издаде тиха изненадана въздишка:

– Прав си. – По лицето на Морфей се разля бавна усмивка и тази на Хелън й отговори. – Благодаря ти.

– Пак заповядай.

– Обаче, вечността... – тя внезапно се намръщи. – Какво е усещането всъщност?

– На мен ми доставя наслада – Морфей сви рамене. Посочи към голямото си легло, блещукащите звезди и подобните на елфи хора, които танцуваха и играеха в далечните макови полета. – От помощ е да я прекарваш в свой собствен свят, правейки това, което обичаш, и заобиколен с правилните хора, разбира се. Или правилния човек.

Морфей се преобрази в Лукас и се промъкна по гигантското легло към нея.

– Предложението ми още важи, знаеш – прошепна той с гласа на Лукас. – Остани тук с мен и бъди моя кралица. Или пък, може да сменяме местата, ако предпочиташ. Нощем да идваме тук, а през деня да живеем в твоя свят.

Хелън бързо се отдръпна от преобразения като Лукас Морфей, като изпъшка жално:

– Абсолютен измамник си.

Той я хвана и я търкулна под себе си, лицето му беше само на сантиметри над нейното.

– Остани – каза умолително той. – Тук с мен или в твоя Всесвят с истинския Лукас. Или всякакво съчетание, което ти харесва. Всички можем да споделяме един живот. Но каквото и да решиш, по-добре е, ако никога не се върнеш на Земята. Ще бъдеш ужасно наранена, ако го сториш.

Гърлото на Хелън пресъхна при вида на сериозното му изражение.

– Не мога да избегна схватка със Зевс, като се крия.

– Не говорех за Зевс. Говорех за онези близо до теб. Те заговорничат, дори в сънищата си, да те предадат.

Хелън настръхна и го отблъсна.

– Какво е намислила майка ми този път? – попита, без изобщо да се съмнява кой от близкото й обкръжение би я предал. Морфей прие отново собственото си лице, което изглеждаше смутено.

– Тя упоява баща ти, разбира се – каза той. – Но това не е...

– Какво? – изрече Хелън с вибриращ глас, прекъсвайки го рязко, като изскочи от леглото, разтреперана от гняв. – Дафна упоява баща ми?

– Да – отвърна Морфей с кроткия си тон. – Това не уврежда тялото му по никакъв начин. Затова красивите близнаци-Лечители не могат да открият проблема.

– Какво, по дяволите? – избъбри Хелън, почти изпадайки в истерия при тази мисъл. – Защо тя упоява татко?

– За да го държи заспал, разбира се. Не се тревожи. Погрижих се да сънува само прекрасни сънища.

Хелън стисна юмруци, за да се сдържи да не закрещи, а после се надвеси да целуне бързо Морфей за довиждане.

– Благодаря ти, че се грижиш за баща ми, Морфей. Задължена съм ти. И ако някога ти потрябва нещо от мен, каквото и да е, просто попитай.

– Чакай, в опасност си! – поде Морфей, но Хелън вече знаеше това. Не можеше да остане и да изслуша поредната от добронамерените молби на Морфей да стои далече от Зевс. Трябваше да се върне, защото майка й имаше да дава някои сериозни обяснения.

След което щеше да нарита задника на тази безсърдечна кучка.

Хелън се появи насред дневната на семейство Делос, на сантиметри от Клеър, която спеше в един стол. Струя студен въздух премина над Клеър и я събуди.

– Хелън! – ахна тя и скочи моментално на крака.

– Извинявай – каза Хелън, като видя ужасеното изражение на лицето на Клеър. – Къде са всички?

– Посреднощ къде мислиш, че са всички?

Хелън огледа овъглените останки в дневната. Столът, в който бе спала Клеър, беше единствената необгорена мебел в стаята, и Хелън го разпозна като пренесен от кабинета.

– Какво правиш тук? – Хелън посочи с жест към опустошената стая. – Защо не си у вас или горе?

– Чакам да видя дали някой от вас ще се върне. Предположих, че е най-добре да съм на мястото, откъдето тръгнахте – отговори Клеър. Тя погледна зад Хелън с очакване и лицето й посърна. – Няма ли го Лукас? – попита тя; очите й се разшириха от тъга и нещо друго, което Хелън не можеше да определи. Приличаше на недоверие.

– Той е добре – каза Хелън бързо, пренебрегвайки частицата разочарование, която почувства. Клеър се държеше, сякаш мислеше, че Хелън я лъже. – Оставих го в... Не се тревожи за това. Той е изцяло излекуван и в пълна безопасност.

– Как? – попита Клеър. Посочи стаята около нея. – Ето това направи ти. А Лукас те държеше. Как е възможно да е оживял след това?

Хелън пристъпи от крак на крак. Не беше истински готова да съобщи на Клеър за факта, че е построила нов свят. Едно беше да го обсъжда с Морфей, който имаше същото умение, но когато стоеше тук с Клеър, създаването на свят вече не й се струваше нещо нормално.

– Дълга история. Но повярвай ми, той е съвсем добре. – Имаше нужда да смени темата. – Знаеш ли къде е майка ми? – попита, вслушвайки се в дишането на всички обитатели на къщата. Не чу майка си сред тях.

– Нямам представа. Не че това е нещо ново. Наистина я бива да изчезва. – Клеър погледна предпазливо Хелън.

– Да. Наистина – каза Хелън разсеяно, опитвайки се да се сети къде можеше да е Дафна.

Трябваше да признае пред себе си, че не познаваше майка си достатъчно добре, за да знае къде би била тя по което и да е време на деня, камо ли пък къде спи нощем. Вероятно щеше да е загуба на време да излиза да я търси. В крайна сметка на Дафна щеше да й се наложи да се върне и тогава Хелън щеше да се изправи срещу нея.

Хелън се усмихна бодро на Клеър, но Клеър не отвърна на усмивката. Още гледаше странно Хелън. Сякаш вече не я разпознаваше.

– Какво? – попита Хелън отбранително.

– Изглеждаш странно. Някак плашещо. – Клеър бързо хвърли поглед към пода, сякаш вече не можеше да гледа Хелън.

– Джейсън горе ли е? – попита Хелън, сменяйки отново темата. Можеше да чуе как Джейсън диша в стаята си.

– За какво ти трябва?

– Защото имам нужда от Лечител. Хайде – Хелън обърна гръб на Клеър и се качи по стълбите. – Изглеждам странно, защото съм бясна. Току-що открих, че татко е бил упояван.

– Невъзможно! – възкликна Клеър високо, а после сниши глас: – От кого? – прошепна тя, когато стигнаха до горния край на стълбите.

– Онази проклета вещица, майка ми. Кой друг? – отвърна Хелън. – Надявам се, че близнаците могат да му помогнат.

– Джейсън ще помогне. Но Ари не е тук, така че той ще трябва да работи сам. – Клеър дъвчеше долната си устна, когато двете момичета стигнаха до вратата на Джейсън.

Хелън долови, че Клеър също се тревожи за Ариадна и за това къде ли бе отишла тя тази нощ. Не беше типично за Ариадна просто да изчезне и Хелън долови как Клеър си мисли, че става нещо подозрително.

– От колко време я няма Ари? – попита тя.

– Не знам – отвърна Клеър, избягвайки въпроса. – Чакай тук за секунда. – Хелън спря отвън, докато Клеър влезе в стаята на Джейсън да го повика.

Клеър докосна Джейсън по рамото, за да го събуди, а в отговор той повдигна сънено ръка и посегна да я дръпне в леглото при себе си. Тя се съпротиви леко и Хелън извърна поглед, за да им позволи малко усамотение. Видя нуждата на Джейсън като ярък проблясък, а Клеър откликна на чувствата му мигновено, макар че ги потисна бързо. Сега Хелън можеше да разчита емоциите толкова ясно, че се смущаваше да е в близост до двойки. Сякаш се натъкваше на голи хора всеки път, когато беше близо до старите си приятели. Зачуди се как ли се справя Орион с това. Може би той проявяваше повече разбиране относно емоциите, защото се беше научил да приема колко уязвими са хората като цяло.

Всички сме голи под няколко милиметра дрехи, напомни си Хелън, спомняйки си един прекрасно напрегнат момент в живота си, когато Лукас беше стоял точно пред вратата на душ-кабината й.

Чу Джейсън да казва: „Люк е жив? Сигурна ли си?“, а после тръгна надолу по коридора. Клеър отиде при Хелън пред спалнята на Джейсън, докато той навлече набързо някакви дрехи. Мигове по-късно той се срещна с тях в коридора.

– Да не би състоянието на Джери да се е променило? – обърна се Джейсън към Хелън с развълнуван шепот.

– Ами не – отвърна тя. Стигнаха до стаята на Джери и влязоха, затваряйки вратата след себе си, за да могат да говорят по-свободно. – Току-що открих, че е бил упояван.

– Упояван? – повтори Джейсън със слисан тон. – Ако е било опиат, щях да успея да доловя вредата, която ще причини на тялото му.

– Точно това е въпросът. Морфей ми каза, че упойващото средство не му вреди. Само го държи заспал.

– Морфей. Богът на сънищата. – Джейсън се взря неразбиращо в нея. – Вие двамата да не се мотаете заедно сега или нещо такова?

– Моля те, може ли само да провериш? – помоли Хелън настойчиво, като посочи надолу към спящото тяло на баща си.

– Съжалявам, Хелън. Моята сила не действа като кръвен тест. Не мога да откривам химикали, а само вредата, причинена на тялото. Не мога и да отстранявам химикали, освен ако не са патогенът, който вреди на пациента. Талантът ми ми позволява само да поправям това, което е повредено.

– Тогава какво можем да направим, за да му помогнем? – попита Клеър.

– Нищо – отговори Джейсън. – Всичко, което можем да направим, е да чакаме ефектът от опиата да отмине. И да държим надалече този, който го упоява, за да не може да му даде още. Кой всъщност му причинява това?

Хелън стисна зъби, твърде нервна дори да изрече името на майка си.

– Дафна – каза му Клеър, когато стана очевидно, че Хелън не може. Джейсън въздъхна и кимна.

– Като погледна назад, Дафна май винаги се появяваше, когато Джери се събуждаше. Оставаше да го наглежда и няколко минути по-късно той пак се унасяше. – Той погледна Хелън разкаяно. – Съжалявам, Хелън. Дори не ми е минало през ума, че Дафна би му причинила това.

– Вината не е твоя, Джейсън. А моя. Знам какъв кошмар е тя и въпреки това я допуснах близо до него – каза Хелън печално. – Някаква представа колко време ще мине, преди той да се събуди отново?

Джейсън вдигна сияеща длан над главата на Джери, затворил съсредоточено очи.

– В пълно безсъзнание е – каза той, като отвори очи. – Бих предположил, че може да остане така още дванайсет до шестнайсет часа. Това обаче е само грубо предположение.

– Благодаря – отвърна Хелън.

– Е, как е Лукас? – попита Джейсън предпазливо.

– Напълно добре – каза Хелън с усмивка. – Всъщност трябва да го доведа.

– Да го доведеш? – попита Джейсън, облекченото му изражение посърна. – Не може ли да лети? Или все още е твърде зле ранен, за да върви? Всички ще дойдем да помогнем... Хектор! – Джейсън се обърна и започна високо да вика брат си.

– Джейсън, чакай. Изобщо не е това – Хелън протегна ръка да го спре. Но Хектор вече беше дошъл до вратата на спалнята му. Зад него Хелън видя Орион да се измъква от допълнителното легло в стаята на Хектор.

– Какво? – раздразнено изръмжа Хектор на брат си, а после забеляза Хелън: – Къде беше? – попита я той, като излезе в коридора.

– Хелън? – попита Орион, като последва Хектор.

– О, добре. Тук си – каза тя. – Не мърдай никъде.

– Добре – каза Орион предпазливо, без да я разбира. – Къде е Лукас?

И двамата с Хектор се огледаха нагоре-надолу из коридора, търсейки Лукас.

– О, за бога – промърмори Хелън, като прокара ръка през лицето си. – Той е добре! Щях ли да се шляя наоколо, без да ридая безумно, ако беше мъртъв?

До този момент Кастор и Ноел, Палас, Касандра, Кейт и Анди до един бяха вече будни и надничаха от вратите на спалните си към Хелън. Тя вдигна ръце, преди всички да успеят да заговорят едновременно.

– Лукас е абсолютно, стопроцентово жив и здрав и ме чака на сигурно място – обяви тя.

– Къде? – попита Кастор, едновременно обнадеждено и объркано.

– Аа... на сигурно място – каза Хелън, несигурна колко информация е редно да сподели.

– Къде заведе сина ми? – настоя Ноел, като закрачи гневно по коридора към Хелън. Лицето й бе подпухнало, а очите й бяха яркочервени, след като беше плакала цяла нощ. Хелън осъзна, че Ноел я обвинява. Огледа лицата на всички. Видя съмнение, недоверие, и в най-добрите случаи, объркване. Беше свикнала Палас да я гледа, сякаш й няма почти никакво доверие, но не и Кастор и Ноел. Или Клеър.

– Лукас и аз го наричаме Всесвят. – Хелън вдигна ръце и просто го изрече. – Но всички вие познавате това място като Атлантида.