Десет малки негърчета

I

Доктор Армстронг сънуваше… В операционната беше горещо…

Дали не бяха засилили парното повече, отколкото трябва? По лицето му се стичаха струйки пот. Ръцете му лепнеха. Скалпелът му се изплъзваше…

Колко остър беше той…

С такъв нож лесно можеш да извършиш убийство. И тъкмо това правеше…

Тялото на жената изглеждаше съвсем различно. В паметта му беше огромно и разплуто. А това бе мършаво и слабо. Лицето бе покрито.

Кого трябваше да убие! Изобщо не помнеше. А трябваше да си спомни! Дали да не попита сестрата?

Тя го наблюдаваше. Не, не би могъл да я попита. Подозираше го, личеше си ясно.

Но кой бе на операционната маса?

Не трябваше да покриват лицето… Ако можеше само да го зърне…

Да, така е по-добре. Един от стажантите дръпна кърпата.

Емили Брент, разбира се. Трябваше да убие Емили Брент. Колко зли са очите й! Устните й помръдват. Какво казва?

„Насред живота ние сме в смъртта…“

Ето че тя се смее. Не, сестра, не покривайте лицето. Искам да го виждам. Трябва да дам упойка. Къде е етерът? Аз го донесох. Какво сте направили с него, сестра? Това вино ли е? И то ще свърши работа.

Открийте лицето.

Да, разбира се! През цялото време знаех! Това е Антъни Марстън! Лицето му е мораво и изкривено. Но той не е мъртъв… Смее се. Смее се, казвам ви! Цялата маса се люлее.

Внимавай, човече. Сестра, успокойте го… Успокойте го…

Доктор Армстронг се стресна и се събуди. Утрото бе настъпило. Слънце огряваше стаята.

Някой се бе надвесил над него и го разтърсваше. Беше Роджърс. Лицето му беше пребледняло. „Докторе, докторе…“ — повтаряше той.

Доктор Армстронг съвсем се разсъни.

— Какво има? — попита той и се изправи в леглото.

— Жената, докторе. Не мога да я събудя. Боже господи! Не мога да я събудя. Нещо не е наред.

Доктор Армстронг скочи от леглото. Наметна халата си и последва прислужника.

Мисис Роджърс лежеше, обърната настрани. Той се надвеси над нея. Вдиша студената ръка и надникна в зениците й. След няколко минути се изправи и се обърна.

— Да не би… — прошепна Роджърс и облиза пресъхналите си устни.

— Да, починала е — кимна Армстронг.

Очите му замислено се спряха върху лицето на прислужника. Плъзнаха се към масата, край леглото, към умивалника, след това отново към мъртвата жена.

— Сърцето ли, докторе?

Минаха една-две минути, преди лекарят да отговори.

— Как беше тя със здравето?

— Страдаше от ревматизъм.

— Била ли е скоро на преглед?

— На преглед ли? — опули се Роджърс. — От години не е била на лекар… Аз също.

— И не се е оплаквала от сърце, така ли?

— Не, докторе. Поне аз не знам.

— Спеше ли добре?

Роджърс наведе очи и отново закърши ръце.

— Не много добре.

— Взимаше ли нещо за сън?

— Какво, хапчета ли? — изненадано попита прислужникът. — За да заспи? Не знам такова нещо. Сигурен съм, че не взимаше.

Армстронг приближи до умивалника. Прегледа наредените шишета. Лосион за коса, лавандулова вода, пургатив, краставичен крем за ръце, тоалетна вода за уста, паста за зъби.

Роджърс извади чекмеджетата на тоалетката, за да помотае на лекаря. Претърсиха и скрина. Никъде не намериха хапчета за сън.

— Снощи не е взимала друго, освен това, което й дадохте вие, докторе.

II

Всички отдавна бяха станали, когато гонгът удари за закуска в девет.

Генерал Макартър и съдията се разхождаха по терасата и разговаряха за политика.

Вера Клейторн и Филип Ломбард се изкачиха до най-високата точка на острова зад къщата. Там завариха Уилям Хенри Блор, вперил поглед към сушата.

— Няма и следа от моторницата. Отдавна съм тук.

— В Девън не са много ранобудни — усмихна се Вера. — Тук животът тече бавно.

Филип Ломбард гледаше в обратна посока, към открито море.

— Как ви се вижда времето?

— Изглежда ми хубаво — отвърна Блор.

— До довечера вятърът ще се усили.

— Какво, буря ли? — попита Блор. Откъм къщата проехтя ударът на гонга.

— Това за закуска ли е? — оживи се Филип Ломбард. — Е, не бих се отказал.

— Още не мога да си обясня… — подхвана замислено Блор, като заслизаха по склона. — Какво ли е накарало оня млад човек да направи това? Цяла нощ си блъсках главата.

Ломбард забави крачка.

— Стигнахте ли до някакво заключение?

— Нужни са доказателства. Или поне мотив като начало. Имаше вид на състоятелен човек.

Още от вратата Емили Брент ги попита:

— Идва ли лодката?

— Не още — отвърна Вера.

Четиримата заедно влязоха на закуска. Върху помощната маса бе оставено голямо блюдо бекон с яйца, кани с чай и кафе.

Роджърс държеше вратата, докато всички влязат в трапезарията, после затвори отвън.

— Този човек не изглежда добре днес — забеляза Емили Брент.

Доктор Армстронг, който стоеше до прозореца, се изкашля и каза:

— Ще трябва да извините Роджърс. Наложи се сам да се справи със закуската. Мисис Роджърс не бе в състояние да му помогне.

— Че какво й е? — троснато попита Емили Брент.

— Да започваме — спокойно предложи Армстронг. — Яйцата ще изстинат. След това бих искал да обсъдим някои неща.

Никой не възрази. Напълниха чиниите, наляха си чай и кафе. Започнаха да се хранят.

Сякаш негласно се бяха споразумели да не разговарят за събитията и острова. Подхвърляха се всякакви теми. Новините от чужбина, спортните събития, поредното появяване на чудовището от Лох Нес.

Скоро се нахраниха и разчистиха масата. Доктор Армстронг бутна стола си назад, поизкашля се и каза:

— Предпочетох да ви оставя да се нахраните, преди да ви съобщя една тъжна новина. Мисис Роджърс е починала в съня си.

Чуха се изненадани тревожни възгласи.

— Но това е ужасно! — извика Вера. — Два смъртни случая, откакто сме пристигнали!

Присвил очи, съдията Уоргрейв изрече с тихия си, но ясен глас:

— Много интересно. И каква е причината за смъртта?

— Не мога да определя — вдигна рамене Армстронг.

— Аутопсия ли е нужна?

— Не бих издал смъртен акт, след като не познавам здравословното състояние на жената.

— Снощи изглеждаше много неспокойна — рече Вера. — А и този шок… Възможно е да е получила сърдечен удар.

— Сърцето й наистина е спряло да бие. Въпросът е: коя е причината — сухо отбеляза Армстронг.

Емили Брент отрони една-единствена фраза и тя отекна като гонг:

— Гузната съвест!

— Какво искате да кажете с това, мис Брент? — обърна се към нея доктор Армстронг.

Емили Брент стисна устни и процеди:

— Вие всички чухте. И двамата бяха обвинени, че имат пръст в смъртта на своята работодателка… почтена дама на преклонна възраст.

— И какво?

— Според мен обвинението е основателно. Всички я видяхте снощи. Това толкова я разстрои, че припадна. Не можа да понесе мисълта, че злите й помисли са били разкрити. Та тя просто умираше от страх.

Армстронг недоверчиво поклати глава.

— В предположението ви има логика — каза той, — но не можем да сме сигурни, след като не знаем нищо за здравословното и състояние. Ако наистина е страдала от сърце…

— Наречете го божие дело и няма да сбъркате. Всички я изгледаха потресени.

— Вие отивате твърде далеч, мис Брент — рече Блор.

— Смятате, че е невъзможно един грешник да бъде поразен от божия гняв! Но не и аз.

— Уважаема госпожо — с лека насмешка промълви съдията, — дългогодишният ми досег с престъпността ме е научил, че Провидението оставя в ръцете на нас, смъртните, присъдата и определянето на наказанието… и това дело често е изпълнено с пречки, които мъчно се преодоляват.

Емили Брент сви рамене.

— Яла ли е нещо снощи, след като си легна? — изведнъж попита Блор.

— Не, нищо — отвърна лекарят.

— Съвсем нищо ли? Дори чаша чай ли не е изпила? Или може би вода? Бас държа, че е изпила поне един чай. Жените от нейното съсловие имат този навик.

— Роджърс ме увери, че нищо не е сложила в уста.

— Естествено, че това ще ви каже. — Тонът на Блор бе тъй многозначителен, че лекарят го изгледа неприязнено.

— Значи така виждате нещата вие? — рече Ломбард.

— Е, нима не е възможно? — все така нападателно продължи Блор. — Снощи всички чухме в какво ги обвиниха. Може да е било пълна измислица… безумна фантасмагория! Но, от друга страна, може и да е истина. Да допуснем за момент, че е истина. Роджърс и неговата половинка са очистили онази старица. И какво следва от това? Живели са си спокойно, с чувството, че са в безопасност.

— Не мисля, че мисис Роджърс се е чувствала някога в пълна безопасност — прекъсна го Вера тихо.

Блор очевидно се подразни от обаждането й. „Типично но женски“, четеше се в погледа му.

— Твърде възможно е — продължи той. — Но така или иначе, не са били непосредствено застрашени, доколкото ми е известно. И най-неочаквано някакъв луд разгласява пялата история. Какъв е резултатът? Жената рухва. Напълно си изпуска нервите. Спомнете си как зорко бдеше над нея съпругът й, когато припадна. Това не беше само от тревога и загриженост. Нищо подобно. Стоеше като на тръни, уплашен до смърт, че тя може да изтърве нещо. Ето това е в общи линии! Извършили са убийство и са се измъкнали безнаказано. Но какво би станало с тях, ако работата се разнищи? Почти сигурно е, че жената ще се издаде. Няма да издържи и вече се превръща в заплаха за съпруга си. Ако остане на него, той ще лъже хладнокръвно до второ пришествие… но как да е сигурен в нея! Рухне ли тя, неговият живот вече е в опасност. Ето защо той сипва нещо в чашата й с чай, за да е сигурен, че е затворил устата веднъж завинаги.

— Но край леглото нямаше никаква чаша — бавно рече Армстронг. — Погледнах навсякъде.

— Разбира се, че няма да има! — изсумтя Блор. — Побързал е да изнесе чашата с чинийката и внимателно да ги измие.

В стаята настъпи тишина.

— Възможно е да сте прав — обади се генерал Макартър. — Но ми се струва малко вероятно един съпруг да постъпи така със собствената си жена.

— Когато животът ти е в опасност, няма място за чувства — изсмя се отсечено Блор.

В стаята отново стана тихо. И точно в този момент вратата се отвори и вътре влезе Роджърс. Той огледа присъстващите и попита:

— Имате ли нужда от още нещо? Съдията Уоргрейв се размърда на стола си.

— В колко обикновено пристига лодката сутрин?

— Между седем и осем, сър. Понякога и след осем. И аз недоумявам какво може да е забавило Фред Наракот днес. Ако е болен, изпраща брат си.

— Колко е часът сега? — попита Ломбард.

— Десет без десет, сър.

Ломбард учудено вдигна вежди и кимна замислено. Роджърс почака една-две минути.

— Приемете моите съболезнования за вашата съпруга, Роджърс — неочаквано и нервно изрече генерал Макартър. — Докторът току-що ни съобщи.

Роджърс наклони леко глава и промълви:

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

След което вдигна празното блюдо и излезе. И пак настъпи тишина.

III

— Тази моторница… — започна Филип Ломбард вън на терасата.

Блор вдигна очи и химна.

— Знам какво имате предвид, мистър Ломбард — рече той. — И аз самият се питам. Трябваше да е тук преди два часа. А никаква я няма! Защо?

— Как си го обяснявате?

— Мисля, че не е случайно съвпадение, а част от целия план. Всичко е навързано.

— Според вас няма да дойде, така ли?

— Моторница няма да има — обади се нечий троснат глас зад гърба им.

Блор извърна леко широките си рамене и замислено изгледа новия участник в техния разговор.

— И вие ли мислите така, генерале?

— Разбира се — отговори генерал Макартър. — Ние всички разчитаме тя да ни изведе от острова. А тъкмо в това е смисълът на пялата история. Никой от нас няма да напусне острова… Никой… Това е краят… Разбирате ли? Край на всичко…

Замълча за миг и продължи:

— Това означава спокойствие… истинско спокойствие. Да стигнеш до края… да не продължаваш. Да, спокойствие…

Старецът рязко се обърна и се отдалечи. Прекоси терасата и заслиза надолу но склона към морето… свърна към брега, към стърчащите тук-там остри камъни. Пристъпваше някак несигурно, като човек, който още не се е разсънил.

— Ето ви още един смахнат! Очевидно в края на краищата всички ще заприличаме на него.

— Не мисля, че точно вие ще заприличате на него, Блор — рече Ломбард.

— Нещо много особено трябва да се случи, за да откача — засмя се бившият инспектор и добави сухо: — Вие също трудно ще стигнете дотам, мистър Ломбард.

— Засега поне наистина съм съвсем с ума си.

IV

Доктор Армстронг излезе на терасата и се спря нерешително. Вляво от него разговаряха Блор и Лом бард. Вдясно съдията Уоргрейв крачеше бавно нагоре-надолу.

След миг колебание Армстронг понечи да тръгне към

съдията.

В този момент от къщата бързо излезе Роджърс

— Може ли да ви кажа нещо, сър?

Армстронг се обърна. Видът на прислужника го сепва. По цялото лице на Роджърс нервно потрепваха мускулчета. Цветът му беше сивозелен. Ръцете се тресяха.

— Моля, сър, бих желал да ви съобщя нещо насаме. Лекарят се обърна и последва обезумелия прислужник в

къщата.

— Какво ви е, човече? Съвземете се — смъмри го той.

— Вътре, сър. Тук, вътре.

Той го поведе към трапезарията и когато влязоха, затвори вратата след себе си.

— Е, какво има? — попита лекарят. Роджърс мъчително преглътна.

— Тук става нещо, сър. Нищо не разбирам.

— Какво точно? — нетърпеливо го подкани Армстронг.

— Сигурно ще си помислите, че полудявам. Ще кажете, че това са глупости. Но трябва да има някакво обяснение, сър. Трябва да разберем. А иначе е толкова безсмислено.

— Хайде, човече, кажете какво има! Стига с тия недомлъвки.

— Малките фигурки, сър — пак преглътна Роджърс. — В средата на масата. Малките порцеланови фигурки. Бяха десет. Кълна се, десет бяха…

— Точно така — потвърди Армстронг. — Снощи на вечеря ги преброихме.

Роджърс пристъпи напред.

— Именно. Когато разчиствах вечерта, бяха девет, сър. Забелязах това и се учудих. Нищо повече. А ето тази сутрин, сър… Не забелязах нищо, като сервирах за закуска. Бях разстроен и въобще… Но сега, сър, когато дойдох да разтребя… Ето вижте… Те са осем, сър, само осем! Вие разбирате ли какво значи това? Само осем…