Чаровникът, който я укроти

ВТОРА ГЛАВА

— Тя какво имаше предвид?

— Защо ли се чувствам засегната?

— Сигурно те е чула, че клюкарстваш по неин адрес. Казах ти да не говориш толкова високо.

— Аз не клюкарствам!

— Обаче точно това правеше. Нищо, не се притеснявай. Хубавица като нея винаги е обект на клюки.

Рейфиъл се подсмихваше, докато слушаше възмутените коментари в преддверието. Ледената кралица, прякорът, който беше измислил на Офелия Рийд, бивша годеница на приятеля му, не просто беше изляла гнева си върху него заради нахалните му забележки. Също така беше казала на голямата групичка във вестибюла: „Не ми обръщайте внимание, аз само минавам. След миг отново ще можете да клюкарствате свободно зад гърба ми.“

Събралите се пак започнаха да шушукат, само че този път по-високо, тъй като бяха сигурни, че Офелия не е наблизо. Тази хубавица съвсем не беше елементарно създание, както Рейфиъл си мислеше отначало. Тогава той я познаваше единствено като злостна сплетница.

Неочаквано за себе си младият виконт беше създал нови приятелства в това затънтено кътче на Йоркшир. Като първороден син и наследник на херцог Норфорд никога не беше страдал от липса на приятели — истински или не, но когато преди седем години замина да пътешества из Европа, загуби връзка с повечето от тях. С изненада установи обаче колко лесно се привърза към Дънкан Мактавиш, може би защото шотландецът се показа толкова сприхав по време на първата им среща и се палеше невероятно лесно, което според Рейфиъл бе много забавно.

Бяха на приблизително еднаква възраст: Рейфиъл — на двайсет и пет, Дънкан — малко по-млад. И двамата бяха високи, едри, снажни и много красиви, но приликите свършваха дотук. Шотландецът имаше тъмночервена коса и тъмносини очи, докато Рейфиъл бе благословен с руса коса и светлосини очи. И двамата мъже бяха сред най-желаните ергени на сезона, и двамата щяха да наследят високи титли.

Рейфиъл не си търсеше съпруга и не възнамеряваше да предприема подобна стъпка в следващите няколко години. Но двамата дядовци на Дънкан бяха на мнение, че внукът им за нищо на света не бива да отлага женитбата и трябва да се заеме с осигуряването на наследник. Ето защо в Съмърс Глейд бяха поканени толкова много млади дебютантки и виконтът поне веднъж не беше обект на тяхното домогване. Членовете на висшето общество знаеха, че Дънкан си търси съпруга.

Колкото и да е странно, единствената жена, към която той показа интерес, чаровната му съседка Сабрина Ламбърт, не беше поканена на приема. Тя бе възхитително момиче, притежаващо великолепно чувство за хумор. Вярно, че не беше красавица, но веселият й нрав я правеше истинско съкровище. Рейфиъл й предложи да се оженят, макар на шега! Той бързо се сприятели със Сабрина и дори предприе опит да се сватоса, за да накара Дънкан да осъзнае, че двамата с момичето са създадени един за друг.

— За какво са всички тия приказки? — попита шотландецът, когато се присъедини към приятеля си в коридора.

— Нима е нужно да питаш? — ухили се Рейфиъл и махна с ръка към салона, където нямаше кой да ги послушва. — Офелия спипа гостите ти да клюкарстват по неин адрес и хубаво ги скастри.

— Още ли не си е тръгнала?

— Струва ми се, че чака каретата си. Но никога няма да познаеш какво се случи, след като онази Мейвис престана да очерня Офелия. Аз самият още съм леко зашеметен.

По-рано през деня Рейфиъл беше чул повечето от жлъчните обвинения на Мейвис, в които се съдържаше обяснение защо мрази Офелия. Някои от репликите отново бяха разменени в салона, макар че насаме Мейвис не изливаше толкова отрова. Даже беше заела отбранителна позиция, което го караше да се чуди дали са чули цялата истина.

Както и да е, сутринта той смяташе, че Офелия не се е разкаяла достатъчно за всички неприятности, които им е причинила, и възнамеряваше сам да я постави на място. Определено не беше очаквал да я завари сама и да… Реши да не държи повече Дънкан в напрежение:

— Офелия Рийд си изплака очите в обятията ми. Бях просто удивен!

Ако се съди по изсумтяването му, Дънкан изобщо не беше удивен.

— Значи не можеш да различиш истинските сълзи от престорените?

— Напротив, сълзите й бяха съвсем истински. Виж ми рамото. Палтото ми още е влажно.

— А, нищо чудно да те е понаплюнчила — подигра го Дънкан.

Приятелят му се засмя. Все пак той не беше видял как сълзите се стичат по прекрасното лице на Офелия. Той самият се сблъска с нея в коридора на втория етаж.

— За Бога, ама те са истински! — възкликна, като я отдалечи от себе си и докосна мократа й буза. — И реши да не ги споделяш с никого? Впечатлен съм.

— Остави… ме — задавено промълви тя.

Той обаче не я остави. Изненадан от себе си, несръчно я придърпа отново към гърдите си, давайки й възможност да склони глава на рамото му. Беше ужасяващо да се превръща по собствена воля в кърпичка за нечии сълзи и в случая несъмнено щеше да съжалява за стореното.

Въздъхна, но вече не можеше да направи нищо по въпроса. Офелия трепереше от обзелите я чувства. Невероятно бе колко сълзи се изляха на рамото му. Но той не си и помисли, че ледът в нея се е разтопил. И никога нямаше да си помисли подобно нещо. Семейство Лок не възпитаваше глупаци.

Но ето че сега запя друга песен пред Дънкан:

— Голям скептик се извъди, старче, но по случайност аз мога да направя разликата. Престорените сълзи изобщо не ми въздействат, но истинските всеки път успяват да ме превърнат в носна кърпичка. Интуицията ми казва кое какво е. Ето например интуицията ми казва, че сълзите на сестра ми винаги са престорени.

— Сълзите на Офелия щяха да бъдат знак, че думите на Мейвис са я наранили, но аз имам доказателство за обратното — възрази Дънкан.

— Какво доказателство?

— Когато си мислех, че няма спасение от нея, много се страхувах, че тя никога няма да се промени, че е прекалено обсебена от собствената си персона. Сигурен бях, че е обречена кауза. Ето защо се изправих срещу нея. Казах й, че не ми харесват държанието й, злобните й намеци, начинът, по който се отнася с хората, сякаш никой няма значение за нея. Но понеже бях отчаян, й казах също, че бихме могли да се разберем, ако тя се промени. Мислиш ли, че Офелия се съгласи да опита?

— Ако наистина си и й наговорил всичко това, вероятно е станала предпазлива — предположи Рейфиъл.

Дънкан поклати глава.

— Не, тя просто ми изложи възгледите си. Заяви, че в поведението й няма нищо нередно, и дори доста се постара да ми обясни защо. И ето ти доказателството. Живота си залагам, че тази опърничава красавица никога няма да се промени.

— Не искам да залагам живота ти на карта, но винаги съм готов на един приятелски облог. Петдесет лири, за да докажа, че грешиш. Всеки може да се промени, дори тя.

Дънкан се подсмихна:

— Нека са сто лири. Но сега Офелия се връща в Лондон, за да се развихри там. Надявам се никога да не я зърна повече, тъй че как ще уредим нещата?

— И аз се връщам в Лондон, или… хм…

Мисълта, хрумнала на Рейфиъл, бе толкова изненадваща, че той дори се шокира. Определено нямаше да я сподели. Трябваше да я обмисли грижливо и да прецени възможните усложнения.

— Какво? — нетърпеливо попита Дънкан.

Рейфиъл сви рамене.

— Просто мисъл, която трябва да доразвия, старче.

— Е, след като съм избавен от участ, по-лоша от смъртта — брак със свадливата Офелия! — много се радвам, че повече няма да я видя. Сега ще помоля за ръката на жената, която обичам.

Рейфиъл знаеше, че приятелят му говори за Сабрина Ламбърт, и не се съмняваше в положителния отговор на девойката. По ухилената физиономия на Дънкан си личеше, че и той е сигурен в благоприятния изход. Сабрина може и да твърдеше, че са само приятели, но бе очевидно, че е влюбена в Дънкан.

— Още не съм сигурен къде ще отседна, тъй че изпрати поканата за сватбата в Норфорд Хол. Там знаят къде да ме намерят.

Дънкан кимна и отиде при дядовците си да им съобщи добрата новина. Останал сам, Рейфиъл обмисли на спокойствие изумителното си хрумване. Разполагаше само с няколко минути да реши дали си струва да го осъществи, или да го отхвърли като нелепост. Каретата на Офелия скоро щеше да бъде готова и той нямаше време да се чуди. Налагаше се да действа незабавно или изобщо да не действа.