Богиня

10

Дафна допря ръка до бодливата ледена кора, която се бе образувала върху въглените.

Безумието бушуваше над главата й, когато се взря в обгорената яма, която бе представлявала под на всекидневна, и подобният на снежинки лед, който се бе натрупал над нея, потушавайки огъня, когато дъщеря й изчезна с Лукас. Как можеше да използва това?, запита се Дафна.

Никога не беше очаквала тази среща да бъде успешна, но препирнята, започнала в мига щом Хелън бе напуснала драматично, вече достигаше точката на кипене. Преди всички да започнат да се секат взаимно на парчета, Дафна трябваше да поеме контрола. Не планираше да изгуби този шанс.

– Ти ли предизвика земетресението? – изкрещя тя на Орион, прекъсвайки хаоса.

– Не – отвърна той. Когато няколко души го стрелнаха с невярващи погледи, той въздъхна и продължи неохотно: – Хелън го направи. Взела е таланта на Земетръсец от мен, когато станахме кръвни братя.

– А как отне кинжала от Фаон? – попита Дедал.

– Електромагнетизъм – отвърна Палас. – Макар че никога не съм чувал някой Хвърляч на мълнии да има достатъчно електрическа сила, за да създаде такова магнитно поле.

– Тя е прекадено могъща – тихо каза Тантал на Палас. – Може да убие всички ни.

Палас кимна в знак на съгласие, както и Дедал.

Стаята потъна в зашеметено мълчание, докато всички размишляваха над това. Дафна не можеше да ги остави да се разсеят от тази подробност точно сега.

Тя се вкопчи в Клонката на Еней, замаскирана като златна гривна на китката на Орион, когато той се изправи:

– Да не би да си отворил портал с това и да си бутнал Хелън и Лукас през него?

– Не. Мога само да отварям съществуващи портали, не да ги създавам – отговори той. – Само Хелън може да създава собствени портали, където поиска.

– Ледът? – попита Дафна, подканвайки го да обясни. Нужно й беше да насочи мислите на всички в правилната посока.

– Винаги има лед, когато тя се спуска. Но ако е отишла в Подземния свят, ще се върне почти мигновено. Тук времето спира, докато човек е в Подземния свят – каза Орион, объркан от посоката на въпросите на Дафна.

– Невинаги е така. Поне не за Хелън – възрази Дафна. – Не знам защо, но в един случай, на който станах свидетел, времето течеше тук на Земята, докато Хелън беше в Подземния свят.

Кастор погледна към Тантал, за когото Дафна знаеше, че е Търсач на истината. Тантал кимна.

– Тя говори истината – потвърди той.

– Подземния свят? – прошепна Кастор с пресекващ глас. – Защо би завела Лукас в Подземния свят?

Всички бяха почувствали ужасната горещина от електрическата буря на Хелън. С изключение на Дафна, която можеше да се справи със силната топлина на мълниите, останалите имаха болезнени червени изгаряния по голата си кожа. А Лукас беше държал Хелън, докато тя беше в това състояние. Ако свържеха тази мисъл с Подземния свят, всички щяха да стигнат до осъзнаването, че Лукас е мъртъв или умираше.

– Чичо – каза Хектор тихо. Очите на Кастор се стрелнаха наоколо, сякаш дори не чу племенника си. Хектор погледна през стаята към Джейсън и Ариадна. Всички бяха безмълвни и се споглеждаха, търсейки отговори.

– Хелън познава Подземния свят по-добре от всеки. Може би знае някое място, което може да помогне на Люк? Може би затова го е отвела там – каза Джейсън, мислейки на глас. Всъщност само се хващаше отчаяно за евентуални възможности. Всички погледнаха към Орион за потвърждение.

– Може ли да е това? – попита Кастор.

Орион сви рамене и поклати глава, сякаш за да каже, че не знае. Не изглеждаше много обнадежден.

Дафна остави да минат няколко секунди, за да възприеме чутото.

– Ами ако тя остане там долу с него, Орион? – каза тихо Дафна, напомняйки си да не бъде твърде настоятелна.

Тя видя лицето на Орион да се разкривява при мисълта да загуби Хелън завинаги. Той я обичаше и би направил всичко за нея, точно както Дафна бе планирала, когато тласна двамата един към друг в Подземния свят.

Всъщност беше предсказуемо. Двама млади, красиви тийнейджъри, изправени пред неописуеми трудности, съюзяващи се, за да се бият за обща кауза. Всичко, което Дафна бе трябвало да стори, беше да направи една връзка с Лукас невъзможна, да даде на Орион шанс да се надява, и той със сигурност щеше да си падне по Хелън. Сега всичко, което Дафна можеше да направи, беше да се надява той да я обича достатъчно... така че Дафна да може наистина да го контролира.

– Можеш ли да тръгнеш след нея? – продължи тя, подтиквайки го, опитвайки се да действа точно както трябва в тази ситуация, за да накара Орион да осъзнае каква роля, му бе отредено да играе в следващия Велик Цикъл. – Можеш ли да я върнеш обратно?

– От мъртвите? — избълва Дедал преди да осъзнае какво казва. Извинително хвърли поглед към Кастор. – Съжалявам, Кастор. Но синът ти не изглеждаше добре.

Кастор кимна. Лицето му беше бяло като платно, а очите му се взираха с празно изражение към пода, сякаш вече не виждаха нищо.

– Още не знаем какво се е случило. Не губи надежда – прошепна Тантал в ухото на Кастор. Стисна успокояващо рамото на брат си, докато Дафна прехапа език, за да се въздържи да не се озъби при звука на гласа му. Идваше й да изкрещи на Кастор да не му се доверява, но знаеше, че няма да има никаква полза.

Тантал проговори високо, така че в разговора бяха включени и другите в стаята, като с лекота премина към ролята на предводител след катастрофа. Винаги е бил най-харизматичният от всички тях – помисли си Дафна горчиво. Дори когато знаеха, че е зъл, те му се доверяваха, въпреки всичко. Искаха да му се доверят, точно както някога му се бе доверявала Дафна.

– Предлагам да използваме тази среща, за да обсъдим това, на което станахме свидетели, и как би трябвало да продължим напред – каза Тантал, като се обърна към групата. Очите му се преместиха към Фаон и станаха твърди: – Като започнем с това, как да накажем Фаон, задето се опита да убие Главата на своята Династия.

Анди седеше в кухнята с останалите не-Потомци – тоест, останалите не-Потомци, които нямаха нужда да си легнат. Кейт беше завела Ноел на горния етаж, след като стана ясно, че тя няма да е в състояние да спре да плаче. Ноел беше жилава и издръжлива жена, Анди виждаше това, но след случилото се с Лукас всяка майка щеше да рухне.

Мат и Клеър изчакаха Кейт и Ноел да излязат, преди да проговорят.

– Никога не съм си помисляла, че Хелън би наранила Лукас. Никога – прошепна Клеър с безизразни от мъка очи. – Не мога да го повярвам.

– Тя е напълно извън контрол – прошепна Мат в отговор.

Двамата седяха, с лица, неподвижни като бледи маски. Анди не познаваше Хелън като тях, но определено знаеше как изглежда злобата, когато я видеше. Нямаше друг начин, след като имаше майка-сирена.

– Но това беше случайност – каза Анди, застъпвайки се за Хелън. – Тя го направи, без да иска.

– Това влошава положението още повече – отвърна Мат разгорещено. – Можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако искаше?

Мат, Клеър и Анди седяха мълчаливо на масата и подслушваха остатъка от срещата. Потомците се препираха как да си поделят Фаон. Очевидно този тип беше изключително популярен, особено сред по-старото поколение. Всички имаха претенции към него, но Дедал от Атинската династия бе този, който имаше най-голям повод за оплакване, а не само искаше да отмъсти за онова, което едва не се беше случило на сина му преди броени мигове.

Беше споменато някакво младо момиче на име Касиопея и стаята утихна. После бе единодушно решено Дедал и Фаон да се срещнат призори за двубой до смърт. След това срещата бе закрита. Секунди по-късно Ариадна и Джейсън дойдоха при тях в кухнята. Очите на Ариадна се напълниха със сълзи в мига щом видя Мат.

– Лукас... – прошепна тя, като обви ръце около гърдите му.

Клеър отиде при Джейсън и се взря с търсещ поглед в лицето му, задавайки му безмълвен въпрос.

– Положението е лошо, Клеър. Почувствахме сърцето му да спира – каза Джейсън глухо.

– Той обаче ще се оправи, нали? – каза Клеър. Джейсън сви рамене с трепереща устна. Клеър притегли главата му надолу и го остави да се отпусне на рамото й.

Джейсън и Ариадна бяха надарени Лечители. Знаеха колко сериозни са в действителност нараняванията на Лукас. Може и да не бяха споделили подробностите, докато бяха на срещата, но тук, на сигурно място в кухнята на Ноел, можеха да изразят онова, което не биха могли пред останалите Династии. Никой от тях не мислеше, че Лукас ще оцелее.

Мат и Клеър положиха всички усилия да успокоят близнаците, но не можеха да направят много, освен да ги прегръщат. Размениха си мрачен поглед над раменете на Джейсън и Ариадна. Анди знаеше какво си мислят.

Ако Хелън можеше да убие Лукас, човека, когото обичаше най-много, значи можеше да убие всички тях.

В продължение на един миг Анди гледаше как новите й приятели се прегръщат, а после започна да се чувства като натрапница. Не беше познавала истински Лукас и нямаше представа какво е чувството да имаш брат или сестра – камо ли пък какво е чувството да си мислиш, че този брат или сестра ще умре. Винаги беше искала някого, когото да обича толкова много, колкото те очевидно обичаха Лукас.

Смутена, че изглежда искаше да страда, както страдаха те, че почти ревнуваше заради дълбочината, с която всички чувстваха това, Анди тръгна към кухненската врата, водеща към двора.

Тя беше създание на морето и океанът винаги беше най-голямата й утеха. Анди сметна, че може би едно плуване набързо ще проясни ума й достатъчно, за да може да е на разположение да помогне на това семейство, което й беше помогнало толкова много. За първи път, откакто бе доведена в къщата на семейство Делос, Анди излезе от имението и се отправи към брега.

– Тя иде като нощ красива³ – изрече напевен глас, който бе едновременно плътен и мрачен, светъл и невинен. Непогрешим.

Анди замръзна, макар да знаеше, че е твърде късно. Той вече я беше видял, така че нямаше смисъл да се опитва да стои неподвижно като зашеметена кошута насред пътя. Аполон не беше кола – той беше вълк. Елените трябваше да бягат от вълците.

– Не мислеше наистина, че съм те забравил, нали? – попита Аполон, докато вървеше с бавна дебнеща походка към нея, осветен в гръб от дългите лъчи на снишаващото се слънце.

Водата беше само на няколко крачки. Може би ще успее?

– На твое място не бих го сторил – каза Аполон, отгатнал намерението й. Гърлото й се присви от ридание, от убеждение, че всичко е свършено. Това бе мигът, когато щеше да умре от ужасна, бавна и мъчителна смърт.

– А аз не бих го сторил, ако бях на твое място – изрече глас, прозвучал като ехо от този на Аполон, отнякъде далече във водата.

Анди обърна глава и видя Хектор да се надига от вълните. С голи гърди и обут само в подгизнали джинси, той закрачи с лекота през прилива, сякаш водата е негов съюзник. Лицето му, точно копие на това на Аполон, беше сковано от гняв.

Аполон се усмихна на своя двойник-Потомък:

– Интересен талант имаш с водата, синко. Къде го получи?

Хектор не отговори. Отиде право при Анди.

– Добре ли си? – попита я нежно. Тя кимна и хвърли предпазлив поглед в посока на Аполон, сякаш за да каже: „Засега“. Хектор я избута зад гърба си и се обърна с лице към Аполон.

– Виж ти, виж ти. Колко си нагъл – рече укорително богът. – Никак ли не се притесняваш да ме предизвикаш?

– Не – отвърна Хектор с овладян глас. Аполон избухна в смях. Беше причудливо звучащ злокобен кикот – не човешки, и леко безумен.

– А би трябвало. – Очите на Аполон засияха. Кожата му заблестя със собствена светлина и внезапно изглеждаше, сякаш богът е облечен в пълни бойни доспехи и носи здрав бронзов меч.

Макар да бе невъоръжен и полугол, Хектор не трепна, нито показа дори най-малък страх. След миг божественият ореол от светлина, който обкръжаваше Аполон, избледня и видението с доспехите изчезна.

– Ти наистина си той – рече Аполон, впечатлен. – Прероденият Хектор. А аз би трябвало да знам. Яздех с него в колесницата му в Троя.

Хектор не отговори. Взираше се в съперника си, всеки мускул бе жив и напрегнат под кожата му. Застанала само на сантиметри от голия му гръб, Анди почувства как в Хектор се заражда буря. Осъзна, че той иска да се бие с този бог.

Лицето на Аполон се присви конвулсивно. Страхуваше се от Хектор. За първи път сякаш от цяла вечност Анди почувства нещо близко до облекчение.

– Скоро, малки синко – каза Аполон, говорейки за сблъсъка, който Хектор толкова очевидно желаеше. – Скоро ще сме отново на полесражението, но този път аз ще се бия за Олимп, а ти – за твоята новосъздадена Атлантида. И ако Зевс не ни принуди да прибегнем до разни номера както миналия път, най-после ще завършим цикъла на Богините на Съдбата и ще докажем кой е по-могъщ – родителите или техните Потомци.

Аполон скочи в небето и отлетя. Хектор го проследи как си отива, мислейки си за онова, което Аполон бе разкрил току-що. Анди знаеше, че и тя също би трябвало да мисли за онова, което богът беше казал, но всичко, което можеше да направи, беше да гледа Хектор. Питаше се как изобщо бе могла да го сбърка с Аполон.

Разбира се, чертите и телосложението им бяха едни и същи, но очите на Хектор бяха живи и пълни с емоция, докато на тези на Аполон им липсваше нещо съществено. Нещо човешко, предположи тя. Очите на бога бяха мъртвешки гладки като на мраморна скулптура, докато тези на Хектор бяха живи и яростни... толкова пълни с чувство, че сякаш горяха от него.

– Благодаря ти – прошепна тя; в тези две думи се съдържаше признанието, че му дължи живота си.

Той хвърли поглед към нея и кимна веднъж, после рязко се обърна да си върви. Отиде до ризата и обувките си, натрупани на купчина по-нагоре по брега. Анди последва мълчаливата му фигура, зашеметена.

– Това ли е всичко? – попита тя, гласът й се извиси невярващо накрая. – Няма да ми кажеш дори една дума? Просто ми спасяваш живота, кимваш и изчезваш, сякаш правиш това всеки вторник или нещо от този род?

Хектор не я погледна. Извръщайки лице, той нахлузи ризата си през главата и посегна надолу да вземе обувките си.

– Хей! – извика тя. Той не й обърна внимание. – Хей! – Изтича към него и го бутна колкото можеше по-силно.

– Какво? – попита той, раздразнен, докато се отдалечаваше с препъване от нея.

– Как така какво? – кресна му тя саркастично в отговор.

– Имам предвид, какво искаш от мен, Анди? Да си отида ли искаш, или да остана, или да падна мъртъв? Какво?

Очите му се вглеждаха търсещо в нейните. Подскачаха напред-назад, търсейки нещо вътре в нея. Анди сви рамене. Нямаше представа какво търси той. Той седна на пясъка с обувките си в ръка, сякаш се предава.

– Не мога да направя това с теб. Не и тази вечер – каза той тихо. – Току-що видях брат си да се опърля до смърт пред очите ми.

Спря и извърна поглед от нея, с рамене, надигащи се от дълбок дъх. Той го пое и задържа, преди да се превърне в сълзи. Анди коленичи на пясъка до него, докато той се бореше, чувствайки се ужасно. Едва се владееше, но въпреки това беше оставил всичките си други чувства настрана и беше рискувал живота си, за да спаси нейния. А после тя му се бе разкрещяла. Не беше най-елегантният й миг.

– Съжалявам, Хектор. – Анди докосна ръката му с връхчетата на пръстите си. Той се наведе мъничко по-близо.

– Най-лошата част е да не знам къде са отишли или как е той – довери й Хектор. – Мразя факта, че не мога да им помогна. Нали знаеш?

Тя знаеше. Хектор го биваше да спасява хората. Току-що беше видяла сама, че е от онези мъже, които по-скоро биха предпочели да се сражават с бог, отколкото да се чувстват безполезни. Да не е в състояние да направи нищо за него вероятно беше най-ужасното мъчение.

– Може ли Орион да ги намери в Подземния свят? О! Може би дори да те вземе със себе си? Да отидеш да ги вземеш – каза тя, опитвайки се да бъде от помощ.

– Орион не може да намери Хелън. Тя е тази, която намира него, когато се срещат в Подземния свят – отвърна Хектор, като поклати глава.

– Прекарали са заедно цялото това време там долу и нямат определено място за срещи?

– Времето и пространството не са като тук, а Търсачът в Дълбините е Хелън, не Орион. Той може да я потърси, но освен ако тя не знае, че той я търси, и не отиде при него, никога няма да се срещнат. – Хектор разхвърля с ръце малко пясък, като завъртя пръстите си из него в пристъп на безсилно раздразнение. – Хелън е тази, която държи контрола.

– Това го чувам доста често напоследък. – Анди погледна надолу към фигурите, които той правеше в пясъка, и се намръщи. – Значи всичко, което можем да направим, е да чакаме Хелън да се върне? Това е доста дразнещо.

– Точно затова имах нужда да поплувам. В семейството ми има някаква водна нимфа, и винаги съм се чувствал в океана като у дома си – той се усмихна и погледна надолу към пясъка. – Помага ми да се успокоя.

– На мен също. – Тя се загледа в профила му, питайки се как така вече имаха толкова много общи неща. Не си бяха разменили повече от няколко думи, но тя го разбираше идеално. – А да се разминеш на косъм от схватка с бог не е точно успокояващо. Съжалявам.

– Не, не казвай това.

Той вдигна поглед към нея и тя забрави как да диша. Той беше красив, спор нямаше. Но с красотата е лесно. Не това я разчувства. Това, което я разчувства, бе целият живот, който видя вътре в него. Той имаше такъв силен дух, че сякаш извираше от очите му и посягаше да я улови.

– Това, че се появи, беше най-хубавото, което ми се случи през целия ден – каза той, тотално съсипвайки момента.

Анди се сви.

– Да, добре. Благодаря – каза тя колебливо. – Но бих се впечатлила повече от тази реплика, ако не знаех какъв скапан ден си имал.

И двамата се засмяха.

– Тази реплика беше доста патетична, нали? – попита той със самоирония.

– И по-лоши неща съм чувала, но да. Беше доста зле. – Тя му се ухили и вдигна невярващо ръце. – Какво стана? Бях те заклеймила като абсолютен позьор.

– Какво мога да кажа? Не съм във форма – засмя се той и извърна поглед, обзет от свенливост. – Толкова не съм склонен да позирам в близост до теб.

– Хубаво – каза тя тихо, зарязвайки шегата. – Повече те харесвам така, във всеки случай.

Когато той я погледна с крайчеца на окото си и се усмихна, Анди разбра, че никога повече нямаше да го сбърка с друг. Нямаше значение на кого прилича. Хектор беше неповторим. Анди знаеше също и че независимо дали й харесва, или не, от този миг нататък никой друг мъж нямаше да е равен на него в ума й.

Мат проследи с поглед как Аполон остави Хектор и Анди на брега и разхлаби хватката си върху кинжала, благодарен, че нищо не се беше случило. Знаеше, че не би могъл да позволи на Аполон да нарани това момиче, но намесата му би породила цял куп проблеми. Мат още се опитваше да убеди себе си, че може да преживее няколко лоши предчувствия, стига по-голямото зло да бъде унищожено. Просто се радваше, че още не му се налага да се изправи пред тези предчувствия, и се надяваше боговете да не го поставят в положение, в което да е принуден да го стори.

Мат безмълвно започна да се прокрадва по брега. Макар и да беше тих, знаеше, че единствената причина, поради която Хектор не го беше чул, бе, че Анди го разсейваше.

Той и Андромаха се бяха събрали отново. От това, което Мат виждаше, между тях съществуваше същата любов като преди. Нежни, изпълнени с хумор другарски отношения, които можеха да издържат на всичко – дори война, глад и загубата на други любими хора. Тяхната любов беше една от причините, заради които Троя беше устояла на обсадата.

Мат им желаеше най-доброто и се надяваше, че този път нещата ще се развият различно. Наистина харесваше Хектор. Винаги го беше харесвал, въпреки дълбоките им политически различия. Хектор беше единственият, който наистина го разбираше.

Това е проблемът със стените, помисли си Мат. Мъжете от двете им страни понякога си приличат почти във всичко – с изключение на онова едничко дребно нещо, заради което са готови да се избият помежду си.

Изтичвайки нагоре по пясъчната ивица до фара на Грейт Пойнт, Мат успя смътно да различи шатрите от лагера на своята армия. Добре замаскирани дори през деня, за случайния наблюдател те не изглеждаха много по-различно от пясъчни дюни, но Мат можеше да ги види като това, което наистина бяха. Гнезда на мирмидонци.

– Господарю – каза Теламон, появявайки се безшумно до Мат.

Мат му се усмихна и топло стисна ръцете му за поздрав.

Беше изненадан, че се чувства толкова дълбоко свързан с военачалника. Нежни спомени се надигнаха в Мат, напомняйки му за връзката, която споделяха някога. Теламон се вгледа в лицето му.

– Изобщо не приличам на него, Теламон – подсмихна се Мат.

– Не външността е важното – отвърна Теламон искрено. – Убедеността ти е това, което има значение.

– Знам в какво вярвам. Щях да го вярвам, дори ако кинжалът никога не беше попаднал при мен. Сега осъзнавам това и знам какво трябва да направя – каза Мат печално и пусна стария си приятел.

Осъзна, че множество мъже излизат от дюните. Те се събраха около Мат като мислеща мъгла, настръхнала от стрели и мечове.

– Което е именно причината, заради която кинжалът те избра. – Теламон отстъпи назад и леко повиши глас, за да даде и на останалите трийсет и двама мирмидонци да разберат, че се бяха събрали отново. – Господарят никога не би натрапил насила убежденията си на друг. Затова отне толкова време. Той изчака, докато откри дух, подобен на неговия собствен.

Войниците, които сякаш се появиха от нищото, минаха пред Мат, всеки – обхождайки лицето му с търсещ поглед, както бе направил Теламон. Някои от лицата на войниците му имаха чудовищни мравешки черти, като например антени, лъскави напълно черни очи или червена като на рак кожа, която изглеждаше направена от черупка. Външно някои имаха вид почти на човеци, но Мат знаеше, че не са такива.

Мат ги разпозна един по един. Те сигурно също бяха доловили в него нещо познато, защото докато всеки от тях го оглеждаше, по лицата им се разливаха удовлетворени изражения.

– Познавам всички ви и забелязвам, че много от нас са изгубени по пътя – каза Мат с истинско вълнение.

Бяха го чакали толкова дълго и всеки един от тях бе дошъл, когато бяха призовани. Мат не можеше да бъде в мир със себе си, ако не бъдеше честен относно съмнението, което все още изпитваше:

– Съжалявам, братя. Не съм сигурен, че тази война е справедлива. Не целта ни е това, в което се съмнявам. Зная кое е правилно и знам, че трябва да го направя, независимо колко трудно е за мен. Но все още имам задръжки относно това редом до кого се бием.

— Както имаше и в Троя — каза Теламон с многозначителна полуусмивка, сякаш напомняше на Мат, че нищо не се е променило кой знае колко. — Не се биеш за владетел и не се биеш за отделна страна, господарю. Биеш се за правото на всеки човек да решава сам съдбата си. Както всеки един от нас реши за себе си, когато се заклехме върху острието.

— Заклехме се върху острието — прошепна множеството от мирмидонци.

– Един човек, един глас – подтикна ги Теламон.

– Един човек, един глас – напевно повториха мирмидонците.

Мат изчака хорът от верни последователи да утихне преди да продължи. В единомислието им имаше нещо, което го смущаваше, най-вече понеже това, което повтаряха в един глас, бе основата на индивидуалната мисъл и перлата на гръцката философия.

Идеята за „един човек, един глас“ беше началото на демокрацията. Мат вярваше, че всички същества, бедни или богати, богове или простосмъртни, трябва да се възприемат еднакво. Слабите имаха точно толкова право да решават сами, колкото и силните. Това убеждение беше нещо, за което бе готов да умре, за да го защити. Знаеше също и че когато един индивид се сдобие с твърде много власт, лишените от власт страдат и обикновено умират. Не би могъл да живее в мир със себе си, ако позволеше това да се случи. Не и когато можеше да го спре. Но не искаше да допуска същите грешки, както в Троя.

– Бог Хермес ми съобщи, че няколко Потомци желаят да се присъединят към нашата кауза срещу Тиранина, но им нямам доверие. Това, което искам всеки от вас да обмисли, е следното: да действаме ли сами? – Мат отстъпи назад и повиши тон, за да посвети всички войници в това решение: – Какво ще кажете? Трябва ли да накараме Хермес да уреди всички да се срещнем с Потомците? Или можем да направим това, без да сключваме съюзи с хора и с богове, които не са много по-добри от злото, с което се борим?

– Ние се борим и загиваме за една цел, господарю – каза Теламон. Думата господарю премина сред мъжете в шепот на съгласие, отново смущавайки Мат. – Сами или със съюзници, няма значение. Когато се бориш, тези, които се стремят към същата цел като теб, ще ти припишат заслугата за победите ти, независимо дали искаш, или не. Само едно нещо наистина има значение.

Мат кимна, взел решение, въпреки цената, която знаеше, че ще трябва да плати:

– Тиранинът трябва да умре.

Хелън лежеше в тревата, загледана в Лукас, докато той спеше. В първите си мигове този нов свят, който бе създала, не беше нищо друго, освен мека трева под нея, слънце в синьото небе над нея и Лукас до нея. После светът се разрасна, защото той страдаше.

Със силата на волята си тя призова слънчевата светлина да отнеме болката му, въздухът – да изцели раните му, а земята – да го нахрани, за да няма нужда от храна или вода. След секунди Лукас бе отново здрав и съвършен. Очите му се отвориха с потрепване на мигли и се приковаха в нейните, и целият свят на Хелън беше в него.

– Здрасти – каза той; по лицето му се разля усмивка.

– Здрасти – отвърна тя, усмихвайки му се в отговор.

– Мъртъв ли съм?

– Ни най-малко.

– О, хубаво. – Той погледна нагоре към ясното, празно небе.

Хелън още не беше успяла да сложи в него никакви облаци.

Облаците изникнаха изведнъж, когато си помисли за тях, замъглявайки жълтото слънце съвършено, така че Лукас да не бъде заслепен от него.

– Сигурна ли си, че не съм мъртъв? Защото се чувствам някак мъртъв – каза той със съмнение.

Хелън се засмя и положи длан на гърдите му. За миг равномерното пулсиране на сърцето му беше единственият звук в нейния свят.

– Не ми се струваш мъртъв.

– Това е всичко, което има значение — каза той и обърна глава да я погледне. Тревога затъмни очите му. – Знам, че не е възможно. Какво направи, Хелън?

– Създадох ти свят.

Лукас се надигна, седна и се огледа наоколо, и внезапно тя изпита стеснение, сякаш той гледа недовършена картина, а тя още седи пред статива си. Със силата на волята си Хелън призова тревата да израсне и да се превърне в поле. Сложи цветя в тревата, пчели в цветята и изпълни въздуха с уханието и звуците на пролетта. Той проследи как светът расте като килим, разстилащ се във всички посоки, и погледна обратно към Хелън. Сведе глава и я поклати.

– Връзва се. Ако някой би бил достатъчно надарен, за да създаде цял нов свят, това ще си ти, нали?

– Не съм единствената за всички времена – призна тя, като седна до Лукас и го погледна сериозно. – Хадес го е правил. Зевс също. Морфей го е правил. И... правила го е и Атланта.

– Атланта. Говориш за Атлантида? – попита той, намръщен замислено. Хелън кимна. Лукас се обърна към нея, убийствено сериозен. – Хелън, знаеш ли къде е Атлантида?

Хелън преглътна и кимна. Също като с отлепването на лейкопласт, сметна, че ще е най-добре, ако просто приключи бързо.

– Няма я вече. Не знам всички подробности, но Хадес ми каза, че потънала завинаги, когато Атланта изгубила някаква схватка. – Хелън забеляза как лицето на Лукас посърна, сякаш нещо го заболя. – Съжалявам, Лукас. Няма Атлантида.

– Не. Но го има това място тук – каза той, ободрявайки се. Хелън го погледна, озадачена.

– Да, но това, че няма Атлантида, значи, че няма безсмъртие. Всички тези години, през които Династиите се избиват помежду си, за да се доберат до Атлантида и да станат безсмъртни... всичко е само една вълшебна приказка.

– Бих се обзаложил на всичко, че твоят свят е по-хубав, отколкото Атлантида някога е била. И се обзалагам, че ако Атланта е можела да прави хората безсмъртни, ти също можеш.

– Е, благодаря, но всичко, което съм създала дотук, е поляна с цветя. А не вечен живот.

Той се загледа в нея за няколко мига. Хелън познаваше този поглед. Отправяше й го, когато се опитваше да измисли най-добрия начин да й обясни нещо сложно.

– Просто изплюй камъчето – изпъшка тя, ухилвайки се на неизбежния урок, който той се готвеше да й предаде.

– Просто си мисля за начина, по който действа твоят свят. Всичко, което искаш да се случи, се случва – независимо колко откачено е, нали? Но въпреки това има правила – каза Лукас, като говореше и мислеше едновременно. – Нека го кажа така. Ти изцели тялото ми. А знам, че бях почти мъртъв.

– Да, но...

– Когато се върнем в другия свят. Ах, Земята – каза той, правейки гримаса при мисълта колко странно беше да каже това. – Предполагам, че раните ми няма да се появят пак, нали?

– Разбира се, че не. Излекуван си.

– Значи си променила тялото ми. Каквото си направила с тялото ми тук, то ще се пренесе и нататък, когато се върнем на Земята. Това е едно от правилата. – Лукас изчака Хелън да кимне, което тя направи бавно, все още опитвайки се да проследи мислите му. – Тогава какво пречи да ме направиш безсмъртен тук и да си остана такъв, завинаги, независимо в какъв свят ще отидем?

Хелън се втренчи в него:

– Как го правиш? Как разбираш всичко толкова бързо?

– Ти може и да си всемогъща, но нищо не може да победи обикновената проста логика. – Той й се усмихна: – Прав ли съм? Можеш да направиш безсмъртен всекиго, като го доведеш тук и си го пожелаеш?

Тя кимна безмълвно, мислейки си как я нараняваха в царството на Хадес и когато се събуждаше в леглото си на Земята, още бе ранена. Знаеше от опит, че ако нещо се случеше на тялото в един свят, то продължаваше във всички останали. Същото важеше за безсмъртието. Хелън знаеше по подразбиране, че това е вярно, също както знаеше, че краката й са си на мястото, дори когато не мислеше за тях. Можеше да направи себе си и Лукас безсмъртни само като си го помислеше тук, в своя свят.

Само едно желание, намислено в този свят, докато си седеше в тревата, и тя и Лукас можеха да живеят заедно, вечно млади и здрави.

– Недей – каза Лукас с неподвижно лице. Знаеше какво обмисля Хелън. – Трябва наистина да обмислим това, преди да продължим и да направим нещо трайно.

Хелън си помисли как беше изглеждал Лукас, когато го доведе в своя свят само преди мигове – овъглената му кожа, костите, показващи се открити и зачервени на най-лошо засегнатите места. Знаеше, че е издръжлива и жилава, но знаеше също и че има някои неща, с които може да се справи, и други, с които не може. Да изгуби Лукас, не беше нещо, с което можеше да се справи. Нито сега, нито когато и да било.

– Разбира се. Ще говорим за това по-късно. – Тя му се усмихна ведро.

– Хелън – поде той; очите му се разтвориха широко към нея, предупреждавайки я.

Тя се изправи преди Лукас да има шанс да й изнесе лекция и го издърпа на крака.

– Хайде, умнико. Искам да отида в Париж. Или Рим. Или Стокхолм.

Той не разбра какво искаше да каже тя, докато в периферията на покритата с трева и диви цветя поляна не се появиха очертанията на град на фона на небето. Нямаше неприятен преход, никакви купчини боклук или грозно построени депа за обществен транспорт, само цветя, а после – паваж. Блестящ град, съвършен и издържан, изникна от природния свят точно до него, като кралство в стъклена топка със снежинки.

Стъпиха на паважа и градът и целият му шум, суматоха и живот ги заобиколиха. Уханията на кафени зърна и печащ се хляб изпълниха въздуха и носовете им ги отведоха до оживено, претъпкано кафене, на половин пресечка по-надолу.

– Сякаш Ню Йорк, Виена и Рейкявик са създали свой общ град с Шотландия – изрече Лукас с благоговение.

Той вдигна поглед към сградите, някои – древни и подобни на замъци, а други – блестящи и нови. Точно пред високите постройки едно съвършено неопитомено място с гори, езера и планини очакваше да бъде обходено, преплувано и прелетяно.

Лукас тръсна глава, за да я проясни.

– Това е Всеград.

– Да – засмя се Хелън меко. – Всеки град, в който никога не съм била.

– Веднъж ти обещах, че ще пътуваме – каза той с тъжно лице. – Съжалявам, Хелън. Щеше да ни отнеме само няколко мига и можехме да отлетим заедно навсякъде. Но аз така и не те заведох.

– Други неща ни бяха в ума – каза тя и взе ръката му. – Не построих това, за да те засрамя. Построих го, за да го споделя с теб.

Лукас повдигна лице към небето, попивайки преплетените пластове от миризми и гласове.

– Е, направила си всичко както трябва – с изключение на едно. – Лукас преглътна тежко и се усмихна, хвърляйки поглед към нея. – Много по-чисто е от всеки град, в който съм бил.

– Какво мога да кажа – аз съм от Нантъкет – Хелън сви рамене. – Ние не цапаме.

– Да, забелязах. Дори мръсотията там е чиста. – Лукас се засмя и извърна цялото си тяло към нейното.

Само за миг Хелън имаше чувството, че той ще я целуне и навсякъде във Всеград слънцето заблестя малко по-ярко. Но той не я целуна. В последната секунда се отдръпна и смени темата.

– Догадки, извлечени от контекста. Знам, че искаш нещо за ядене, защото направи така, че да се появим точно до кафене – каза той, с дълбок, плътен глас. Извърна се и стисна ръката й, сякаш се опитваше да изтръгне и двамата от някакъв сън. – Хайде. Да видим какво си сложила в менюто.

– Чакай, защо? – свенливо попита тя.

– Този свят е отражение на желанията ти. – Той въведе Хелън в оживеното и шумно кафене, преди да е успяла дискретно да премахне нещо. Хвърли поглед наляво и надясно към масите от ковано желязо с керамични плотове, всевъзможни отделни керамични съдове и оголените подпокривни греди над главите им, и се усмихна. – Това е подсъзнанието ти. Искам да узная какво искаш наистина.

Твърде закъсняла да го спре, Хелън последва Лукас, когато той влезе в подсъзнателните й мисли. По стените имаше картини – чудати изображения, които никога нямаше да са на една и съща стена в някой музей.

Ансел Адамс⁴ и Тулуз-Лотрек някак съжителстваха в съвършена хармония в малкия свят на Хелън. Момичета, танцуващи кан-кан, излагаха на показ краката си редом до величествени пинии, затрупани дълбоко в бялата чистота на зимата.

Това беше всичко, което Хелън обичаше в изкуството, и всичко, което обичаше в човешката природа. Тя погледна към друга стена и видя картина на Ван Гог с живи, почти жестоко изглеждащи цветове да виси само на сантиметри от един успокояващо изглеждащ и спретнат Мондриан⁵.

Хелън знаеше, че Лукас вижда всеки нюанс, всеки диалог между произведенията на изкуството. Едното изображение допълваше другото, докато Хелън отново и отново „сновеше“ из подсъзнанието си, за да открие кое е по-привлекателно – способността на човечеството да бъде рационално и целомъдрено или нуждата му да бъде непокорно и секси.

Лукас влезе право в недовършения мислен спор на Хелън и видя всичко, което бе скрито в нея – гола кожа, току-що излязла от гореща вана, и посипани със сняг брези. Хелън се почувства гола и открита пред него, така че той можеше да я гледа на воля. Беше толкова смущаващо, че тя изстена.

Тя дръпна Лукас в миниатюрно сепаре в ъгъла до прозореца и вдигна менюто си като барикада. Опита се да го прочете, но то беше празно. Точно като ума й.

– Хелън? – каза Лукас тихо, дръпвайки менюто надолу. – Не е нужно да криеш нищо от мен. Знаеш това, нали?

– Р-разбира се – заекна тя, треперейки.

– Не се страхувам от нищо вътре в теб – упорито каза той. – Добро. Лошо. Злокобно. Познавам тъмнината. И никога не бих те съдил, че и ти имаш мъничко от това.

– О. – Хелън се огледа из стаята. Стряскащата картина на Гоя „Сатурн поглъща сина си“ привлече погледа й и го задържа. – А ако не е чак толкова мъничко?

Лукас се засмя. Дръпна менюто от нея, хвърли го на пода и улови двете й ръце.

– Не ти ли казах, че те обичам?

– Да.

– Имам предвид, цялата. Дори странните части.

– Напомни ми да изгоря това място до основи, щом си тръгнем – каза тя; обожаваше го.

– Дума да не става. – Той огледа посетителите. Изглеждаше, сякаш хора от всякаква раса, възраст и период се мотаеха заедно. Индианци с украсени с пера диадеми бъбреха дружелюбно с пирати. Момичета с дълги бретони като през осемдесетте години на XXв. флиртуваха с мъже, излезли направо от Елизабетинска Англия. – В главата ти ми харесва. Странно е, но ми допада.

Хелън се огледа наоколо и всичко й се стори логично. Колко фантастично щеше да бъде да можеш да отидеш в някое кафене и да подхванеш разговор с някой от друго време и място? Беше нещо, което винаги си бе представяла, че прави, а сега изглеждаше, сякаш вече не бе нужно да си го представя. Можеше да бъде част от него.

Никой от тях не беше гладен или жаден, бяха там само за да опитат някоя вкуснотия и да се наслаждават взаимно на компанията си. Навън беше мразовито, но по приятен начин и когато Хелън“ погледна към облеклото им, и двамата бяха облечени идеално за есенен ден. Не се беше сетила да ги облече, но определено носеха нови дрехи.

– Хайде – той се изправи и облече току-що създаденото си палто. – Искам да се поразходя преди да завали сняг.

Излязоха от кафенето и тръгнаха бавно надолу по калдъръмената улица, покрай магазини и сгради, които гъмжаха от хора, отдали се на живота си. Хелън нямаше представа откъде идваха всички тези хора. Предположи, че ги е създала или си ги е спомнила. Какъвто и да беше случаят, тя знаеше, че са основани на реалността и това й действаше успокояващо. Щеше да е странно да се скита из пуст град или, по-лошо, из град, пълен с роботи, подобни на манекени.

Слънцето залязваше и Хелън подуши сняг във въздуха, точно както бе предсказал Лукас. Прозорците грейнаха с топли светлини, когато хората включиха лампите си или запалиха свещи. Лукас бе сложил ръка на рамото й, докато се разхождаха бавно по улицата.

– Няма бедни хора. Нито бездомни – рече той изведнъж.

– Не – отвърна Хелън. – Тук всички имат каквото им е нужно.

– Но как може някой да е благодарен за това, което има, ако не знае какво е да няма онова, от което се нуждае?

Хелън поклати глава и сведе поглед:

– Винаги съм си мислила, че това е най-неубедителният довод – че ни е нужно някои хора да бъдат бедни, за да напомнят на нас, останалите, да бъдем признателни. Всичко, което това всъщност означава, е, че някой трябва да понася бедност и нищета, за да могат другите хора да чувстват, че са по-добре. Какъв егоистичен начин да гледаш на света.

Лукас се подсмихна и я притисна към гърдите си:

– Съгласен съм. Но трябва да признаеш, че е типично за човешката природа да цениш нещо истински само ако си работил за него или ако знаеш, че може да го загубиш. Как смяташ да накараш обитателите на твоя малък рай да се чувстват удовлетворени, ако получават лесно всичко?

– Ах, старият проблем „раят е скучен“, а? Не и в тази вселена. – Хелън вдигна поглед към Лукас и те се усмихнаха един на друг. – Ще измислим нещо. Имаме много време.

– Чакай – той присви очи към нея. – Какво искаш да кажеш с това: „имаме много време“?

– Само това, че сме млади – отвърна Хелън уклончиво.

Преди Лукас да продължи да задава въпроси, Хелън си представи карнавал и той се появи пред тях. Ярки, многоцветни светлини проблясваха на вечерната светлина, а около тях се носеше весела музика. Мирис на кафява захар подслаждаше въздуха и навсякъде можеха да подушат как се пече на скара нещо сочно и пикантно.

– Удивително – прошепна Лукас. – Тя получава всичко, което поиска.

Хелън го дръпна за ръката, като се ухили дяволито:

– А това, което искам точно сега, е да се повозя на въртележката.

Мат чу как Теламон вдига тревога. Никой човек или Потомък не би могъл да различи скърцащите звуци, които мирмидонците издаваха, от естествените звуци на брега, но Мат с лекота можеше да определи разликата между гласовете на насекомите и тези на войниците си.

Излезе от палатката, за да проследи как група Потомци се задава по брега. Беше познавал повечето от тях още от Троя и не бе харесвал по-голямата част от тях. Одисей беше единственият, достоен за уважение.

– Значи е вярно — каза едър, рус мъж. Мат го познаваше като Менелай. – Воинът най-сетне се е присъединил към битката.

– Тантал, главата на Тива — прошепна Теламон в ухото на Мат.

– Когато Хермес ми каза, че мирмидонците трупат войски на брега, разбрах, че и последното парче от пъзела е било намерено и идвате да се биете — продължи Теламон, въпреки че Мат не беше поискал това от него. Последва неловко мълчание, докато Мат се взираше в Тантал, все още изпитвайки неохота да сключи съюз с този човек, макар да знаеше, че е неизбежно. Мирмидонците бяха гласували за това.

– Ти нае един от моите войници. Автомедонт. Някога той беше един от най-близките ми приятели – каза Мат с безизразно лице. – Преди да изгуби пътя.

– Да – рече Тантал предпазливо, оглеждайки преценяващо Мат. – Аз обаче нямах нищо общо със смъртта му.

– Аха. – Мат погледна към двамата мъже от двете страни на Тантал – от лявата Одисей, а от дясната – Агамемнон. Палас Делос, под което име Мат познаваше Агамемнон сега.

– Как се случи това, Мат? – попита Палас, слисан. Посочи към мирмидонските воини, строени в безупречни редици.

– Той беше избран – каза Теламон отбранително. – Това е всичко, което е нужно да знаеш. Приемаме го като наш Повелител.

Мирмидонците прошепнаха думата Повелител по своя призрачен начин, стряскайки Потомците, които си размениха нервни погледи. Страхуваха се от войниците на Мат, както и беше редно.

– А притежаваш ли всички умения на Ахил? – попита мъжът, когото Мат познаваше като Одисей. Мат доближи глава до Теламон.

– Дедал Атика, Глава на Атинската династия – каза му веднага Теламон.

– Това не е истинският ти въпрос – каза Мат, като гледаше спокойно Дедал. – Искаш да узнаеш дали притежавам слабото място на Ахил.

Устните на Дедал се извиха нагоре в полуусмивка:

– Всеки смъртен има поне едно.

Мат му се усмихна в отговор със стиснати устни, като нито потвърди, нито отрече онова, което питаше хитрецът. Взряха се един в друг, докато Дедал извърна поглед.

– Прави каквото искаш – Дедал погледна Тантал и Палас и повдигна вежди. – Е, аз съм убеден.

– Сигурен ли си за това? – обърна се Палас към Тантал.

– Боговете ще смажат всички ни, ако не изпълним нашата част от договорката – отвърна Тантал, като гледаше Мат с открито недоверие. – Довеждаме Воина на сцената или всички Потомци умират. Зевс се закле в река Стикс, че ако направим това, нашите Династии ще бъдат запазени.

Беше както е било винаги. При Троя гръцките царе сключиха собствена сделка със Зевс и си спасиха кожите, а невинните деца на Троя бяха хвърлени от върха на стената. Мат отдавна бе научил, че царете ги бе грижа само да запазят собствените си царства и повече ги интересуваше какво могат да измъкнат от дадена ситуация, отколкото да постъпят правилно. Внезапно той се почувства отвратен от увъртането и политическото позиране, които видя в Потомците, и се обърна да се върне в палатката си. Не за това беше дошъл.

– Почакай – провикна се Дедал, като пристъпи към Мат. Мирмидонците пристъпиха като един да му препречат пътя. Той вдигна ръце в знак, че се предава. – Спокойно. Нека просто всички се успокоят.

– Ще се бия, с вас или без вас. – Мат спря и се обърна обратно с лице към тях, говорейки ясно. – Дойдох да убия Тиранина. Ако това е, което искате, тогава можете да се присъедините към мен. Ако не, просто се махнете от пътя.

Хелън въведе Лукас в лабиринта от сепарета, като го теглеше за ръката. Той се дръпна закачливо назад, правейки се, че я следва неохотно, така че тя трябваше почти да го влачи. По пътя някакъв панаирджийски викач привлече вниманието му с отправеното си на непознат език предизвикателство и Лукас трябваше да спре и да се опита да уцели с бейзболна топка купчина гюмове за мляко.

Трябваха му три опита, за което той настоя, че не му се е случвало никога преди, но накрая спечели награда за Хелън. Едно пухкаво слонче привлече погледа й за миг, но в крайна сметка си избра блещукаща вълшебна пръчица. Тя имаше сребърна звезда на върха и дузина панделки, развяващи се от долния край. Усещаше пръчицата точно на място в ръката си и лесна за носене. Размаха я няколко пъти, пожелавайки си от нея да се разлети облаче от искри, когато спряха пред павилиона за надуване на стъкло и загледаха как един мъж изработва малък стъклен дракон.

Никой от тях не можеше да спре да се усмихва. Хелън чу въртележката и измина тичешком последните няколко стъпки. Скочи върху гърба на един еднорог, когато той се завъртя край нея и размаха блещукащата си вълшебна пръчица във въздуха като камшик за езда.

– Дий! – подвикна весело тя на боядисаното си керамично ездитно животно, но то не се забърза. Прътът, минаващ през средата на тялото на еднорога, беше месингов и имаше тръпчив и резлив мирис в есенния студ.

Лукас скочи, заставайки редом с нея, вместо да се качи сам. Застана над нея и връхната му дреха се разтвори и я обгърна, когато той стисна месинговия прът. Взираха се продължително един в друг, докато останалата част от света се въртеше около тях. Ярките панаирни цветове летяха и се размазваха в ъгълчето на окото на Хелън, но Лукас беше неподвижен.

– Защо не искаш да ме целунеш? – попита тя тихо.

– Не можеш ли да ме накараш? – отвърна той и повдигна закачливо вежда към нея.

– Не бих искала. Особено не и на първата ни истинска среща.

Лукас се засмя тихо:

– Мислех си същото, когато бяхме в кафенето. Пихме кафе заедно веднъж преди училище, но никога не сме излизали наистина на среща, нали?

– Така и нямахме шанс. Светът вечно беше на косъм да свърши или някой от нас гореше, или нещо също толкова дразнещо. – Той се подсмихна. Тя вдигна поглед към него и се опита да не се изчервява. – Знаеш ли, тук можем да правим каквото си поискаме. Мога да се погрижа да няма последствия.

Тя почувства как дишането му се учестява и видя как очите му заблестяват не само от студа.

– Помниш ли, преди месеци ме посъветва как да постъпвам, когато вземам трудни решения? – попита той.

– Реши с какво очевидно не можеш да се справиш и направи обратното – каза тя, изненадана, че той повдига този въпрос, когато не твърде отдавна самата тя си беше мислила кажи-речи същото.

– Точно затова няма да те целуна. – Той вдигна ръка, докосна лицето й и бързо я свали. – В крайна сметка ще трябва да се върнем и ще те загубя отново. Съвсем сигурен съм, че не мога да се справя с това.

Нито пък Хелън, която започваше да обмисля други варианти. Като например преди всичко да измисли начин Афродита да свали проклятието, което поставяше условие Хелън да има дъщеря. Може би вместо да приеме ситуацията – която беше нелепо нечестна, – тя трябваше поне да се опита да я поправи.

– Уморих се да се въртя в кръг – въздъхна Хелън.

Въртележката спря. Тя се изправи и скочи долу; карнавалните светлини изгасваха малко по малко около нея, докато се отдалечаваше от панаирните площи. Тя пусна вълшебната си пръчица и заваля сняг. Милиарди мънички замъглени звезди сякаш паднаха през нощното небе като неповторими малки кристали. Изглеждаше сякаш във въздуха около тях се завъртя вихър от блещукащи късчета замръзнали звезди.

– Хелън – поде Лукас, като я последва. Тя го чу как се напряга за още един от легендарните им спорове.

– Не съм ти сърдита, задето не искаш да ме целунеш – каза тя, като се обърна и го спря. – Наясно съм защо не ме целуваш. Аз също не мога да мина отново през всичко това.

– Е, какво става? – попита той търпеливо.

– Втръсна ми да вярвам, че съществуват тези призрачни всемогъщи божества, по-велики от мен, които ме възпират от това, което искам. Защото това е лъжа. Аз съм точно толкова силна, колкото което и да е от съществата, които искат да ме възпрат. И знам, че мога да ги победя.

– Хелън? – започна предпазливо Лукас. – Нали няма да хукнеш и да почнеш да си търсиш схватки с боговете или нещо такова?

– Е, не – тя пристъпи несигурно от крак на крак. – Мислех си, че като за начало ще задам няколко въпроса и ще подхвана нещата оттам.

– Хубаво – рече Лукас, облекчен. Посегна и взе ръката й; очите му се присвиха решително. — А ако говоренето не свърши работа, ще ги заровим.

Хелън забеляза как по лицето му премина тъмна сянка.

– За това ще мислим по-късно – каза тя, повеждайки го към една пътека, която се губеше с криволичене в гората. – Още не съм готова срещата ни да свърши.

³ Цитатът е от стихосбирката „Слънце на безсънните“, прев. Евгения Панчева. – Б. пр.

⁴ Ансел Ийстън Адамс (1902–1984) – американски фотограф и природозащитни^ най-известен с черно-белите си снимки на американския Запад и специално на Националния парк „Йосемити“. – Б. пр.

⁵ Питер Корнелис (Пийт) Мондриан е холандски художник, който едновременно с Василий Кандински и Казимир Малевич поставя началото на абстракционизма. – Б. пр.