Чаровникът, който я укроти

ТРЕТА ГЛАВА

Офелия се взираше в суровия зимен пейзаж през прозорчето на каретата, в която двете със Сейди пътуваха на юг през Йоркшир за Лондон. Тревата беше изсъхнала, дърветата размахваха голи клони, въпреки че тук-там се виждаше по някое кафяво листо. Гледката беше безрадостна като собствените й мисли.

Наистина ли си беше въобразявала, че на дебюта й ще е по-различно? Че няма да заслепява мъжете само с поглед? Че няма да й отправят още стотина предложения за брак към тези, получени още преди да е достигнала възраст за женене? И защо мъжете се държаха така? Дали някой от тях изобщо я обичаше? Разбира се, че не. Та те дори не я познаваха!

Така наречените й приятелки не бяха по-добри. Лъжкини! Божичко, как презираше тези пиявици! Никоя от тях не й беше истинска приятелка. Интересуваше ги само заради нейната популярност, която, разбира се, се дължеше само на красотата й. Глупачки! Наистина ли си въобразяваха, че не знае защо те се правят на близки приятелки? Знаеше, знаеше и още как! Ако не беше зашеметяващо красива, нямаше да се присламчват до нея и да търпят гневните й изблици.

Офелия презираше хубостта си, но заедно с това приемаше за даденост, че никоя жена не може да се мери с нея, и това повдигаше самочувствието й. Ала тези две толкова противоположни чувства не съжителстваха мирно в нея: надделяваше ту едното, ту другото и младата жена направо се разкъсваше.

Огледалата бяха неин враг. Тя ги обичаше и ненавиждаше, защото те отразяваха това, което другите хора виждаха в нея. Светлоруса коса без нито един по-тъмен кичур, порцеланова бяла кожа без нито едно петънце, изписани вежди, които ставаха съвършени след малко работа с пинцетата, обикновени сини очи, разположени на необикновено лице. Всичко в лицето й: малкият прав нос, високите скули, устните — нито прекалено плътни, нито прекалено тънки, решителната брадичка, която често се вирваше предизвикателно — запленяваха всеки срещнат, с изключение на двама, за които нямаше да мисли точно сега.

Двете жени пътуваха в личната карета на Офелия, която не беше огромна като тази на баща й с герба на граф Дъруич върху вратичките, но все пак достатъчно голяма, за да побере два големи куфара с дрехи, чантата на Сейди и общо четирима пътници. Офелия бе накарала баща си да облицова седалките с кадифе и да добави мангала, на който сега се грееха. Сейди беше завила дебелите си крака с едно палто, защото не беше навлечена с фусти като Офелия, пък и навън дърво и камък се пукаше от студ.

— Готова ли си да ми разкажеш какво се случи? — попита тя.

— Не — категорично отсече момичето.

Сейди изцъка многозначително.

— Всичко ще си изприказваш, мила, както правиш всеки път.

Ама че наглост! Обаче Офелия не изрече мнението си на глас. Дори нейните камериерки попадаха под магията на хубостта й, боейки се да докоснат разкошната руса коса, да стоплят водата за банята й (да не би да е твърде гореща или твърде студена), да приготвят дрехите й за излизане, за да не би да ги измачкат. Даже се бояха да й говорят! Офелия ги уволняваше една след друга. Беше изгонила дванайсет, когато се появи Сейди О’Доналд.

Сейди изобщо не се плашеше от Офелия. Присмиваше се на резкия й тон, не се впечатляваше от яростния й поглед. Беше отгледала шест дъщери и не се тревожеше от „изпълненията“ на господарката си, както наричаше проявите на избухливия й темперамент. На средна възраст, пълна, закръглена, с черна коса и тъмнокафяви очи, Сейди понякога биваше откровена до бруталност. Всъщност не беше ирландка, както подсказваше името й. Веднъж си беше признала, че нейният дядо просто заел името, защото искал да промени своето.

Този път Офелия не реагира според очакванията на Сейди и не сподели с нея всичко. Повечето от познатите й знаеха, че тя веднага ще заговори по същество, ако спрат да задават въпроси. Офелия ненавиждаше този си ужасен недостатък, но тя така или иначе ненавиждаше всичките си недостатъци.

Тъй като отговор не последва, любопитството на Сейди се засили. В края на краищата тази сутрин трябваше да се състои сватбата на Офелия, обаче момичето беше дошло при нея с нареждането да опакова багажа им за пет минути, защото незабавно щели да се приберат от Съмърс Глейд у дома в Лондон. Сейди се беше справила за двайсет минути, но и това време стигаше само да нахвърли дрехите по куфарите.

— Оставяме го пред олтара значи? — настоя камериерката.

— Не — твърдо заяви Офелия. — Освен това не ми се говори.

— Но нали каза, че няма как да се измъкнеш от венчило с шотландеца, след като Мейвис ви е хванала двамата сами в спалнята ти? Знам, че това те устройваше, защото искаше да си върнеш Дънкан, пък било то и само за да пресечеш клюките, които възникнаха, след като той прекрати първия ви годеж. Но ти размисли и не пожела…

— Знаеш защо! — рязко я прекъсна Офелия. — С дядо му се канеха да ме превърнат в селянка. Каква наглост! Никакви приеми, никакъв светски живот. Само черен къртовски труд. За мен!

— Но нали се беше примирила, миличка. Какво…

— Нима имах избор, когато Мейвис щеше да ме съсипе, ако откажа брака с този груб варварин? — разгневи се Офелия.

— Но не се ли съгласихме, че той не е варварин? Ти пусна този слух още преди да го видиш, за да накараш родителите си да развалят годежа.

Офелия изгледа яростно камериерката си.

— Това пък какво общо има? Миналото си е минало, настоящето — настояще. Да не говорим, че планът ми не проработи. Баща ми напук на всичко ме довлече в Съмърс Глейд да се запозная с него. И виж какво се случи! Една нищо и никаква забележка от моя страна, и той така се засегна, че развали годежа! Но аз нямах намерение да го обиждам. Не е моя вината, че така се шокирах, когато Дънкан се появи в стаята с шотландска поличка. Мъж с поличка. Ха!

— Забележката ти не беше на място — възрази Сейди, която чудесно познаваше господарката си.

— Е, права си. — Офелия с мъка прикри усмивката си. — Но само защото бях отчаяна. Говореше се, че Дънкан е прекарал целия си живот в Шотландия. Знаеш колко се страхувах, че наистина ще се окаже варварин. В противен случай никога нямаше да ми хрумне идеята да го заклеймя като такъв.

— Но накрая прецени, че от него ще излезе отличен съпруг.

— Честно, Сейди, обикновено не си толкова тъпа — въздъхна Офелия. — Да, така смятах, докато дядо му не ми представи дългия списък със задължения, които ме очакват. Цял живот съм искала да бъда в центъра на светския живот, да устройвам балове, каквито Лондон не е виждал. Моите приеми щяха да са единствените, които си струва да посещават. Това исках от брака си, а не да се скрия в провинцията, както възнамерява Невил Такъри.

— Значи бягаш? — най-накрая предположи Сейди.

Офелия театрално обърна очи нагоре. Би вдигнала отвратено ръце, ако не ги беше мушнала в топлия пухкав маншон.

— Щом толкова държиш да знаеш, Мейвис пристигна, за да ме избави от този ужас, така че с теб просто се прибираме у дома.

Не каза нищо повече, но за нещастие Сейди прекрасно знаеше, че Мейвис, някогашната й най-добра приятелка, я презира и не би й свършила никаква услуга. Камериерката познаваше много добре всичките й приятелки, защото те често се събираха у Офелия. Но не я осъждаше. Вероятно Сейди беше единственият човек, който истински я разбираше и я приемаше каквато е, с всичките й недостатъци.

Но точно сега момичето не искаше да разкрива душата си, затова се опита да смени темата:

— Много се радвам, че се връщам в Лондон, но баща ми сигурно ще е недоволен, когато за втори път разбере, че няма да си има маркиз за зет.

— Меко казано, мила. Той бе най-щастливият мъж в Англия, когато лорд Такъри се свърза с него да поиска ръката ти за внука си. Радостните му викове сигурно са отекнали в другия край на Англия.

Офелия не беше изненадана от подигравката, която улови в последното изречение. Сейди не обичаше много графа. Но същото важеше и за нея самата. Тя потръпна, спомняйки си колко се разгневи баща й, когато ги изхвърлиха от Съмърс Глейд, а годежът, с който той толкова се гордееше, беше развален. Тогава я беше зашлевил, обвинявайки я за всичко.

— Ако ме беше изслушал от самото начало, или бе обърнал внимание на слуховете, които пуснах, и ме беше отървал от годежа, щяхме да си спестим унижението и неприятностите. Не трябваше да приема първото предложение, което го устройва. Аз сама щях да му намеря подходящ зет, само че по мой избор, но той никога не ми даде шанс.

— Неприятно ми е да ти го кажа, мила, но знаеш защо баща ти беше толкова уверен, че никога няма да си избереш съпруг.

— Да — горчиво отвърна Офелия. — Защото вече три години води вкъщи мъже — млади и стари — и ме показва като някаква ценна дрънкулка. Боже милостиви, бях още момиченце и мъжете изобщо не ме интересуваха, а той ме питаше дали ми харесва този или онзи.

— Мисля, че нетърпението е наследствена черта в семейството ти.

За момент девойката изгледа неразбиращо камериерката си, после се засмя.

— Наистина ли мислиш, че тази черта съм взела от него?

— Ами определено не си я взела от майка си. Лейди Мери, Бог да я поживи, цяла година не може да се реши за нещо, ако някой не я подтиква.

Офелия въздъхна. Обичаше майка си, макар че Мери никога не успяваше да се наложи пред графа за нещо, особено що се отнася за бъдещето на единствената им дъщеря. Трябваше да се досети, че е безсмислено да се обръща към родителите си за разбиране, особено към баща си. Той просто я възприемаше като орнамент, полезно оръдие за обществения му престиж. Не даваше и пукната пара за чувствата й.

— Вероятно дори не знае, че съм била повторно сгодена за Дънкан — замислено отбеляза Офелия. — Неговият страхлив кочияш се върна у дома, за да му каже, че съм в Йоркшир на гости при семейство Ламбърт, какъвто беше случаят, преди отново да получа покана за Съмърс Глейд.

— Ти не му изпрати известие, но сигурно нещата не стоят така с лорд Такъри.

— Да, но много се съмнявам, че графът изобщо е отворил писмото от маркиза. Беше страшно ядосан, когато ни изхвърлиха от Съмърс Глейд.

— Смяташ ли, че този път ще те посрещне, без да ти крещи?

— Поне докато не разбере за втория годеж. Ако не знае, аз лично ще му кажа.

— Защо?

— Защото ако ме беше послушал, нямаше да се стигне до такива неприятни последици.

— Аз не бих си търсила втори шамар само заради удоволствието да му натрия носа.

— Аз пък бих.

Сейди поклати глава и погледна през прозорчето към следобедното слънце, което надничаше зад тъмните облаци. Офелия бе сигурна, че доста успешно е избегнала въпроса, който не желаеше да обсъжда, и се облегна на седалката, твърдо решена да забрави катастрофалните събития в Съмърс Глейд. Но скоро разбра, че греши. Сейди можеше да бъде доста упорита. Камериерката неочаквано отбеляза:

— Мейвис не е дотолкова благородна, че да ти помогне. Отдавна те предупредих да не я допускаш до себе си. Напоследък е много озлобена, особено след като я изобличи като лъжкиня.

— Тя ме провокира — промълви Офелия. — Никога нямаше да го спомена, ако онзи ден нейната ехидност не ме беше изкарала от нерви.

— Не е нужно да ми обясняваш, мила. Знам що за стока е. Та нали аз те предупредих, че лошите чувства, които това момиче изпитва, накрая ще се обърнат срещу теб. Ти прекалено дълго търпя злобата й в името на някогашното ви приятелство.

Гласът на Офелия стана съвсем тих от мъчителните емоции, които я бяха обзели:

— Тя беше единствената ми истинска и честна приятелка, която съм имала. Толкова се надявах, че накрая ще ми прости за злото, което си мисли, че съм й причинила. А аз само се опитах да я защитя.

— Знам. — Сейди се приведе напред и погали меката кожа на маншона, в който беше пъхнала изящните си ръце Офелия. — Мъжът, в когото беше влюбена, бе донжуан и глупак, нехранимайко, който я използваше, за да се добере до теб. Ти много пъти се опита да я предупредиш, но тя отказваше да те послуша. При онези обстоятелства вероятно и аз щях да постъпя като теб. Тя трябваше да види доказателството с очите си.

— Но то разруши дружбата ни.

— Обаче днес Мейвис е дошла на себе си. Нали затова ти се е притекла на помощ?

— О, не! — отчаяно възкликна девойката. — Дойде да спаси Дънкан, но преди това не пропусна да ме очерни пред него, Сабрина и Рейфиъл Лок. Каза, че под красивата външност, която представям пред света, няма нищо освен черен, смразяващ до мозъка на костите лед.

Сейди изхълца ужасено.

— И това дори не беше най-лошото — добави Офелия и преразказа ужасното стълкновение. Болезненият спомен още я измъчваше.

След като Мейвис беше свършила с обидите, уверявайки я, че няма приятелки (сякаш Офелия не го знаеше), Офелия незабелязано се беше измъкнала, за да изплаче някъде сълзите си. След като предаде по-голямата част от разговора на Сейди, тя усети как самосъжалението отново я обзема. Строго се смъмри. Как можа да се разплаче! Как така не успя да овладее емоциите си! Никога преди не й се беше случвало — е, от детските й години, но тогава бяха други времена. Цял живот се стремеше да избяга от болката на предателството, и то успешно — до днес.

Но поне Сейди, милата Сейди, я разбираше. Изслуша я, без да я прекъсва, а накрая просто я прегърна. И това отново отприщи порой от сълзи.