Чаровникът, който я укроти

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Офелия не можеше да подбере по-лош момент да си тръгне от трапезарията. Не забеляза, че баща й стои в преддверието и подава балтона си на лакея. Той обаче я забеляза на секундата.

— Фили? Кога се прибра?

Никаква усмивка. Никаква топла прегръдка за добре дошла. Той просто се осведомяваше.

Шърман Рийд, граф Дъруич, беше четирийсет и пет годишен. Имаше кестенява коса и проницателни кафяви очи. Беше висок, а в сравнение с жена си можеше да се нарече мършав. В никакъв случай не беше грозен, но никой не би го нарекъл хубав. Може би затова беше удивен, че дъщеря му е такава красавица, и бе твърдо решен да извлече облага за себе си от този дар на природата.

— Върнах се този следобед. Нали разбираш, мама ме посрещна и покани няколко от обожателите ми.

Шърман хвърли поглед към салона, от който се носеше силен шум.

— Нужно ли беше?

Офелия се постресна. Беше споменала обожателите си, защото баща й обикновено изпитваше гордост, когато тя се показваше, и удоволствие от предложенията за брак, които получаваше — е, поне нещата стояха така, преди да се спре на Дънкан Мактавиш за свой зет. Пък и винаги бе насърчавал Мери да организира празненства. В това отношение между съпрузите цареше пълно единомислие.

— Нужно ли? Не. Но мама се радваше, че ще има гости, тъй че си казах: „Какво пък?“

— Я не ми дръж такъв тон, момиче!

Офелия едва не се засмя. Тонът й си беше същият, ако не и по-мек от обичайното. Но баща й очевидно очакваше тя да му се сопне. В края на краищата, откакто я беше сгодил за Дънкан, помежду им непрекъснато избухваха ожесточени спорове.

— Ела в кабинета ми. Трябва да проведем разговор.

— Не може ли да почака? Имаме гости.

— Не, не може.

Той я заобиколи, без да каже нищо повече, и се запъти към кабинета си. Офелия си пое дълбоко дъх и го последва. Баща й нямаше да смути новооткритото й спокойствие. Щеше да овладее избухливостта си. Преди той винаги успяваше да я провокира, но днес нямаше да му се даде.

Когато влезе в стаята, той вече седеше зад бюрото си. Тя мразеше това място, защото тук бяха провели голяма част от споровете си. Килимът, завесите и мебелите в тъмнокафяво и зелено може би бяха доста стилни за мъжки кабинет, но на нея й действаха подтискащо. Някога, много отдавна, тя обичаше да идва при баща си в тази стая…

Обикновено сядаше срещу него, но сега застана до прозореца, който гледаше към улицата. Завесите още не бяха спуснати, макар че по-рано вечерта някой беше запалил огън в камината. Навън фенерите бяха запалени, а на тротоара пред къщата им бяха спрели множество карети. Беше започнал да се сипе лек снежец. Още не беше покрил улицата, но снежинките падаха много красиво край запалените фенери. Офелия усети как напрежението я напуска.

— Носиш ли ми предложение от Лок? — попита Шърман, докато палеше един от свещниците на бюрото си.

Офелия затвори очи.

— На това ли се надяваше?

— Не, не съм се надявал. Очаквах го. Това е единственото, което ще ме накара да преглътна второто ти разваляне на годежа с Дънкан.

Шърман беше повишил тон, за да подчертае думите си. Офелия продължаваше да стои с гръб към него. Като малка редовно идваше тук, търсейки вниманието му. Не й правеше впечатление, че рядко го получава. Странно как децата приемаха някои неща за даденост, например любовта на родителите си.

— Рейфиъл Лок е женкар — уморено заяви тя. Това би следвало да изчерпи въпроса, но не и според баща й.

— Е?

Точно както си и мислеше. Думите й ни най-малко не го смутиха. Рейф можеше да има най-лошата репутация, но баща й пак щеше да одобри гостуването й. Интересуваше го единствено титлата, която младият мъж щеше да наследи.

— Той няма намерение да се жени за мен или за която и да е друга. — Тя най-сетне се обърна, за да проследи реакцията на баща си. — Ако не се лъжа, точните му думи бяха „през този век“.

— Глупости. Ти си способна да промениш решението на всеки мъж.

Това беше своеобразен комплимент. На Офелия й се искаше просто да го приеме, без да се чувства обидена.

Нямаше да му каже как се е съпротивлявала със зъби и нокти на „поканата“, че кажи-речи е била отвлечена в пущинаците на Нортъмбърланд. Не само че баща й не се интересуваше, ами и вече не й се говореше за това. От това пътуване беше получила повече, отколкото бе мечтала. Фактът, че сега още не е избухнала, бе красноречив пример за облагите, които бе придобила благодарение на намесата на Рейф в живота й.

— Поне влюбен ли е в теб като останалите? — попита Шърман.

— Не, но може да се каже, че се сприятелихме.

— Да не ми казваш, че не те е компрометирал? Такъв всеизвестен женкар и да не се опита да те прелъсти?

Тя се изчерви. Гневът й започна да нараства.

— Значи си бил наясно какъв е? Но въпреки това ми даде разрешение да му гостувам?

— Разбира се. Той е най-добрата партия в цяла Англия. Кажи ми, де, не го ли хвана?

Опитът й да накара баща си да се защитава, не сполучи. За тази цел беше нужно чувство за вина, каквото Шърман не притежаваше. Гневът й започваше да излиза от контрол.

— Може би не съм искала да го хващам.

— Да не си си загубила ума някъде?

Тя смело пресече стаята, облегна се с ръце на бюрото му и го изгледа яростно.

— Не, мисля, че най-сетне си намерих ума. Действително ли искаш да знаеш защо той не е подходящ за мой съпруг? Да, вярно, че е невероятно красив, богат и с титла. Той е всичко, което бих могла да си пожелая у един мъж. Но има нещо, което го прави неприемлив.

— Кое?

— Ти го искаш прекалено много за зет! След като кажи-речи ме хвърли на вълците в Йоркшир, открих, че не съм склонна да те ощастливя с женитбата си. Изненадан ли си?

Той се изправи, отвръщайки на яростния й поглед.

— Че си своеволна, злобна дъщеря? Никак не съм изненадан. Но ти ще се омъжиш за него. Не давам пукната пара как ще го завлечеш пред олтара, просто го направи! Иначе ще взема нещата в свои ръце.

Нямаше смисъл да му обяснява, че става дума за нейния живот, не за неговия. Тя излезе от стаята. Понеже бе прекалено ядосана, за да се присъедини към гостите в салона, неусетно се запъти към трапезарията.

Рейф още бе там. Току-що ставаше от мястото си, а чинията му бе празна. Другите двама мъже вече си бяха тръгнали, макар че присъствието им така или иначе не би я възпряло, тъй като действаше, без да мисли. Просто отиде при Рейф и го целуна страстно.

Той успя да прикрие изумлението си. Всъщност почти незабавно отговори на целувката й, изпусна чинията и я притисна към гърдите си. Това бе достатъчно. Офелия усети как гневът й се изпарява, заменен от страст. Много силна страст. Тя нарасна, щом той засмука езика й, който тя дръзко бе пъхнала в устата му. Стана дори по-мощна, когато той обхвана задника й с ръка, притискайки я към себе си.

Божичко, що за усещания събуждаше този мъж в нея! Гняв, страст, нежност, удоволствие — всичко, което човек можеше да си представи, но най-вече възбуда. Той бе нейната гибел и нейното избавление. Кога, по дяволите, бе станал така важен за нея? Права ли бе Джейн? Нима се беше влюбила?

Рейф я целуваше жадно, милваше гърба й, караше я да трепери сладостно… докато тя не осъзна, че не би могла да избере по-неподходящ момент да се отдават на интимности. Вратата беше широко отворена. От гостите ги делеше един коридор. Всеки можеше да стане свидетел на разгорещените им прегръдки.

При тази тревожна мисъл Офелия моментално се отдръпна. Сърцето й обаче щеше да изхвръкне от гърдите. Страните й пламтяха. Устните й вероятно бяха подути. Боеше се, че има вид на целувана. Както и Рейф. Офелия бе разрошила косата му и сега побърза да приглади кичурите. Но не можеше да заличи знойния плам в очите му. Той си пое дъх:

— Това беше неочаквано.

Тя също имаше проблеми с овладяването на дишането си.

— Научих го от теб — каза, имайки предвид, че Рейф се беше върнал да я целуне в каретата.

— Скара ли се с баща си?

— Как позна? — сухо отвърна тя.

Той нежно прокара пръст по бузата й.

— Искаш ли да оставиш задния вход отключен за мен?

Мисълта почти я накара да се вцепени от предвкусване на чувствени удоволствия.

— Ще си помисля — глухо прошепна тя.

Но докато тичаше нагоре по стълбището, за да се овладее и да си избие от главата мисълта за Рейф, знаеше, че ще остави вратата отключена.