Чаровникът, който я укроти

СЕДМА ГЛАВА

Офелия имаше дразнещия навик да държи последната дума да е нейна. Рейфиъл имаше абсолютно същия навик, поради което нейното упорство му се струваше непоносимо нервиращо.

Започваха да го обземат съмнения. Не че и преди нямаше известни резерви, но беше изненадан да гледа как тази хубавица общува с леля му. Любезната Офелия не отговаряше на образа, който си беше изградил за нея. Леля му също го беше забелязала и думите й към Уилям, че няма да се бави дълго, трябваше да се тълкуват като намек към Рейфиъл.

Обяснението на Офелия прозвуча доста разумно, даже прекалено. Ето че сега го мъчеха съмнения, а в същото време знаеше каква интригантка е. Просто не я познаваше достатъчно добре, за да прецени кога казва истината и кога лъже. Логиката му подсказваше, че тя би трябвало да е изпечена лъжкиня, в противен случай как да си обясни смайващите й преображения?

С позволението на леля си беше изпратил на Сабрина писмо по един от лакей. Сабрина познаваше Офелия много по-добре от него, тъй като по време на своя дебют бе отседнала при семейство Рийд в Лондон. Някой май беше споменал, че лелята на Сабрина и майката на Офелия били приятелки от детинство. Все едно, тя със сигурност разполагаше с много по-пълен списък на Офелините прегрешения, а преди да започне с превъзпитаването, Рейфиъл държеше да знае всичко. Дано лакеят не се забавеше с отговора.

Прекараха още един дълъг ден на пътя и навлязоха в дебрите на Нортъмбърланд, наближавайки дядовото му убежище. Времето не беше подходящо да идват толкова на север.

Беше накарал Есмералда да приготви кошница с храна за дамите, за да не се налага да спират за обяд. Храна имаше и за Рейфиъл, но той установи, че е доста трудно да ядеш с ръкавици и да караш впряг. Искаше му се да бяха поспрели в хана, който бяха подминали, пък било то само за да се сгрее. Колкото по-далеч на север отиваха, броят на преспите се увеличаваше, а вятърът ставаше все по-силен.

Не минаха край други ханове. Рейфиъл предварително знаеше, че ще е така. Имението наистина беше уединено и се намираше далеч от всякакви селища. Но следобед най-после стигнаха и до него. Димът, който се виеше от един от комините, свидетелстваше, че икономът е тук, запалил е огън и той ще може да се стопли. Но преди да се добере до желаната топлина, трябваше да се изправи пред гнева на Офелия.

Рейфиъл се напрегна в очакване на неприятния сблъсък и отвори вратичката.

— Вероятно ще пожелаете бързо да влезете в къщата, дами — предупреди ги той. — Дърво и камък се пукат от студ.

— В каретата беше невероятно задушно — оплака се Офелия. — Топлината ме приспа, а ни най-малко не бях уморена.

Тя слезе първа, но не тръгна напред, както той се надяваше. Вместо това се загледа в огромното имение и гневно попита: — Сега пък къде сме? При друга леля?

— Не, при мен.

— Но защо спряхме тук? Сигурна съм, че ако побързаме, ще стигнем до Лондон преди мръкване.

— Лондон е много далеч оттук, драга моя. Добре дошла в Олдърс Нест.

Офелия започна да осъзнава думите му и се намръщи, когато съзря мочурищата, които се простираха докъдето поглед види. През лятото гледката беше прекрасна заради нацъфтелия пирен, но сега пейзажът наистина беше доста пуст и безрадостен.

— Дано си запазил някой прислужник — обади се Есмералда, докато й помагаше да слезе. — Предупреждавам те, че не мога да готвя.

— Бъди спокойна, лельо. Тук има иконом, който се грижи за Олдърс Нест от много години. Всъщност още дядо го нае. Когато отсядам тук, жена му готви. Ако не се лъжа, имат и няколко дъщери. Сигурен съм, че най-късно до утре ще бъдем напълно задоволени откъм персонал.

Есмералда кимна и бързо се отправи към вратата, която Бартоломю Гримшод й държеше отворена. Нейната хубава млада камериерка я последва, хвърляйки на Рейфиъл благодарна усмивка. Той не я забеляза, тъй като в момента съзнанието му беше заето с Офелия. Личеше си, че лондонската красавица е шокирана.

— Защо това ми прозвуча така, все едно ще отседнем тук за доста време?

— Защото това е истината.

— Друг път. Настоявам незабавно да изпълниш обещанието си да ме заведеш в Лондон.

— Настоявай колкото си искаш. Аз оставам тук. Освен това никога не съм казвал, че ще те водя в Лондон, а само че с теб сме в една посока. Тази посока.

Той помогна и на Сейди да слезе. Камериерката разтърка сънливо очи и ги погледна объркано, защото беше подочула част от разговора им. Офелия я сграбчи за лакътя.

— Не влизай вътре. С теб си тръгваме.

Рейфиъл се направи, че не я е чул, и си тръгна. Вероятно Офелия не беше свикнала с подобна реакция от страна на мъжете, защото чу възмутеното й ахване. Но той нямаше да се разправя с нея на студа.

— Лорд Лок — повика го тя и добави, вече по-силно: — Рейфиъл! Рейф, дявол те взел, спри този фарс на секундата!

Той само се позабави на вратата, за да поздрави Бартоломю и да му даде нареждания:

— Просто струпай куфарите тук и прибери конете. Даже ги заведи чак в твоята къща. След като се постопля, ще ти помогна с багажа.

— Разбира се, милорд. Колко дълго ще останете?

— Нямам представа, но докато съм тук, ще се нуждаем от персонал. Разчитам на теб да се погрижиш за това. А, да не забравя дамата, която крещи — ситуацията е сложна, но ти просто не й обръщай внимание…

— Чух те! — тросна му се Офелия, когато го настигна. — Ще ти излезе през носа, кълна се!

Икономът побърза да се махне, за да изпълни нарежданията на господаря си. Девойката незабавно се обърна към Сейди и заповяда:

— Не му давай да разпрегне каретата ми!

Камериерката също беше скандализирана, ето защо потегли след Бартоломю с решителен блясък в очите. Рейфиъл знаеше, че в случая никаква решителност няма да свърши работа, но нямаше да стои на студа и да чака жените да осъзнаят поражението си.

Той въздъхна и махна на Офелия да го последва вътре.

— Обещавам ти най-подробно обяснение, когато останем насаме, Офелия, само се успокой. Няма да притесняваш леля ми със сцените си. Малко търпение, ако обичаш, защото първо искам да се постопля. Ти може би си била на топло през цялото време, но с мен нещата не стоят така.

Той се запъти към салона, където без съмнение го чакаше Есмералда, но думите на Офелия го спряха:

— Да не си посмял отново да ми се измъкваш!

Той се обърна и я погледна хладно.

— Не споменах ли нещо за търпение?

— Какво те кара да мислиш, че ще търпя твоето поведение?

— Аха, ето още един въпрос, по който трябва да поработим. Можем да започнем незабавно. Слушай, Офелия! Ще влезеш в салона, ще седнеш и ще си траеш, докато слугите не приготвят стаите ни.

— В противен случай?

— Да речем, че просто ще запазя в тайна причината, поради която си тук. Като се замисля, и бездруго не ти трябва обяснение…

— Това е абсурд — прекъсна го Офелия. — Задръж си проклетото обяснение. Прибирам се вкъщи!

Тя се обърна и едва не се сблъска със Сейди, която се връщаше недоволна.

— Икономът не разбира от дума. Подчинявал се само на заповедите на господаря си.

Рейфиъл чу как Офелия въздъхна при тази новина и се подсмихна:

— Ако Бартоломю се беше подчинил на разпорежданията ви, коя от вас двете щеше да управлява каретата?

Офелия го удостои с яростен поглед. Той само сви рамене.

— Имам напълно разумно обяснение, което ще те задоволи. Ако желаеш да го чуеш, се дръж добре, защото не възнамерявай да си губя времето с теб. Разбира се, така ще играеш на сляпо, но съм сигурен, че каквато си умница, ще се справиш…

— Не говориш сериозно — задъха се от възмущение тя.

— Търпението е добродетел. Тъй като не притежаваш търпение — или каквито и да било други добродетели — първият ти урок ще бъде да го придобиеш. Упражнявай се, мила.