Чаровникът, който я укроти

ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Офелия откри, че не е трудно да се изгубиш в Норфорд Хол, докато бродеше на първия етаж и се мъчеше да се ориентира. Имаше не едно, а няколко големи преддверия, от които се разклоняваха коридори. Най-накрая престана да гадае къде ли е дневната и поиска да се види с херцога. Това поне беше достатъчно лесно, тъй като лакеите сякаш бяха навсякъде. Вече бе разбрала, че имението има няколко дневни. Заведоха я в Синята стая. Офелия се надяваше, че няма да чака дълго.

Синята стая, наречена така, защото стените, подът и прозорците бяха в различни оттенъци на този цвят, не беше празна. Някаква жена на средна възраст се беше изтегнала на едно канапе. Всъщност май беше задрямала, ако съдеше по ръката, която засланяше очите на жената. През големите прозорци нахлуваше светлина. Но щом чу стъпки, жената веднага скочи и се намръщи, зървайки Офелия.

— Коя си ти? Няма значение. Това хич не ми харесва. Върви си, преди синът ми да е слязъл.

Това не беше нормален поздрав. Офелия не знаеше да се смее ли или да плаче. Майката на Рейф? Можеше да се закълне, че е чувала, че майка му е починала отдавна. Коя беше тогава? Жената беше поразителна — с руса коса и сини очи и определено приличаше на Рейф. Но бе толкова особена и рязка.

— Извинете, не ви разбрах?

— Синът ми Рупърт има слабост към красивите жени — обясни дамата. — Ти си прекалено красива. Щом те види, и веднага ще започне да те ухажва. Трябва да се махнеш.

Офелия реши да пренебрегне тези коментари и да започне отначало:

— Вие вероятно сте една от лелите на съпруга ми? Аз съм Офелия.

— Не ме интересува коя си, момиче, изчезвай по-бързичко — уф, все едно. Тръгваме си. И друг път мога да дойда на гости при брат си.

Жената се изправи, за да направи точно това, но после нададе отчаян стон, защото беше закъсняла. Въпросният младеж, нейният син, влезе в стаята. Погледът му попадна на Офелия и той се закова на място. Дотук нищо необичайно, освен че младият господин не загуби дар-слово като повечето й обожатели:

— Мили Боже! Мили Боже, откога ангелите почнаха да слизат на земята?

С черните си къдрици, стърчащи безредно във всички посоки, и светлосините си очи, младежът бе невероятно красив, но по един женствен начин. Кожата му беше прекалено гладка, носът — прекалено тънък. Маншетите му бяха богато украсени с дантела, също и шалчето му. Сатенената му жилетка бе светлозелена. Офелия беше изненадана, че не носи контешки панталони с дължина до коленете. В него определено имаше нещо момичешко, което бе направо смешно, като се имаше предвид каква мъжкарана бе майка му.

— Можеш да си затвориш устата, Рупърт — отвратено му се тросна тя. — Омъжена е за братовчед ти Рейф.

— А, това обяснява всичко. — Рупърт не изглеждаше разочарован от този факт. — Без съмнение вие сте несравнимата Офелия. Знаех си, че трябва да ви потърся, когато чух за вас, но честно казано, изобщо не вярвах, че сте толкова красива. Както се казва, не отивай на прехвалено място за гъби. Е, ще ми се поне веднъж да не бях такъв многознайко. Но както и да е. — Той удостои Офелия с прекрасната си усмивка. — Забрави за братовчед ми. Трябва да избягаш с мен. Ще те направя безумно щастлива.

— Рупърт, отгледала съм глупак! — укори го майка му.

Но той не й обръщаше внимание. С един скок се беше озовал до Офелия и сега обсипваше с целувки пръстите й, като отказваше да пусне ръката й, а сините му очи не се отделяха от нейните.

Тогава в стаята влезе друг мъж. Той излъчваше такова достолепие и благородство въпреки измачкания си сюртук, че нямаше съмнение: това бе херцог Норфорд. Освен това мъжът беше по-възрастно копие на Рейф: същия ръст, коса и очи. Само тялото му беше малко по-налято.

— Джули, прибирай се — каза той, хвърляйки поглед към намръщената жена. — Пребиваването ти тук и бездруго продължи прекалено дълго.

— Но аз току-що идвам!

— Точно така.

Но отиде да я прегърне, а тя изсумтя, преди да отвърне на прегръдката му. Офелия се зачуди нима бе възможно един херцог да гони сестра си. Всъщност точно това беше станало.

Тогава херцогът се обърна към Офелия:

— Мисля, че е излишно да питам коя сте. Слуховете за красотата ви бледнеят в сравнение с истината. Елате. Ще ми се да се запознаем на място, където племенниците ми няма да ви преследват.

— О, но аз не я преследвам! — яростно се възпротиви Рупърт.

Но херцогът вече бе излязъл. Офелия знаеше, че той и за миг не се съмнява, че тя ще го последва. Първо й се наложи да изтръгне ръката си от хватката на Рупърт, който не искаше да я пусне. Накрая все пак успя да изтича през вратата.

— Не се бави, гургулице. Ще те чакам тук — извика Рупърт, а после нададе жален вой. Сигурно майка му го беше ударила с нещо.

Офелия едва зърна как широкият гръб на Престън Лок изчезва зад една врата в дъното на коридора. Повдигна полите си, затича се след него, спря и си даде няколко секунди да се овладее. После влезе. Не бе сигурна дали това е библиотека или кабинет. Помещението беше огромно. Всяка стена беше запълнена с лавици с книги. В ъгъла имаше също така писалище, двойно по-голямо от нормалното. Из стаята бяха пръснати удобни наглед кресла и столове.

— Хубав… кабинет — подхвърли тя и се настани на едно от удобните кресла. На масичката до писалището стоеше поднос с чай.

— Кабинетът ми е след няколко врати и е по-скоро практичен, отколкото елегантен — поправи я той. — Тук идвам да се отпусна, когато не се занимавам с делата на имението. Ще желаете ли чай? Току-що го донесоха.

— Да, моля.

Тонът му не показваше с нищо какво е настроението му. Офелия не можеше да разбере дали се радва да се запознаят, или присъствието й го дразни. Тя самата беше толкова нервна, че се чудеше как така чашите за чай не тракат в чинийките си. Усещаше как херцогът я преценява.

— Наистина сте толкова красива, че с думи не може да се опише — накрая рече той. — Честно казано, намирах, че както винаги хората са склонни да преувеличават, но в случая не съм бил прав.

— Ще ми се да бе другояче, ваша светлост.

— Хайде, без официалности между роднини. Предполагам, че можеш да ме наричаш татко, ако искаш, но ако това ти е неудобно, казвай ми Престън. Наистина ли не ти харесва, че си толкова хубава?

Тя срещна погледа му, докато ръцете й поемаха от него чашата.

— Това е едновременно благословия и наказание. По-скоро последното.

— Защо така?

Никой не й беше задавал този въпрос, но тя не виждаше причини да лъже. В края на краищата, това бе нейният свекър.

— Главно хубостта ми подтикна баща ми да гледа на мен като на скъпа вещ, с която да се хвали, което доведе до големи разногласия между двама ни. Реакцията на хората, които ме виждат за пръв път, може да бъде доста досадна. Например племенникът ти.

Херцогът гръмко се засмя.

— Рупърт не е най-добрият пример, драга моя. Момчето се държи така около всяка фуста. Но все пак разбирам защо подобна реакция може да бъде проблем.

— Не са само мъжете. Жените също се тълпят около мен, но само за да свържат името си с моето. Моето лице ме направи изключително популярна. Също така ме накара да изпитвам недоверие към хората. Те рядко са искрени с мен. Затова наричам красотата си наказание.

Херцогът я погледна внимателно.

— Човек би помислил, че на момиче с такава невероятна външност му е било лесно в живота. А всъщност е точно обратното.

Офелия сви рамене.

— Вече съм по-философски настроена и това е дело на твоя син. Той ми помогна да придобия по-широк поглед върху нещата. Каква удивителна разлика: да придобия известна увереност, след като такава въобще ми липсваше.

— Да, той ми каза, че е… работил с теб.

Паузата я наведе на мисълта, че Рейф е разказал на баща си прекалено много за взаимоотношенията им. Не беше изключено да е споменал, че са били интимни. Баща и син навярно бяха достатъчно близки, за да обсъждат такива неща. Офелия се изчерви, но пребледня, когато херцогът попита:

— Между другото, къде е младоженецът? Очаквах да те доведе тук и да те представи.

Тя се поколеба за миг, после призна:

— Рейф не знае, че съм тук. С него не си говорим. И живеем разделени.

Престън моментално се намръщи.

— Отказваш да живееш със сина ми?

— Напротив. Оженихме се и той ме върна в дома на родителите ми.

Престън незабавно скочи на крака. Лицето му пламтеше.

— Ще види този негодник!

Офелия не беше изненадана, че той застава на нейна страна; или пък може би просто бе обиден от поведението на сина си. Колкото и да е странно, тя реши да защити Рейф:

— Той не искаше да се жени за мен. Сърди ми се, защото чувства, че е бил принуден на този брак.

Престън осмисли чутото от нея и седна с тежка въздишка.

— Боя се, че аз съм виновен. Кажи-речи му наредих да те вземе за жена. Нали се досещаш, слуховете… Не можех да допусна да продължат да се разпространяват. Те можеха сериозно да навредят на репутацията ти, ако не беше сгодена за Рейф. Но определено не очаквах такова бързо развитие на нещата.

— Нито пък той. Всъщност той изобщо не смяташе да се жени за мен. Намерението му беше да пресече слуховете и да се отърве от брачния капан. Но гневът ми излезе от контрол и аз го провокирах да действа прибързано. Така че вината изобщо не е ваша.

— Бих се заклел, че той спомена, че избухливостта ти е обуздана.

Офелия присви устни.

— Нима? Е, до голяма степен това е вярно. Напоследък дори мога да изкарам цял разговор с баща си, без да се развикам. Единственото изключение е Рейф: що се отнася до него, не мога да се укротя.

— Разбирам — замислено изрече херцогът.

Офелия си пожела и тя да разбираше.

— За всеки случай предпочитам да не живея сама в къщата, която ми е купил. Сигурна съм, че е хубава и вероятно някой ден с удоволствие ще се настаня там. Но точно сега ме обземат такива мрачни настроения, че е по-добре да остана в компанията на други хора.

— Тук си добре дошла — съвсем искрено заяви Престън.

— Благодаря, но дойдох по други причини. Камериерката ми Сейди смята, че чакам дете…

— Наистина ли? — прекъсна я той с усмивка. — Значи в крайна сметка не те е зарязал непосредствено след венчавката?

— О, напротив. Но времето, което прекарахме в Олдърс Нест, беше — как да се изразя? — наситено със събития. — По изражението му, на което се бореха разбиране и неодобрение, Офелия с облекчение установи, че не е нужно да се задълбочава в темата. — Но както започнах да обяснявам, не мисля, че Сейди е права. Но в случай, че тя все пак е права, смятам, че моментът е подходящ да се запозная със семейството на Рейф. Честна дума, исках да се уверя, че не всичките му роднини са вбесяващи като него.

Херцог Норфорд не се обиди от забележката, а избухна в смях.