Десет малки негърчета

I

Съдията Уоргрейв, наскоро излязъл в пенсия, се бе настанил удобно в ъгъла на първокласното купе за пушачи, подръпваше от пурата си и с интерес преглеждаше политическите новини в „Таймс“.

След време остави вестника и се загледа навън. Влакът минаваше през Съмърсет. Още два часа до крайната цел на това пътуване.

Съдията прехвърляше наум всички съобщения за Негърския остров, появили се наскоро в пресата. Пръв го беше купил някакъв милионер американец, побъркан на тема яхти; добре си спомняше описанието на луксозната и модерна къща, изникнала на малкото островче недалеч от девънския бряг. За жалост третата съпруга на американеца не споделяла страстното увлечение на мъжа си и къщата бе обявена за продан. Тук-там по вестниците се появиха някои от тези интригуващи обяви. Последва гръмко съобщение, че къщата е преминала в ръцете на мистър Оуън. Не закъсняха и слуховете, раздухвани от журналистите в светската хроника: Негърският остров всъщност бил закупен от мис Гейбриъл Търл, филмова звезда от Холивуд! Мечтаела за уединение, далеч от любопитните погледи и фотографите. В „Бизи Бий“ деликатно намекваха, че островът е избран за убежище на член от кралското семейство!? Мистър Мериуедър бе направил всеобщо достояние поверителната информация за целта па покупката — младият лорд Л. — най-сетне поразен от стрелата на Купидон, щял да прекара там медения си месец! Друг източник, наречен Джонас, пък твърдеше, че островът бил вече собственост на Адмиралтейството за провеждане на предстоящи строго секретни опити!

Негърският остров бе станал, без съмнение, сензацията на деня!

Съдията Уоргрейв извади от джоба си писмо. Почеркът беше нечетлив, но отделни думи ясно изпъкваха. „Скъпи Лорънс… години, откакто нямам вест от теб… трябва да дойдеш на Негърския остров… прелестно кътче… да си кажем толкова неща… доброто старо време… девствена природа… галещото слънце… 12,40 от Падингтън… ще се видим в Оукбридж…“ Писмото завършваше с маниерния подпис на подателката: „Твоя Констанс Кълмингтън“.

Съдията Уоргрейв се помъчи да си спомни кога за последен път бе видял лейди Констанс Кълмингтън. Трябва да имаше седем, дори осем години оттогава. Тя се готвеше да отпътува за Италия, под галещите лъчи на слънцето да се слее с природата и с contadini1. По-късно научи, че е продължила към далеч по-яркото слънце на Сирия, да се слее с тамошната природа и бедуините.

Съдията си даваше сметка, че Констанс Кълмингтън е тъкмо от онзи тип жени, които биха купили остров, за да се насладят на собствената си загадъчност. Доволен от логиката на своите разсъждения, той поклати глава и се отпусна…

След малко вече спеше…

II

В купе от трета класа, принудена да търпи компанията на петима спътници, седеше Вера Клейторн. „Какъв горещ ден!“ — помисли тя, затвори очи и облегна глава назад. Но край морето ще се разхлади. Провървя й с тази работа. Наемат ли те през ваканцията, това обикновено означава да ти поверят цял рояк деца… Много по-трудно бе да си осигуриш секретарско място. И в бюрото не й бяха дали големи надежди.

Тогава пристигна писмото.

Най-отгоре ясно се четеше адресът на подателя: Негърският остров, Стикълхейвън, Девън…

Негърският остров! В последно време вестниците не пишеха за нищо друго! Всевъзможни намеци и какви ли не слухове се носеха. Повечето навярно бяха лъжливи. Изглежда, къщата действително бе построена от някой разточителен милионер, превърнал я в символ на разкоша.

Уморена от наскоро приключилата тежка учебна година, Вера Клейторн си мислеше: „Животът трудно може да предложи нещо интересно на една учителка по физкултура в посредствено училище… Поне да можех да си намеря работа на по-прилично място.“

„Добре че ми попадна и тази — сепна се тя от пролазилия в душата й хлад. — Тъй или иначе, бях подследствена и кой ще обърне внимание, че от мен бе снето всяко подозрение.“

Дори я бяха поздравили за самообладанието и проявената смелост. Не можеше да се надява на по-добър изход. И мисис Хамилтън се беше държала така мило… само Хуго… Не, сега няма да мисли за Хуго!

Въпреки горещината в купето, най-неочаквано тя потрепери при мисълта за морето. В съзнанието й ясно се открои картина. Главата на Сирил ту се скрива, ту се показва над вълните недалеч от скалата… скрива се, показва се… скрива се, показва се… С ритмичен замах на добре трениран плувец тя приближава към него, но вече знае, че няма да успее…

Морето… топла галеща синева… дълги утрини, прекарани на пясъка… Хуго… Хуго, който й се обясни в любов…

Не, няма да мисли за Хуго…

Тя отвори очи и намръщено погледна мъжа отсреща. Висок, мургав, със светли, доста наблизо разположени очи, с дръзка, почти жестока извивка на устните.

„Мога да се обзаложа, че е посетил интересни места и немалко е видял…“ — помисли си тя.

III

Филип Ломбард спря само за миг проницателните си очи върху момичето отсреща и това му бе достатъчно, за да го прецени: „Хубавичка… прилича на детска учителка.“

„Хладнокръвна — мина му през ума, — такива момичета умеят да отстояват своето в любов или омраза. Любопитно би било да си премерим силите…“

Той смръщи вежди. Излишно е да задълбава. Други грижи има сега. Трябва да мисли само за работата си.

Какво ли се крие зад всичко това? — запита се за пореден път. На всичките му въпроси дребничкият евреин бе отговорил с недомлъвки.

— Съгласен ли сте, капитан Ломбард?

— И тъй, предлагате сто лири?

Бе задал въпроса небрежно, все едно сумата не беше от значение. Сто лири, когато той буквално нямаше какво да яде! Искаше му се да вярва, че поне евреинът е наясно с нещата… Става ли дума за пари, тези хора не можеш ги излъга, това бе сигурно.

— И не можете да ми кажете нищо повече? — все така небрежно бе продължил той.

— Не, не мога, капитане. — Айзък Морис категорично бе поклатил плешивата си глава. — Това е всичко, което зная. За моя клиент вие сте човек с добро име, изпаднал в известно финансово затруднение. Упълномощен съм да ви предам сумата от сто лири, като от вас се иска да заминете за Стикълхейвън в Девън. На гарата в Оукбридж ще ви посрещнат. До Стикълхейвън ще пътувате с кола, а оттам с моторница — до Негърския остров. И ще останете на разположение на моя клиент.

— За колко време?

— Не повече от седмица.

— Предполагам, давате си сметка, че не бих се забъркал в нещо незаконно? — И Ломбард бе вперил проницателните си очи в човека отсреща.

Едва забележима усмивка бе разтеглила тънките устни на мистър Морис, докато гласът му бе останал напълно сериозен.

— Ако сметнете, че това, което ще се иска от вас, излиза извън рамките на закона, вие сте в пълното си право да се откажете.

Проклетият дребосък, как само му се хилеше насреща! Сякаш чудесно знаеше, че за Ломбард спазването на закона невинаги е било sine qua non2.

Ред бе на Ломбард да се усмихне. Ей богу, на няколко пъти се бе усещал на косъм от опасността! И все пак бе успявал да се измъкне! Всъщност не страдаше от излишни скрупули…

Той не се канеше да поставя условия. Склонен бе да вярва, че ще прекара добре на Негърския остров…

IV

В едно от купетата за непушачи пътуваше мис Емили Брент. По навик седеше с прибрани крака и изправен гръб. За тази шейсет и пет годишна дама изрядната стойка представляваше въпрос на добро възпитание. Баща й, полковник от старата школа, бе особено взискателен в това отношение. Днешните младежи й се струваха възмутително разпуснати в държането си, а и във всяко друго отношение…

Изцяло проникната от мисълта за собствената си безпогрешност и принципност, мис Брент тържествуващо се наслаждаваше на неудобствата на третокласното купе и непоносимата горещина. Хората са станали толкова придирчиви, каза си. Един зъб не могат да си извадят без упойка, взимат хапчета, ако не могат да заспят, искат да седят само в меки кресла, и то подпрени с куп възглавнички, момичетата отпускат телата си както им дойде и безсрамно се разголват по плажовете лете.

Мис Брент присви устни. Чувстваше се призвана да служи за пример на някои хора.

Спомни си почивката миналото лято. Тази година обаче щеше да бъде различно. Негърският остров…

Мислено прехвърли съдържанието на писмото, препрочитано толкова пъти.

Как ли й беше името? Подписът бе нечетлив. „Защо някои се подписват с толкова завъртулки?“ — негодуваше Емили Брент.

Тя се опита да си спомни хората, отседнали в пансиона в Белхейвън, където беше прекарала две лета подред. Там се запозна и с онази мила жена, мис… как ли й беше името? Баща й бил теолог. Имаше и една мисис Олтън или Ормън, не, май беше Оливър! Да, наистина Оливър!

Негърският остров! Чела беше нещо във вестника за Негърския остров… за някаква филмова звезда ли се отнасяше, или за милионер американец?

Подобни острови, изглежда, не струваха скъпо — не на всеки харесват. Хората са привлечени от романтиката, но като поживеят известно време, неудобствата започват да ш дразнят и бързат да се отърват от тях.

„Почивката ще ми излезе без пари“ — каза си Емили Брент. В последно време доходите й силно бяха намалели, да не говорим за неизплатените дивиденти, тъй че подобно предложение съвсем не беше за пренебрегване. Как не можеше да си спомни нещо повече за тази мисис… да не би пък да беше мис?… Оливър!

V

Генерал Макартър погледна през прозореца на купето. Влакът наближаваше Ексетър, където той трябваше да се прехвърли. Колко време се губи с бавните влакове по тия разклонения! По права линия Негърският остров бе на нищо и никакво разстояние.

Генералът така и не успя да си припомни кой е този Оуън. Очевидно беше близък със Спуф Легард и Джони Дайър. „…тук ще срещнете един-двама стари приятели… ще си поговорим за доброто старо време.“

Е, приятно е да си побъбриш за младите години. Напоследък все му се струваше, че хората го избягнат. И то само заради онези злонамерени слухове! Не му беше леко, за бога… та оттогава бяха минали трийсет години! Армитидж трябва да се е раздрънкал, предположи той, проклетият младеж! Той пък какво ли знае? Както и да е, няма защо да си блъска главата повече! Какво ли не си въобразява понякога човек… Един те погледнал накриво, друг…

Негърският остров доста го бе заинтригувал. Говореше се какво ли не за това място. Нищо чудно да излезе вярно, че Адмиралтейството, или Военното министерство, или пък Въздушните сили са сложили ръка върху острова…

Младият Елмър Робсън, милионерът, очевидно го бе благоустроил. Говореше се, че е похарчил хиляди. Разкош, който малцина могат да си позволят…

Ексетър! Цял час има да чака! А така не му се искаше. Нямаше търпение да продължи.

VI

Доктор Армстронг прекосяваше равнината на Солзбъри, седнал зад волана на своя морис. Чувстваше се много изморен… Всеки успех се заплаща. Помнеше времето, когато е часове прекарваше в своя луксозен кабинет на Харли стрийт — изрядно облечен, с най-модерни инструменти на разположение — и ден след ден очакваше успеха.

И успехът наистина го споходи! Провървя му! Не че не го заслужаваше. Беше способен — ала само това не стига. Нужен е и късмет! Ето че и на него му потръгна! Една вярна диагноза, няколко признателни пациентки — жени с пари и положение в обществото — и полека-лека името му стана известно. „Защо не отидете при Армстронг… много е млад наистина, но е толкова способен… Пам например при кого ли не се прегледа през последните години, а той единствен успя да й помогне!“ Така започна всичко.

Доктор Армстронг бе постигнал целта си. Дните му бяха запълнени с работа. Оставаше му малко свободно време. Ето защо в това августовско утро той с удоволствие напусна Лондон и се отправи към непознатия му остров край брега на Девън. Няколкото дни, които щеше да прекара там, не можеха да се нарекат отпуска. Писмото, с което го канеха, бе доста мъгляво за разлика от приложения чек. Нечувано висок хонорар! Семейство Оуън сигурно тънеха в пари, а поводът изглеждаше незначителен. Съпругът се безпокоеше за здравето на жена си и искаше да разбере мнението на специалист, без да я тревожи излишно. Тя не щяла и да чуе за преглед при лекар. Нервите й…

Нервите! Доктор Армстронг насмешливо вдигна вежди. Тези жени с техните нерви! Какво пък, от това бизнесът само процъфтява. Повечето му пациентки страдаха единствено от скука, но смей да им го кажеш! Тъй или иначе, един лекар винаги има с какво да ги залъже.

— Рядко срещано заболяване (следва някоя дълга дума), но не е страшно. Налага се лечение, но за щастие не е сложно.

В медицината най-важното е доверието в лекаря. А той добре бе овладял това изкуство — умееше да вдъхва вяра и надежда.

Какъв късмет, че успя да се овладее след оная история преди десетина-петнайсет години. Тя едва не го погуби! Тогава не беше на себе си. Преживеният шок го накара да се съвземе. Окончателно престана да пие. За бога, наистина бе на крачка от провала…

В този миг го стресна пронизителен вой на клаксон и край него с близо осемдесет мили в час профуча огромен спортен долмен. Доктор Армстронг едва не се заби в канавката. Явно някой от ония луди безделници. Как ги мразеше! Ето, това сега малко премеждие ли беше? Проклетият му младок!

VII

Натиснал докрай педала на газта, Тони Марстън пътуваше към морето. „Какъв кошмар са тези коли, които едва-едва пъплят но пътищата — мислеше си той. — Все ще ти се изпречи някой. И непременно в средата на платното! Истинско наказание е да шофираш в Англия… Във Франция е съвсем друго, там можеш да се отпуснеш…“

Дали да спре да пийне нещо или да продължи? Толкова много време има! Остават някакви си стотина мили и нещо. Ще си поръча само един джин с бира. Адски горещ ден!

Сигурно ще е весело на онзи остров, дано времето да се задържи. Кои ли бяха тия Оуън? Трябва да са тъпкани с пари. Хрътката много го бива да надушва богаташи. Но какво друго му остава на човек, щом е без пукната пара.

Дано поне да са осигурили пиене. Не се знае какво можеш да очакваш от хора, които не са се родили с пари, а са ги печелили сами. Слухът, че Гейбриъл Търл е купила Негърския остров, не излезе верен, жалко наистина. Той не би имал нищо против да се присламчи към филмовите среди.

Както и да е, все ще са поканили и някое момиче…

На излизане от хотела той разкърши тяло, прозя се, погледна синьото небе и се качи в долмена си.

Младите жени, покрай които мина, го изгледаха възхитено — хубав, добре сложен, близо метър и осемдесет, с чуплива коса и сини очи, ярко открояващи се на загорялото лице.

Колата с рев се понесе нагоре по тясната улица. Минувачите отскачаха уплашено встрани. По-младите изгледаха със завист скъпата кола.

Антъни Марстън продължи победоносно към своята цел.

VIII

Мистър Блор се качи на пътническия влак от Плимът. Освен него в купето имаше само един възрастен моряк със сълзящи очи, който в момента спеше.

Мистър Блор внимателно записваше нещо в малко тефтерче.

— Ето я цялата група — промърмори той. — Емили Брент, Вера Клейторн, доктор Армстронг, Антъни Марстън, съдията Уоргрейв, Филип Ломбард, генерал Макартър, кавалер на ордените „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, както и на орден за отлична служба. Домашният прислужник и жена му: мистър и мисис Роджърс.

Затвори бележника и го прибра в джоба си. После хвърли поглед към спящия в ъгъла моряк.

„Вероятно е сръбнал малко повече“ — каза си Блор.

После се зае да прехвърля наум онова, което знаеше.

„Не би трябвало да възникнат затруднения — продължаваше да разсъждава той. — Няма начин да се проваля. Надявам се поне видът ми да не събуди подозрения.“

Той се изправи и внимателно се разгледа в огледалото. С тези мустаци приличаше на военен. Лицето му бе почти лишено от изражение. Очите бяха сиви, доста сближени.

„Бих могъл да мина за майор — каза си мистър Блор. — Не, това не бива. Нали онзи старец е военен. Като нищо ще ме усети.“

„Южна Африка! — хрумна му след миг. — Ето го моето амплоа. Никой от тях не е и помирисвал Южна Африка, пък и току-що прочетох онзи пътеводител, така че няма начин да се проваля.“

За щастие в колониите работят какви ли не типове. Готов да се представи за човек, натрупал пари в Южна Африка, Блор чувстваше, че навсякъде биха го приели радушно.

Негърският остров. Помнеше го от дете… Разположен на около миля от брега: огромна скала, пропита с мирис на шили водорасли, по която кацат чайки. Името си дължеше на приликата с човешка глава — мъж с дебели негърски устни.

Странно хрумване — да строиш къща на този остров! В лошо време става страшно. Какво не минава през ума на един милионер!

Старецът в ъгъла се размърда и рече:

— Излезеш ли в морето, нищо не се знае!

— Така си е — побърза да се съгласи мистър Блор. Старецът изхълца веднъж-дваж и жално продължи:

— Задава се буря.

— Не, приятелю, не. Денят е прекрасен!

— Аз пък ви казвам, че ще има буря — разсърди се морякът. — Подушвам я.

— Може и да сте прав — примирително рече мистър Блор.

Влакът спря на някаква гара и старецът се изправи несигурно.

— Тука слизам аз…

Той затърси дръжката на вратата и я намери е помощта на мистър Блор. На излизане, примигвайки със сълзящите си очи, вдигна тържествено ръка.

— Бди и се моли! Моли се! Иде съдният ден!

В следващия миг се стовари на перона. Повдигна глава, отново се обърна към мистър Блор и изрече е подчертано достойнство:

— Помни, млади човече! Съдният ден е близо!

Мистър Блор се отпусна на мястото си: „За теб, приятелю, съдният ден е по-близо, отколкото за мен!“ — мислено отвърна той на своя доскорошен спътник.

На мистър Блор и през ум не му минаваше, че може да греши.