Чаровникът, който я укроти

ШЕСТА ГЛАВА

През нощта бе навалял сняг, който бързо щеше да се стопи под слънчевите лъчи. Но поне за малко гледката щеше да бъде прекрасна. И ето го поредното противоречие в характера на Офелия: тя обичаше снега, но не можеше да понася кишата. Хайд Парк бе особено красив покрит със сняг, но саждите на индустриален Лондон много бързо погубваха очарованието му. Дано поне тук успееше да му се наслади.

Кочияшът й — бъдещият херцог Рейфиъл Лок — я чакаше в преддверието. Офелия си беше облякла най-хубавия пътнически костюм с надеждата да го впечатли. Знаеше, че изглежда страхотно с бялата си кожена шапка и сиво-синьо кадифено палто с пелерина, което подчертаваше стройната й фигура. Огледалата я уверяваха, че е неотразима.

Неотдавна беше заслепила Дънкан с това облекло. Обаче това, че го беше нарекла „варварин“, очевидно го беше жегнала дълбоко. Да, ситуацията се бе оказала сложна. Тя искаше Дънкан отново да се сгоди за нея, за да сложат край на клюките, а после да развалят втория си годеж по цивилизован начин, както би трябвало да постъпят още първия път. Но също така държеше да е сигурна, че Дънкан няма да промени лошото си мнение за нея и да си въобрази, че е влюбен както всички онези идиоти. Не, в никакъв случай.

Внимателно беше балансирала разкаянието си с неговата предубеденост и той й бе предложил идеалното разрешение: нейната гордост. Последната му реплика беше: „Не искам да се състезавам със собствената си жена за нейното внимание.“

Навремето тези думи я бяха подразнили, но сега, когато беше освободена от нежелания годеж и отново можеше да диша спокойно, нещата й се струваха доста забавни. Нима не беше забавно, че красивият, богат лорд Лок е влязъл в ролята на неин кочияш? Много мило от негова страна. Обаче през нощта след кратък размисъл бе стигнала до извода, че е изключително странно човек като него да се заеме с такава тежка задача, при положение че дори не я харесва.

При двата им разговора в Съмърс Глейд той пределно ясно беше изразил становището си. А що се отнасяше до това, че се правеше на неин шофьор… вероятно се беше оказал съвсем сам, след като сестра му се беше върнала в Лондон без него. Тогава излизаше, че съвсем не й прави услуга. Чудесно, не искаше да се чувства задължена на този човек.

Но нямаше нищо против името й да се свързва с неговото, което щеше да се случи, ако някой познат го видеше да управлява каретата й по лондонските улици. А нейните познати ревниво се оглеждаха за каретата й — е, поне тези от мъжки пол. Така тя само щеше да извлече облага, независимо че семейството й беше издигнато. Все още се налагаше да си намери съпруг, за предпочитане преди края на сезона.

Без тегобата на нежелания „уреден“ брак Офелия можеше да насочи вниманието си в тази насока. Беше си изградила сравнително реалистични критерии за откриване на подходящия жених. Искаше поне веднъж да срещне мъж, който да не падне на мига в плен на красотата й и който ще положи усилия да я опознае като човек, който няма да й се кълне в неугасваща любов, когато всъщност не я обича. „Ха, много лесно, няма що!“ — отчаяно си помисли тя.

— Ето те — обади се Рейфиъл от подножието на стълбището. — Можех да се закълна, че каза „рано“.

Офелия скръцна със зъби. Явна нищо нямаше да се получи с плановете й да го заслепи, да го накара да се кае за снощната си грубост! Той едва я удостои с поглед, докато наместваше балтона върху широките си рамене.

Всъщност беше будна от няколко часа, защото снощи си легна необичайно рано, но беше слязла по-късно, за да даде възможност на останалите да поспят. Следващия път щеше да се грижи за някого, който може да я оцени по достойнство.

— Бях твърде изтощена и не можах да дойда да се запозная с леля ти. Ще имам ли това удоволствие, преди да отпътуваме?

— О, да, всъщност тя идва с нас. Реших, че няма да възразиш срещу по-голяма компания в каретата си.

— Страх те е да ме видят с теб без придружителка? — присмя му се Офелия, когато слезе при него.

— Знаех си, че ще проявиш разбиране. Никой не иска зло в отплата за добрината си.

— Много се съмнявам в добрината ти — отвърна тя. — Защо не си признаеш, че след като сестра ти те заряза в Съмърс Глейд, ти се оказа сам и всъщност аз ти правя добро, като…

— Като ми позволяваш да се возя в уютната ти топла карета? — Рейфиъл многозначително повдигна вежда.

Офелия се изчерви. Какво й ставаше, по дяволите? Тя никога не се изчервяваше. Розовото изглеждаше като обрив върху порцелановите й страни. Никак не й отиваше.

Поне Рейфиъл имаше приличието да не очаква отговор. Той продължи:

— Защо не се споразумеем да се понасяме до края на пътуването?

— Добре — отвърна тя. — Тъй като този край ще дойде скоро, предполагам, че ще оцелея.

Стори й се, че той промърмори „Охо!“, но не беше сигурна.

От салона излязоха възрастна дама и камериерката й, и двете приготвени за път. Офелия предположи, че това е лелята на Рейфиъл. Симпатичното й лице едва се виждаше под дебелия вълнен шал и огромната яка на пухкавия кожух.

— Вие трябва да сте лейди Есмералда — усмихна се Офелия и подаде ръка. — Аз съм Офелия Рийд. Приятно ми е да се запо…

— По-високо, момиче — сприхаво изрече Есмералда. — Честно казано, ушите ми никакви ги няма.

— Казах, че…

— Не е нужно да крещиш. Все пак не съм глуха.

Момичето се усмихна:

— Да ви придружа ли до каретата?

— Краката ми са съвсем наред, момиче!

Офелия не се засегна от тона на дамата. Даже й стана смешно.

— Много се радвам. Камериерката ми отиде да напали мангала. В каретата ще е приятно топло.

— Отлично. Превъзходно — рече Есмералда и се обърна към иконома, застанал близо до нея: — Дръж крепостта, Уилям. Имам чувството, че няма да се бавя дълго.

— Разбира се, милейди — отвърна Уилям, докато господарката му важно крачеше напред.

Офелия забеляза как Рейфиъл се притесни заради забележките на леля си. Ако не го ненавиждаше, щеше да го увери, че разбира как възрастта може да направи някои хора доста трудни. Но очевидно грешеше за причината за неговото неудобство, защото той й попречи да последва Есмералда, хващайки я решително за лакътя. Това не беше мъжът, чието лице винаги оставаше безгрижно. Това беше сериозният Лок, чаровникът, когото гневът на два пъти бе лишавал от всякакво подобие на вежливост.

— Какви са тези игрички, по дяволите? — изръмжа той и продължи, без да си поеме дъх: — Не си и помисляй да използваш леля ми в машинациите си, защото лошо ти се пише.

Тя примигна и едва тогава проумя. В края на краищата той си беше съставил най-отвратителното мнение за нея. Очевидно проявата й на любезност към Есмералда го беше изненадала. Ха-ха!

— Каква странна идея. Неприятно ми е да ви поправя, лорд Лок, много ми е неприятно, но по една случайност обичам старите хора. Само те не се опитват да се съревновават с мен или да се възползват от познанството ни. Уверявам ви, че с леля ви ще се разбираме много добре. Не се притеснявайте, че ще я клъвна с езика си на пепелянка. От друга страна, вие не сте застрахован…

— Схванах, не е нужно да се впускаш в подробности — прекъсна я той, но тонът му вече бе по-друг. — Влизай в каретата. Колкото по-скоро ти видя гърба, толкова по-добре.

— Не е ли странно, че поне веднъж сме напълно единодушни — подхвърли тя и се отдалечи.