Чаровникът, който я укроти

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

По намръщеното й лице и по маршовата стъпка, с която влезе в трапезарията, не беше трудно да разбере, че Аманда Лок е ядосана. Офелия си беше помислила да помоли момичето за съдействие, въпреки предупреждението на Рейфиъл да не е споменала нищо пред сестра му.

— Тя е доста вятърничава — беше й казал на прибиране в имението. — Без да иска ще раздуха скандал за гостуването ти в Олдърс Нест. За всички ни ще е по-добре, ако тя не знае, че не си тук по свое желание.

Но не по тази причина Офелия реши да си замълчи. Враждебността, която се излъчваше от Аманда по време на вечерята, също не я впечатли особено. Личеше си, че момичето изобщо не я харесва. Ревност? Завист? Може би. Толкова много млади жени реагираха по същия начин на присъствието й. Без съмнение подобно на Мейвис Аманда щеше да злорадства над бедата й, вместо да й помогне. Но причината, поради която не потърси помощ, беше друга.

Колкото и невероятно да звучеше, сега не й се искаше да си тръгва. Случилото се днес в каретата с Рейф беше толкова изумително, че тя просто трябваше да изживее наново тези вълшебни усещания. Ами ако той беше прав?

Когато проявяваше най-лошите си недостатъци — избухливост, абсурдна ревност — някой винаги го отнасяше. Дори този някой да беше самата тя. Дори съжалението й не можеше да друг израз на прекъсне този порочен кръг. Защото никога не е намирала страстта си? Предположението на Рейф изглеждаше толкова правдоподобно, че тя нямаше как да не се съгласи с него.

След като сега намери нов израз, се чувстваше забележително спокойна. Всичките й буйни емоции спяха кротко. Тя усещаше, че нищо не е в състояние да й развали вечерта. Дори нейната най-голяма мъка и постоянен спътник от детството — огорчението — се беше спотаило някъде.

Всичко бе започнало с баща й. Офелия едва беше излязла от пелените, когато той започна да крои планове как да извлече облаги от изключителното си дете. Тя тънеше в блажено неведение, докато един прекрасен ден не разбра, че всичко, в което е вярвала, е илюзия. Споменът беше толкова болезнен, че тя обикновено бягаше от него. Точно сега обаче бе така доволна, даже щастлива, че можеше да се изправи лице в лице с този спомен.

Днес ставаше на осем години. Офелия едва сдържаше вълнението си. Рождените дни значеха много подаръци от нейните приятели. Мама винаги устройваше прекрасно тържество по повод празника. Днешното тържество нямаше да е по-различно, ако Офелия беше останала в трапезарията, където всички гости обядваха. Но тя беше получила нова дрънкулка от майка си, хубав медальон. Качваше се на горния етаж, за да го вземе и да го покаже на едно от момичетата, когато гласовете на родителите й се разнесоха от кабинета на баща й.

— Това не бива да продължава — казваше майка й. — Не можеш да й купуваш приятели.

— Предпочиташ ли да й обясниш защо не можеш да събереш достатъчно деца за едно най-обикновено тържество? — възрази баща й.

— Ти не можеш да събереш — напомни му Мери, — защото държиш поканените деца да имат високи титли. Половината от тях завиждат на Офелия и не могат да я понасят, а другата половина досега не са били тук. Как да приемат да дойдат? А този нов списък, който ми даде, не е по-различен. Офелия не познава никое от тези деца. Трябваше да отменя тържеството, когато всички поканени първоначално ми отказаха. Тя ще разбере, че нещо не е наред.

— Глупости. Това е отлична възможност да се покаже. По-скоро трябваше да се сетя за него. Безсмислено е да каниш само деца с по-ниско социално положение. Никое от тях не е на нивото на дъщеря ми.

— Но това са истинските й приятели!

— Дали? Или просто родителите им се опитват да ми угодят?

— Не всички хора разсъждават като теб.

— Напротив! — изсмя се презрително баща й. — В този град от значение е само кого познаваш и кого можеш да впечатлиш. Ние имаме перла, която може да впечатли всекиго. Външността й е цяло съкровище, а Офелия става все по-красива. Самият аз не мога да повярвам. Ти беше красива, когато се оженихме, но дори не съм сънувал, че ще ми родиш такова изумително дете.

— А аз дори не съм и сънувала, че ще мислиш единствено как да извлечеш полза от дъщеря ни. Защо просто не можеш да я обичаш като мен и…

— Да я обичам ли? — изсумтя баща й. — Децата са досадни, а в това отношение тя не е по-различна. Ако не беше нужно да я показваме, не се и съмнявай, че щях да я изпратя в някой пансион, вместо да й наемам частни учители вкъщи.

— И вместо да я показваш на всеки прием като твоето любимо кученце, което изпълнява разни номера — разочаровано отбеляза Мери.

— Спри да се превземаш. Ти живееш, за да даваш приеми. Аз живея, за да гледам как гостите ти зяпат възхитено дъщеря ни. — Баща й се засмя. — Действително ли си погледнала новия списък за тържеството? Това момче е бъдещ маркиз. Не е изключено Офелия да го впечатли.

— Тя е прекалено малка, за да впечатлява когото и да било. За Бога, защо не я оставиш да порасне, преди да й пазаруваш съпруг?

Офелия чу всяка дума, но бе прекалено потресена, за да се разплаче. Не се качи горе за дрънкулката си. Зашеметена, тя се върна в трапезарията, където приятелите й обядваха на дългата маса. Приятели?

Не познаваше никое от децата тук, но в това нямаше нищо странно. Мислеше, че истинските й приятели ще пристигнат и просто закъсняват. Не подозираше, че нещо не е наред. До такава степен беше свикнала да среща нови деца, които идваха на вечеря у тях. Майка й даваше прием всяка седмица. Дори когато нямаше други деца, пак я викаха в салона или трапезарията, за да я представят на гостите.

Тя спря до едно много по-голямо момче, което седеше прегърбено на стола си и не говореше с никого.

— Ти защо си тук? — попита го тя с характерна детска прямота.

— Това е тържество. Обикновено обичам да ходя на тържества — нацупи се то.

— Но сега не обичаш — изтъкна Офелия.

Момчето сви рамене и отговори откровено:

— Казаха ми, че ако дойда тук и се престоря, че те харесвам, ще получа нов кон. Сегашният ми кон вече е доста стар. Моят баща няма да ми купи, но твоят баща ще ми купи, ако днес се преструвам, че ми е забавно.

В гърлото на Офелия заседна буца.

— Предполагам, че не искаш много нов кон.

— Глупости, разбира се, че искам!

— Тогава да се беше преструвал.

Момчето я изгледа ядосано.

— В такъв случай май няма смисъл да стоя.

— Не, няма — съгласи се тя и се обърна към друго момче, което беше горе-долу на нейната възраст.

— Защо си тук?

Това дете също прояви пълна откровеност като първото момче, което вече отиваше към вратата.

— Баща ти е платил на моя двайсет лири и ме накараха да дойда. Иначе бих предпочел да отида в парка и да пускам новата си лодка.

— И аз бих предпочела да си в парка — промълви Офелия.

В очите й напираха сълзи. Гърдите й се раздираха от пареща болка. Тя се взря в грозноватото момиче от другата страна на масата. То също беше прекалено голямо за такова тържество.

— Ами ти? Ти защо си тук?

— Бях любопитна — превзето отвърна момичето. — Исках да разбера защо ме подкупват, за да дойда. Сега знам. Ти си твърде хубава, за да имаш истински приятели.

Вече не бе нужно Офелия да задава същия въпрос на другите деца. Вече не можеше да сдържа и сълзите си. Преди те да рукнат по бузите й за неин най-голям срам, тя изкрещя:

— Вън! Всички вън!

Оттогава до ден-днешен Офелия нямаше приятели. Съмняваше се във всички и лесно ги изобличаваше в лъжа. Обикновено лъжите я провокираха да направи точно обратното на това, което лъжецът се опитваше да предотврати. С течение на времето животът я бе срещнал с някои от гостите на онова злополучно тържество. Всички те й се извиниха и се заклеха, че са щели да дойдат по своя воля, ако преди това са я познавали. Не им повярва и ги намрази.

Промени отношението си и към баща си. Преди го обожаваше. Откритието, че той не я обича, че за него тя е само инструмент за постигане на амбициите му, разби сърцето й и остави в устата й горчилка.

Но сега всичко това нямаше значение — заради Рейф. С изненада установи, че мисли за него като за Рейф, но след днешния ден официалностите помежду им биха изглеждали глупаво. Теорията му лесно можеше да бъде подложена на проверка. Затова още не й се тръгваше от имението. Този нов израз на нейната страст не само бе укротил бушуващите й емоции, но освен това й беше доставил неописуемо удоволствие, което тя копнееше да изпита повторно.

Престори се, че не вижда Аманда, която се цупеше през цялото време, но не можеше да се престори, че не вижда Рейф. Очите й непрекъснато се отклоняваха към него, независимо дали говореше или не, макар че той се опитваше да поддържа добрия тон на вечерята, като водеше разговор с леля си. На няколко пъти се опита да включи сестра си, но тя само се мръщеше и той се отказа. Офелия обаче с удоволствие се включи в разговора.

— Мисля, че утре сутринта отново ще поутъпча снега, защото следите от предишните ми стъпки вече са заличени — усмихна се тя. — Ще се бием ли пак със снежни топки, Рейф?

— Не забравяй, че миналия път загуби — засмя се той.

— Не е вярно — закикоти се Офелия. — Тогава не се състезавахме. Не се прави, че не знаеш!

Тази фамилиарност очевидно дойде в повече на Аманда, която се изправи гневно.

— Не се опитвай да прелъстиш брат ми — предупреди я тя. — Той няма да се ожени за теб. Татко никога няма да те одобри за снаха.

Офелия поруменя. Нямаше подобни намерения спрямо Рейфиъл, но неочакваната атака наруши спокойствието й. От друга страна, Рейф беше ужасен от грубостта на сестра си.

— За Бога, Манди, къде ти останаха обноските? Срамувам се от теб!

— Аз също, момиче — добави Есмералда.

— Какво? — жално проточи Аманда. — Ти може би не си изкушен от красотата й, но това не значи, че тя не си е наточила зъбите за теб. Не виждаш ли как само те гледа?

— Знаеш, че подобни коментари са недопустими. Извини се незабавно.

— Няма! — отказа тя. — Не бъди толкова сляп. Някой трябваше да ти го каже.

— Хайде де!

На страните на Аманда запламтяха алени петна. Тя хвърли салфетката си.

— Няма да седя тук и да гледам как те водят на заколение. Когато престанеш да си губиш времето със задачата, каквато и да е тя, знаеш къде да ме намериш. На теб ще ти се извиня, когато се осъзнаеш, но няма да се извиня на нея! И да не си посмял да се извиняваш от мое име! — добави тя на излизане.

Аманда очевидно познаваше доста добре брат си, защото той направи точно това.

— Извинявай, Фелия…

— Недей — прекъсна го тя с измъчена усмивка. — Така съм свикнала със завистта, че вече ни най-малко не ме засяга.

— Нима мислиш, че става въпрос за това?

— Определено. Завистта не се нуждае от факти, за да надигне грозно глава. Повярвай ми, няма човек, който да го знае по-добре от мен.

— Отношението ти е достойно за възхищение, момиче — обади се Есмералда. — Но племенницата ми би трябвало да се владее.

Офелия се позасмя.

— Едва ли бих могла да я виня, при положение, че обикновено аз избухвам гневно. Но може би ще си така добър да ме придружиш до стаята ми, Рейф? Предпочитам да избегна някоя засада от сестра ти.