Десет малки негърчета

I

Верен на навика си, и тази сутрин Филип Ломбард се събуди призори. Подпря се на лакът в леглото и се заслуша. Вятърът навън бе поотслабил силата си, но все още духаше. Не се чуваше и шумът на дъжда.

Към осем вятърът стана по-бурен, но Ломбард не го чу. Отново бе потънал в сън.

В девет и половина се надигна в леглото и погледна часовника си. Доближи го до ухото си, а устните му се разтегнаха в привичната вълча усмивка.

— Май дойде време да пристъпя към действие — каза си той.

В десет без двадесет и пет вече чукаше на затворената врата на Блор.

Бившият инспектор се показа отвътре, разчорлен и сънен.

— Цял ден ли смятате да спите? — попита Ломбард дружелюбно. — Това поне говори, че съвестта ви е чиста.

— Какво има? — кратко се осведоми Блор.

— Някой да е идвал тази сутрин, да ви е носил чай? Знаете ли колко е часът?

Блор погледна през рамо към малкия туристически будилник до леглото си.

— Десет без двайсет и пет. Не съм вярвал, че мога да спя до толкова късно. Къде е Роджърс?

— Все едно да питате ехото къде е.

— Какво искате да кажете? — сепна се Блор.

— Искам да кажа, че Роджърс е изчезнал. Няма го нито в стаята му, нито другаде. Чайникът не е сложен и кухненската печка е студена.

Блор изруга тихо.

— Къде, по дяволите, се е дянал? Да не се е запилял из острова? Почакайте да се облека. Проверете дали другите не знаят нещо за него.

Филип Ломбард кимна и тръгна към другите затворени стаи.

Завари Армстронг почти облечен. Съдията Уоргрейв също като Блор току-що се събуждаше. Вера Клейторн бе напълно готова. В стаята на Емили Брент нямаше никой.

Малката група тръгна да обикаля къщата. Стаята на Роджърс, както им бе казал Филип Ломбард, бе празна. Леглото беше неоправено, а бръсначът и сапунът бяха още влажни.

— Вече е станал — рече Ломбард.

— А не мислите ли, че… че се крие някъде и ни причаква? — тихо, за да скрие нарастващото си безпокойство, попита Вера.

— Нищо вече не би ме учудило, мило момиче. Добре е да не се разделяме, преди да го открием.

— Трябва да е някъде на острова — обади се Армстронг.

Към тях се присъедини Блор, който в бързината не бе успял да се обръсне.

— А къде се е дянала мис Брент? Или това е друга загадка?

Канеха се да влязат в салона, когато Емили Брент се появи па външната врата. Бе облечена в дъждобран.

— Морето е все така бурно — съобщи тя. — Съмнявам се, че някоя лодка ще се престраши да излезе.

— Сама ли сте се скитали из острова, мис Брент? — неодобрително я изгледа Блор. — Нима не си давате сметка колко е неразумно?

— Отварях си очите на четири, мистър Блор. Уверявам ви.

— А някъде да се е мяркал Роджърс? — изсумтя Блор.

— Роджърс ли? — вдигна въпросително вежди Емили Брент. — Не, не съм го виждала тази сутрин. Защо?

Обръснат, облечен и поставил изкуственото си чене, съдията Уоргрейв се появи на стълбите. Надникна през отворената врата па трапезарията и каза:

— Приготвил е масата за закуска.

— Може да го е направил още снощи — предположи Ломбард.

Всички влязоха вътре и погледнаха към старателно наредените чинии и прибори. Чашите бяха подредени върху бюфета, плъстената подложка чакаше горещия кафеник.

Вера първа забеляза. Тя сграбчи ръката на съдията и силните й пръсти на спортист го накараха да трепне.

— Негърчетата! — извика тя. — Вижте!

В средата на масата бяха останали само шест порцеланови фигурки.

II

Намериха го скоро след това.

Лежеше в малката пералня зад къщата. Бе отишъл да нацепи дърпа за печката в кухнята. Още стискаше малката брадвичка. Друга голяма и тежка секира бе подпряна на вратата — металното й острие бе оцветено в тъмнокафяво също като дълбоката рана на тила на Роджърс…

III

— Всичко е ясно — наруши мълчанието Армстронг. — Убиецът се е промъкнал зад него, замахвал е и е стоварил брадвата върху главата му, докато е бил наведен.

Блор приближи да разгледа отблизо дръжката на брадвата и ситото за брашно, донесено от кухнята.

— Нужна ли е голяма сила за такъв удар, докторе? — попита съдията Уоргрейв.

Армстронг каза замислено:

— И жена би могла да го извърши, ако това имате предвид. — Той бързо се огледа. Вера Клейторн и Емили Брент се бяха върнали в кухнята. — Момичето би се справило много лесно. Тя е добре развита. Мис Брент изглежда крехка, но често пъти такива жени са много жилави. А и не бива да забравяме, че душевноболните притежават неподозирана сила.

Съдията кимна.

Блор се изправи с въздишка и промълви:

— Никакви отпечатъци от пръсти. Дръжката е била изтрита след това.

Чу се пронизителен смях… всички рязко се обърнаха. Пред тях стоеше Вера. Разтърсвана от див истеричен кикот, тя изкрещя:

— Има ли пчели на този остров? Кажете ми! Къде да потърсим меда?

Взираха се в нея недоумяващи. Сякаш здравомислещата уравновесена девойка полудяваше пред очите им. Тя продължаваше да крещи със същия висок, неестествен глас:

— Не ме гледайте така! Или мислите, че се побърквам? Питам ви, къде има пчели, кошери! Не се ли сещате? Не сте ли прочели оная идиотска песничка? Има я по всички стаи… да си я научите. Ако бяхме малко по-умни, щяхме да дойдем направо тук. Седем малки негърчета сякоха дърва. И следващият стих. Вече го зная цялото наизуст. Шест малки негърчета гощаваха се с мед. Затова ви питам, има ли на острова кошери? Не ви ли е смешно? Аз пък ще се пръсна от смях…

И тя отново цяла се разтресе. Доктор Армстронг пристъпи към нея. Вдигна ръка и силно я зашлеви по бузата.

Вера зяпна, изхълца и преглътна. Постоя така и след минута рече:

— Благодаря ви, сега съм по-добре.

Гласът й отново бе тих и спокоен… глас на взискателна възпитателка.

Обърна се и тръгна към кухнята.

— Ние с мис Брент ще ви приготвим закуска — подхвърли през рамо. — Не бихте ли донесли малко дърва за огъня?

Пръстите на доктора още се червенееха върху бузата й.

— Добре се справихте, докторе — обади се Блор.

— Нямаше как. Само истерия ни липсва.

— Тя не е истеричка — каза Ломбард.

— Прав сте — съгласи се Армстронг. — Момичето е здраво и съвсем с ума си. Просто този неочакван шок… На всеки може да се случи.

Роджърс бе нацепил малко дърва, преди да го убият. Мъжете ги събраха и ги занесоха в кухнята. Двете жени бяха заети с работа. Емили Брент чистеше печката, Вера изрязваше кожичката на бекона.

— Благодаря ви — каза Емили Брент. — Няма да се забавим, до половин час ще сме готови. Само да запри чайникът.

IV

— Знаете ли какво си мисля? — рече бившият инспектор с пресипнал глас.

— И без това сам ще ми кажете, тъй че не си струва да гадая — отвърна Ломбард.

Блор беше сериозен човек и нямаше твърде развито чувство за хумор.

— Помня един случай в Америка — започна важно той, — възрастни мъж и жена, и двамата убити с брадва. Малко преди обед. В къщата били само дъщерята и прислужничката. Доказано бе, че прислужничката не е могла да го извърши. Дъщерята пък била почтена стара мома. Изглеждало просто невероятно. Толкова невероятно, че била оправдана. Така и не намерили обяснение. Спомних си за този случай, когато видях брадвата… и носле, когато зърнах онази в кухнята — тъй невъзмутима и спокойна. Окото й не мигаше! Виж, момичето загуби самообладание и това е естествено… човек очаква подобна реакция… Не сте ли съгласен?

— Възможно е — бе лаконичният отговор на Филип Ломбард.

— А другата! — продължаваше Блор. — Колко важно и наперено се държи само! Нахлузила престилка… На мисис Роджърс, струва ми се… „До половин час закуската ще бъде готова!“ Ако питате мен, тя си е чисто и просто луда! С много стари моми се случва… Не че непременно стават убийци, но почват да изкукуригват. За нещастие и с нея се е случило същото. Побъркана фанатичка… Въобразява си, че изпълнява божията воля или нещо подобно. Прибере ли се в стаята си, все Библията чете.

— Това едва ли е доказателство за умопомрачение, Блор — въздъхна Ломбард.

— Пък и тя беше излязла… с дъждобран — упорито настояваше Блор. — Твърди, че ходила да гледа морето…

Ломбард поклати глава.

— Роджърс е бил убит, докато е цепел дърва… тоест рано сутринта. Излишно е било мис Брент да се скита навън с часове след това. Ако питате мен, убиецът на Роджърс е побързал да се върне в леглото и отново е захъркал.

— Не ме разбрахте, Ломбард. Ако жената беше невинна, би се страхувала да се скита сама. Би го сторила единствено ако знае, че няма от какво да се страхува. С други думи, ако тя е извършила убийството.

— Виж, за това не се бях сетил — призна Ломбард. После добави с лека усмивка: — Радвам се, че сте престанали да ме подозирате.

На инспектора му стана неловко.

— Отначало наистина ви подозирах… заради револвера и оная странна история, която разказахте… или по-точно скрихте от нас. Но сега вече си давам сметка, че съм се увлякъл по очевидното. Надявам се, и вие не ме смятате за виновен.

— Може и да греша, разбира се — замислено продума Ломбард. — Но който го е извършил, е бил е по-голямо въображение от вас. Единственото, което мога да твърдя със сигурност, е, че ако вие сте този, когото търсим, значи сте съвършен актьор и аз ви свалям шапка. — Ломбард сниши глас. — Между нас да си остане, Блор, още повече, че и двамата може да се превърнем във вкочанени трупове до края на деня, вие май наистина сте си позволили да лъжесвидетелствате тогава, нали?

Блор неспокойно пристъпи от крак на крак и след известно мълчание каза:

— Сега надали има някакво значение. Е, добре, Ландор беше невинен. Бандата ме хвана натясно и с моя помощ го изпрати на топло. Помнете, че не бих признал това…

— Ако имаше свидетели — довърши Ломбард и се ухили. — Тук сме само двамата. Надявам се, че поне са ви напълнили джоба…

— Слаба работа. Мръсна банда са хората на Пърсел. Все пак тогава ме повишиха…

— А Ландор получи доживотна каторга и почина в затвора.

— Откъде можех да зная, че ще умре.

— Просто лош късмет.

— За мен ли? Или него имате предвид?

— И за вас също. Както изглежда, и вашият живот ще прекъснат без време.

— Тъй ли? — Блор втренчено го изгледа. — Мислите ли, че след Роджърс ще дойде и моят ред? Не, това няма да стане. Знам как да се пазя.

— Е, да оставим това — прекъсна го Ломбард. — Не обичам да се обзалагам. Освен това ако вие умрете, па мен няма да ми платят.

— Накъде биете, Ломбард? Ломбард показа вълчата си усмивка.

— Любезни ми Блор, според мен вие нямате никакъв шанс да се измъкнете.

— Какво?

— Липсата на въображение ще ви превърне в лесна мишена. Един престъпник с фантазията на мистър У.Н.Оуън може да ви види сметката винаги когато той или тя пожелае.

Лицето на Блор почервеня.

— А какво ще кажете за себе си? — гневно попита той. Лицето на Филип Ломбард стана сурово и решително.

— Аз лично съм надарен с добро въображение. Изпадал съм в доста трудни положения и винаги съм се измъквал! И струва ми се… само това ще ви кажа, ще се измъкна и този път!

V

Яйцата вече се пържеха. Вера препичаше хляба и си мислеше: „Каква глупава истеричка се показах. Това беше грешка. Спокойно, момичето ми, овладей се.“

Винаги се бе гордяла със своето хладнокръвие.

„Мис Клейторн се държа чудесно… Не загуби самообладание… веднага заплува след Сирил.“

Няма да мисли за това сега. Всичко бе свършено… Сирил бе изчезнал под вълните дълго преди тя да достигне скалата. Бе почувствала как течението я подхваща и я повлича навътре. Оставила се бе то да я отнесе… Плувайки спокойно, отпуснато… докато лодката най-после пристигна…

Всички я бяха похвалили за нейния кураж и необикновеното й хладнокръвие… Но не и Хуго. Хуго само я по-гледна…

Господи, колко боли дори в този миг, когато си спомня за него…

Къде ли е той сега? Какво ли прави? Дали се е сгодил… Или вече е женен?

— Вера, хлябът прегаря — стигна до нея строгият глас на мили Брент.

— О, да. Съжалявам, мис Брент. Без да искам.

Емили Брент извади последното яйце от врящата мазнина.

Вера набоде ново парче хляб на вилицата, поднесе го към огъня и каза някак учудено:

— Вие сте удивително спокойна, мис Брент.

Старата дама сви устни.

— Учили са ме да пазя самообладание при всякакви обстоятелства и никога да не вдигам излишен шум.

„Потискана още от дете… това обяснява много неща“ — помисли си Вера неволно.

— А не се ли боите? Или ви е все едно дали ще умрете?

Да умре! Сякаш малък остър свредел задълба в закоравелия, муден мозък на мис Брент. Да умре? Но тя няма да умре! Другите — да, но не и тя, Емили Брент. Това момиче не можеше да разбере! Емили не се боеше, естествено… Никой от семейство Брент не знаеше какво е това страх. Мъжете от нейния род бяха военни, всички до един. Посрещали бяха смъртта, без да трепнат. Живели бяха праведно, както и самата тя… Не беше сторила нищо, от което да се срамува… Не, тя няма да умре, разбира се…

„Господ се грижи за децата си.“ Ти не ще се страхуваш от нощния ужас, нито от стрелата, която лети през деня. Сега беше ден… и нямаше никакъв ужас. „Никой от нас няма да напусне този остров.“ Кой го бе казал? Да, разбира се, генерал Макартър, чийто братовчед се бе оженил за Елси Макфърсън. На него сякаш му бе все едно. Имаше вид на човек, за когото дори е добре дошло. Но това е грях! Само един безбожник може да го поиска. Някои хора толкова омаловажават смъртта, че сами посягат на живота си… Биатрис Тейлър… Снощи бе сънувала Биатрис… тя стоеше отвън, притискаше лице в стъклото на прозореца и стенеше, молеше се да я пуснат. Но Емили не й отвори. Пуснеше ли я, щеше да се случи нещо ужасно…

Емили се сепна и дойде на себе си. Младата жена насреща й я гледаше някак особено. Емили побърза да каже:

— Всичко е готово, нали? Тогава да носим закуската.

VI

Този път закуската протече необичайно. Всички се държаха подчертано любезно.

— Да ви налея ли кафе, мис Брент?

— Малко шунка, мис Клейторн?

— Още една филийка?

Шест души, уравновесени и външно спокойни.

А в главите им? Мислите бясно препускат все в един порочен кръг…

„А сега какво?“ „Кой?“ „От чия ръка?“

„Ще успея ли? Може би. Струва си да опитам. Дано има време. Господи, дано само да има време…“

„Побъркана фанатичка, точно така… Макар на пръв поглед да не е за вярване… Ами ако греша…“

„Това е лудост… всичко е пълно безумие. Полудявам. Изчезва прежда… червени копринени завеси… пълен абсурд. Не намирам обяснение…“

„Проклетият му глупак, взе за чиста монета всичко, което му казах. Не беше трудно… Трябва да внимавам все пак, много трябва да внимавам.“

„Шест порцеланови фигурки… само шест… колко ли ще бъдат довечера?…“

— Кой иска последното яйце?

— Портокалов конфитюр?

— Благодаря. Да ви отрежа ли филия хляб? Шест души, които спокойно закусват.