Десет малки негърчета

I

Лесно убедиха Блор. Той веднага се съгласи с техните доводи.

— Това, което научаваме за порцелановите фигурки, коренно променя нещата. В каква дивотия се забъркахме! Само едно ме смущава. Не мислите ли, че този Оуън е упълномощил някого да изпълни неговия план?

— Говорете по-ясно.

— Имам предвид следното. След снощния шок от гласа младият Марстън се уплашва и се отравя. Роджърс също се стряска и очиства жена си! Всичко според плана на У.Н.О.

Армстронг поклати глава и напомни за цианкалия.

— Да, бях го забравил — съгласи се Блор. — Не е нормално да носиш отрова у себе си. А как е попаднала в неговата чаша, сър?

— Мислих по този въпрос — намеси се Ломбард. — Снощи Марстън изпи няколко чаши. Доста време мина, преди да пресуши последната. Дотогава тя е стояла на някоя от масите. И си мисля, макар да не съм съвсем сигурен, че това беше малката маса до прозореца. А той беше отворен. Някой би могъл да пусне циан калий в чашата.

— Без да го забележим? — усъмни се Блор.

— Ние всички бяхме доста погълнати от други неща — забеляза Ломбард.

— Това е вярно — потвърди Армстронг. — Обвиниха ни в тежки престъпления. Крачихме напред-назад, обикаляхме стаята. Спорехме, възмущавахме се, всеки бе зает със собствената си личност. Възможно е да е станало незабелязано…

— Нищо чудно — сви рамене Блор. — Да вървим, господа. Някой от вас да има пистолет? Едва ли…

Ломбард се потупа по джоба.

— Аз имам.

Блор се облещи.

— Винаги ли го носите със себе си, сър? — понита той прекалено небрежно.

— Почти винаги. Изпадал съм в невероятно трудни положения.

— Ами! — възкликна Блор и добави: — В по-трудно едва ли сте изпадали! Ако тук на острова се крие някой луд, той навярно разполага с цял арсенал… без да се смятат ножът и някоя и друга кама.

— Може и да грешите, Блор — покашля се Армстронг. — Често пъти опасни душевноболни наглед са тихи, незабележими хора. Дори мили.

— Нямам чувството, че този е от тях, докторе.

III

Тримата се заловиха да претърсват острова. Това се оказа неочаквано просто. От северозападната страна скалите се спускаха отвесно към морето, гладки и стръмни. Останалата територия бе покрита с оскъдна растителност без нито едно дърво. Тримата мъже работеха внимателно и методично, претърсваха всичко — от най-високата точка до самата вода; огледаха основно и най-малката цепнатина в скалата, където биха могли да открият вход към някаква пещера. Но пещери нямаше.

Движейки се покрай брега, най-после стигнаха до мястото, където генерал Макартър седеше загледан към морето. Наоколо бе спокойно, само вълните се плискаха в скалите. Старецът седеше изправен, очите му се взираха в хоризонта.

Той не обърна никакво внимание на приближаващите се мъже. Пълната му незаинтересованост чак накара един от тях да се почувства неловко.

„Този човек не е наред — помисли си Блор. — Сякаш е изпаднал в шок или някакво подобно състояние.“ Той се покашля и се опита да го заговори уж небрежно.

— Хубаво тихо местенце сте си намерили, сър. Генералът свъси вежди и подхвърли през рамо:

— Остава още толкова малко време… толкова малко. Настоятелно ви моля никой да не ме безпокои.

— Разбира се, че няма да ви безпокоим. Ние просто се разхождахме. Искахме да поразгледаме острова. Може някой да се крие…

— Как не разбирате! — разсърди се генералът. — Нищо не разбирате. Моля ви, идете си.

Блор отстъпи назад и настигна другите двама.

— Той се е побъркал… Няма никакъв смисъл да се говори с него.

— Какво ви каза? — полюбопитства Ломбард.

— Говореше, че нямало време… и предупреди да не го безпокоим.

— Какво ли го е прихванало? — промърмори загрижен доктор Армстронг.

IV

Претърсването на острова беше към своя край. Тримата мъже стояха на възвишението, загледани към сушата. Никакви лодки не се виждаха. Вятърът се бе усилил.

— И рибарите не са излезли в морето — каза Ломбард. — Надига се буря. Жалко, че селото не се вижда оттук. Можехме да дадем поне някакъв знак.

— Защо не запалим огън довечера? — предложи Блор.

— Най-лошото е, че това сигурно е предвидено и са взети съответните мерки.

— В какъв смисъл?

— Не зная точно. Навярно са предупредили хората да не обръщат внимание на каквито и да било сигнали. Нищо чудно в селото да знаят, че става дума за облог или игра. Някаква глупава измислица във всеки случаи.

— И смятате, че ще се хванат? — усъмни се Блор.

— Много по-лесно ще повярват в това, отколкото в истината — рече Ломбард. — Мислите ли, че селяните биха възприели сериозно вестта, че островът трябва да остане изолиран, докато мистър У.Н.О. очисти гостите си един по един?

— Има моменти, в които се питам дали не сънувам — каза доктор Армстронг, — и все пак…

— И все пак е точно така! — отсече Ломбард с нервна гримаса. — Това е истината, докторе!

— Никой не би могъл да се спусне оттук, нали? — рече Блор, взирайки се във водата.

— Едва ли — поклати глава Армстронг. — Много е стръмно. А и къде ли би могъл да се скрие?

— Нищо чудно в скалата да има дупка. Ако разполагахме с лодка, щяхме да обиколим целия остров — каза Блор.

— Ако разполагахме с лодка — отбеляза Ломбард иронично, — вече щяхме да сме на път към сушата.

— Тук сте напълно прав.

— Не е излишно да разгледаме подробно тая скала. Само на едно място виждам някаква вдлъбнатина — точно под нас, малко вдясно. Ако се намери въже, бихте могли да ме спуснете и да проверя какво има там.

— Добре би било — съгласи се Блор. — Въпреки че на пръв поглед е абсурдно. Ще ида да потърся въже. — И той с бързи стъпки се отправи надолу към къщата.

Ломбард вдигна очи нагоре. Над острова се трупаха облаци. Вятърът се усилваше.

— Нещо се умълчахте, докторе — обърна се той към Армстронг, — за какво се замислихте?

— Питах се докъде ли може да стигне старият Макартър…

V

Цялата сутрин Вера се чувстваше страшно неспокойна. Беше отбягвала Емили Брент с тръпнещо отвращение.

Самата мис Брент си бе изнесла стол пред източната заветна страна на къщата. Седеше там и плетеше.

Всеки път, когато се сетеше за нея, в съзнанието на Вера изплуваше бледо лице на удавница с морски водорасли в косите… лице, което някога е било красиво, с предизвикателна хубост може би, но вече недосегаемо за страданието и ужаса.

А Емили Брент, самодоволно добродетелна, плетеше.

На просторната тераса пред къщата, на сгъваем стол седеше мистър Уоргрейв, сгушен и със сведена глава. Погледът на Вера се плъзна покрай него и в този миг тя видя изправен на подсъдимата скамейка рус младеж със сини очи и смутено, уплашено лице. Едуард Ситън. Въображението й нарисува и образа на съдията, как слага черната съдийска шапка и започва да чете присъдата…

Не след дълго младата жена тръгна бавно надолу към морето. Вървеше към най-отдалечения край на острова, където самотен старец бе впил поглед в хоризонта.

При шума на нейните стъпки генерал Макартър се раздвижи. Извърна глава… погледът му изразяваше странна смесица от съмнение и мрачно предчувствие. Вера усети, че я обзема страх. Една-две минути той не откъсна очи от лицето й.

„Колко странно! Той сякаш знае…“

— А, вие ли сте — каза Макартър. — Дойдохте значи.

Вера се настани до него и попита:

— Сигурно ви доставя удоволствие да седите край брега и да гледате морето?

— Да — кимна той кротко. — Приятно е. Мястото е подходящо за очакване, струва ми се…

— За очакване? — сепна се Вера. — А вие какво чакате?

— Края — бе тихият отговор. — Ако не се лъжа, и вие знаете това. Нали така? Ние всички чакаме края.

— Какво искате да кажете? — плахо попита Вера.

— Никой от нас не ще напусне острова — отговори генерал Макартър сериозно. — Такъв е планът. И вие, разбира се, добре го съзнавате. Но вероятно ви е трудно да приемете, че това е освобождението.

— Какво освобождение? — стъписа се Вера.

— Да, вие наистина сте много млада… Не сте стигнали до това. Но то е на път! Благословеното спокойствие, когато разбирате, че всичко е свършило… че не трябва повече да носите тежкото бреме. Някой ден ще го усетите.

— Не ви разбирам — дрезгаво промълви младата жена. Пръстите й конвулсивно се свиха. Изведнъж я обхвана

необяснима паника при вида на този кротък стар воин.

— Аз обичах Лесли — продължи той унесено. — Много силно я обичах.

— Лесли вашата жена ли е? — попита Вера.

— Да… Обичах я… и се гордеех с нея. Беше толкова красива… и толкова жизнерадостна.

Генералът замълча, а след минута-две продължи:

— Да, аз обичах Лесли. И затова го направих.

— Искате да кажете, че… — И тя млъкна.

Генерал Макартър леко кимна.

— Сега вече е излишно да отричам. Та нали бездруго всички ще умрем. Аз изпратих Ричмънд на явна гибел. В известен смисъл това беше убийство. Странно наистина! Убийство… а винаги стриктно съм се придържал към закона! Но навремето не изглеждаше така. Нямах никакви угризения. „Заслужава си го, проклетникът!“ — така си мислех тогава. А после…

— После какво? — настоя неумолимо Вера.

Той поклати разсеяно глава. Изглеждаше объркан и някак потиснат.

— Не зная. Аз… Не зная. Виждате ли, тогава всичко изглеждаше някак другояче. Нямам представа дали Лесли се бе досетила. Не съм сигурен. Но тогава вече нищо не знаех за нея. Тя избяга далеч от мен, там, където не можех да я достигна. След това почина… А аз останах сам.

— Сам, сам — повтори Вера и ехото на скалите подхвана нейните думи.

— Вие също ще се зарадвате, когато настъпи краят — рече генерал Макартър.

Вера скочи и почти извика:

— Не ви разбирам… Не ми е ясно за какво говорите!

— Зная, детето ми. Аз зноя…

— Не, нищо не знаете. И нищо не разбирате… Генерал Макартър отново зарея поглед към морето и

сякаш забрави за нея.

— Лесли… — промълви съвсем тихо.

VI

Блор се върна на скалата с навито около ръката въже и завари Армстронг да се взира надолу към бездната.

Къде е мистър Ломбард? — попита Блор, задъхан от изкачването.

Отиде да провери някаква своя теория — отвърна небрежно Армстронг. — Всеки момент ще бъде тук. Знаете ли, Блор, много съм разтревожен.

— Мисля, че всички сме разтревожени. Докторът нетърпеливо махна с ръка.

— Разбира се… така е… Но друго имах предвид. Мисля си за Макартър.

— Какво по-точно?

— Търсим душевноболен човек — мрачно произнесе Армстронг. — А как ви се вижда Макартър?

— Да не искате да кажете, че той ви прилича на убиец? — попита Блор недоверчиво.

— Не, не точно… — колебаеше се Армстронг. — Разбира се, не съм специалист, а и почти не съм разговарял с него… Нямам никакви впечатления.

— Смахнат — да — неуверено рече Блор. — Но и аз не бих могъл да твърдя, че…

— Всъщност може би сте прав. — Армстронг сякаш с усилие дойде на себе си. — По дяволите, трябва да има някой, който се крие на острова! А, ето го и Ломбард.

Те завързаха здраво въжето.

— Ще гледам да се справя — рече Ломбард. — Следете за внезапно дръпване на въжето.

Двамата наблюдаваха действията на Ломбард. След няколко минути Блор сподели:

— Пълзи като котка, нали? — Нещо странно имаше в гласа му.

— Имам чувството, че се е катерил из планините на времето — забеляза Армстронг.

— Нищо чудно.

Те отново замълчаха.

— Изобщо… странен субект — обади се Блор. — И знаете ли какво си мисля?

— Какво?

— Не ми вдъхва доверие…

— В какъв смисъл?

— Не знам точно… — изръмжа Блор. — Просто е съмнителен.

— Сигурно в живота си е имал доста приключения.

— Бас държа, че част от неговите приключения не са много за п ред хората. — Блор помълча, сетне попита: — Случайно да носите револвер?

Армстронг се опули.

— Аз ли? Не, разбира се. Защо ми е?

— А на мистър Ломбард за какво му е?

— Носи го по навик… вероятно — нерешително отвърна Армстронг.

Блор изсумтя.

Неочаквано въжето се опъва. Известно време трябваше да го държат много здраво. След малко, когато напрежението отслабна, Блор отново заговори:

— Има навици и навици! Ако мистър Ломбард тръгне на излет към някое затънтено място, нищо чудно да вземе пистолет и спален чувал, пък и прах против дървеници, ако щете. Ала едва ли същият този навик го е накарал и тук да дойде с пистолет. Само в романите има хора, които не се разделят с оръжието си.

Двамата мъже се надвесиха над скалата, за да видят докъде е стигнал Ломбард. Почти веднага разбраха, че търсенето му не е дало никакви резултати. Не мина много време и Ломбард се покатери при тях.

— Сега поне сме наясно — каза той и изтри потта от челото си. — Излишно е да търсим другаде, освен в къщата.

VII

Претърсването на къщата не беше никак трудно. Най-напред огледаха външните постройки, след което насочиха вниманието си към основната сграда. Шивашкият метър на мисис Роджърс, който изровиха от кухненския шкаф, им свърши добра работа, но никъде не откриха двойни стени или загадъчни ниши. Къщата бе строена модерно, без никакви скришни места. Огледаха първо приземния етаж. Когато стигнаха до втория, където бяха спалните, през един от прозорците видяха Роджърс да изнася поднос с коктейли долу на терасата.

— Странно нещо е добре дресираният прислужник — подметна Филип Ломбард. — Гледам го с какво невъзмутимо изражение продължава да си изпълнява задълженията.

— Роджърс е първокласен прислужник, ако питате мен — рече Армстронг.

— А жена му беше добра готвачка. Вечерята снощи например…

След безрезултатния оглед на първата спалня мъжете се събраха на площадката.

— Тук има някаква стълба — забеляза Блор.

— Тя води към стаите за прислугата — поясни Армстронг.

— Под покрива сигурно е оставено място за цистерни, воден резервоар или нещо подобно — каза Блор. — И там ако не е, не виждам къде другаде!

И точно в този миг над главите им нещо прошумя. Заслушаха се. Леки предпазливи стъпки. Армстронг сграбчи ръката на Блор. Ломбард вдигна предупредително пръст.

— Тихо. Чуйте.

И ето отново. Над тях някой пристъпваше крадешком.

— В стаята е. В стаята, където е тялото на мисис Роджърс.

— Точно така! — изшептя Блор. — Най-доброто скривалище е избрал! Там никой не влиза. Хайде… колкото може по-тихо.

И те се промъкнаха към мансардата. Пред вратата спряха. Наистина в стаята имаше някой. Отвътре нещо изскърца.

— Сега! — даде знак Блор. С един замах отвори вратата и връхлетя вътре, следван от другите двама. Мъжете замръзнаха на местата си. Пред тях стоеше Роджърс с куп дрехи в ръце.

VII

Пръв се съвзе Блор.

— Извинявайте, Роджърс. Чухме, че някой ходи из стаята, и решихме…

— Съжалявам, господа. Исках да си взема нещата. Надявам се, няма да имате нищо против, ако се пренеса в една от свободните стаи долу. В най-малката.

— Разбира се, защо не? — отвърна Армстронг, като избягваше да гледа към покритото тяло на леглото.

— Благодаря ви, сър.

Понесъл нещата си, Роджърс излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите.

Армстронг пристъпи към леглото, вдигна чаршафа и погледна кроткото лице на мъртвата жена. Страхът бе изчезнал. То не изразяваше нищо.

— Как ми липсва чантата с инструментите — рече Армстронг. — Много съм любопитен да разбера какво е взела. Да се махаме оттук — обърна се той към другите двама. — Сигурен съм, че нищо няма да открием.

Приведен, Блор се мъчеше да вдигне резето на някакъв капак в стената до самия под.

— Не мога да повярвам, че тоя приятел се движи толкова безшумно, пък и само преди две минути го видяхме в градината. Не го чухме да се качва тук.

Блор хлътна в тъмното. Ломбард извади от джоба си електрическо фенерче и го последва. След пет минути се озоваха на някаква площадка. Спогледаха се. Лицата им бяха мръсни, с полепнала паяжина.

На острова наистина нямаше друг освен тях.