Чаровникът, който я укроти

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Мери се грижеше да ангажира Рейф в разговор от мига на пристигането му. Офелия не бе изненадана, че майка й се е сетила да го покани, а че той е бил в Лондон, за да приеме поканата. Завчера го беше оставила в Съмърс Глейд. Не беше възможно Дънкан и Сабрина да са се оженили толкова бързо. Или може би вече се бяха венчали и Рейф бе пропуснал сватбата?

Нямаше начин да удовлетвори любопитството си на мига. Беше си отделила няколко минути да побъбри с приятелки, но тъй като повечето й обожатели се тълпяха около нея, много по-късно имаше възможност да поговори с Рейф насаме.

Имаше твърде много гости, но това често се случваше на приемите у семейство Рийд. Мери умееше да нарежда дълги бюфети с изискани ордьоври за по-придирчивите и маси с пълноценни ястия за любителите на доброто хапване.

Офелия напусна салона и когато се завърна, успя да се насочи право към Рейф. Той тъкмо си беше на пълнил чиния с храна и се оглеждаше за празен стол. За съжаление всички места в помещението вече бяха заети, защото сега повечето гости се хранеха.

— Трапезарията може би е празна — прошепна тя зад гърба му.

Светлосините му очи се заковаха върху нея. Дъхът й секна. Беше толкова хубав. Той всеки път й оказваше необикновено въздействие, но тази вечер изглеждаше особено привлекателен в тъмния жакет, който прилепваше по широките му рамене, в комбинация със снежнобялото шалче, завързано на хлабав възел. Златистите му кичури блестяха на светлината на свещите. Пулсът й се учести от близостта му. Божичко, дано реакцията й да не беше очевидна за околните.

Той навярно не беше забелязал нищо необичайно, защото я попита:

— А там има ли някакви столове, или всички са били пренесени тук?

Офелия се овладя.

— Ще останеш изненадан колко столове може да изнамери майка ми. Тя смята скромните приеми за разхищение на таланта си — рече и погледна препълнената му чиния.

Той се ухили:

— Пропуснах обяда.

— Е, ще проверим ли?

— Защо първо не си вземеш нещо за вечеря?

— Не съм гладна.

Той повдигна вежда.

— Така и не успяхме да поработим върху теглото ти.

Той се шегуваше — или може би не?

— Наистина ли смяташ, че съм прекалено слаба?

— Не е важно мнението ми за фигурата ти.

Тя се изчерви на секундата, вероятно защото забеляза как погледът му пламна, докато се взираше в гърдите й. Бързо грабна нещо от един от многото подноси на масата и поведе Рейф към трапезарията.

Тя не беше празна. Двама господа се хранеха в единия ъгъл на дългата маса, като дискутираха разгорещено. Единият от тях, Джонатан Кантърс, беше поискал ръката й преди петнайсет минути. Второто и предложение за тази вечер. Той беше не по-малко сериозен от младия Хамилтън. Джонатан я беше помолил да му стане съпруга и в началото на сезона, преди годежа й с Дънкан.

Тя дари двамата мъже със сърдечна усмивка, а после ги пренебрегна, за да разберат, че в момента не желае компанията им. Настани се в противоположния край на масата и зачака Рейф да седне до нея. Не можеше да повярва, че е успяла да сдържи любопитството си толкова дълго.

— Какво правиш тук? — прошепна. — Нали трябваше да си в Съмърс Глейд!

— Оказа се, че Сабрина и Дънкан няма да се женят в близките няколко седмици. Очевидно лелите на Сабрина са настояли за голяма сватба. Дънкан едва сдържаше нетърпението си, защото той пък не желае да чака. Реших, че мястото не е подходящо за мен, и се върнах в Лондон.

— Много жалко, че си разбрал това, след като вече бях потеглила.

— Да, наистина. Всъщност затова пропуснах обяда. Мислех си, че ще те настигна на сутринта, но не открих в коя странноприемница си отседнала.

— Много съм изненадана, че те виждам тук, че си приел поканата на майка ми. Можех да се закълна, че по никакъв начин не искаш името ти да се свързва с моето.

— Присъствието ми тук не свързва имената ни, драга. Освен това не съм се връщал вкъщи, за да получа поканата, за която говориш. Просто се отбих у вас, за да се уверя, че си се прибрала благополучно.

— Хм, много мило от твоя страна.

— Имам своите мигове на благородство.

И тези мигове не бяха никак малко. Разбира се, не липсваха и лоши моменти, когато Рейф не се държеше благородно, ами арогантно, но тя на драго сърце му ги прощаваше. Нещата бяха свършили добре, даже прекалено добре…

— Освен това — добави той и започна да се храни — сега имам интерес да видя, че си открила своето щастие с подходящия човек. Ако си спомняш, това беше част от сделката.

Офелия се скова, но Рейф не забеляза. Той сериозно ли говореше? Канеше се да се прави на неин сватовник след всичко, което бяха преживели?

— Нима?! — тросна му се тя. — Убягва ми от паметта.

— Мислех, че е излишно да го споменавам, при положение че това върви заедно с твоето щастие — отвърна той. — Ако не се лъжа, ти все още възнамеряваш да се омъжиш, нали?

— Да.

— В такъв случай ще прекараш остатъка от живота си с късметлията, който и да е той. Следователно трябва да се уверим, че ще бъдеш щастлива с него.

— О! И как е възможно да разберем предварително дали ще съм щастлива с него?

Рейфиъл я погледна изненадано.

— Не ми казвай, че ще търсиш само дебела кесия. Щастие с пари не се купува, Фелия. Парите само помагат по-леко да понасяш нещастието. В дългосрочен план те не са решение.

— А какво е решението?

— Любовта, разбира се.

— Не мислех, че си романтик.

— Нито пък аз — ухили се той. — Просто се опитвам да подходя към нещата от женска гледна точка. Като се имат предвид размишленията на сестра ми относно естеството на брака, които не знам колко пъти съм бил принуден да изслушвам, тя е убедена, че любовта ще й донесе божествено щастие. Изглежда, любовта и щастието вървят ръка за ръка.

— Вероятно. Не мога да говоря от личен опит. Обаче има и други неща, които ни правят щастливи.

Рейф въздъхна. Навярно беше доловил раздразнението в гласа й.

— Не ми казвай, че пак си дойдохме на старото, че всичките ни усилия…

— О, я стига! — Офелия също въздъхна. — Просто съм си поставила нова цел, да достигна етап в живота си, където никога няма да ми се налага да се съобразявам с волята на баща ми. Той взема решенията си с оглед на своето щастие, а на мен това ми е втръснало.

— Което ще рече, че ще приемеш първото предложение, което ти направят.

Изглеждаше толкова притеснен, че тя се позасмя и го успокои:

— Поне половината от мъжете тук вече са ме молили да се омъжа за тях. През последния час съм получила две предложения. Още не съм приела нито едно.

— Сред тях има ли такива, които те… интересуват? — несигурно попита той. — Може би знам разни неща, които не са ти известни.

— Ами не — сви рамене тя и отново се усмихна на Джонатан. Двамата мъже бяха спрели разговора си, когато тя беше влязла в трапезарията, и непрекъснато я поглеждаха. — Не съм се отказала от критериите си за избор на съпруг… засега.

— Никога не си казвала какво търсиш у един мъж с изключение на богатство.

— Не, не съм.

— В тайна ли ще го пазиш?

Офелия въздъхна.

— Не, не исках да обсъждаме темата точно в онзи момент. Просто не мога да вярвам на мъж, който ми се обяснява в любов от пръв поглед. А всички досега правят точно това. — Тя описа широк кръг с ръка. — Очаквам мъжа, който първо ще си направи труда да ме опознае — като теб.

Не се изчерви. Не биваше да говори така, но вече му беше обяснила защо го е отписала като възможен съпруг.

— Честно, Фелия, целта ти е похвална, но вероятно не си помислила за…

— Глупости! — остро го прекъсна тя, усетила, че той ще спомене предишното й държание. — Знам, че искаш да си припишеш всичките заслуги за новото ми „аз“, но ти просто ми отвори очите за някои неща и ми помогна да овладея някои свои недостатъци. Както и да е, аз имах някои действително добри качества, които пазех основно за себе си.

— Да, забелязах.

— Какво!

— Че не си напълно лишена от положителни качества. Добър пример за това е колко лесно спечели леля ми.

— Аз ли? — усмихна се тя. — Леля ти веднага ме спечели и ти го знаеш.

— Да, леля е много симпатична. А сега трябва да се върнеш при гостите си. Едно е да прекараш с мен няколко минути, но забавиш ли се още малко, ще плъзнат клюки.

— Знам. — Офелия се изправи. — Благодаря ти, че намина да провериш как съм. Беше много сладко от твоя страна.

Сините му очи засвяткаха.

— Боже Мили, никога не използвай тази дума във връзка с мен! Ще ми създадеш лоша репутация. И тогава лошо ми се пише.

— Да не предпочиташ да те смятат за непоправим женкар?

— Абсолютно!

Тя си даваше сметка, че Рейф я дразни.

— Ще пазя тайната ти до гроб — отвърна му в същия дух и се обърна да си ходи.

Но той я улови за лакътя. Офелия си пое въздух и притвори очи. Колко по-хубаво й беше да седи до него, съсредоточена в разговора им, отколкото да го усеща тъй близо до себе си. Докосването му я накара да си спомни какво великолепно преживяване бяха споделили… и какво беше казала Джейн.

— Какво каза баща ти? — попита я Рейф. Стана й неприятно, когато разбра защо я е задържал. Не се обърна с лице към него. Боеше се да го погледне.

— Още не се е прибрал и даже не знае, че съм се върнала.

— Защо не почакаш да се видите, преди да взимаш прибързани решения?

— Аз! Прибързана? — Тя изсумтя тихичко и си тръгна. Чу го как се смее зад гърба й.