Десет малки негърчета

I

След закуска Емили Брент предложи на Вера Клейторн да се разходят отново до възвишението и да видят дали не се задава лодката. Вера се съгласи.

Вятърът духаше по-силно. По гребените на вълните се бе появила бяла пяна. Не се виждаше никаква рибарска лодка… нямаше следа и от моторницата.

В далечината различаваха единствено хълма над селцето. Издадена червена скала скриваше малкия залив на Стикълхейвън.

— Мъжът, който ни докара вчера, ми се видя сериозен човек — обади се Емили Брент. — Странно наистина, защо ли закъснява тази сутрин?

Вера мълчеше. Бореше се с обземащата я паника.

„Трябва да се овладея — помисли си тя, ядосана на себе си. — Това не е присъщо за мен. Винаги съм имала здрави нерви.“ А след минута гласно рече:

— Ще ми се да пристигне час по-скоро. Искам… искам да се махна оттук.

— Мисля, че всички искаме това — отбеляза сухо Емили Брент.

— Цялата тази история е толкова… необичайна… никакъв смисъл не виждам.

— Така ме е яд, че се оставих да ме хванат на въдицата. Като се замисли човек, писмото е направо абсурдно. Но и през ум не ми мина някакво подозрение… Изобщо не се усъмних.

— Сигурно — промърмори Вера.

— Толкова неща приемаме на доверие. Вера въздъхна на пресекулки:

— Наистина ли смятате така… имам предвид онова, което споменахте на закуска.

— Изразявайте се по-ясно, драга. За какво говорите?

— Наистина ли вярвате, че Роджърс и жена му са изпратили на онзи свят старата дама?

Емили Брент замислено се взираше в морето. След малко отвърна:

— Аз лично съм напълно сигурна. А вие?

— Не знам какво да мисля.

— Всички факти са в подкрепа на това — настоя възрастната дама. — Жената най-неочаквано припадна. Мъжът изпусна подноса, нали си спомняте? Пък и обяснението му звучеше твърде неубедително. Уверена съм, че са виновни.

— Колко притеснена изглеждаше… сякаш се страхуваше от собствената си сянка! Никога не съм виждала толкова наплашен човек… мисълта за това не я е напускала дори за миг…

— Спомням си един надпис, който висеше в детската ми стая. „Грехът ти винаги те следва!“ Точно така е. „Грехът ти винаги те следва!“

— Но, мис Брент — Вера с усилие се изправи на крака. — Мис Брент… в такъв случай…

— Кажете, драга?

— А останалите? За тях какво ще кажете?

— Не ви разбирам…

— Всички друга обвинения… те… не са ли верни? Щом Роджърс и жена му наистина са виновни, тогава… — Тя млъкна, неспособна да продължи мисълта си.

Челото на мис Брент, свъсено допреди миг, се проясни.

— Да, сега ви разбирам. Мистър Ломбард например сам призна, че е оставил двайсет мъже да умрат от гладна смърт.

— Но това са били туземци… — каза Вера.

— Черни или бели, те са наши братя — отсече мис Брент. „Нашите черни братя… нашите черни братя… — отекна в съзнанието на Вера. — Господи, ще се разсмея! Това е истерия. Ще полудея…“

— Разбира се, някои от другите обвинения бяха твърде пресилени, направо абсурдни — замислено продължи Емили Брент. — Да вземем съдията — той е изпълнявал служебния си дълг. Онзи човек от Скотланд Ярд също. Това важи и за мен… Естествено при снощните обстоятелства не можех да кажа нищо. Нямаше как да обсъждам такива неща в присъствието па джентълмени.

— Така ли? — заинтригувано попита Вера.

— Биатрис Тейлър беше моя прислужница. Лошо момиче, както открих твърде късно. Много ме разочарова. Имаше добри обноски, беше чиста и послушна. Отначало бях доволна от нея. А се оказа, че това било само лицемерие. Излезе леко момиче, безсрамница. Отвратително! Мина много време, преди да открия, че е, както се казва, „загазила“. — Мис Брент млъкна, сбърчила с отвращение малкия си нос. — Това бе голям удар за мен. Родителите й, порядъчни хора, бяха я възпитавали строго. Радвам се, че и те осъдиха нейното поведение.

— Но какво се случи? — попита Вера, впила поглед в мис Брент.

— Естествено не й позволих да остане нито миг повече под моя покрив. Няма да допусна някой да си помисли, че бих търпяла нечия разпуснатост и липса на морал.

— Но какво стана с нея… с момичето?…

— Захвърлена и изоставена, вместо да се покае, тя извърши още по-голям грях… посегна на живота си.

— Самоуби ли се? — прошепна Вера ужасена.

— Да, хвърли се в реката.

Вера изтръпна. Загледана в спокойния профил на мис Брент, тя попита:

— Какво почувствахте, като узнахте какво е направила? Не съжалихте ли? Не се ли упрекнахте?

— Аз ли? — високомерно сви рамене Емили Брент. — Нямах за какво да се упреквам.

— Но може би вашата жестокост… я е тласнала към това?

— Нейните собствени дела… нейният собствен грях… ето какво я накара да носете на живота си. Ако се беше държала като почтена и порядъчна млада жена, нищо подобно нямаше да й се случи.

Тя извърна лице към Вера. В очите й нямаше и следа от угризение и безпокойство. Те бяха студени и самодоволни. Емили Брент седеше на върха на Негърския остров, обгърната от собствената си добродетел и целомъдрие.

Дребничката стара мома вече не изглеждаше трогателно смешна в очите на Вера.

Сега й вдъхваше ужас.

II

Доктор Армстронг напусна трапезарията и се върна на терасата. Съдията се бе настанил на един стол и спокойно наблюдаваше морето. Вляво от него Ломбард и Блор пушеха мълчаливо. Лекарят отново се поколеба и спря очи замислено върху съдията Уоргрейв. Искаше да се посъветва с някого. Осъзнал бе, че съдията притежава будно логическо мислене. И все пак се двоумеше. Може да бе умен, но все пак беше доста възрастен. Точно сега Армстронг имаше нужда от човек на действието. И той реши.

— Ломбард, може ли да поговоря за малко с вас? Филип се сепна.

— Да, разбира се.

Двамата напуснаха терасата. Тръгнаха бавно надолу към морето. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Армстронг рече:

— Нужен ми е съветът ви.

— Та аз съм съвършено бос в медицината, приятелю — вдигна вежди Ломбард.

— Не, не, друго имам предвид. Искам да обсъдим положението, в което изпаднахме.

— Това е друг въпрос.

— Кажете ми откровено, какво мислите за историята, в която се забъркахме?

— Доста е заплетена — отвърна Ломбард след минута мълчание.

— Какво ще кажете за жената? Приемате ли теорията на Блор?

Филип шумно издуха дима от цигарата си.

— Сама по себе си е напълно приемлива.

— Точно така. — В гласа на Армстронг се долавяше известно облекчение. Очевидно Ломбард не беше глупак.

— Ала при уговорката, че двамата Роджърс действително са извършили убийство — продължи Ломбард, — и са успели да се изплъзнат от закона. Не виждам защо да не са могли да го сторят. Какво точно са направили според вас? Отровили са старата дама?

— Нищо чудно да е било и по-просто. Тази сутрин попитах Роджърс от какво е страдала мис Брейди. Неговият отговор бе твърде показателен. Без да се впускам в излишни подробности, ще ви кажа, че при някои случаи на сърдечен порок се употребява амил-нитрит. Когато настъпи криза, счупва се ампула с тази киселина и се дава на пациента да вдишва. Не се ли реагира навреме, последствията могат да бъдат фатални.

— Колко просто — отбеляза замислено Филип Ломбард. — Изкушението трябва да е било голямо. Няма нужда да търсиш арсеник и да се чудиш как да го дадеш… Не предприемаш нищо, просто изчакваш. А сетне Роджърс се втурнал през нощта да търси лекар… И двамата били абсолютно сигурни, че никой никога няма да узнае.

— Пък и да узнае, срещу тях няма никакви доказателства. — добави Ломбард и внезапно се намръщи. — Ама, разбира се, това обяснява много неща.

— Моля? — с недоумение реагира Армстронг.

— Искам да кажа, че това обяснява Негърския остров. Съществуват престъпления, чиито автори не могат да бъдат изправени на подсъдимата скамейка. Случаят с Роджърс например. Друг случай е старият Уоргрейв… извършил убийство под закрилата на закопа.

— Вярвате ли в тази история? — остро го пресече Армстронг.

— О, да, вярвам. Уоргрейв наистина уби Едуард Ситън. Все едно, че го прониза с нож! Но беше достатъчно умен да го извърши под прикритието на съдийската перука и тога. Така че вие не можете да го заставите да отговаря за престъплението си в общоприетия смисъл на думата.

Изведнъж някаква мисъл прониза съзнанието на Армстронг.

„Убийство в болницата. Убийство на операционната маса. Какво по-сигурно от това!“

— И ето ви… мистър Оуън… Негърският остров!

Армстронг въздъхна дълбоко.

— Сега вече има за какво да се хванем. С каква цел според вас са ни събрали тук?

— А вие как мислите? — попита на свой ред Ломбард.

— Нека се върнем за малко към смъртта на онази жена. Какви са възможните предположения. Роджърс я убива, защото се бои, че тя ще се раздрънка. И втората възможност: тя загубва самообладание и прибягва до най-лесния изход.

— Значи, самоубийство?

— А вие как бихте го нарекли?

— Да, възможно е… ако не беше смъртта на Марстън. Но две самоубийства в разстояние на дванайсет часа е малко прекалено. И ако вие се опитвате да ме убедите, че Тони Марстън, това малко биче с яки нерви и ограничени умствени възможности, си е глътнал езика заради двете деца, които някога е помел, и сам е поискал да изчезне от сцената, направо ще ви се изсмея. А можете ли да ми обясните как е намерил отрова? Доколкото зная, човек не носи калиев цианид в джоба на жилетката си. Всъщност това вече е по вашата специалност.

— Разбира се, че никой не носи отрова в себе си. Освен ако няма намерение да разчиства гнездо на оси.

— Имате предвид някой съвестен градинар, нали? Но това отново не е Антъни Марстън. Струва ми се, че най-напред трябва да си изясним по-подробно обстоятелствата около цианкалия. Или Антъни Марстън е имал намерение да свърши със себе си още преди да дойде тук и следователно се е подготвил… или…

— Или пък? — подкани го Армстронг.

— Защо държите аз да го изрека — ухили се Ломбард, — когато вие сам бяхте готов да го кажете? Антъни Марстън беше убит, разбира се.

III

Доктор Армстронг пое дълбоко дъх.

— А мисис Роджърс?

— Бих повярвал (макар и с резерви) в самоубийството на Антъни, ако не беше случаят с мисис Роджърс. В нейното самоубийство пък бих повярвал (и то веднага), ако не беше Антъни Марстън. Бих приел и версията, че Роджърс се е отървал от жена си, стига да не беше внезапната смърт на Антъни Марстън. Ала на нас ни е нужна теория, която ще обясни смъртта на двама души в такава бърза последователност.

— Мога да ви помогна — съобщи доктор Армстронг и повтори какво му бе казал Роджърс за изчезването на порцелановите фигурки.

— Да, малките порцеланови фигурки… Те наистина бяха десет снощи по време на вечерята, а сега са осем, така ли?

Доктор Армстронг започна да рецитира:

Десет малки негърчета похапнаха добре. Задави се едното, сега са девет те. Девет малки негърчета до късно поседяха. Заспа едното непробудно и вече осем бяха.

Двамата мъже се спогледаха. Филип Ломбард се усмихна и захвърли цигарата си.

— Прекалено точно приляга, за да го приемем като случайно съвпадение. Антъни Марстън умря от задушаване… или просто се задави, а мисис Роджърс заспа непробудно.

— Следователно? — попита Армстронг.

— Следователно тук има още някой, скрит като негър в тъмното. Неизвестният убиец! Мистър Хикс! Мистър Оуън! УД.О. — Убиец Неизвестен Отмъщава! Неизвестен луд на свобода!

— Е — въздъхна Армстронг с облекчение. — Значи сте съгласен. Но нали разбирате какво означава това? Роджърс се закле, че ние сме сами на острова.

— Роджърс греши! А може и да лъже!

— Не ми се вярва — поклати глава Армстронг. — Той е уплашен. Загубил е ума и дума от страх.

Филип Ломбард кимна.

— Моторницата не дойде тази сутрин. Това също е част от играта. Пак опираме до разпорежданията на мистър Оуън. Негърският остров ще остане изолиран, докато той си свърши работата.

Армстронг пребледня.

— Но нали си давате сметка, че този човек е напълно луд!

— Има все пак едно нещо, което мистър Оуън не е взел предвид — рече Ломбард и гласът му прозвуча различно от друг път.

— И какво е то?

— Този остров е кажи-речи гола скала. Ще го претърсим целия и много скоро ще намерим уважаемия мистър У.Н.Оуън.

— Сигурно е опасен.

— Опасен ли? — засмя се Филип Ломбард. — Кой се бои от страшния вълк? Когато го пипнем, опасният ще бъда аз. Няма да е зле, ако извикаме и Блор. Той ще свърши работа. По-добре да не казваме на дамите. Що се отнася до другите, генералът е изкуфял, а старият Уоргрейв го бива най-много да бездейства. Ние тримата ще се оправим.