Чаровникът, който я укроти

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Хайде, стига толкова — строго изрече Сейди, докато влизаше в спалнята на Офелия. — Очите ти ще се зачервят.

Девойката се надигна от леглото. Не разбираше защо се беше разплакала, но сега вече се чувстваше облекчена.

— Много ще отиват на тази рокля — шеговито отбеляза тя.

— Червеното изобщо не ти подхожда. Това не е твоят цвят, мила моя. И каква беше причината за тези сълзи, или е излишно да питам? Вчера беше толкова сърдита, че даже не искаше да си поговорим, а днес отново плачеш.

— Той не е добър човек. Не мога да повярвам, че за малко гледах на него като на потенциален съпруг!

— Наследник е на титла — подхвърли Сейди.

— Не ме интересува. Титлата беше просто за пред баща ми. Той държи съпругът ми да има титла, по-висока от неговата.

— Добре знаеш, че дори аз чух колко сърца е разбил, като заминал за чужбина преди няколко години. Момичетата и техните майки въздишаха по виконт Линфийлд не само заради титлата и богатството му, а и защото е много любезен.

— Не и с мен — изсумтя Офелия.

— Следователно те е привлякло красивото лице на виконта. В крайна сметка той е извънредно хубав.

Офелия би желала да го отрече, но нямаше как. Само се вбеси повече, че такъв привлекателен мъж може да бъде такова гнусно копеле.

— Извади ли късмет?

Беше изпратила Сейди да разузнае къде е прибрана каретата. Не че някоя от тях двете можеше да я кара.

— Каретата е в конюшнята — отвърна Сейди. — От конете обаче няма и следа. А слугите имат нареждания да не говорят с нас за заминаване и пътувания.

— Не съм изненадана — въздъхна Офелия. — С теб сме захвърлени в тази пустош.

— Това и сама го разбрах. Но за колко време?

— Докато не признае, че е преминал всякакви граници, като ме е довел тук.

— Значи не те е довел тук, за да те компрометира?

Офелия усети как гневът отново я обзема.

— По-рано си мислех същото, но не съм могла да греша повече. Та той дори не ме харесва! Представи си, искал да ми помогне!

— Да ти помогне ли? — намръщи се Сейди. — И как ще ти помогне? Като те отвлече?

— Възнамерява да ми покаже колко подла и ужасна съм — саркастично подхвърли Офелия. — Не си личи да е доволен, въпреки че от устните ми направо капе мед върху мраморните му подове!

Сейди се изсмя.

— Това ли ти е казал, милата ми? Значи си се вързала на…

— Беше сериозен.

— Добре тогава, покажи му колко сладка можеш да бъдеш.

— Няма!

— Знам, че си прекалено огорчена, но ако това ще го убеди да ни върне в Лондон… Уф, няма значение. Така или иначе не ти вярвам. Сигурна ли си, че тайно не е влюбен в теб и не те е довел тук, за да те ухажва и да те спечели? Това ми се струва по-вероятно.

— Сейди, той си призна, че не ме харесва.

Но камериерката й не беше убедена.

— Имай предвид, че това може би е само стратегия. Има един такъв стар номер.

— Какъв?

— Да те накара да мислиш, че е недостъпен за теб — мъдро изрече по-възрастната жена. — Някои се стремят към това, което не могат да имат.

— Не на мене тия — презрително изсумтя Офелия.

— Да, но той още не знае, че ще удари на камък.

Офелия се намръщи. Струваше си да помисли върху думите на Сейди. Но не, това бяха пълни глупости. От друга страна, обяснението на Рейфиъл беше още по-глупаво. Как ще я промени, след като не знае какво я ръководи? Тя поклати глава.

— Повярвай ми, щях да знам, ако някой е увлечен по мен. Лок ме обижда с всяка своя дума. Непрекъснато ми повтаря, че никой не ме харесва. Нарече ме подла и злостна. Гаден е като Мейвис. Дори ми каза, че съм била опърничава!

— Понякога си доста опърничава.

— Само когато има защо! Така ми е дотегнало от целия този фалш, а с откриването на сезона нещата само се влошиха. След толкова неискреност вече не мога да вярвам на никого — е, с изключение на теб и на мама. Освен това знаеш, че поне половината неща, които правя и казвам, са умишлени. От време на време не мога да овладея ожесточението си.

— Знам. — Сейди седна до нея и я прегърна.

— Боли ме.

— Знам — прошепна й Сейди и заговори, преди Офелия отново да се е разплакала. — Споменах ли, че навън вали сняг? Всъщност това дойдох да ти кажа.

— Наистина ли?

При други обстоятелства Офелия щеше да се зарадва на тази новина. Тя обичаше да гледа как снегът вали. Но сега беше твърде разстроена и объркана, за да се отдаде на едно от малкото си удоволствия. Погледна към четирите прозореца, покрити със снежнобели завеси, които пропускаха дневната светлина в стаята. Сега съжаляваше, че сутринта каза на Сейди да не дърпа завесите, защото и бездруго навън нямало нищо за гледане.

Офелия беше получила ъглова стая с много прозорци, които гледаха към голата пустош. Стаята беше удобна, но не можеше да се каже, че е предназначена за жена. Ако Рейфиъл говореше истината, че дядо му е идвал в Олдърс Нест само за усамотение, то вероятно всички спални бяха като тази. Нямаше нощно шкафче с тоалетка, но разполагаше с прекрасно писалище от черешово дърво с богата украса по ръбовете и върху краката. Имаше и стол към него. Огромно кожено кресло за четене беше разположено между два от прозорците. Едната стена беше заета от гардероб и библиотека, а на вратата имаше огледало. Светилниците върху двете шкафчета край двойното легло бяха обикновени, но пръскаха много приятна светлина.

Подът беше покрит с мокет в кафяво и лилаво. В мраморната камина гореше огън. На всяка стена имаше картини: деца, играещи на полето, оживена градска улица, една доста тъжна жена, ваза с цвете и много други. Те определено придаваха уют на стаята.

Разточителство беше да обзаведеш такава огромна къща, особено когато ще живееш в нея самичък няколко седмици през годината. Бе чувала, че семейство Лок е много богато и сигурно беше така. Не че това имаше някакво значение. Доколкото зависеше от нея, прекият наследник на цялото това богатство можеше да се задави с парите си.

Вече не можеше да се сдържи да не погледне навън. Отиде до най-близкия прозорец, дръпна завесите и се взря в падащия на парцали сняг. Земята беше покрита с плътен снежен юрган.

— Прекрасно — възхити се тя.

Сейди отиде при нея да се порадва на гледката.

— Знаех си, че ще ти хареса.

— Поне скрива грозния пейзаж.

— Готвачката каза, че тук е много красиво, когато пиренът нацъфти. Можеш ли да си представиш поляни с пирен, докъдето ти поглед стига?

— Сигурно наистина е хубаво — съгласи се Офелия, въпреки че цветята въобще не я интересуваха.

— Ако продължи да вали така, утре ще си имаме дебел килим от чисто бял сняг — предрече Сейди.

— Мислиш ли? — развълнува се момичето.

— Дори може да се задържи за известно време, защото сме достатъчно далеч на север. Нищо чудно през нощта да продължи да вали. Да ти приготвя ли по-топли дрехи?

Камериерката я познаваше добре. Офелия обичаше да върви в прясно натрупалия сняг, стига той да е достатъчно дълбок, за да скрива калната земя.

— По-добре ми разопаковай багажа сега — въздъхна девойката.

Снощи не беше позволила на Сейди да свърши тази работа, защото смяташе, че много скоро ще си тръгнат.

— Мисля, че поне няколко дена няма да си тръгваме — добави тя и попита: — Нали очите ми не са зачервени?

— Смяташ отново да се хвърлиш в битката, а?

Офелия не отрече, че се кани да се изправи срещу Рейфиъл. Сега емоциите й бяха овладени.

— Просто ми отговори.

Камериерката изцъка с език.

— И сама можеш да се видиш. Онова огледало не ти е враг.

— Сейди!

— Изобщо не са ти зачервени, което е много лошо. Няма да му навреди да разбере, че си плакала. Малко угризения на съвестта вършат чудеса с мъжете.

— Той знае — недоволно отвърна тя. — Но за да има угризения на съвестта, един мъж първо трябва да има съвест. Сигурна съм, че Рейфиъл Лок не знае що е това.