ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

I

За момент в стаята всички замряха. Възцари се тишина, наситена е объркване и страх. Ниският, но ясен глас на съдията ги върна към действителността.

— А сега да продължим нашето разследване. Но преди това искам да ви представя основанията за моето присъствие тук.

Той извади някакъв лист от джоба си и го хвърли на масата.

— Това писмо е подписано с името на моя отдавнашна позната — Констанс Кълмингтън. Не сме се виждали няколко години. Тя замина на Изток. Писмото е изцяло в неин стил — объркано, неясно, настоява да дойда тук, за да се видим, без да споменава почти нищо за домакините. Ще се уверите, че по нищо не се отличава от вашите. Споменавам го само защото е в пълна подкрепа на другите доказателства. От всичко това можем да стигнем до много интересно заключение: Трябва да признаем, че който и да е този, който ни събра тук, поне си е направил труда да научи доста неща за всеки един от нас. Знае за моето приятелство с лейди Констанс и познава нейния стил. Осведомил се е за колегите на доктор Армстронг и за ангажиментите им. Знае прякора на приятеля на мистър Марстън, неговия навик да изпраща необичайни телеграми. Известно му е къде точно мис Брент е прекарала лятото преди две години и с какви хора се е срещнала. Научил е всичко за старите приятели на генерал Макартър.

Съдията направи многозначителна пауза, след което продължи:

— Виждате, че той знае много. И от всичко, което е научил за нас, е съставил своите обвинения.

Салонът се изпълни е развълнувани гласове.

— Куп мръсни лъжи! — изкрещя генерал Макартър. — Клевети!

— Това е несправедливо! Подло! — извика Вера.

— Лъжа… гнусна лъжа! Ние никога не сме… никой от нас… — дрезгаво мълвеше Роджърс.

— Не разбирам какво цели този проклет глупак! — ревеше Марстън.

Съдията Уоргрейв вдигна ръка да ги усмири.

— Чуйте какво ще ви кажа — започна той, като внимателно подбираше думите си. — Нашият неизвестен приятел ме обвинява, че съм виновен за смъртта на Едуард Ситън. Помня този човек много добре. Гледах делото през юни 1930. Ситън бе обвинен в убийството на възрастна жена. Защитата бе изградена твърде умело, а и самият той направи много добро впечатление на съдебните заседатели. Въз основа на представените доказателства, потвърждаващи безусловно вината му, дадох своето заключение. Съдебните заседатели го признаха за виновен и съобразно тяхното решение аз произнесох смъртна присъда. Защитата обжалва с мотива, че съм подвел съдебните заседатели. Молбата за помилване бе отхвърлена и човекът бе екзекутиран. Заявявам пред вас, че съвестта ми е чиста. Аз просто изпълних дълга си. Наложих заслужено наказание на един справедливо осъден убиец.

Армстронг постепенно си припомни делото Ситън. Всички бяха останали изненадани от присъдата. Преди да завърши делото, Армстронг се бе срещнал със старши адвоката Матюс в някакъв ресторант. „Никой не се съмнява каква ще е присъдата. Повече от сигурно е, че ще бъде оправдан“ — бе го уверил приятелят му. А по-късно Армстронг неведнъж бе чувал хората да казват: „Съдията беше страшно настроен против него. Накара заседателите да му повярват и те му осигуриха присъдата «виновен». Изпипана работа. Старият Уоргрейв познава всяка буква от закона. Сякаш имаше да разчиства лични сметки с подсъдимия.“

Спомените нахлуха в съзнанието на Армстронг. И без да се замисли дали постъпва разумно, той попита:

— Познавахте ли Ситън? Искам да кажа, преди делото? Скритите под надвисналите клепачи очи срещнаха погледа на Армстронг. С ясен и леден глас съдията заяви:

— Не, нищо не знаех за Ситън преди делото.

„Тоя човек лъже — каза си Армстронг. — Сигурен съм, че лъже.“

II

Вера Клейторн заговори с треперещ глас.

— Искам да ви разкажа. За онова дете… Сирил Хамилтън. Бях негова гувернантка. Забранено му бе да се отдалечава от брега. Един ден го изпуснах за малко от очи. Когато го потърсих, Сирил вече плуваше навътре. Хвърлих се веднага в морето… Не успях да стигна навреме… Ужасно беше… Но грешката не беше моя… По време на разследването бях освободена от отговорност. Майката на момчето беше толкова мила с мен. Щом като дори тя не ме упрекна, недоумявам защо трябваше да чуя онова ужасно обвинение? Не е справедливо, никак не е справедливо…

Гласът й секна и тя горчиво се разплака.

— Хайде, мила, недейте… — Генерал Макартър я потупа по рамото. — Разбира се, че не е вярно. Този човек е луд! Направо е смахнат! Всичко е плод на болния му мозък.

Той се изправи и разкърши рамене.

— Я да оставим тия глупости — проехтя плътният глас на военния. — И все пак, нека да ви кажа… няма нищо вярно, капчица истина няма в това за Артър Ричмънд. Той беше мой офицер. Изпратих го на разузнаване и го убиха. Така е на война. А онова за съпругата ми е злостна клевета. Най-добрата жена на света. Безукорна, предана. В пълния смисъл на думата.

Генералът седна. Треперещата му ръка нервно подръпваше мустаците. Много му беше струвало усилието да говори.

— А за ония туземци… — обади се Ломбард, сякаш развеселен.

— Какво ще ни кажете за тях? — попита Марстън.

— Истина е! — изхили се Филип Ломбард. — Зарязах ги! Бяхме се загубили в джунглата. Трябваше да спасявам кожата си! Заедно с още други двама взехме каквото беше останало от храната и офейкахме.

— Изоставили сте хората си? — строго попита генерал Макартър. — Оставили сте ги да умрат от глад?

— Боя се, че не се държах като истински пука сахиб3. Да опазим собствения си живот е първото ни задължение на тоя свят. Освен това за туземците смъртта не е страшна. В това отношение те са съвсем различни от европейците.

Вера свали ръце от лицето си и го изгледа недоумяващо.

— Оставили сте ги да умрат?

— Да, оставих ги — безгрижният поглед на Ломбард срещна нейните пълни с ужас очи.

— Сега ми идва наум… — започна Антъни Марстън нерешително. — Джон и Луси Кум трябва да са онези деца, които блъснах с колата близо до Кеймбридж. Дяволски лош късмет!

— За тях или за вас? — клъвна го съдията.

— Говоря за себе си… Но вие имате право, сър. Горките деца. Беше злополука, разбира се. Появиха се изневиделица. Изтичаха, струва ми се, от някаква къщурка. Отнеха ми шофьорската книжка за цяла година. Противна история!

— Големите скорости са твърде опасни! — разгорещи се Армстронг. — С това бързо каране вие, младите, непрестанно застрашавате живота на хората.

— Проблемът не е в скоростта — безгрижно сви рамене Антъни. — Пътищата в Англия са в окаяно състояние. За какво ти е кола, като не можеш да караш бързо? — Той потърси с поглед чашата си, намери я върху масата и си наля ново уиски със сода. — Както и да е — подхвърли през рамо, — нямах никаква вина. Нещастен случай.

III

През цялото време Роджърс неспокойно хапеше устни и кършеше ръце.

— Може ли и аз да кажа, сър — престраши се той.

— Давай, Роджърс — подкани го Ломбард. Прислужникът се изкашля и за пореден път облиза устни.

— Оня глас спомена и мен, и мисис Роджърс, сър. Също и мис Брейди. Капчица истина няма в това, което чухте. Ние с жена ми бяхме край мис Брейди до самата й смърт. Все боледуваше, сър, искам да кажа, от първия ден, когато постъпихме. Онази нощ изви буря, а на нея й стана много зле. Телефонът беше развален. Не успяхме да извикаме лекар. Аз отидох пеша, сър. Но той пристигна твърде късно. Направихме всичко, което беше по силите ни. Предано й служихме, сър. Питайте когото искате. До днес никога не са ни укорявали. Никога.

Ломбард замислено наблюдаваше изкривеното лице на прислужника, сухите му устни, страха в очите му. Спомни си и трясъка на падналия поднос. „На кого ги разправяш тия?“ — мина му през ума, без да го изрича.

— Но след нейната смърт и вие получихте нещо, нали? — без да се церемони, попита Блор.

— Мис Брейди ни остави малка сума в знак на благодарност за преданата ни служба. И защо не, ако смея да попитам?

— Какво ще кажете за себе си, мистър Блор? — подкачи го Ломбард. — И вашето име беше в списъка.

— Във връзка с Ландор, нали? — Лицето на Блор пламтеше. — Това бе по време на банковия обир… в Лондонската търговска банка.

— Спомням си — намеси се съдията. — Не съм гледал делото, но случаят ми е известен. Осъдиха Ландор благодарение на вашите показания. Не отговаряхте ли вие за делото от страна на полицията?

— Така беше.

— Ландор бе осъден на доживотна каторга и година по-късно почина в Дартмур. Здравето му беше разклатено.

— Той беше престъпник — заоправдава се Блор. — Беше убил нощния пазач. Разполагахме с необходимите доказателства.

— А вие, струва ми се — процеди съдията, — получихте служебна похвала за умелото водене на предварителното следствие.

— Повишиха ме — намръщи се Блор и важно добави: — Изпълних дълга си.

Внезапно Ломбард се разсмя гръмко и от сърце.

— Ама и ние тук сме се събрали едни… все хора на дълга, стриктно спазващи закона! С изключение на моя милост. А вие, докторе, какво ще кажете за вашето дребно професионално провинение? Криминален аборт, така ли?

Емили Брент го изгледа неприязнено и се поотмести настрани.

Без да губи самообладание, доктор Армстронг поклати усмихнато глава.

— Аз наистина нищо не разбирам — каза той. — Какво име назова гласът… Клийс или Клоус? Не помня пациент с такова име, нито пък съм имал нещо общо със смъртта на когото и да било. Това е истинска загадка за мен. Разбира се, много време има оттогава. Може да е било при някоя от операциите ми в болницата. Много от тези хора идват, когато е вече твърде късно. А после всички мислят, че хирургът е допуснал фатална грешка.

Той въздъхна и поклати глава.

„Пиян бях… в това е цялата работа — рече си наум. — Просто бях пиян… Съгласих се да оперирам. Не бях на себе си… ръцете ми трепереха. Истината е, че я убих… бедната старица… Нищо и никаква операция… ако бях трезвен. Добре, че хората в нашия занаят са лоялни. Сестрата много добре знаеше, но си премълча… Господи, какъв удар, как ме разтърси тогава! Кой може да се е раздрънкал след толкова години.“

IV

В стаята настъпи тишина. Явно или прикрито, всички погледи бяха насочени към Емили Брент. Трябваше да минат няколко минути, докато дамата усети какво се очаква от нея. Тя повдигна учудено вежди.

— Какво искате да чуете? Нямам какво да ви кажа.

— Наистина ли нямате? — попита съдията.

— Наистина.

— Значи, отказвате да се защитите?

— Не става въпрос за защита — заяви студено мис Брент. — Винаги съм постъпвала тъй, както ми диктува съвестта. Няма в какво да се упреквам.

Всички в стаята настръхнаха. Ала Емили Брент не беше от хората, които биха се разстроили от нечие неодобрение. Очевидно тя държеше на своето.

— Разследването спира дотук — покашля се съдията. — Кажете, Роджърс, освен нас и вас двамата с жена ви, на острова има ли още някой?

— Не, сър, тук няма никой друг.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен, сър.

— Още не мога да разбера с каква цел нашият домакин ни е събрал тук? Според мен господинът, който и да е той, не е съвсем с ума си. Може и да е опасен. Добре би било да напуснем острова колкото е възможно по-бързо. Предлагам да сторим това още тази вечер.

— Простете, че ви прекъсвам, сър, но на острова няма лодка.

— Никаква лодка?

— Никаква, сър.

— Как тогава поддържате връзка със сушата?

— Фред Наракот идва тук всяка сутрин. Донася хляба, млякото и пощата и взима поръчките.

— В такъв случай ще тръгнем утре с лодката на Наракот. Всички единодушно се съгласиха, само Антъни

Марстън като че имаше нещо друго предвид.

— Не смятате ли, че се оттегляме малко преждевременно? — попита той. — Защо да не разгадаем първо мистерията и тогава да си ходим. Всичко това ми прилича на детективски роман. Вълнуващ донемайкъде!

— На моята възраст човек няма вкус към подобни „вълнения“, както се изразихте — подхвърли кисело съдията.

— Забелязвам, че продължителната работа в съда прави хората тесногръди — ухили се Антъни. — Аз съм за престъпността. Пия за нея!

Вдигна чашата си и я изпи на един дъх.

Прекалено бързо, може би. Изхълца и се задави… Лицето му се изкриви и посиня. Той отвори уста да поеме въздух, свлече се от стола и чашата падна от ръката му.

Загрузка...