Десет малки негърчета

I

Трима души седяха и закусваха в кухнята.

Отвън грееше слънце. Беше прекрасен ден. Човек трудно можеше да повярва, че до снощи бе вилняла силна буря.

Заедно с промяната на времето бе настъпила промяна и в настроението у затворниците на острова.

Сега се чувстваха като хора, пробудили се от кошмарен сън. Опасността все още съществуваше наистина, но на дневна светлина беше по-друго. Вцепеняващият страх, който довчера ги обгръщаше като лепкава паяжина, сега бе изчезнал.

— Днес ще се опитаме да сигнализираме за присъствието си — каза Ломбард. — Ще вземем огледало и ще се изкачим на най-високото място. Надявам се някое умно хлапе да разпознае сигнала SOS. Като се стъмни, можем да запалим огън… Макар че всъщност нямаме много дърва. Пък и на сушата може да си помислят, че тук се веселим около този огън.

— Все ще ни забележи някой, който познава морзовата азбука — обади се Вера. — Ще дойдат и ще ни вземат. И то много преди да се е стъмнило.

— Времето се проясни наистина — каза Ломбард, — но морето още не е утихнало. Има силно вълнение! Не ще могат да се приближат с лодка до острова по-рано от утре сутринта.

— Още една нощ тук! — извика Вера. Ломбард сви рамене.

— Няма какво да се лъжем! Трябват ни още двайсет и четири часа. Ако успеем да издържим, всичко ще бъде наред.

Блор се покашля.

— Преди всичко трябва да изясним един въпрос: къде е Армстронг?

— Разполагаме е много важно указание — отговори Ломбард. — На масата в трапезарията са останали само три статуетки. Изглежда Армстронг е срещнал смъртта си.

— Защо тогава не сте намерили тялото му? — попита Вера.

— Това е въпросът — рече Блор.

— Чудно наистина — поклати глава Ломбард. — Умът ми не го побира.

— Може тялото да е било хвърлено в морето — нерешително каза Блор.

— От кого? — пресече го Ломбард. — От вас ли? Или от мен? Видели сте го да излиза през външната врата. Връщате се до моята стая. Тръгваме да го търсим заедно. Кога, по дяволите, съм имал време да го убия, пък и да прекося целия остров с трупа.

— Не зная — каза Блор. — Но в едно съм сигурен.

— И какво е то?

— Револверът. Той е ваш. Сега отново е в ръцете ви. Нищо не доказва, че не е бил у вас през цялото време.

— Хайде, хайде, Блор. Чудесно знаете, че всички бяхме претърсени.

— Ами скрили сте го още преди това. А после сте си го прибрали от скривалището.

— Ама че сте твърдоглав! Кълна ви се, че някой го беше върнал в чекмеджето. Никога през живота си не съм бил по-изненадан.

— И вие очаквате да ви повярваме? Защо, по дяволите, Армстронг, или който и да било друг, ще вземе да ви го връща?

Ломбард отчаяно сви рамене.

— Нямам никаква представа. Чиста лудост… Последното нещо, което очаква човек. Изглежда съвсем безсмислено.

— Така е — съгласи се Блор. — Бихте могли да скалъпите някоя по-правдоподобна история.

— За да докажа, че говоря истината, така ли?

— Нямах това предвид…

— Не се учудвам.

— Вижте, Ломбард, ако бяхте честен човек, за какъвто се представяте…

— Кога съм твърдял, че съм честен — ядоса се Филип. — Признайте си, такова нещо не съм казвал.

— Ако наистина сте искрен — продължаваше упорито Блор, — може да се направи само едно. Докато държите револвера у себе си, ние двамата с мис Клейторн ще бъдем зависими от вас. Затова най-почтено би било да го оставите при заключените лекарства, а ключовете да си разпределим двамата.

Филип Ломбард запали цигара, изпусна кълбо дим и каза:

— Не ставайте магаре!

— Значи, не приемате предложението ми…

— Не, не го приемам. Револверът си е мой. И аз имам нужда от него, за да се защитавам… Тъй че ще го задържа.

— В такъв случай остава ни да направим едно-единствено заключение — произнесе важно Блор.

— Че аз съм мистър У.Н.Оуън ли? Мислете си каквото щете, по дяволите! Но нека ви попитам, защо в такъв случай още снощи не ви надупчих. Поне двайсет пъти ми се удаде такава възможност.

— Не мога да ви отговоря, макар че не отричам факта. Все трябва да сте имали някаква причина.

До този момент Вера не бе взела участие в спора. Но сега се размърда и заяви:

— Според мен и двамата се държите като пълни идиоти.

— Моля? — Ломбард я изгледа.

— Забравяте песничката. Нима не виждате връзката? — И тя многозначително изрецитира двата стиха:

„Четири малки негърчета поеха по море. Заплесна се едно и три са само те.“

— Заплесна се — това е най-важното. Армстронг не е мъртъв. Взел е порцелановото негърче, за да помислите, че е умрял. Каквото и да говорите, Армстронг е все още на острова. Неговото изчезване е чиста измама…

Ломбард отново седна.

— Струва ми се, имате право — каза той.

— И ако е така, къде е сега? — недоверчиво рече Блор. — Претърсихме навсякъде. Къщата също.

Нали заедно търсихме и револвера — презрително подхвърли Вера. — Но не успяхме да го намерим. Все някъде е бил през това време!

— Има малка разлика, скъпа моя — промърмори Ломбард, — и тя е в размерите.

— Това не ме интересува. Убедена съм, че не греша.

— Ами тогава сам се издава — рече Блор. — Защо ще пише това за заплесването? Могъл е да го каже другояче.

— Нима не разбирате — извика Вера, — той е луд! Цялата история е пълна лудост. Да нагласи всичко от самото начало само според някаква си песничка! Маскира съдията, убива Роджърс тъкмо когато цепи дърва… Упоява мисис Роджърс, за да заспи непробудно… пчела се появява на прозореца, когато умря мис Брент! Сякаш някакво зло дете се забавлява. Толкова усилия само и само да има съвпадение с песничката.

— Права сте — замислено рече Блор. — Във всеки случай на острова няма зоологическа градина. Доста ще се затрудни този път.

— Нима не виждате, животните сме ние… Снощи напълно бяхме изгубили човешки облик. Животните сме ние!

II

Цялата сутрин прекараха на скалите, като се редуваха да подават сигнали към сушата.

Нямаше никакъв признак, че са ги забелязали. Никой не отвърна на сигналите им. Денят беше ясен и се стелеше лека омара. Долу вълните бяха все така високи. Лодки не се виждаха никъде.

Бяха предприели още едно безрезултатно претърсване на острова. Нямаше и следа от изчезналия лекар.

От мястото, където седяха, Вера погледна към къщата.

— Като че ли тук, на открито, човек се чувства по-защитен — въздъхна тя. — Ако искате, може да не се връщаме в къщата.

— Идеята ви не е лоша — каза Ломбард. — Тук сме на сигурно място. Никой не може да се приближи, без да го видим, и то от доста голямо разстояние.

— Значи оставаме тук — рече Вера.

— Все пак трябва някъде да се подслоним за през нощта

— поколеба се Блор. — И тогава ще трябва да се приберем в къщата.

— Няма да мога — потръпна Вера. — Не мога да издържа още една нощ.

— Заключите ли се в стаята си, ще бъдете в безопасност

— помъчи се да я успокои Филип.

— Може би — промърмори Вера и се протегна. — Колко е хубаво отново да чувстваш слънцето.

„Странно — помисли си тя, — аз съм почти щастлива. И в същото време ме заплашва опасност… Но сега тя като че ли вече не е от значение… Сега е ден… чувствам се пълна със сили… изпълва ме увереност, че няма да умра…“

Блор погледна часовника си.

— Два часът е — каза той. — Не е ли време за обяд?

— Няма да се върна в къщата — заинати се Вера. — Тук ще остана… На открито.

— Недейте тъй, мис Клейторн. Все пак трябва да поддържате силите си.

— Само като погледна консервата с език, ще ми прилошее! Не искам никаква храна. Има хора, дето по цели дни гладуват, когато са на диета.

— Аз съм свикнал да се храня редовно — заяви Блор. — А вие, мистър Ломбард?

— Знаете ли, и мен не ме блазни много консервираният език. Ще остана тук с мис Клейторн.

Блор все още не можеше да се реши.

— Не се тревожете за мен — каза Вера. — Мисля, че той няма да ме застреля, като останем насаме, ако от това се боите.

— Е, щом вие казвате… Но нали се разбрахме да не се отделяме един от друг?

— Вие сте този, който отива в устата на вълка — уточни Филип. — Но ако държите, ще дойда с вас.

— Не, за нищо на света — възпротиви се Блор. — Ще стоите тук.

Филип се засмя.

— Значи, все още се боите от мен. Ако исках, бих могъл да застрелям и двама ви, при това още сега…

— Да, но няма да бъде според плана. Убийствата следват едно след друго и всяко е различно от другите.

— Е, очевидно вие по-добре знаете — процеди Филип.

— И все пак — рече Блор, — не е съвсем безопасно да отиде човек сам в къщата.

— Ето защо предлагате да ви услужа с моя револвер, така ли? — иронично се усмихна Филип. — Отговорът е не! Няма да ви го дам! Чак толкова наивен не съм.

Блор сви рамене и пое по стръмния склон надолу към къщата.

— Време за обяд в зоологическата градина… — тихо подхвърли Ломбард. — Животните не могат да чакат!

— Не поема ли твърде голям риск? — попита Вера разтревожена.

— В онзи смисъл, който вие влагате — не. Армстронг не е въоръжен. Блор е поне два пъти по-силен, а е и твърде внимателен. Абсолютно сигурен съм, че Армстронг не е в къщата. Убеден съм.

— Какъв би могъл да бъде тогава отговорът?

— Един — Блор.

— Сериозно ли мислите, че…

— Вижте, моето момиче. Нали чухте какво разказа Блор преди малко. Трябва да приемете, че е вярно. Нищо общо нямам с изчезването на Армстронг — думите на Блор ме освобождават от всякаква отговорност, но не освобождават самия него. От нас се очаква сляпо да се доверим на твърдението му, че е чул стъпки и е забелязал как някой излиза от къщата. А твърде възможно е това да е чиста лъжа. Ами ако е убил Армстронг два часа по-рано?

— Как?

Ломбард спи рамене.

— Ето това не знаем. Но ако питате мен, единственият, от когото ние двамата трябва да се боим, е Блор. Какво знаем за този човек? Почти нищо. Версията му, че е бивш полицейски инспектор, може да е блъф… нищо чудно да е някой побъркан милионер… или луд търговец… избягал от клиника за душевноболни. Едно нещо е сигурно. Той имаше възможност да извърши всяко едно от тия престъпления.

Лицето на Вера съвсем пребледня.

— Ами ако убие и нас? — попита тя разтреперана.

— Ще имам грижата това да не се случи — и Ломбард потупа издутия си джоб. После я погледна предпазливо и продължи: — Странно е, че ми се доверявате, Вера. Сигурна ли сте, че няма да ви застрелям?

— Човек все пак трябва да има доверие в някого… всъщност мисля, че не сте прав по отношение на Блор. Все още съм убедена, че е Армстронг. А не чувствате ли непрекъснато нечие присъствие? — неочаквано настойчиво попита тя. — Че някой ни наблюдава и ни дебне.

— Това са само нерви — бавно рече Ломбард.

— Значи, и вие сте го усетили — все така напрегнато го следеше Вера с очи.

Тя потрепери и доближи лице до неговото.

— Кажете… не ви ли се струва… — Гласът й секна и след малко младата жена продължи: — Веднъж четох някакъв разказ за двама съдии от Върховния съд, които попадат в малко американско градче… Започнали да обвиняват като върховни съдници… А те изобщо не били от този свят…

— Небесни посетители? — вдигна вежди Ломбард. — Не вярвам в свръхестественото. В нашия случай си личи човешката ръка.

— Понякога… имам чувството, че… — промълви тихо Вера.

Ломбард я изгледа.

— Това е съвестта… — изрече вместо нея той и като помълча за миг, тихо понита: — Значи все пак сте удавили онова дете?

— Не съм! — яростно избухна Вера. — Не съм! Нямате право да ми говорите така!

Разпаленият й отговор предизвика искрения му смях.

— Напротив, направили сте го, моето момиче! Не зная как, не зная и причината. Не мога да си представя. Но вероятно зад всичко това се крие някакъв мъж. Така ли е?

Внезапно чувство на отпадналост и умора заля Вера.

— Да… имаше един мъж… — глухо потвърди тя.

— Това ме интересуваше — рече тихо Ломбард.

Вера внезапно се изправи, обзета от неочакван страх.

— Какво стана? — възкликна тя. — Не беше земетресение, нали?

— Не, не… Колко странно… някакъв тътен разтърси острова… Стори ми се… вие не чухте ли вик? Аз го чух.

Погледнаха нагоре към къщата.

— Оттам дойде — посочи Ломбард. — Трябва да отидем.

— Не, аз няма да отида — каза Вера.

— Както искате. Сам ще отида.

— Добре — отчаяно изстена Вера. — Идвам и аз. Тръгнаха нагоре по склона към къщата. Огряната от слънце тераса сякаш предлагаше спокойствие и безопасност. Те поспряха за минута и вместо да използват главния вход, предпазливо заобиколиха къщата.

Намериха Блор проснат върху каменната настилка на източната тераса, с размазан череп, обезобразен от едър къс бял мрамор.

— Чий е този прозорец? — попита Ломбард, като погледна нагоре.

— На моята стая — каза Вера с треперещ глас. — А това е… часовникът от полицата над камината. Сега си спомням. Беше монтиран в мраморна фигура на мечка. — Без да съумее да овладее гласа си, тя продължи да повтаря: — Фигура на мечка… мечка…

III

Филип сграбчи рамото й и я разтърси.

— Това решава въпроса — каза той мрачно и настойчиво. — Армстронг се крие някъде в къщата. Сега вече ще го спипам.

Вера се вкопчи в него.

— Не ставайте глупав! — извика тя. — Следващите ще бъдем ние! Наш ред е! Той това иска: да тръгнем да го търсим! И разчита, че така ще направим!

Филип спря и рече замислено:

— Имате известно право.

— Във всеки случай ще признаете, че и преди бях нрава! — извика младата жена.

— Да — кимна Ломбард, — спечелихте облога! Вече няма съмнение, че е Армстронг. Но къде, по дяволите, се е скрил? Навсякъде претърсихме, огледахме под лупа.

— Щом снощи не сте го намерили, още по-малък е шансът ви сега… — отсече Вера. — Съвсем логично е.

— Да, но…

— Трябва да си е приготвил предварително някое скривалище… Разбира се, тъкмо така би постъпил. Това напомня тайната килия на свещеника в едновремешните имения.

— Нашият случай е съвсем друг.

— Може да е поръчал да му направят скривалище.

— Нали измерихме навсякъде… — поклати глава Ломбард, — още първата сутрин. Готов съм да се закълна, че няма такова място.

— Трябва да има — настояваше Вера.

— Бих желал да проверя…

— Искате да проверите! Той го знае. Притаил сс е вътре и ви чака.

— Но аз ще отида подготвен — каза Ломбард и се потупа но джоба.

— И за Блор казахте, че лесно щял да надвие Армстронг. Беше достатъчно силен, а и тоя си с отварял очите ни четири. Но онова, което не искате да проумеете, е, че докторът е луд. А лудият пред нищо не се спира. Пo-хитър и по-коварен е от всеки нормален човек.

— Да се махаме тогава!

IV

— Какво ще правите, когато се стъмни? — след дълго мълчание попита Ломбард.

Вера не му отговори и той продължи:

— He сте ли мислили?

— А какво можем да направим? — понита безпомощно младата жена. — Господи, колко се страхувам!

— Времето е ясно. Ще изгрее луна. Трябва да си намерим някое местенце… може би горе на скалите. Там ще дочакаме утрото. Само не бива да заспиваме. Трябва да си отваряме очите. И ако някой се опита да се приближи, ще стрелям!

Той помълча, сетне понита:

— Няма ли да ви е студено с тази тънка рокля?

— Студено ли? — грубо се изсмя Вера. — Ако бях мъртва, щеше да ми е още по-студено.

— Така е — съгласи се Ломбард.

Вера се огледа неспокойно.

— Ще полудея, ако продължавам да седя тук. Да се поразходим малко.

— Добре тогава.

Завървяха бавно напред-назад по скалите, надвесени над морето. На запад слънцето клонеше към хоризонта. Светлината му бе галеща и мека. Обгръщаше ги златистото сияние на залеза.

— Колко жалко, че не можем да се изкъпем! — опита да се засмее Вера почти истерично.

Филип бе зареял поглед надолу към вълните.

— Какво ли е онова там? — неочаквано извика той. — Виждате ли… Там, до голямата скала? Не… по-надясно…

— Прилича на вързоп дрехи.

— Да не би някой да се къпе? — изсмя се Ломбард. — Гледай ти! Сигурно са само водорасли.

— Да отидем да видим — предложи Вера.

— Наистина са дрехи — рече Ломбард, когато приближиха достатъчно. — Някой трябва да ги е оставил тук. Ето и обувка. Нека идем малко по-нагоре…

Запрепъваха се по скалата.

— Не са дрехи… това е човек! — извика Вера.

Тялото се беше заклещило между скалите, изхвърлено от прилива.

Ломбард и Вера се добраха до него.

Посиняло, безизразно лице… отблъскваща маска на удавник.

— Боже мой! — извика Ломбард. — Това е Армстронг!