Десет малки негърчета

I

Закуската приключи.

Съдията Уоргрейв се поизкашля и каза с остър, повелителен тон:

— Не би било зле да обсъдим положението. Да се съберем слсд половин час в салона.

Всички изразиха съгласие. Вера започна да събира чиниите.

— Ще измия съдовете — каза тя.

— Да ви помогна да ги занесем — предложи Филип Ломбард.

— Благодаря.

Емили Брент се изправи на крака, но веднага седна отново.

— О, господи — простена тя.

— Какво ви е, мис Брент? — попита съдията.

— Моля да ме извините. Исках да помогна на мис Клейторн, но нещо ми стана. Зави ми се свят.

— Зле ли ви е? — попита доктор Армстронг и пристъпи към нея. — Естествено, закъсняла реакция. Ще ви дам вещо…

— Не!

Думата излетя като изстрел.

Всички се сепнаха. Доктор Армстронг се обля в червенина. По лицето на жената красноречиво се четяха страхът и подозрението, които я бяха обзели.

— Както желаете, мис Брент — сухо изрече Армстронг.

— Нищо не искам да взимам, абсолютно нищо. Просто ще поседя малко, докато ми мине.

Свършиха с раздигането на масата.

— Свикнал съм с домакинската работа — обади се Блор. — Аз ще ви помогна, мис Клейторн.

Вера му благодари.

Оставиха Емили Брент сама в трапезарията. Известно време тя долавяше лекия шум от гласове.

Световъртежът преминаваше. Започна да я унася, всеки момент щеше да заспи.

Нещо забръмча в ушите й… дали наистина нещо бръмчеше в стаята.

„Прилича на пчела — помисли си. — Земна пчела.“

В същия миг тя видя пчелата. Пълзеше по стъклото на прозореца.

Вера Клейторн бе споменала нещо за пчели тази утрин.

Пчели и мед… Тя обичаше мед. Восъчна пита с мед… слагаш парченцата в муселинена торбичка и капка по капка…

В стаята имаше някой… мокър до костите… от него капеше вода… Биатрис Тейлър, излязла от реката… Трябва само да обърне глава, за да я види. Но не можеше… Достатъчно бе само да извика… Нямаше сили…

Къщата беше празна. Тя беше съвсем сама… Долови нечии стъпки… тихи, провлечени, те приближаваха зад нея. Несигурните крачки на удавеното момиче… Усети мирис на влага и тиня… На прозореца пчелата бръмчеше… бръмчеше… И тогава усети бодването. Пчелата кацна и впи жило в шията й…

II

В салона очакваха Емили Брент.

— Да отида да я доведа — предложи Вера Клейторн.

— Една минутка — спря я Блор.

Вера отново седна на мястото си. Всички погледнаха въпросително Блор.

— Вижте какво, според мен е излишно да търсим повече извършителя на тези престъпления… Трябва само да надникнем в трапезарията. Главата си залагам, че онази жена е убиецът, когото търсим!

— А мотивите? — попита Армстронг.

— Побъркана фанатичка. Вие какво ще кажете, докторе?

— Твърде възможно е — рече Армстронг. — С нищо не мога да ви оборя. В същото време нямаме и никакво доказателство.

— Държа се много особено, докато приготвяхме закуската — каза Вера. — Очите й… — Младата жена потръпна.

— Това все още нищо не значи — рече Ломбард. — Ние всички не сме на себе си, повече или по-малко.

Блор добави:

— Има и нещо друго. Единствена тя не пожела да даде някакво обяснение, след като чухме онзи запис. Защо? Защото нямаше какво да каже.

Вера се размърда неспокойно на стола си и продума:

— Това не е съвсем вярно. После тя ми разправи…

— И какво научихте от нея, мис Клейторн? — попита Уоргрейв.

Вера повтори случката с Биатрис Тейлър.

— Историята е съвсем ясна — каза съдията. — Аз лично съм готов да я приема безусловно. Кажете, мис Клейторн, стори ли ви се тя преследвана от чувство за вина или разкаяние?

— Ни най-малко — рече Вера. — Беше съвършено спокойна.

— Сърцата им са от камък на тия праведни стари моми! Само завист има в тях — отсече Блор.

— Единайсет без пет е вече — напомни студията. — Струва ми се, време е да повикаме мис Брент да присъства на нашия таен съвет.

— Няма ли да предприемем нещо? — попита Блор.

— Не виждам какво можем да направим. Сега-засега разполагаме единствено с подозрение. Но бих помолил доктор Армстронг да наблюдава мис Брент много внимателно. А сега нека да отидем в трапезарията.

Завариха Емили Брент седнала на стола, където я бяха оставили. От вратата не забелязаха нищо нередно, само дето тя сякаш не ги чу, когато влязоха.

И тогава видяха лицето й… кръвясало, с посинели устни и изцъклени очи.

— Боже мой, та тя е мъртва! — извика Блор.

III

— Още един от нас е вън от подозрение… макар и много късно! — обади се с тихия си ясен глас съдията Уоргрейв.

Армстронг се бе навел над безжизненото тяло. Помириса устните й, поклати глава, после повдигна клепачите.

— От какво е починала, докторе? — попита Ломбард нетърпеливо. — Беше добре, когато я оставихме тук!

Армстронг се взираше в нещо от дясната страна на шията.

— Открих следа от подкожна инжекция — съобщи той. Откъм прозореца се чу бръмчене.

Вера извика:

— Вижте! Пчела… земна пчела! Нали ви казах сутринта!

— Не тази пчела я е ужилила! Човешка ръка е държала спринцовката — поясни мрачно Армстронг.

— Каква отрова е била инжектирана? — попита съдията.

— Предполагам, някакъв цианид. Може би цианкалий, също като при Антъни Марстън. Трябва да е умряла почти моментално от задушаване.

— А пчелата? — не се сдържа Вера. — Не може да е случайно.

— О, не, не е случайно! — самоуверено заяви Ломбард. — По-скоро е своеобразна прищявка на нашия убиец! Голям шегаджия е този звяр. Държи да изпълни докрай оная идиотска песничка!

За първи път гласът му звучеше напрегнато, почти грубо. Изглежда, дори неговите нерви, калени през дългите години на рискови начинания, най-после му бяха изменили.

— Това е лудост! — яростно извика той. — Чиста лудост… ние всички сме луди!

— Надявам се, още не сме загубили способността си да разсъждаваме. Носи ли някой спринцовка за подкожни инжекции? — спокойно попита съдията.

Доктор Армстронг се изправи и с недотам сигурен глас промълви:

— Аз.

Четири чифта очи се втренчиха в него. Той бързо се съвзе, готов да посрещне дълбокото неприязнено подозрение, което прочете в тях.

— Винаги нося спринцовка със себе си. Като повечето лекари.

— Така е — все така спокойно рече Уоргрейв. — Бихте ли ни казали къде се намира вашата спринцовка сега, докторе?

— В куфара в моята стая.

— Да проверим все пак.

Петимата се изкачиха нагоре по стълбите. Мълчаливо, един след друг.

Съдържанието на куфара бе изсипано на пода. Спринцовката я нямаше.

IV

— Някой трябва да я е взел! — избухна Армстронг. В стаята настъпи тишина.

Армстронг стоеше с гръб към прозореца. Очите на четиримата се взираха в него мрачни и зли, изпълнени с подозрение. Лекарят местеше поглед ту към съдията, ту към Вера и безпомощно повтаряше:

— Някой трябва да я е взел.

Блор и Ломбард многозначително се спогледаха.

— Петима сме в тази стая — подхвана съдията. Един от нас е убиец. Положението е крайно опасно. Трябва да се направи всичко възможно, за да се опази животът на четирима от нас, които са невинни. Кажете ми, доктор Армстронг, с какви лекарства разполагате?

— Нося малка лекарска чанта — отвърна Армстронг. — Можете да я прегледате. Ще намерите сънотворни таблетки — трионал, сулфонал, опаковка бромид, сода бикарбонат, аспирин. Нямам друго. Не разполагам с цианид.

— Аз самият имам някакви хапчета за сън — рече съдията, — сулфонал, струва ми се. Предполагам, и те биха били смъртоносни, ако се вземат в достатъчно голяма доза. Вие, мистър Ломбард, притежавате револвер.

— Какво от това? — рязко попита Ломбард.

— Нищо. Предлагам лекарствата от чантата на доктора, моите таблетки, вашия револвер и всякакъв друг вид опиати или огнестрелни оръжия да поставим на сигурно място. След това да се подложим на внимателен обиск — всеки от нас да бъде претърсен, както и вещите ни.

— Проклет да бъда, ако си дам пистолета! — заяви Ломбард.

— Мистър Ломбард — строго рече съдията, — вие сте здрав и силен човек, това е безспорно, но бившият инспектор мистър Блор също притежава в достатъчна степен физическа сила. Не зная какъв би бил изходът от един двубой между вас, но ще ви кажа едно: на страната на вашия противник ще бъдем доктор Армстронг, мис Клейторн и аз самият и ще му помагаме, доколкото ни позволяват силите. Без съмнение давате си сметка, че нямате големи шансове, ако решите да ни окажете съпротива.

Ломбард отметна глава с ядна гримаса, сякаш се готвеше да изръмжи.

— Добре тогава — каза той. — Ясно е. Направили сте си сметката.

— Вие сте разумен човек — кимна съдията. — Къде е този ваш револвер?

— В чекмеджето на нощното шкафче.

— Добре.

— Ще го донеса.

— Нека дойдем и ние с вас.

Филип се усмихна не особено дружелюбно и подметна:

— Дяволски мнителен сте.

Тръгнаха по коридора към стаята на Ломбард. Филип пристъпи към нощното шкафче и рязко дръпна чекмеджето. Внезапно направи крачка назад и изруга. Чекмеджето беше празно.

V

— Е, доволни ли сте?

Ломбард стоеше гол насред стаята.

Стаята и дрехите му бяха основно претърсени от другите трима мъже. Вера Клейторн чакаше отвън в коридора.

Щателната проверка продължи. Армстронг, съдията и Блор на свой ред се подложиха на същото изпитание.

Четиримата мъже излязоха от стаята на Блор и приближиха към Вера. Съдията заговори:

— Надявам се, разбирате, мис Клейторн, че не можем да направим изключение. Този револвер трябва да се намери. Сигурно си носите бански костюм.

Вера кимна.

— Тогава, моля ви, влезте в стаята си, облечете го и се върнете при нас.

Вера влезе в стаята си и много скоро се появи облечена в стегнат копринен бански костюм.

— Благодаря ви, мис Клейторн — кимна одобрително Уоргрейв. — Останете тук, докато претърсим стаята ви.

Вера търпеливо изчака, докато те излязоха. Сетне се върна в стаята си и се облече.

— В едно сме сигурни — каза съдията, след като младата жена отново се присъедини към тях. — Никой от нас не притежава нито смъртоносно оръжие, нито отрова. Поне това може да ни вдъхне известно успокоение. А сега да приберем лекарствата на сигурно място. В кухнята, струва ми се, забелязах сандъче за прибори.

— Предложението ви е добро, но у кого ще остане ключът? У вас може би? — подметна Блор.

Съдията Уоргрейв не отговори.

Той влезе в кухнята, последван от другите. Намериха малкото сандъче, предназначено за сребърните прибори. Поставиха в него всички лекарства и го заключиха. Следвайки указанията на Уоргрейв, прибраха сандъчето в шкафа за съдове и заключиха и него. Ключа от сандъчето съдията подаде на Филип Ломбард, а ключа от шкафа — на Блор.

— Вие сте най-силни от всички ни. Трудно би било за всеки от вас да вземе ключа на другия. Същото важи и за кой да е от нас тримата. Ако някой поиска да разбие шкафа или сандъчето, ще вдигне такъв шум, че непременно ще привлече вниманието на останалите.

Той замълча и пак продължи:

— Все още не сме изяснили нещо много важно. Какво е станало с револвера на мистър Ломбард?

— Струва ми се, най-добре може да ни осведоми неговият собственик — обади се Блор.

Ноздрите на Ломбард побеляха.

— Върви по дяволите, твърдоглав глупак такъв! — избухна той. — Казах ви, че някой го е задигнал.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Уоргрейв.

— Снощи. Сложих го в чекмеджето, когато си легнах. Да ми е подръка за всеки случай.

Съдията кимна.

— Трябва да е бил откраднат тази сутрин по време на бъркотията, когато се чудехме къде е Роджърс или пък след като открихме тялото му.

— Сигурно е някъде в къщата — обади се Вера. — Нека да го потърсим.

Съдията Уоргрейв потърка брадичката си.

— Съмнявам се, че претърсването ще даде някакъв резултат — рече той. — Нашият убиец е имал предостатъчно време да измисли сигурно скривалище. Не ми се вярва да го намерим лесно.

— Не зная къде може да е скрит револверът — възкликна Блор, — но се обзалагам, че отгатвам къде е нещо друго — спринцовката. Следвайте ме!

Той отвори външната врата и ги поведе покрай къщата.

Недалеч от прозореца на трапезарията той намери спринцовката. Наоколо бяха пръснати парчета от порцеланова фигурка — шестото негърче.

Доволен от откритието си, Блор заяви:

— Единственото място, където можеше да бъде. След като е убил мис Брент, нашият човек е отворил прозореца, изхвърлил е спринцовката, а след нея и статуетката.

Не откриха никакви отпечатъци върху спринцовката. Беше внимателно почистена.

— А сега да потърсим револвера — предложи решително Вера.

— Разбира се — съгласи се съдията. — Но нека не се отделяме един от друг. Не забравяйте, че убиецът това и чака.

Внимателно претърсиха къщата от тавана до избата, ала напразно. Не намериха револвера.