Чаровникът, който я укроти

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Вятърът бе довял смеха й до него. Рейфиъл имаше усещането, че никога няма да забрави този смях и днешното преживяване с Офелия.

Беше я замерил със снежна топка съвсем импулсивно. Свършваше със закуската си, когато видя, че тя се разхожда, и реши да се присъедини към нея. Това, което последва, със сигурност не беше планирано. Днес направо не можа да я познае. Каква удивителна разлика имаше между жената, която го замерваше със снежни топки, и жената, която всички мразеха. Рейфиъл беше абсолютно уверен, че реакцията й е била съвсем естествена. Тя не се опитваше да го заблуди с внезапна „промяна“ в себе си. Просто му беше показала черта на характера си, скрита от погледа на останалите — закачливост, която бе възхитителна.

Макар да не съжаляваше, че се е поддал на първия си порив да я замери, той вероятно щеше да се кае, че не беше устоял на желанието си да я целуне. Определено бе постъпил глупаво. Това я беше оставило с погрешното впечатление, докато той просто бе дал израз на мъжката си природа. Устните й бяха близо, смехът й звънеше в ушите му, а тя бе толкова красива! Просто не можеше да й устои. Искал да провери дали е кисела — ама че лъжа! Най-малкото можеше да измисли по-разумно извинение… ако не бе така запленен от целувката.

Откри я сама в салона. Стоеше пред прозореца, гледащ към двора. Докато се замерваха, бяха сътворили същински хаос. Следите от стъпките им бяха навсякъде, също и вдлъбнатината, оставена от телата им в снега. Дали Офелия си спомняше преживяното удоволствие от играта им, или си мислеше за целувката? Всъщност беше глупаво от негова страна да смята, че в момента тя изобщо мисли за него.

За какво ли си мислеше тя обикновено? По дяволите, започваше да проявява към тази красавица нездраво любопитство, което нямаше нищо общо с причината, поради която я бе довел тук.

— Готова ли си за още малко печене? — подхвърли той.

Тя не се стресна, очевидно беше чула стъпките му. Не бе нужно да го пита какво имам предвид. „Обичам да ме пекат на бавен огън“ бе нейна забележка.

— Непременно — унило отвърна тя.

Чувството за вина едва не го задуши, докато я гледаше как върви към канапето с наведена глава. Мътните го взели, откъде-накъде ще се измъчва, задето се опитва да й помогне? Тя щеше да се облагодетелства от безкористните му усилия — е, вярно, че се бе обзаложил с Дънкан, но това бе такава незначителна подробност в сравнение с искреното му желание да й помогне. Трябваше да разкрие причините, на които се дължаха недостатъците в характера й.

Рейфиъл седна до нея. Не му убягна, че тя се отдръпна леко.

— Не хапя — отбеляза той раздразнено.

— Всъщност съм убедена в обратното.

— Това във връзка с целувката ли беше, или с печенето на бавен огън?

Офелия си наля чаша чай от подноса на масата. Там имаше и кошничка със сладки, но тя дори не я погледна.

— И на мен също — обади се Рейфиъл.

— Като искаш, налей си — отвърна тя.

Така беше много по-добре. Унилата Офелия му действаше както обляната в сълзи Офелия. Тогава не можеше да се справи с нея.

Той си наля чай и за да е сигурен, че тя няма да го разстрои с повече въздишки, добави:

— Ще ти оставя сладките. Прекалено си мършава.

Сега тя за пръв път го погледна.

— Не е вярно!

— И си много бледа — добави Рейфиъл. — Кожата ти е с нездрав тен.

— Глупости.

— Мислех, че искаш да изглеждаш възможно най-добре.

— Сега изглеждам добре. Толкова съм красива, че чак ми се повръща.

Охо! Правилно ли беше чул? Действително ли го каза с такова огорчение?

— Да, така е — весело се съгласи той. — Наистина си отвратително красива.

Сините й очи се присвиха.

— Без излишни епитети, моля.

— Какво? Прощавай. Нека обсъдим някой от другите слухове, които си пръснала.

Беше се лъгал, ако си мислеше, че с ненадейната си забележка ще я свари неподготвена. Тя изправи гръб и го изгледа с леко любопитство.

— Да, ако обичаш. Ще ми е много интересно, тъй като не си спомням никакви други слухове.

— Сигурен съм, че твоята приятелка — или по-добре е да кажа бивша приятелка — няма да се съгласи. Нима Мейвис не те обвини, че си я наричала интригантка?

— Не, тя ме нарече така. Аз само я нарекох лъжкиня пред общите ни приятелки Джейн и Едит. Мейвис много пъти ме е провокирала. Не издържах и избухнах. Но не се стигна до нещо повече. Знаех, че Джейн и Едит няма да се разприказват. По една случайност те харесват Мейвис.

— Но не и теб?

Тя извърна поглед.

— Знам, че подслуша втория ни разговор с Мейвис. Не, Джейн и Едит никога не са ми били истински приятелки. Преструват се на такива, но не са.

— Това не те ли притеснява?

— Никак. Не искам хората да ме харесват. Взимам мерки да не ме харесват.

Това изявление беше толкова странно, че за момент Рейфиъл не намери какво да каже. Разбира се, не й повярва. Но защо ще го лъже? Извинение в нейна защита ли бе това? Той реши да изтъкне очевидното.

— Никой не иска нарочно да го ненавиждат. Това противоречи на човешката природа.

Тя само сви рамене и отново го погледна.

— Щом казваш.

Нима нямаше да спори? Раздразнен от безразличието й, Рейфиъл продължи:

— Много добре. Посочи ми една разумна причина, която да оправдава подобно отношение.

— Не ми се налага да се чудя дали са искрени. Просто знам, че не са.

— Да не би да казваш, че не вярваш на никого?

— Точно така.

— Предполагам, че включваш и мен в това число?

— Естествено. Ти ме излъга, както всеки друг.

— Не е вярно! — възмути се той. — Бях напълно честен с теб…

Рейфиъл млъкна, когато тя изсумтя.

— Каза, че ме караш до Лондон — определено се погрижи да остана с такова впечатление. Това не беше ли лъжа?

Той се изчерви като обвиняем на подсъдимата скамейка.

— Това беше изключение, което трябваше да ми спести истериите ти, докато стигнем тук.

— О, разбирам, фактът, че ми попречи да потърся помощ и ме доведе на място, което е толкова отдалечено, за теб е просто удобство? Едно изключение или няколко — има ли значение?

Лицето му се зачерви още по-силно.

— Извинявам се, че те подведох, воден от мисли за собственото си удобство, но не се извинявам, че се мъча да ти помогна.

— Не е нужно да се извиняваш и за лъжата си. Аз самата често лъжа.

— Това ли е твоят недостатък номер три?

— Не, аз определено не съм лъжкиня по природа. Правя го нарочно. Недостатъците ми са нетърпение и избухливост и върху тях нямам контрол. Върху маменето имам.

— Значи не го разглеждаш като отрицателна черта на характера си?

— Не бъди лицемер и си кажи, че ти точно така го виждаш.

— Всъщност да. Предполагам, че там е разликата помежду ни. Предпочитам честността, а ти — безчестието.

— Не го предпочитам — натърти тя, но после призна: — От време на време ме мъчеха угризения.

— И кое те промени?

— Всички около мен лъжеха. Всъщност затова Мейвис беше единствената приятелка, която някога съм имала. Само на нея можех да разчитам за честно мнение — поне докато не я нараних.

— Искаш ли да поговорим за това? — деликатно попита Рейфиъл.

— Не — категорично отвърна тя.

След като си беше признала, че не се притеснява да лъже, той се зачуди дали досега изобщо му е казала истината. Плашеща мисъл. Ако е решила да го лъже, за да я върне в Лондон…

— Не нараних Мейвис нарочно — поде тя, но избухна: — Божичко, и сам виждаш!

— Какво? — намръщи се той.

— Това е третият ми недостатък.

Сега Рейфиъл бе напълно объркан:

— Кое?

— Не мога да си държа устата затворена. Просто е нелепо как реагирам на мълчанието!

— И намираш това за недостатък? — разсмя се той.

— Разбира се, че да — подразни се Офелия. — Как ще се почувстваш, ако си научил интересен анекдот и искаш да го разкажеш подобаващо, но при мълчанието на слушателите директно стигнеш до същината? Така напълно ще отнемеш удоволствието от добрата история.

Сега Рейфиъл открито се смееше.

— В йерархията на недостатъците този заема много ниско положение, драга.

— По една случайност аз не смятам така — обидено отвърна тя.

— Искала си да ми разкажеш анекдот?

— Не, просто илюстрирах с пример. Същото се случва, когато не желая да обсъждам нещо с някого.

— Ах, разбирам — ухили се той. — Добре, че ми каза. Но да се върнем на Мейвис.

— Не.

— Отново ли да замълча?

Тя го изгледа яростно. Този път той успя да сдържи смеха си. Офелия се поддаваше много лесно на закачки — точно като сестра му Аманда. Ала новата тема, която щеше да подхване, бе доста отрезвяваща.

— Според Мейвис ти си съсипвала човешки съдби. Това изявление пресилено ли е?

— Никак даже. Уверена съм, че много от мъжете, които отблъснах, мислят, че съм съсипала живота им с отказа си. Дънкан бе единственият на обратното мнение. Според него бракът с мен бил по-лош от ада. Аз си мислех същото за брака с него, след като дядо му изтъкна каква робия ще е животът в Съмърс Глейд.

— Наистина ли не си подготвила компрометиращата ситуация, в която Мейвис ви е заварила?

— Не, но не оставай с погрешни впечатления. В онзи момент бях готова да се омъжа за Дънкан, само и само всичко да приключи. Бях решила, че поне баща ми ще е доволен. Също така смятах — погрешно, както се оказа впоследствие — че Дънкан ще ме пожелае, след като преглътне обидата, която му бях нанесла, наричайки го варварин. Ако знаех колко му е противна идеята за такъв брак, вероятно щях да наглася подобна компрометираща ситуация.

Сега Рейфиъл бе поразен.

— Нещо в думите ти не те ли смущава? — грубо я попита той.

— При положение, че той щеше да е доволен накрая? Не мисля.

Той поклати глава, но призна:

— Предполагам, че не мога да те обвинявам за разсъжденията ти, тъй като жените са устройвали брачни капани на мъжете от зората на историята. За мен лично това са най-долни машинации, но както сама разбираш, това е мъжката гледна точка.

— Естествено. Не съм и очаквала друго. Но след като така и така сме повдигнали въпроса, знай, че нямаше да направя подобно нещо, ако подозирах, че Дънкан няма да бъде щастлив с мен.

Можеше ли да й повярва? Предполагаше, че може, предвид на това, което вече бе признала.

— Сега нека аз ти задам един въпрос — продължи тя и го погледна съсредоточено. — Ако бях авторът на тези долни машинации, по какво щях да се различавам от теб, който ме държиш като затворничка, докато не решиш, че съм се променила? Взел си нещата в свои ръце доста дръзко, без да ме питаш желая ли помощта ти. Е, не я желая. И така, Рейф, отговори ми, ако можеш. Каква е разликата?

Тя го гледаше изключително самодоволно. Вероятно си мислеше, че го е хванала натясно.

— Виждам приликата, но виждам също, че на теб ти убягва по-широката перспектива. Ако хванеш в брачния капан мъж, който не те иска, и двамата ще бъдете нещастни до края на живота си. Няма спасение от такъв брак без сериозен скандал. Наистина ли можеш да сравняваш подобно нещо с няколко седмици, през които никой няма да бъде наранен или нещастен, а ти ще станеш по-добър човек?

— О, я върви по дяволите!

Той едва сдържа усмивката си.

— Можеш да ме пращаш там и където другаде искаш, драга, но ореолът на светец е твърдо закрепен около главата ми. Научи се да губиш с достойнство.

— Откъде-накъде? — гневно отвърна тя. — Какво значение има още нещо към адски дългия ти списък с мои прегрешения? От мен да знаеш, че не си ангел! Ти си въплъщение на дявола!

— Пак тази твоя избухливост, Фелия. Сега моментът е отличен да поработиш върху самоконтрола си. Не мислиш ли?

Тя му се усмихна чаровно. Интересно как успя, при положение, че очите й го пронизваха като кинжали. Тонът й обаче беше саркастичен:

— Дали мисля? Какво обсъждахме? А, да, колко човешки съдби съм объркала.

Тя рязко се изправи от канапето и закрачи напред-назад, което го разсея. Гледката на полите й, които се полюшваха на нейното дупе…

— Коя е тази? — Офелия спря и се взря в портрета над камината.

Рейфиъл неохотно отклони поглед от нея.

— Баба ми Агата — рече, проследявайки погледа й.

Тя повдигна вежда и подигравателно се усмихна.

— Жената, от която дядо ти е бягал като попарен?

— Не, жената, към която дядо се стремеше телом и духом. Всъщност когато татко и лелите ми пораснали, често я водел тук, за да се усамотят.

— Извинявай — рече тя и това го потресе. — Само те дразнех. Предполагам, че ми иде отвътре.

Действително изглеждаше разкаяна и Рейфиъл реши да я развесели.

— Историята на този портрет е много интересна. Веднъж яздех покрай реката, когато забелязах, че някакъв човек се опитва да се удави.

— Имаш предвид да плува?

— Хм, отначало и аз така си помислих. В края на краищата денят бе топъл. Той обаче упорито се опитваше да се удави, но това не му се удаваше. Непрекъснато изплуваше на повърхността! Не виждаше дънера, който се носеше към него. Изкрещях му да се пази. Той не ме чу и дървото го завлече надолу.

— Спасил си го, нали?

— За негова ярост — захили се Рейфиъл. — След като изплю всичката вода, с която се беше нагълтал, се опита да ми раздаде няколко крошета. После си изплака мъката и ми обясни защо съм му направил лоша услуга, като съм го измъкнал от водата. Оказа се, че той е художник, който отказвал да се занимава с каквото и да е друго, за да си изкарва хляба. Гладувал, защото никой не желаел да купува картините му. Глупакът живееше в селце, където никой не можел да си позволи творбите му, но изобщо не се беше сетил да се премести другаде.

— Значи си му поръчал да нарисува баба ти, за да помогнеш на финансовото му състояние?

— Всъщност не. Той забеляза миниатюрата на баба ми, която носех, и ми нарисува портрета й като подарък. Аз само го отведох до близкия град, където сега той е толкова прочут, че не може да се отърве от поръчки. Но наистина е талантлив. — Рейфиъл махна към картината. — Разбрах го веднага, щом зърнах картината. Миниатюрата не показваше характера на Агата, но приятелят ми го бе уловил с очите си на истински творец. Според баща ми този портрет отразява почти съвършено образа й, каквато била на младини. Исках да го окача в Норфорд Хол, но баба тъгуваше, докато го гледаше.

— Защо, след като приликата е толкова голяма?

Рейфиъл повдигна рамене.

— Загубена младост и така нататък. Агата остарява.

Офелия отново седна при него на канапето. Вече изглеждаше по-спокойна.

— Ще продължаваш ли да твърдиш, че не си объркала ничия съдба? — попита Рейфиъл, след като се прокашля леко, преди да се върне на този въпрос.

— Напротив. Очевидно съм объркала живота на Мейвис. Трябваше да я остави да си троши главата с онзи тъпак. Сигурно щеше да е много щастлива с неверен съпруг, или поне по-щастлива, отколкото е сега.

— Доколкото разбрах, ти си й го отнела.

— Нищо не съм й отнемала. Нямах дори шестнайсет, когато той ме помоли да стана негова жена. Тогава още дори не беше виждал Мейвис! Александър стана много досаден — непрекъснато се опитваше да ме целува — и накрая помолих мама да го изключи от списъците си за гости, което тя и направи. Затова той започна да ухажва най-добрата ми приятелка. Това му донесе покани за същите приеми, които посещавахме двете. Той ми призна, че всичко е било само за да се добере до мен.

— И ти не си й казала?

— Разбира се, че й казах, и то неведнъж. Тя само се смееше. Отказваше да чуе лоша дума за него, толкова беше влюбена. Накрая му позволих да ме целуне в една стая, където знаех, че тя скоро ще влезе. Мейвис отказваше да ме послуша и затова й дадох нагледно доказателство.

— Това сигурно е сложило край на приятелството ви.

— За известно време. Тя се разплака. Наговори ми истински гадости. Но после се върна и каза, че е разбрала и че ми е простила.

— Очевидно не е било така.

— Очевидно — сломено прошепна Офелия. — Вече отношенията ни не бяха същите.

Страданието, изписано на лицето й, го караше да се чувства като негодник. Рейфиъл искаше тя да си плати за сторените злини, но си личеше, че трагедията на Мейвис не е сред тях. Беше загубила приятелка заради опита си да й помогне.

В момента предпочиташе нейния гняв, който лесно можеше да се провокира:

— Ето, видя ли, че не е трудно да обуздаеш избухливостта си?

— Като събудиш в мен болезнените спомени? Не, благодаря.

Офелия стана и бързо излезе от стаята. Рейфиъл не се опита да я спре. Току-що му беше дала много теми за размисъл и що-годе задоволителни обяснения на всеки от греховете, в които я обвиняваше. Разбира се, той бе запазил най-тежкото си обвинение за накрая: ужасяващото й отношение към една от най-сладките и добри жени, които познаваше — Сабрина Ламбърт.